Белва Плейн
Платно на живота (8)

8.

Днес беше хубав ден. Чудесно бе да бъдеш с Бен в новия просторен пакард. След обяда ще спрат да хапнат по мелба някъде край пътя и ще завършат деня с късна бейзболна среща. След дългата зима в училище Ханк посрещаше с радост и празнично настроение първата свободна слънчева седмица от лятната ваканция.

Наближаваше обяд, когато пресичаха реката откъм Ню Джърси.

— Гладен ли си? — запита Бен.

— А ти как мислиш?

Бен се засмя.

— Не трябваше да питам. Ти си като бъчва без дъно.

Вярно беше. Колкото повече растеше, толкова по-ненаситен ставаше.

— Растеш като бурен. — Бен го погледна одобрително. — На тринайсет години си висок колкото мен. Ще станеш като дядо си Дан.

Ханк чуваше тази забележка поне пет пъти на седмица.

— Къде ще ядем?

— В ресторанта на Тони. Какво ще кажеш?

— Прекрасно. — Устата му вече се пълнеше със слюнка и вкуса на кюфтета, миди с ароматни подправки или спагети карбонара^[1] и най-малко два десерта.

Ресторантът на Тони се намираше срещу съдебната палата и в него се предлагаше най-добрата храна. Тук се събираха, сключваха сделки и уреждаха различни въпроси адвокати и съдии, бляскави политици с диамантени пръстени и профсъюзни шефове.

Всъщност ресторантът не принадлежеше на мургавия весел Тони, а на Донъл Пауърс. Ханк знаеше това, но внимаваше да не го споменава.

Бяха подранили. Покритите с чисти бели покривки маси бяха подредени и готови за обичайните клиенти. Върху тях бяха поставени кошнички с хляб и чинии с настъргано сухо италианско сирене в средата. При всяко отваряне на кухненската врата до тях долиташе миризма на чесън. Бен поздрави Тони и избра маса в дъното.

— Като начало донеси ни голяма чиния с антипасти^[2]. Какво ще поръчаш днес, Ханк?

— Спагети, сос с миди и кока.

— Две коки — допълни Бен.

Уиски и вино се сервираха за шефовете през нощта в задната стая, не сега, посред бял ден, пред очите на всички минувачи по улицата точно пред съда!

Сосът с миди беше много вкусен. Двамата се хранеха без много приказки. Спираха да дъвчат само докато топяха хубавия хляб в соса. Бен намигна на Ханк:

— Без жени сме, слава богу, така че не е нужно да разговаряме. Можем да си разрешим лукса само да ядем.

Ханк се разсмя. Двамата вечно си правеха шеги с майка му, като се хващаха на бас, че тя няма да издържи, без да говори, и пет минути. Понякога Леа печелеше басовете, но беше видно какви големи усилия й костваха тези победи.

— Ще имаш ли нещо против да дойдеш за минута? — махна с ръка Тони на Бен. — Извинявай, Ханк, частен разговор. Бизнес.

Бен взе чинията си и седна през две маси. Двамата мъже говореха тихо с гръб към Ханк, но от време на време до него долиташе някоя и друга фраза: „… запечатано миналата седмица… не, не може да се докаже кой, но момчетата предполагат… да, така е, загубихме два дни… прокурорът…“

Не се бе случило нещо необикновено. Ханк бе дочувал подобни разговори и преди, а във вестниците четеше за тях всеки ден. Всеки знаеше, че понякога ставаха и провали. Някой пропускаше да плати на някого и властта затваряше ресторанта или клуба — най-често само за един-два дни.

Ханк не беше шокиран. Сухият режим беше фарс. Дори дядо Дан, чието уважение към законите бе почти фанатично, говореше, че той не може да трае вечно, че не е грях да пийнеш чашка или две — въпреки че той самият не пиеше нито капка, — че вместо да затварят ресторанти, по-добре би било властите да тръгнат да затварят фабрики, в които лошо платени мъже бяха експлоатирани като роби.

Разговорът на Тони и Бен продължи прекалено дълго. Ресторантът започна да се пълни, някои мъже отиваха при Бен, а той все още говореше. Ханк седеше на масата, чакаше го и скучаеше. От нямане какво да прави поръча втори десерт. Сигурен беше, че никъде в света няма да се намерят подобни сладкиши с кокосов крем. Поръча и трето парче и макар преял, продължаваше да вдига бавно вилицата: не му минаваше и през ум да остави трошичка върху чинията си! В захарницата на масата се зарови муха. Докато следеше напразните й усилия да се освободи, Ханк отново чу гласа на Бен.

— Разтревожен съм малко. Не много, но…

Ханк предположи, че става въпрос за данъка общ доход — не на Бен, а на Донъл. Не бе сигурен кога точно бе дочул, но си спомняше откъслеци от разговори през последните седмици: нещо за Отдела за държавните приходи, за отиване на съд и за Бен, който бе счетоводителят на Донъл.

После се задави. Последната хапка сладкиш залепна някъде в дъното на гърлото му и отказа да слезе надолу. Стомахът му се преобърна и студена пот изби на челото му. Той скочи и се втурна към мъжката тоалетна, последван от трясъка на преобърнатите столове на пътя му.

Бен се появи зад него, докато той все още повръщаше в тоалетната. Той придържаше опънатата му напред глава и в тоалетната се изливаше обядът му: каша от сос с миди, месо и сладкиш с кокосов крем. Беше истинска мъка. Коленете му трепереха и се подгъваха. Когато свърши, облегна се разтреперан на вратата. Краката му бяха като гумени.

— Хей! — извика Бен. — Колко изяде, за бога? Изхвърли храна колкото за един кон!

— Не знам. Три парчета сладкиш — измънка Ханк. — Догади ми се изведнъж.

— Нищо чудно. Хайде, изплакни устата си. Ще трябва да легнеш някъде. Позеленял си.

На вратата се появи Тони.

— Какво става? Болен ли е?

— Само е преял. Виж какво, Тони, ще изтичам до съда за няколко минути. Ще му разрешиш ли да полежи малко в канцеларията ти? Докато се върна, той ще дойде на себе си — няма начин да не му олекне, след като повърна всичко.

— Разбира се. Ела тук, Ханк.

Ханк влизаше в канцеларията за пръв път. Само я бе зървал, когато тежката стоманена врата се отваряше, за да пропусне някого навътре или навън. Сега, докато вървеше след Тони, мъчейки се да потисне пристъпите на гадене, той получи неясно впечатление за студено помещение с бетонни стени и под, огромно старо бюро, каса и няколко дървени кухненски стола. В дъното на стаята висеше завеса. Тони я дръпна настрана и откри походно легло със сгънато одеяло, прилежно поставено на долния край.

— Легни тук, синко — подкани го Тони, покри го грижливо с одеялото и дръпна завесата.

Одеялото беше дебело и топло и Ханк скоро престана да трепери. Лежеше напълно неподвижно, усещаше как топлината постепенно прониква в тялото му. Срещу него, високо горе — почти до тавана, имаше два малки прозореца, зарешетени с дебели железни пръчки. Почти като в килия — като се изключи завесата, която отделяше сумрачното малко пространство от другата част на стаята. „Защо ли са зарешетени прозорците?“ Сега, когато стомахът му бе облекчен, Ханк се поотпусна и се засрами от станалото преди малко. Беше благодарен, че поне бе успял да запази дрехите си чисти. Иначе трябваше да се връща вкъщи, за да ги смени. О, не, Бен просто щеше да пресече улицата и да му купи нови… приспа му се… клепачите му натежаха…

Когато отвори очи, иззад завесата се носеха гласове. Единият бе на Тони.

— … Детето спи. Стана му лошо. А и да не спи, няма да разбере за какво говорим. Дете.

— Добре. Щом казваш…

Намеси се трети глас:

— Както ти казвам, Големият бос е разтревожен.

— Толкова ли е сериозно? — В гласа на Тони прозвуча изненада.

— Да. Защо се чудиш?

— Не знаех…

Настъпи дълга пауза. По бетоновия под изскърца стол и по гръбнака на Ханк притичаха тръпки. Някой запали клечка кибрит.

— Бен го безпокои.

— Шегуваш се. Защо Бен?

— Да. Връчена му е призовка.

— Е, и? — Отново Тони. — Какво от това?

— Я не се прави на смотаняк! — Раздразнен глас. — Той няма да се справи, ето какво!

— Бен се справя с всичко. Защо, мислиш, го държи Големият бос? Защо го глези като бебе?

— Защото го бива с цифрите, това е всичко. Запаметява ги. Но е възможно да се изплаши, когато го изправят в съда. Не е сигурен.

Ханк едва се сдържа да не изрази гласно възмущението си. Бен да се уплаши? За какво дрънкат тия? Бен не се страхува от никого! Но замълча. Ще ги разгневи много, ако разберат, че не спи.

— Каква е програмата му днес? — запита един от мъжете.

— Обикновената обиколка в сряда — отговори Тони. — Сега е в съда и ще се върне всяка минута. Тази сутрин ли видяхте Големия бос?

— Какво ти влиза в работата? — намеси се бързо третият мъж. — За какво ти е да знаеш?

— О, нищо, нищо — заизвинява се Тони. — Просто попитах…

— Не питай. Гледай си спагетите и си дръж устата затворена.

— Разбира се, разбира се…

Заскърцаха столове. Отиваха си.

— Отключи вратата. Ще се видим пак.

Вратата се затвори с приглушен тъп звук и ключалката изщрака.

Ханк затвори очи. „За какво става въпрос? — питаше се той. — Всички тия приказки за Големия бос. Какъв голям бос?…“

Когато някой дръпна завесата, пръстените й изтракаха шумно и му дадоха повод да се престори, че току-що се събужда. Отвори очи, прозя се широко и се протегна.

— Изглежда, съм заспал — усмихна се той на Тони.

— Прекрасно. По-добре ли си сега?

— Съвсем добре, благодаря. Но беше ужасно…

— Е, следващия път не прекалявай с десерта.

Бен влизаше в момента.

— Ханк! Добре си, нали? Слава богу, не изглеждаш вече бледозелен. Ще телефонирам и тръгваме. Навън е чудесен ден. — Бен седна на бюрото, за да използва телефона. Шапката му бе отблъсната назад и разкриваше челото му, покрито с капчици пот. Ханк забелязваше такива неща. Той бе наблюдателно дете.

— Донъл? Пак прегледах всички счетоводни документи… Не знам още… Да, наистина, малко съм обезпокоен. Защо не? Е, естествено… Човекът на правителството не е глупак…

Бен замълча и заслуша. Гласът от другия край на проводника достигаше до Ханк като пропукващите звуци на електростатичните смущения по радиото. Потокът от думи се изливаше доста дълго. Най-сетне спря и Бен отново взе думата.

— Но аз те предупредих, Донъл. Смятам, че се изразих достатъчно ясно. Чисто и просто не желая повече да работя в този бизнес. Съвсем просто е. Нямам нищо против теб, за бога! Знаеш го много добре… Държеше се добре, ценя високо всичко, което стори за мен, знаеш и това! Какво? Какво?… Донъл, не приемам, че го казваш сериозно!

Из стаята пак се понесоха пропукващите звуци на статично електричество. Колкото и да бяха неразбираеми изречените думи, Ханк долови гневната им ярост.

— Да, вярно е, харесвам парите. — Бен несъзнателно стискаше бюрото със свободната си ръка — кокалчетата му бяха побелели. — Никога не съм го отричал, нали? Но аз съм професионалист. Имам две степени и желая да вложа уменията си в по-големи неща, да се проявя и в друга област. Какво лошо има в това просто желание? Не е и трудно да се разбере… Какво? Какво каза?…

От телефонната слушалка се понесе свирепо грачене. Бен неволно изправи гръбнак и захвърли гневно шапката си на пода.

— Слушай, Донъл. Не съм заслужил такова отношение. Дадох ти най-доброто, на което бях способен! Бяхме честни и почтени един спрямо друг и ти го знаеш. Нямаш основания да ми говориш по този начин. За бога, нямам ли право да напусна, когато реша? Да стиснем ръце, да се разделим като приятели и да поема по пътя си? Господи, Донъл, прояви разум… Да… Да, казах вече, ще бъда с теб, докато се изчистят нещата. Колко пъти трябва да ти го повтарям? Нима наистина мислиш, че ще те изоставя точно когато си в криза? Чуй ме — и господ да ми е свидетел! — ще те изкарам от тази история и ще ти дам най-доброто, на което съм способен, както винаги досега. Но когато всичко приключи, ще се оттегля. Ще го направя и нищо няма да промени решението ми.

Гласът, който заговори от другия край, сега бе по-спокоен. Бен започна да кима със слушалка до ухото, сякаш одобряваше нещо.

— Да, защо не? — заяви той. Бръчката между веждите му се бе изгладила. — Тук има вече разум. Нека да не разваляме добрите си отношения само защото искам да тръгна по мой собствен път. Разбира се, Донъл. Е, сега се чувствам по-добре. Днес? Първо ще се отбия в „Ейкорн“. После ще прескоча до „Рейнбоу Ин“ да прегледам набързо счетоводните тефтери… О, ще имам време. Движението нататък е по-спокойно. Едва ли ще ми отнеме повече от трийсетина минути. В „Рейнбоу“ няма никой в средата на следобеда. Добре. Всичко хубаво, Донъл.

— Карахте ли се? — запита Ханк.

— Е, нещо подобно. Но той се успокои. Не се безпокой, дете. Изглеждаш разтревожен.

— Досега не съм ви чувал да се карате. Наистина ли няма да работиш повече за него?

— Да, стига ми толкова. Време е за промяна. Необходима промяна. Добра за всички нас. Хайде. Ханк.

Скъпата кола бръмчеше равномерно, докато се носеше по магистралата. Ханк следеше по навик ръцете на Бен върху кормилото: лек натиск, слабо завъртане — и стрелката затрептяваше на около шейсет километра в час. Той беше запаметил вече начина на превключване на скоростите и когато в далечината се замержелееше хълм, знаеше предварително как Бен ще премине на втора предавка с крак върху амбреажа. Само след пет години и той ще има шофьорска книжка. Гореше от нетърпение да хване кормилото!

Ханк беше ходил в „Ейкорн“. Представляваше обикновено ресторантче с под, покрит със стърготини, специализирано в пържоли и бифтеци. На втория етаж имаше стая, където нощно време зад спуснатите щори се играеше на комар.

— Хората обичат да играят на комар — беше му обяснил Бен. — Аз лично не обичам, не е в природата ми. Надявам се, че същото важи и за теб. Не, не съм прав. Не се надявам, сигурен съм, че никога няма да посегнеш към комара. При твоя произход, а и образованието, което получаваш… Но докато толкова много хора харесват и комара, и алкохола, защо тези две човешки страсти да не се превръщат в пари? Поне така стоят нещата засега.

Бен спря колата.

— Само ще прескоча да взема някои документи. Чакай ме тук.

След минута или две той се появи отново с главната счетоводна книга под мишница.

— Това е работата ми за през нощта. Понякога предпочитам да я върша у дома: вкъщи е много по-удобно. Е, хайде да потегляме! Напред към полята, горите и езерата! Великолепен ден за такава разходка.

Прав беше. Почти нямаше коли и те хвърчаха на воля по пустия път. Всичко наоколо бе така тихо и спокойно! Малките бели къщи, пръснати тук-там, изглеждаха като заспали. По предните им веранди се люлееха празни люлки. Ханк предположи, че всички стопани са на работа из полето. Вероятно садят нещо — какво друго биха могли да правят по това време на годината? Малкото, което знаеше за фермите, беше научил в имението на чичо Алфи.

— Почти минаваме край имението на чичо Алфи, нали?

— Вярно, не е далеч оттук. Бихме могли да прескочим до Лоръл Лил, но тогава няма да пристигнем навреме за мача довечера.

— Баща ми умря в къщата на чичо Алфи, нали? — Ханк знаеше много добре, че баща му беше умрял там, но нещо го подтикна да заговори на тази тема…

— Правилно — отговори Бен.

— Познаваше ли баща ми добре?

— Познавах го много слабо.

— Беше ли там, когато той умря?

— Да. — Бен отлепи ръка от кормилото и я постави ласкаво върху ръката на Ханк. — Защо искаш да говорим за мъртвите? Погледни само какъв чудесен ден е днес! Мисли за хубави неща.

— Така казва и дядо.

— И е прав. Дан има много положителен поглед върху живота, въпреки че невинаги сме на едно и също мнение.

— Знам. Но защо?

— Е, понякога мисля, че той приема нещата прекалено сериозно.

— Имаш предвид, когато ме заведе на „Краят на пътя“?

— Да, и това също. Смятам, че си още прекалено малък, за да гледаш окопи и смърт.

Но Бен не бе прав. Не беше чак толкова малък. После бе мислил много за ужасяващата и безсмислена жестокост и беше решил, каквото и да стане, никога да не воюва. А когато порасне, да прави всичко възможно, за да спира хората да си вършат такива страшни неща едни на други.

— Не прекара ли по-приятно, когато гледахме Дъглас Феърбанкс в „Багдадският крадец“?

— И този филм ми хареса. Но, Бен, двата филма не са сравняеми, нали?

Бен го погледна и се усмихна.

— Чудесен си, Ханк! Радвам се, че си мое дете, дори и да приличаш на дядо си. Не, за теб поне не се тревожа. Напълно съм спокоен.

„За теб поне не се тревожа.“ Значи действително има други тревоги, въпреки че не си признава.

Познатата вертикална бръчка между веждите му пак се бе появила, като че ли сред безгрижния разговор внезапно си бе припомнил нещо много неприятно.

Замълчаха. Известно време Ханк се колеба дали да му каже или не. Накрая реши.

— Когато лежах на онова легло в канцеларията на Тони — започна той, — те мислеха, че съм заспал и говориха за теб. Казаха, че си разтревожен или изплашен, или нещо подобно.

— Кой го каза? — Бен беше стреснат.

— Някакви мъже. Говореха с Тони. Казаха, че ще се уплашиш, когато се изправиш пред съда. Много ме ядосаха.

Бен като че ли се замисли. После запита Ханк дали не си спомня още нещо.

Ханк поклати глава:

— Не… Но те нямаха право да говорят такива неща за теб.

— Е, понякога хората не се чуват какво говорят… дрънкат, без да влагат някакво значение. Имаш ли представа кои бяха?

— Бях зад завесата.

— Разбира се. А и да ги беше видял, нямаше да знаеш кои са. — Бен прехапа устна и пак се смръщи, няколко успоредни линии прерязаха челото му. — Чуй ме, синко. Винаги съм ти се доверявал. А и ти си достатъчно голям, за да разбираш много неща. А ако не си достатъчно голям днес, все някой ден ще пораснеш. Искам да ми обещаеш да не говориш на никого за нещата, които чу днес.

— За онези мъже?

— За тях, а и за моя разговор с Донъл. Тези неща не засягат никого. Мога да ти вярвам, нали?

Тържествеността на момента изпълни Ханк с гордост: той се почувства внезапно пораснал.

— Разбира се, че можеш да ми вярваш, Бен.

— Прекрасно! Хайде сега да го забравим. От училище ти дадоха дълъг списък с книги за четене през лятната ваканция, нали?

— Даа, доста дълъг…

— Така е в частните училища! Радвам се, че успях да се наложа. С твоите бележки от това училище ще влезеш без каквито и да било проблеми, в който поискаш от университетите на Айви Лигата. Все още ли искаш да станеш доктор?

Ханк кимна.

— Или ще стана учен: физика може би или електроинженерство.

— Ето ти на̀! Пак дядо ти у теб… Почти стигнахме.

Бяха в район на богати имения. Пътят им с две платна се виеше между стени от рязан камък, дебел жив плет от лигуструм^[3] и варосани огради. Дълги, покрити със синкав чакъл алеи водеха към красиви къщи, построени на върха на възвишение или сред ливади и конюшни. Слънцето сипеше благодатните си лъчи върху коне и млечни крави, които мирно пасяха заедно.

Бен неволно изсвири.

— Какви имения, а?

Пътят им пресичаше магистрала и близо до кръстопътя, сред съвършена ливада и великолепно подредени цветни лехи, се издигаше дълга ниска къща с веранди и жълти сенници на райета. Встрани от алеята бе поставена малка табелка с надпис „Рейнбоу Ин“. По нищо друго не си личеше, че тази къща не е имение на някой богат човек.

Този път и двамата слязоха от колата и влязоха вътре.

— Една леденостудена кола ще успокои стомаха ти и ще ти се отрази добре — предложи Бен.

— Сега стомахът ми е добре — отвърна Ханк.

В големия коридор цареше сумрак. След яркия дневен блясък навън очите изискваха няколко минути поне, за да се нагодят към него и тогава човек виждаше ясно пода, покрит с полиран паркет, огледалата, ореховата стълба, която водеше към казиното на втория етаж, както и залите за хранене от двете страни на коридора. Широко разтворените двойни врати разкриваха букетите върху масите, картините по стените, облечените в кадифе облегалки на столовете.

Отнякъде се появи мъж в смокинг и забърза към тях. Нямаше други посетители.

— Господин Маркъс! Добър ден! Радвам се да ви видя! Не съм ви виждал отдавна, млади господине — съжалявам, забравих името ви.

— Ханк, Андре. Как са нещата?

Андре целуна върховете на събраните си пръсти. Този мъж беше много различен от Тони, който имаше навика да се разхожда из ресторанта си по риза.

— Превъзходно, господин Маркъс, най-добрият месец, който сме имали досега. Три пъти миналата седмица в казиното идваха щатски губернатори — искам да кажа, от три различни щата. Можете ли да си представите? Както и нашият редовен посетител… Говори се, че ще става сенатор — кой знае?

— Вършиш добра работа, Андре. Най-добрата храна, превъзходни забавления — какво повече може да иска човек?

— Нищо повече, господин Маркъс — освен доброкачествен алкохол. Забравихте да го споменете.

— Е, приемам го за разбиращо се от само себе си. Имате достатъчно на склад, нали?

— В добра форма сме. Предполагам, че ще искате да отидете в канцеларията отзад?

— Да, само за малко.

По алеята зарева кола. Тя разпръска чакъл и спря с ужасяващо изскърцване на спирачките пред отворената врата. Бен се обърна, присвивайки очи от светлината, нахлуваща отвън.

— Гледай само какъв начин на… — започна той.

От колата изскочиха двама мъже и изтичаха нагоре по плитките външни стъпала към Бен, чийто силует бе ясно очертан от колоните от двете страни на вратата. Застанал близо до стълбата за горния етаж, Ханк любопитно източи вратле, за да ги види. Стори му се, че и двамата бяха с вързани кърпи пред лицата. Но после не бе много сигурен дали наистина бяха с кърпи или това си го бе въобразил: всичко стана така бързо… Но той си спомняше ясно и никога нямаше да забрави ужасяващия трясък на пистолетите… Веднага го разпозна, въпреки че никога преди не го бе чувал. Страшният вик на Бен почти се сля с него и Ханк го видя да пада назад и да се гърчи на пода. Видя мъжете да тичат обратно по стъпалата, чу затръшването на вратите на колата, съскането на изхвърления изпод гумите чакъл, писъка на гумите, рева на колата и… край.

Настъпи тишина. Ханк не се помръдна, беше се вцепенил. А после по стъпалата надолу затичаха хора… други се втурнаха към тях от някакви други стъпала и от кухнята… по излъскания под затрополяха бързи стъпки… мъж с шапка на готвач запищя истерично. Андре коленичи до Бен с наведена глава и лице в дланите си. Като че ли стотици хора започнаха да говорят едновременно:

— О, мили боже! Надупчен на решето…

— Вижте… вижте стената зад него!

— Исусе Христе!…

— Полицията!…

— Не го докосвайте!…

Ханк пристъпи към Бен, не усещаше нищо, защото не бе възможно всичко това да е станало. Не, не е станало.

Някой се опита да го издърпа:

— Ела тук, синко. Не гледай.

— Детето му…

Очите на Бен с проблясващи весели искрици под червеникавокестеняви вежди бяха широко отворени. И устата му беше отворена с дръпнати в агония устни назад — виждаха се зъбите и венците му. Устата на мъртво животно, на лисицата, която бе умряла от някаква болест в имението на чичо Алфи. Той беше мъртъв. Бен беше мъртъв. Разбира се. Какво друго значи цялата тая кръв, разплискана по новото му ленено сако и папийонката на точки. Ръцете му лежаха, разперени върху пода, с длани нагоре.

„Но само преди минута ми казваше да изпия една кола, за да успокои стомаха ми…“

„Защо?“

„Как така?“

И после чу собствения си рев, чу собствения си ужасен рев и викове… Ревеше и викаше и не спираше, независимо от хората, които се втурнаха към него, независимо от студената вода, нежни думи и ръце… Не можеше да спре. Пред очите му се въртяха червени кръгове, пръсна се въртящо се огнено колело… Накараха го да седне и говореха, говореха, говореха… Но той не разбираше думите им.

После, след доста дълго време — не знаеше колко дълго — той започна постепенно да различава отново нещата. Видя униформа, не турскосиня полицейска униформа, а сива, с цвета на праха. До слуха му достигна мъжки глас:

— Ние сме от щатската полиция, синко. Ще се погрижим за теб. Хайде да излезем вън на въздух. Нека тръгнем насам.

Мъжът обгърна треперещите раменца на Ханк и го поведе към страничния изход. Бен сигурно все още лежеше там и ако бяха тръгнали към главния изход, трябваше да стъпят върху него…

Мъжът накара момчето да седне на някакъв стол: един от онези декоративни железни столове близо до маса под чадър. При тях дойдоха и седнаха още двама полицаи.

— Трябва да телефонираме на някого — обади се първият мъж. — Майка ти…

— Не! — извика Ханк. — Не на мама! Не може просто да й позвъните и да й кажете…

— На кого друг тогава? Ще ни насочиш ли към някого?

— Чичо Алфи живее тук наблизо. Вероятно на не повече от двайсет — двайсет и пет километра. Казва се Алфред де Ривера. Номерът е в телефонния указател, не си спомням…

— Стига ни и това. Джо, обади се по телефона. Аз ще остана тук със… как се казваш, синко?

— Ханк.

— Ти си смело момче, Ханк. Ще стоя с теб, докато дойде чичо ти. Ако ти се плаче, не задържай сълзите си: плачи. Така ще ти олекне.

Но той беше вече изридал потреса и ужаса си. Сълзите в очите му не искаха да се излеят… те стояха там като смръзнати ледени стъкълца и го заслепяваха… Той седеше вцепенено, вторачил поглед в две сиви птички, които подскачаха по тревата. Вятърът като че ли бе замрял в дърветата и горещият, неподвижен следобеден въздух ги обгръщаше в лепкавата си пелена. Не трепваха нито клоните, нито дори листата. Сякаш животът си беше отишъл от деня — от света, дълбоко наранен и отчужден. Той стоя така, докато след дълго, много дълго време чу звука на познат глас и видя Алфи, облян в пот и зачервен, да тича през мъртвия свят, за да го поеме в ръцете си…

 

 

Погребението се превърна в обществено събитие. На тротоара извън помещението за погребения се блъскаше малка тълпа, вратове се източваха, за да не се изтърве изнасянето на ковчега, да се преброят точно сълзите на вдовицата, да се събере достатъчно материал, за да се спекулира със смъртта, както обикновено. Пресата бе осигурила сравнително добра публичност на случая под заглавие: „Подозирано гангстерско убийство в Ню Джърси“.

Пол погледна струпаните цветя и си помисли с отврата, че те са достатъчно за погребението на един гангстер. Неприличното им изобилие изиска отделна кола непосредствено зад катафалката. Пол се спря за миг, без да изпуска ръката на Ханк. Проблясваха светкавици на фотокамери и той беше сигурен, че наоколо има достатъчно детективи и ченгета, внимателно оглеждащи насъбраната тълпа.

Очевидно същата мисъл бе хрумнала и на Донъл.

— Истински позор. Сплетници — мърмореше той през зъби зад Пол. — Пресата е виновна. Превърна в мистерия напълно ясен случай.

Някои водещи на вестникарски колони бяха изразили предположението, че Бен Маркъс е бил „разчистен от пътя“, за да не изпусне нещо като свидетел на предстоящото дело за неизплащане на данъка общ доход.

— Напълно ясен случай? — повтори Пол.

— Но разбира се! Прост обир на касиер. Смятали са, че носи пари. Което всъщност често правеше.

— Те не го ограбват. Те избягват — уточни Пол.

— Загубили са присъствие на духа, когато са разбрали, че не е сам. Толкова е просто.

Пол бе насочен към една от колите, преди да успее да отговори. Семейството беше решило, че е по-добре Ханк да отиде до гробищата с него и Мериан, вместо с Дан, Хени и Леа: страхуваха се, че Леа няма да издържи… Тя плака истерично целия вчерашен ден, а момчето бе видяло вече прекалено много…

Черната процесия се вклини в натовареното движение към Ийст Ривър. Тя премина край мрачните апартаменти на Лонг Айлънд и разпръснати тук-там складове, фабрики, мрежата от улички сред сиви, еднакви сгради и гробища… Всичко изнемогваше от задуха под небе без блясък. Зноен вятър вкарваше прах и сажди през отворените прозорци на колата. Пътуваха, потънали в мълчание, но Пол не изпускаше Ханк от погледа си.

Момчето все още трогваше сърцето му. Някъде по средата между утрешния мъж и вчерашното дете, Ханк изглеждаше днес мъж в сивите си панталони, тъмносиньо сако и добре излъскани обувки, както и с мъха над горната си устна. Но същевременно бе дете със скобите на зъбите и милата искреност на усмивката си. Той можеше да трогне всяко чувствително сърце.

Главата му беше наведена, сякаш се молеше. Бедното дете, може би наистина се моли.

Всички бяха в шоково състояние, но за Пол допълнителният ужас идваше от невъзможността да сподели с някого ужасните си догадки. Сам той дори се съпротивляваше на мисълта, която упорито го водеше по правите пътеки на логиката към страшното подозрение… Питаше се дали някой друг от семейството се измъчва от същите зловещи предположения.

Възможно ли бе Донъл да бе заповядал да се извърши това убийство, за да се измъкне от капан? Първият въпрос беше: „Способен ли е да го направи?“ Да, разбира се. Би било проява на наивитет да се мисли другояче. Около него имаше достатъчно гангстери, цяла йерархия — като се започне от шофьорите на камиони на най-долното стъпало и се стигне до специализираните адвокати на най-горното. Едно телефонно обаждане, една дума само и почти всичко се извършва напълно извън погледа на спусналия заповедта. Той никога не би измърсил ръцете си с директно насилие! Вторият въпрос беше: „Би ли го направил?“ Към Донъл Пауърс с лекота прилягаха прилагателните хитър, агресивен, целенасочен, безскрупулен и циничен. Но „способен на убийство“? И Пол го видя у дома му как реже печеното начело на масата, а до него седи изисканата благовъзпитана съпруга — която той си бе избрал пак целенасочено, когато много повече му отиваше да си потърси съвсем друг тип човек — и любимото, непрекъснато увеличаващо се семейство. Можеше ли наистина този човек да изпрати доверен съдружник на смърт? Такива бяха тайните мисли, които минаваха през главата на Пол по пътя към гробищата.

„Дупката в земята — мислеше Пол — придава истинска реалност на смъртта.“ Молитвите, музиката и хвалебствените слова бяха само празна показност. Но когато ковчегът се смъкне в разтворената паст на земята, лъсва жестокият гол факт: човекът си отива завинаги. Няма го. Никога няма да се върне…

— О, господи! О, боже! — плачеше Леа.

Подадоха й цвете, за да го хвърли в гроба, но тя ридаеше, забила лице в рамото на Дан. Наложи се Емили да хвърли цветето, а Алфи неловко потупваше Леа по гърба със сгърчено лице, сякаш и той бе на ръба на сълзите.

— О, господи! О, но защо, защо? — стенеше Леа отново и отново, докато накрая внимателно я отведоха настрана.

А Ханк стоеше, побелял и неподвижен, без да плаче. И Пол не пусна ръката му нито докато бяха край гроба, нито докато вървяха към колата. Държеше я здраво, обгърната в топлата му длан през целия път до вкъщи.

Къщата се изпълни с хора. Всеки носеше цветя и кошници с храна. Всички бяха наобиколили Леа, която се бе поуспокоила. Донъл Пауърс кимна на Пол и го отведе в коридора.

— Искам да знаеш, че утре ще преведа голяма сума на Леа. Пари в брой, които им принадлежат по право. Сто хиляди.

Ако бе очаквал някаква реакция от Пол, трябва да е останал разочарован.

— Казвам ти го, защото ми е известно, че ти се грижиш за личните й инвестиции. Искам да си информиран за тези пари — в случай че тя е прекалено разстроена, за да знае какво да направи с тях.

— Съмнявам се дали Леа ще бъде някога толкова разстроена, че да не знае какво да прави с парите на разположение.

Донъл го изгледа със странно изражение в очите.

— Става въпрос за пари в брой. Аз самият ликвидирам всичко, с изключение на много подбрани ценни книжа. Пазарът е пред провал в близките няколко дни, както знаеш добре.

— Да, така е — отговори Пол.

— Реших просто да го спомена. Моят тъст отказва да се вслушва в думите ми. Глупак. Предупредих го при последната от не особено честите ни среши, но той смята личните си преценки за непогрешими.

Пол не бе в настроение да дискутира бизнеса на когото и да било точно сега. Подозираше, че и Донъл хич не го е грижа какво ще стане с тъста му, но води този разговор с единствената цел да поизглади отношенията между тях. Той не искаше открита вражда. Важното беше да се запази благоприлична фасада.

„Презирам този човек“ — мислеше Пол. Но си спомни за Мег и се насили да бъде учтив.

— Е, тъжен ден беше днешният — приключи разговора Донъл. — Ние всички ще трябва да се опитаме да направим каквото можем за Ханк.

— Да, разбира се.

И двамата се разделиха. Донъл и Мег потеглиха за Ню Джърси, гостите си тръгнаха и Ханк бе изпратен в стаята си. Хени се тревожеше за Дан и искаше да го отведе вкъщи. Емили дърпаше Алфи, който още не желаеше да се отдели от Леа и непрекъснато повтаряше:

— Всичко, което е по силите ми, Леа, всичко… ти знаеш къде съм. Ще ти се обадя на всяка цена утре сутринта…

Леа се обърна към Мериан и Пол:

— Постойте още малко, моля ви…

Мериан запротестира:

— Изтощена си, Леа. По-добре ще бъде да си легнеш и да заспиш.

„Всъщност Мериан е емоционално изтощена и иска да спи“ — помисли си Пол.

— Разбира се, Леа, ще останем, щом като искаш да говориш с някого — отвърна той.

Леа седеше на дивана, подпряла брадичка на длани те си.

— Той беше добър човек. Благодарна съм на бога, че всичко е свършило бързо. Не е страдал. Мисля, че вината отчасти е моя. Трябваше да го накарам да се раздели с Донъл.

Сърцето на Пол подскочи и заседна в гърлото му. Нима искаше да каже, че смята…

— Огромните суми, които носеше… Винаги съм се безпокояла…

„Не, не е онова, за което аз мисля.“ Сърцето на Пол се успокои.

— А и тази контрабанда на алкохол с толкова много съперничещи групировки — може някой да е решил, че са му отнели търговията с „Рейнбоу Ин“. Кой знае?

Очевидно и през ум не й минаваше другата възможност. Макар и обиграна в много други отношения, тя явно знаеше твърде малко за бизнеса на Бен и начините, по които той се управляваше.

— Трябва да призная, че Донъл се отнасяше добре с Бен. Дори стана така, че Донъл се превърна в най-добрия клиент на Бен. Напоследък — продължаваше Леа тъжно — той като че ли беше единственият му клиент. Създаваше му толкова много работа. О, но Бен бе толкова блестящо умен! Донъл често е казвал, че не му плаща и цент напразно.

„Умен, но не достатъчно…“ Вместо да си изгради независима, открита за всички очи практика, той се бе намесил в криминален бизнес извън закона. И за миг горещ гняв към мъртвеца разтърси Пол.

Думите се лееха една след друга от устата на Леа, нижеха се в изречения и се стапяха в тишината на стаята, оставяйки горчив привкус в душите им.

— Нямате представа какъв широк обхват интереси има Донъл. Говоря за законните инвестиции. Заводи за стомана в Средния запад, строеж на сгради за канцеларии в Чикаго и Бъфало… Закупиха дори фабрика за алкохол — готови са за отмяната на забраната върху производството и продажбата на алкохол… Ето защо Бен пътуваше толкова много…

По устните й пробяга едва забележима усмивка. „Бедната Леа — помисли Пол съчувствено. — По-добре за нея е да се гордее с Бен, отколкото да се срамува от него…“ После се сети: „Идеите на Бен, да… Сигурно Бен е насочил Донъл към изкупуване на компанията, която осигурява основната част от дохода на Ханк.“ И гневът му едва не го задуши.

Мериан направи нов опит за измъкване:

— Леа, уморена си, имаш голяма нужда от почивка.

— Сигурно си права. — Леката усмивка, която играеше по устните и, се промени и се изпълни с тъга. — Ще имам нужда от всичките си сили, нали? Безпокоя се за Ханк. Той обичаше много Бен, а и Бен бе такъв добър баща! Ханк ще има нужда от мъж, който да го насочва, а Дан е прекалено болен и прекалено възрастен, за да успее да направи нещо много за момчето. Ще поемеш ли тази грижа, Пол? Ще поемеш ли сина ми? Той се нуждае от някого, на когото да може да се довери и който ще му помогне да преодолее мъката.

— Знаеш, че ще го направя. Като за мой син…

Мериан стана. Отвори джобния си бележник и го затвори с гневно прещракване. Трагедията и напрежението през последните няколко дни й се отразяваха зле. Тя бе от онези хора, които изживяват всяко страдание като свое собствено: когато четеше книга, обикновено прескачане страниците с прекалено сурово описание на скръб или ужас, а когато беше на кино, затваряше очи пред трагичните сцени.

Пол побърза да приключи:

— Трябва да го отведеш за известно време от града. Малка екскурзия ще му помогне много. Ще имате на разположение достатъчно време да поговорите.

— Прав си, Пол, но за него е по-добре да бъде тъкмо с теб точно сега…

— Ще се опитам да го направя.

Леа протегна ръка.

— Винаги си бил толкова мил към нас, Пол. Мил и мъдър.

„Да — мислеше той, докато слизаше по стълбите, — какъв мил мъдрец съм само! Безпомощен като дете пред собствените си проблеми…“

 

 

Лятото неусетно премина в есен. Преди първия училищен ден Пол и Ханк се отправиха към Бостън Поуст Роуд на път за Нова Англия.

— Къде отиваме? — запита Ханк.

— Не знам. Ще вървим на север и ще видим какво ще се случи.

За разлика от Бен, Пол изглеждаше много висок зад волана. Ханк се опита да не гледа кормилото, за да не вижда ръцете на Бен в ръкавици за кормуване от свинска кожа… Опитваше се да не си спомня колко внимателно изтъркваше Бен капака на любимата кола с гюдерия…

През първите дни след смъртта на Бен, Ханк не знаеше какво да очаква. Беше се страхувал, че всичко ще се промени: вероятно ще се наложи да напуснат къщата и ще трябва да смени училището си, ще изгуби приятелчетата си и дори може би ще се наложи да се откажат и от кучето… Струваше му се, че всичко около него ще се срути.

Но когато траурният период изтече и той остана за пръв път сам с майка си, тя му обясни какво им предстои да направят.

— Аз ще работя, както досега, а ти ще ходиш на училище. Ще останем в тази къща. Да, около теб ще има празнота — няма да имаш любящ баща, но все още имаш дядо си и Пол, особено Пол.

Ханк се бе поуспокоил и сега се наслаждаваше на чувството за сигурност в колата на Пол. Късно следобед достигнаха границата с Масачузетс, където купиха сладолед и индиански мокасини, обсипани с пришити мъниста. После продължиха до някакъв хан, в който решиха да нощуват.

Приключил рано с вечерята си, Пат седеше, облегнат назад, и се усмихваше ласкаво на Ханк, който още не бе свършил.

— Ти си като бъчва без дъно — засмя се накрая той.

И Ханк веднага се видя пак в ресторанта на Тони с Бен… Когато се съвзе, разбра, че винаги ще си спомня този злощастен следобед, щом дочуе тези думи или пред него се постави порция спагети…

Пол говореше много — нещо необичайно за него. Разсъждаваше за тениса, за ангината на дядо Дан, какъв чужд език трябва да избере в училище: немски или френски. „Сигурно си мисли, че така ми помага. Може би е чел някоя от онези книги с наблюдения върху детската психология, които е накупила мама. «Пубертетът е… юношите са много уязвими… леко раними… Период на много промени…»“ И тъй нататък.

Ханк се усмихна: какви глупави книги! Но после реши, че те може и да имат основание. Имаше чувството, че това лято бе пораснал внезапно с няколко години.

Сред потока от думи Пол неочаквано каза нещо, което го стресна и привлече вниманието му:

— Вероятно понякога си ужасно сърдит на Бен.

Ханк бе шокиран.

— Гневът е естествена човешка реакция, Ханк — продължи Пол. — Дори когато хората умрат спокойно от болест или старост, ние се гневим… защото ни изоставят… А в случая с Бен е още по-тежко, защото никой не разбра какво точно стана. Знаем само, че убийството му е свързано по някакъв начин с работата, която вършеше. Така че имаме известно основание да го обвиним донякъде… Признавам, че го обвинявам — понякога.

Ханк мълчеше.

— Но нека да не съдим — нямаме това право. Нека да помним доброто у него…

Настъпи тишина и Пол смени темата:

— Колкото по-дълбоко на север отидем, толкова по-бързо ще се сблъскаме с есента. Ню Хемпшир ще ни посрещне, посипан с червеното й злато.

Ханк беше благодарен за смяната на темата. Защото в главата му постепенно се оформяше мисъл, която се страхуваше да произнесе на глас…

На четвъртата сутрин се приближиха до границата с Канада Отседнаха в старомоден хотел с люлеещи се столове на дългата веранда. Никой обаче не седеше там, а когато слязоха за закуска, и салонът за хранене беше пуст. Сезонът бе отминал.

В камината танцуваха пламъчета и излъчваха приятна топлина. Отвъд прозореца до масата им се издигаше огромен клен, преметнал златна есенна премяна. Ханк ядеше бавно, без да откъсва очи от прозореца. Топлото злато на дървото пред него го изпълваше с противоречиви чувства: тиха радост и непонятна тъга…

— Много си мълчалив — наруши странното очарование Пол. — Надявам се, че ти е било приятно да бъдеш тук с мен.

„Е, не чак особено приятно, но не беше лошо.“

— Хубаво беше — отвърна той. — Радвам се, че дойдохме.

— Бързо растеш, Ханк. Много се източи нагоре, откакто… — Пол смутено замълча.

„Хайде, говори — заподканя се Ханк. — Колкото по-дълго го задържаш у себе си, толкова повече ще расте и ще те превзема отвътре…“

Той вдигна още една вилица с хапка към устата си: печелеше време, за да подбере думите, но те се заизливаха навън, пробили гънката бариера на съпротивата.

— Смятам, че Бен умря, защото Донъл го искаше — изтърси внезапно той.

— Така ли мислиш? Защо? — Пол говореше спокойно, но Ханк забеляза, че е шокиран.

— Бях заспал в задната стая в ресторанта на Тони. Искам да кажа, бях полузаспал, когато там влязоха някакви мъже и заговориха за някого, който се страхувал, че Бен може да не издържи в съда. Не ги виждах, но от начина, по който говореха, съм сигурен, че бяха истински гангстери — като онези от филмите. Единият каза, че Бен не е глупак и няма да проговори, другите се съгласиха, но заявиха, че може да се уплаши и да направи някой гаф.

— Това не доказва нищо. Делото не стигна до съд. Донъл плати глоба и се стигна до споразумение.

— И това не доказва нищо, Пол. Ти още не си чул останалото — отговори Ханк и сам се изненада от начина си на изразяване. Изведнъж се почувства много пораснал и умен.

Пол се наведе напред, забил в него поглед, сякаш искаше да разучи лицето му.

— Разкажи го тогава.

На Ханк неочаквано му се прииска да оттегли думите си назад. В края на краищата бе обещал на Бен никога да не го казва. Но бе прекалено тежко да задържа всичко вътре в себе си.

— Бен и Донъл имаха страхотна разправия по телефона. Бен заяви, че напуска.

Пол отпи глътка от чашата с вода.

— Бен каза ли защо?

— Да, каза, че иска да бъде професионалист и че желае промяна. Но заяви, че няма да го напусне, преди Донъл да разреши неприятностите си. Донъл обаче бе направо бесен. Чувах го как крещи по телефона.

— И какво стана после?

— Бен като че ли го поуспокои и разговорът завърши, когато Бен му каза по кое време ще бъде в „Рейнбоу Ин“.

Пол все още се взираше втренчено в лицето на Ханк.

— И после какво?

— После поехме с колата към „Рейнбоу Ин“. Бен бе разстроен и обезпокоен. Преструваше се, че не е, но аз разбирах, че го прави заради мен. Накара ме да обещая, че никога и на никого няма да кажа за случилото се — нито за разговора между мъжете, нито за спора му с Донъл. О, Пол! Не трябваше да го споменавам, докато съм жив, а ето че наруших обещанието си! Ужасен съм, нали?

Пол докосна ръката му.

— Не — отговори той. — Понякога всеки човек внезапно се изправя пред някаква загадка или проблем, с които не е в състояние да се справи сам. — Замълча и погледна през прозореца, където златистите листа на клена искряха под ярките лъчи на сутрешното слънце. После се обърна към Ханк и заяви със сериозен тон: — Но не трябва да го казваш на никой друг, Ханк. НИКОГА.

— Няма, Пол. Чувствам се по-добре сега, когато и ти го знаеш. Няма причина да се страхуваш, че ще го кажа и на някой друг.

— Защото може да бъде много…

— Опасно?

— Нека да изберем думата „неприятно“. Отправяш доста сериозно обвинение, Ханк.

Ханк кимна.

— Разбирам. Но е трудно за доказване. Косвени улики и прочие.

— Четеш криминални романи, така ли?

Ханк не отговори. Той погледна Пол сериозно и напрегнато:

— Искам да те попитам нещо. Настоявам да ми отговориш откровено. Помислил ли си някога, дори и за минутка, че Донъл има някаква връзка със смъртта… със случилото се?

Пол пое дълбоко дъх. „Печели време — помисли Ханк. — Въпросът не му харесва.“

Накрая Пол заговори:

— Повече от минута, Ханк. Мислех дори прекалено много и прекалено дълго за тази възможност. Да, вярвам, че има връзка. И в полицията са на същото мнение.

— Къде тогава е справедливостта? — извика възмутено Ханк. — Защо нищо не се прави?

Пол въздъхна.

— Сигурно един ден с уплаха ще разбереш колко несъвършено управляват света възрастните. Как да ти обясня? Въртят се колелца в колела, власт зад властта — говоря напълно сериозно, не е игра на думи. Освен това, както сам ти казваш, липсват сериозни доказателства. А доказателството е по-силно от знанието. Ти може да ЗНАЕШ, без да си в състояние да го ДОКАЖЕШ. Разбираш ли ме?

Болката, стегнала гърлото на Ханк, го гореше като жарава. Той преглътна с мъка.

— Никога повече няма да пристъпя прага му! Никога!

— Но ще трябва, бедни ми Ханк. Ще бъдеш канен за рождените дни на децата и много вероятно за Деня на благодарността^[4] тази година. Ще трябва да отидеш.

— Ще откажа. Защо да не откажа?

— И ще причиниш мъка на Мег? И ще накараш майка си да се замисли по-дълбоко върху някои неща и да се подлуди, когато сама стигне до истината? Послушай ме, опитай се да го забравиш и върви напред. И без това не си в състояние да направиш нищо. Чуваш ли ме, Ханк? — Пол бе снижил гласа си почти до шепот. — Направи го и заради себе си, послушай ме. Гневът ще те разяде отвътре. Прегърни само спомена за Бен: помни, че те е обичал — и забрави останалото.

— Може би си прав.

— Да разбирам ли, че приемаш съвета ми?

— Добре, Пол, ще го направя.

Пол пак докосна със скрита ласка ръката му.

— Сигурен съм, че мога да ти вярвам. Ти порасна много това лято… Искаш ли да идваш с мен в синагогата в съботните утрини? Там би могъл да чуеш някои неща, които ще ти помогнат да се ориентираш по отношение на хората, ще научиш много за доброто и злото…

Ханк се замисли. „Мама никога не ходи в синагогата, защото събота е само още един работен ден в бутика. Бен беше безразличен. Дядо Дан е атеист, нарича се «светски евреин»… Но къде е Бен сега? А дядо Дан има лошия навик непрекъснато да дава наставления. Остава Пол… Той може да играе тенис и да се шегува. Може да бъде и сериозен, без да ти чете досадна лекция.“ Е, ако Пол препоръчва синагогата, Ханк ще го послуша.

— Няма да е лошо — отвърна той. После си спомни за нещо. — Мама казва, че войната е променила отношението на хората към злото. Сега вече почти никой не се шокира от… от едно убийство, както е било по-рано. И ти ли си на същото мнение, Пол?

— Да, за съжаление. — Пол замислено поклати глава. После се усмихна. — Хайде да говорим за нещо друго! Да спрем ли в антикварния магазин да купим малък подарък за майка ти?

Излязоха и веднага се потопиха в ярката свежа сутрин. Над нападалите по тревата ябълки прелитаха пчели. Слънчевите лъчи още пареха, но на сянка човек вече усещаше хлад.

— На път за вкъщи ще купим малко ябълки — обяви Пол и обгърна с ръка крехките рамене на Ханк.

А той помисли: „Винаги ще си спомням тази сутрин… Пол ще умре — след много, много години той ще бъде мъртъв, а аз все още ще помня нещата, които си казахме през лятото на 1929 година. Ще помня златното сияние на клена, ябълките по тревата и топлината на ръката му, обгърнала раменете ми…“