Белва Плейн
Платно на живота (12)

12.

— Как успя да го постигнеш? — запита Пол.

Стаята му беше до нейната и вратата между двете стаи беше отключена.

— Много лесно. Дадох бакшиш на камериерката, преди да слезем на вечеря. — С черна нощница, прозрачна като воал от лунна светлина, Леа решеше косата си пред тоалетката. Срещна погледа му в огледалото и щастлива усмивка озари лицето й. — Честно казано, много ме изненада, когато се появи днес! Не съм запланувала нищо до следващата седмица. Имам билети за концерт, балет, а за днес съм уредила кола за цял ден. Защо да не обядваме извън Париж? Но останалите дни от седмицата са празни.

— Какво значение има? О, хайде, стига толкова, косата ти е достатъчно красива.

— Не е!… Трябва да я подстрижа.

Той потърка буза о косата и.

— Като атлаз е — прошепна, обърна я към себе си. — Хайде, загаси светлината.

— Хвърли поне един поглед навън. Представи си само, намираме се на площад „Конкорд“!

— Гледката е великолепна, но моля те, не ме подлудявай…

Тя го погледна със сериозно изражение.

— Пол, не съм от този тип жени и ти го знаеш. Но станалото между нас е толкова прекрасно… такъв вълшебен дар! Иска ми се някак да го разтегля във времето. Все още не мога да повярвам.

— Повярвай, Леа! Искаш да те отнеса до леглото, така ли?

Той я вдигна на ръце и я положи нежно на леглото, сякаш затаило дъх в очакване. Бавно нави нагоре мекия черен облак на копринената й нощница: над стройните й глезени, над силните й бедра и тънкия кръст, над закръглените рамене — „… Рамене от времето на Едуард…“ — помисли той.

И постоя така за миг, вгледан в голото й тяло.

— За какво мислиш, Пол?

— Искаш точен отговор?

— Да.

— „Колко е зряла и сочна…“ Ти си като плод, събирал слънце цяло лято.

Тя се усмихна.

— Вземи го тогава. Вземи каквото ти сърце пожелае…

Едва на третия ден се почувства истински добре и сърцето му се отпусна. Тогава дойде и първата пощенска картичка от Илзе:

В безопасност сме тук с приятели. Марио започва да се съвзема. Ще поддържам връзка. Бог да те благослови.

На вечеря той показа картичката на Леа. Беше й разказал историята, без, разбира се, подробности за личните отношения между него и Илзе. Имаше чувството, че тя няма да ги посрещне добре, въпреки че Илзе би реагирала по друг начин, ако беше на нейното място в този момент.

— Случай, достоен за празненство! — възкликна Пол. — Dom Pérignon, и то много!

Пръстите й с червен маникюр обгърнаха чашата и тя отпи замислено.

— Беше истински ад, нали?

— В Германия ли? Да. Непоносимо болезнено за безпомощен свидетел на бавното й, но сигурно плъзгане надолу към ужасите, които предстоят…

— Пол, откакто те помня, носиш на раменете си бремето на чужди тревоги и страдания. Още откакто се омъжих за Фреди… Дан, който е два пъти по-възрастен от теб, а сега и тази Илзе, синът ми — всички те търсим за помощ и утеха… Не се натоварвай и с трагедията на цяла Европа. Няма да ти останат сили за теб самия.

— Не виждам нещата по този начин.

— Може би не. Но чуй ме: настоявам да не мислиш за нищо друго, освен за удоволствието от общия ни престой тук. Искам да отпуснеш това твое сърце поне за малко.

Той се разсмя.

— Трябва ли да разбирам, че не съм бил достатъчно разпуснат последните три нощи?

— Не се шегувам. Сексът е физическа нужда и разтоварване. Той няма нищо общо с чувството за вътрешна лекота и безгрижие.

— Чудесно — заяви той весело. — Отсега нататък ще се постарая да се освободя от всички грижи! Трябва да се срещна с двама добри клиенти, американци, които живеят в Париж. Макар и по работа, срещите ми ще бъдат приятни, знам. А остатъкът от времето ми ще бъде посветен изцяло на теб — когато не си заета с оглеждане на рокли, разбира се.

La ville lumière! Градът ги приемаше с усмивка в обятията си. Тук дори полицаите бяха вежливи и внимателни. Понякога се събуждаха рано и отиваха да пият кафе. Продавачите на цветя под сенниците подреждаха разкошни букети от къдрави рози и момини сълзи. След кръглите козуначени кифли или кроасани те отиваха в Люксембургската градина, сядаха на железните, боядисани в зелено столове и наблюдаваха игрите на децата около фонтана Медичи. Един следобед разгледаха старите хотели на Place des Vosges през прозрачна снежна пелена от дребен сняг, а после вървяха пеша до Ile de la Cité, за да се възхитят отново на огромните розови прозорци на Notre-Dame. Вечеряха в La Tour d’Argent, гледаха балет в Opéra, обходиха кабаретата по Монмартър и се разхождаха, хванати за ръце, в късните вечерни часове.

Пол разреши на Леа да го въведе в света на модата. Винаги бе смятал, че е глупаво и повърхностно да се прави сериозен бизнес от обличането на човешкото тяло с парче плат, но вроденото му любопитство, благодарение на което бе изучил функцията на карбуратора и на флейтата, го поведе сега и след Леа в света на нейния бизнес. Принуди се да признае, че част от обвиването с плат действително може да се разглежда като вид изкуство. Той седеше на малък златист стол в замъглен от пушек салон, докато Шанел^[1], в пуловер и пола, с проблясващи златни верижки и с панделка в косата, следеше представянето на моделите си върху малка сцена.

— Искам да ти подаря нещо оригинално — заяви той после на Леа по време на обяда. — Какво ще кажеш за жълтия костюм на Шанел?

Леа поклати глава.

— Не, не.

— Защо не? Ти едва не падна от стола си, когато го видя.

— Не, Пол. Не искам нищо. — Гласът й бе много сериозен.

Той замълча за миг и реши да говори направо:

— Може би смяташ, че желанието ми да ти подаря нещо е свързано с отношенията между нас. Считаш, че се опитвам да ти платя или нещо друго, еднакво грозно.

Тя замълча.

— Имаш ли представа колко много грешиш? — продължи Пол. — Ако беше така, едва ли бих могъл да се разплатя за радостта, с която ме дари.

— Не, Пол, моля те. Искам отношенията ни да не се свързват с ВЕЩИ, независимо от това, което току-що каза. Разбираш ме, нали?

Той разбра, че, изглежда, навлиза много по-навътре, отколкото бе смятал. Вероятно дори по-надълбоко, отколкото тя дори бе си представяла. Във въздуха между тях затрепка лека тревога и той се съсредоточи върху кифлата с масло.

— Но все пак много мило от твоя страна. — Челото й се сбърчи за миг, но почти веднага се изглади, като че ли някой прокара ласкава длан по него. — Модният бизнес е истинско шоу, вид театър, нали? Ланвен сервира шампанско, а на откриването на Мат Руф свири оркестър и гостите идват, облечени във вечерно облекло. — Тя с лекота съумя да се отдалечи от коварните подвижни пясъци на прекалено личния разговор.

Положението се усложни още повече през следващата седмица. Какво ще стане, когато се приберат в Ню Йорк? Между тях се спускаха толкова много бариери във връзка с общото семейство, със сина й и всички роднини… Ако се разбере за връзката им… Да не говорим за Мериан.

Последния следобед Леа се впусна да купува подаръци за многобройните си приятели. Беше щедър човек и обичаше да прави подаръци.

— Ще се срещнем за вечеря — предложи Пол. — Никога не съм бил в Болонския лес, а днес е чудесен ден за тази цел.

Беше един от онези февруарски следобеди, когато разкъсани останки от мъгла прелитаха през върховете на дърветата, а от долните клони се стичаха студени капчици. Във влажния въздух измамно се долавяше многообещаващият дъх на пролетта. Пътеката около езерото бе пуста и тишината се нарушаваше само от тихите въздишки на ланшни листа. Замрялата тишина навяваше неясна, но странно приятна тъга. „Сякаш слушам реквием“ — мислеше той и у него се раздвижи още неясен спомен. Нещо се надигна от най-отдалечения ъгъл на мозъка му, нещо се силеше да изплува на повърхността… Какво беше то?

Споменът изплува внезапно и той видя Хъдсън Ривър, зимно мрачна и черна. Във въздуха танцуваха големи снежинки. Те потъваха бавно в тъмната вода, прилепваха се към миглите на Анна… Изкачиха обратно хълма. В някаква къща близо до върха му свиреше струнен квартет и през затворените прозорци се изливаше прекрасна музика, която щедро посрещаше и изпращаше случайните минувачи. „Шуберт“ — позна той и те стояха там, изслушвайки я докрай. След това се отдалечиха — ръка в ръка, потънали в благоговейно мълчание.

Далечно минало… Тогава пътят пред него бе отворен, но той не тръгна по него. Сега стоеше самотен на друг континент и следеше механично флотилията патици, които обиколиха езерото и се върнаха обратно. Гледаше ги с невиждащи очи и мислеше: „Анна, Айрис…“

Внезапен буен пристъп на северния вятър го върна в реалността. Все още беше меланхолична зима и краткият зимен ден си отиваше. Не биваше да идва тук сам. Трябва да побърза да намери Леа, жизнената, весела, вливаща увереност Леа!

И той се обърна, затича се…

 

 

Фоайето бе приветливо място, сякаш главното му предназначение беше да разпръсква такива потискащи настроения. Приятна розова светлина и удобен фотьойл посрещнаха Пол в един от ъглите. От тази удобна позиция той наблюдаваше незабелязано оживеното движение на луксозно облечени жени, отвратителни или очарователни, бизнесмени от чужбина или Франция и търпеливи, интелигентни пудели с нашийници от изкуствени диаманти. Поръча си аперитив и отпиваше бавно и с удоволствие от приятния огън на алкохола, наслаждаваше се на топлината му.

Погледна часовника си. Имаше още около час до вечеря. Поръча втора чаша и се загледа в слаба блондинка с огромна изумрудена висулка. „Шест карата най-малко.“ Зачуди се дали знае колко много разваля лицето й недоволството, изписано на него. Над рамото й зърна неочаквано Донъл Пауърс и секунда по-късно и Донъл го забеляза. Нямаше начин да избегне срещата. Донъл се приближи към него в компанията на някакъв непознат.

— Каква изненада!… Светът е малък, нали? По работа или за удоволствие?

— Работа — отвърна Пол.

— Господин Уърнър, мосю Коро. Няма роднински връзки с художника.

Французинът се поклони.

— За съжаление.

Последва неловко мълчание — частичка от секундата. Ако бяха сами. Пол щеше да заяви откровено и ясно: „Хайде да не играем фалшиви роли. Няма защо да сядаме един до друг, ние се презираме, нали?“ Дразнеше го фактът, че не можеше да провери на практика дали наистина щеше да изговори тези думи.

— Господин Уърнър е братовчед на съпругата ми.

Французинът повдигна учтиво вежда.

— Значи това е приятно съвпадение и за двамата. — Той изчакваше да бъде поканен да седне.

— Седнете, моля — покани ги учтиво Пол.

— Тук рядко се срещат американци през зимата, господин Уърнър.

— За мен Париж е красив по всяко време на годината — отговори Пол.

Междувременно Донъл беше поръчал пиене и сега пак се обърна към Пол:

— Отдавна ли си тук?

— От две седмици. Дойдох от Германия.

— О? И аз. Какво е мнението ти?

— Още не мога да се отърся от преживения ужас там. Сякаш си с маймуна на гърба…

— Като американец вие гледате на нещата под друг ъгъл. Ние, европейците, разбира се, имаме по-ясен поглед върху нещата: по-близо сме — заяви Коро.

По израза на лицето му забележката изглеждаше критична, но гласът му звучеше успокоително. Пол се зачуди какво иска да каже и го попита.

— Искам да кажа — обясни Коро, — че силният лидер може да бъде много ефективен. Вие, американците, още не сте схванали тази проста истина. А е нужно само да погледнете Германия и Италия и да отдадете нужното уважение на реда и просперитета там. А в тази страна само спорим, без да вършим нищо, достойно за уважение. Колкото пъти се обърнем, толкова пъти се появява ново правителство — отвратително!

— Искате да кажете, че желанието ви е да унищожите Третата република? — запита Пол.

Коро сви рамене.

— Аз? Аз не искам да унищожавам нищо. Нека просто да приемем, че няма да се разплача, ако тя почине скоропостижно.

Пол не отговори. Погледът му неволно се отправи към свободния стол, върху който лежеше дипломатическа чанта от крокодилска кожа и чифт ефектни и скъпи ръкавици. Странно, тези вещи го вбесиха, а сам той притежаваше почти същите. Вдигна поглед и изгледа двамата мъже един след друг.

— Мосю Коро е човек с опит — поясни Донъл. — Той притежава един от най-големите машиностроителни заводи в страната. Основан от дядо му — добави с уважение.

Коро се обърна към Пол:

— Казахте, че и вие сте в бизнеса, правилно ли съм разбрал?

— Грешка. Аз съм банкер.

— А, в такъв случай сте практичен човек. Хора като нас смазват колелата на света. Не трябва да допускаме Леон Блум^[2] да хвърля пясък върху тях. Републиката ще падне заради хора като него. — Бузите му почервеняха, той рязко тракна чашата си върху масата. — По-голямата част от тях са мошеници и корумпирани типове.

— Забележката ви не се отнася до Блум, нали? — атакува Пол.

Стори му се, че забеляза как Донъл побутна с коляно другия мъж. Разбира се, Блум първо е евреин и едва след това демократ, учен или каквото и да било друго.

— Е, не… — отстъпи Коро. Вероятно разбрал побутването правилно. — Но хората не го искат — добави той.

„Защо споря с този непознат? — запита се Пол. — Нелепо е.“ Двама непознати, запознали се преди десетина минути, без вероятност да се срещнат отново някога, захранваха контролирания си цивилизован гняв на фона на замайващо с красотата си ветрило от червени и бели гладиоли сред приятните звуци на пианото от съседния салон. В положението имаше нещо сюрреалистично. Но независимо от предупрежденията на разума, той продължи:

— Прочетох във вашите вестници за Action Française. Същите млади главорези, с които се започна в Германия и Италия. Както и същият метод — изстъпления и побоища по улиците.

Коро напълни шепа с орехови ядки и шумно ги схруска.

— Те са само деца и не ме безпокоят ни най-малко. Не ме тревожат и немските момчета.

Пол продължи:

— Немските момчета сигурно ще ви обезпокоят, когато замаршируват по парижките улици.

— Глупости. Няма да има война. Ние имаме линията Мажино, най-силната защита на планетата.

— Но е на погрешно място, приятелю. Немците ще ви нападнат през Белгия, както сториха и през 1914 година.

Диалогът спокойно можеше да се оприличи на тенис мач: двамата прехвърляха топката напред-назад, а Донъл следеше движението и, като въртеше глава ту към единия, ту към другия, за да не я изпусне от погледа си.

— Бил съм в Германия много-много пъти, господин Уърнър, и отговорно ви заявявам тук, че немците не искат повече война от нас. Имам връзки на високи постове в правителството и промишлеността. Господин Пауърс ми е свидетел. Попитайте го. — Коро довърши питието си и стана. — Ще закъснея за срещата си. Донъл, ще се видим утре сутринта, нали? Радвам се, че се срещнахме — обърна се той към Пол, поклони се официално, прибра вещите си и ги остави сами.

— Отблъскващ човек е този твой приятел — забеляза Пол.

— Не ми е приятел, а удобна връзка от значение за мисията ми — поясни Донъл и замълча, давайки му възможност да го запита що за мисия е неговата. Тъй като Пол не зададе очаквания въпрос, той продължи: — Тук съм по полуофициална, частично правителствена поръчка във връзка с жилищното строителство. Дойдох на мои разноски, за да придобия представа как се правят тези неща в Европа и особено в Германия. И знаеш ли, дори и в тази област немците доста са изпреварили и Англия, и Франция.

— Както ще потвърди и твоят мосю Коро. Побутна го, нали?

— И така избегнах създаване на излишно напрежение.

— Той ми напомня лешояд, забил нокти и кървав клюн в полуразложен труп. Той и немците дебелеят взаимно от трупа на франция.

— Французите и немците сега се разбират много добре — опроверга го Донъл. — Инвестират усилено през границата. Французите инвестират в немското машиностроене, а немците купуват френски издателски къщи. Почти невъзможно е да обядваш на важен адрес тук, без да се сблъскаш с немци: индустриалци, писатели или други интелектуалци! При това не какви да е, а истински големи имена.

„Интелектуалци. Важни адреси“. Пред очите на Пол проблесна картината на погребението на Бен, тълпата мъже с лица като изсечени от камък под изпитателните погледи на хората от ФБР. Донъл наистина се изкачи много. И по всичко изглежда, ще продължи възхода си.

— С радост ще се прибера у дома — говореше Донъл. — Мъчно ми е за децата.

Той му подаде снимка. На поляна пред разцъфнал рододендрон стояха пет деца и лабрадорска порода ловджийско куче.

— Отдавна не си ги виждал. Ще повярваш ли, че Тими ме настигна по височина, а е само на дванайсет години? Томи върви по пътя му, силен е като футболен играч. — Донъл взе обратно снимката и се вгледа разнежено в нея. — Искаше ми се да имам повече синове… Не, момичетата не ме разочароват. Погледни Люси. Ще стане красавицата на семейството с тази разкошна къдрава коса. Чудя се откъде взе тези къдрици. — Мекият смях и разнеженият поглед го превърнаха в друг, непознат за Пол човек. — Повтарям непрекъснато на децата си — особено на момчетата, — че те могат да станат каквито поискат. „Вие можете да правите всичко… Животът е едно състезание от началото до края: не разрешавайте на никого да ви надмине. Вие ще бъдете най-добрите“. — Ето човека, когото Пол познаваше така добре. „Ако аз имах синове — помисли той, — какво щях да им говоря?“ Беше напълно сигурен в едно: никога нямаше да разговаря с тях по този начин. Докато връщаше снимката в портфейла си, Донъл продължаваше да говори с известно задоволство, сякаш двамата с Пол бяха най-добри приятели. — Уреждам и някои лични въпроси тук, между тях и компанията на Ханк. Виждал ли си цифрите напоследък?

— Да, разбира се.

— Е, какво ще кажеш? Качват се светкавично, нали?

Пол кимна мрачно.

— Бизнесът в Германия направо процъфтява. — Донъл се огледа предпазливо и понижи тон: — Срещата ми с теб тук е повече от изненадваща. Смятах да те потърся веднага щом се върна.

Пол застана нащрек.

— Така ли? За какво?

— Вероятно се сещаш, че става въпрос за „Фин Вебер“ или по-точно казано — бащината компания на „Фин Вебер“, „HW Electrische Geselschaft“. На път е да се осъществи сливане с една от най-големите електрохимически компании в Германия, което ще означава предлагане на нови акции. Страхотно нещо, шанс да се спечелят милиони — МИЛИОНИ, буквално казано! — от всеки, който може да се добере до долния лимит. — Донъл се поколеба. — Има само една малка засечка: човек трябва да притежава солиден пакет от двайсет и пет хиляди акции, за да наддава. — Настъпи напрегната тишина. Пол беше предвидил накъде бие Донъл още след първите му думи и вече се опитваше да постави под контрол надигащия се у него гняв. Съзнаваше, че мъжът пред него се опитва да се ориентира по изражението на лицето му и нарочно проследи с поглед причудливата игра на светлината върху сребърна кана за кафе. — Проблемът е там, че аз не притежавам тези акции. Знаеш, че мога много лесно да ги закупя и осигуря, но има и още едно допълнително изискване: трябва да ги притежавам от първи януари тази година.

Пол насочи погледа си към Донъл.

— Разбирам, че това условие те изолира.

— Е, не съвсем. Има начин последното изискване да се заобиколи. Например напълно възможно с да комбинираме акциите на Ханк с моите и да ги представим като един пакет. Възможно е да образуваме холдингова корпорация с единствената цел да покрием тази инвестиция. Дотолкова, доколкото се простират информациите на немците, такава корпорация вече съществува. Едва ли ще се втурнат да проверяват датата на регистрацията й в Ню Йорк. По дяволите, аз дори говорих вече с тях по въпроса и те са напълно задоволени от получената информация. Имат нужда само от няколко документа.

Пол мълча цяла минута пак с поглед върху сребърната кана за кафе, наслаждавайки се на гърча на другия.

— Разбира се, наясно си, че няма да се съглася — заяви той накрая.

Донъл се изправи на стола.

— Как така?

— Вече ти отговорих достатъчно недвусмислено веднъж, когато ми отправи същата молба, нали?

— Слушай, Пол. Спомни си, че си банкер и бъди разумен. Отнасям се с разбиране към евентуалните ти съмнения тогава, но след като вече сам виждаш печалбите и се увери в правотата ми, логично е да се отнесеш с по-голямо доверие към моята прозорливост в бизнеса.

— Никога не съм се съмнявал в нея.

— Какво тогава?

Пол го изгледа втренчено.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Искаш да кажеш, че още пееш старата песен на Дан?

Пол кимна.

— Точно така. При това я пея толкова високо, колкото мога.

Лицето на Донъл почервеня.

— Ти си трето поколение банкер. Само не ми казвай, че си стигнал дотук, правейки се на светец.

— Ние винаги се стремяхме да бъдем честни.

— Не искам от теб нищо нечестно.

— Всъщност искаш от Ханк чрез мен да има общ бизнес с международни престъпници.

Донъл се изсмя.

— Извинявай, но говориш като старовремски проповедник.

Имаше толкова много неща, които Пол можеше да хвърли срещу демонстративното презрение на този мъж. В главата му бързо се завъртяха думи с експлозивна сила, искаше му се да ги метне като граната пред това нагло ухилено лице! Внезапно видя пред очите си с неочаквана и от самия него сила скупчени мъже с изсечени като с брадва лица в заключени задни стаи… Заговорничеха, решаваха кой да живее и кой да умре… И после Бен с двайсет куршума в гърдите, превърнат на кървава каша… Но се бе заклел пред Ханк и пред себе си никога да не говори за това убийство.

— Съжалявам — спря да се смее Донъл. — Не исках да те обидя. За момент просто ми се стори много смешно. Кой ще повярва, че някой може да откаже милиони долари? И аз самият не мога да повярвам.

— Налага ти се да го направиш — заяви сухо Пол.

— Не. Почакай. Страхуваш се от евентуална война, не искаш да помагаш на врага. Добре, съгласен съм с тебе дотук. Но тези хора в Германия работят върху нещо, което ще бъде полезно и в мирно време и ще намери добро приложение в промишлеността. Не съм учен, но разбирам достатъчно, за да знам, че Германия произвежда мозъци, някои от най-великите учени в света…

Пол го прекъсна:

— Няма да помагам на нацистите нито в мир, нито във война — заяви твърдо той. Думите му прозвучаха сковано и превзето.

Червенината по бузите на Донъл се сгъсти.

— Но ти лишаваш Ханк от участие в изгоден бизнес! Какъв попечител си ти?!

— Честен, надявам се. Не искам Ханк да притежава тези пари. Стига и това, че вече получава някои от тях чрез „Фин Вебер“.

Донъл блъсна стола назад, като че ли да избегне какъвто и да било случаен контакт с коленете на Пол.

— Аз лично желая тези пари за децата си. Вземам мерки никога да не им се налага да пробиват път като баща си!

И пред очите на Пол пак закръжиха с учудваща яснота картини като на филмова лента: огромна къща, редица скъпи европейски коли в гаража, разкошни градини, фенери в дърветата и музика на поляната, диамантена огърлица на невинната шия на Мег…

— За бога, колко още искаш?

— Толкова много, колкото мога да докопам. Парите никога не са достатъчно много. Ако имаше дете, щеше да разбереш за какво говоря. А може и да не разбереш. За мен ти оставаш скрита картина. Работил съм с хиляди мъже, но проклет да съм, ако някога… — Спря на средата на изречението.

Пол се обърна, за да проследи погледа му. На входа стоеше Леа, отрупана с пакети. Тя оглеждаше фоайето, търсеше го.

— О, ето къде си! Преди малко звъних в стаята… — звънна ясният й глас и веднага замря, щом забеляза Донъл.

— Какво неочаквано удоволствие! — възкликна Донъл, докато ставаше на крака заедно с Пол. Гласът му бе възбуден и поне с един тон по-висок. — Нямах представа, че двамата сте заедно в Париж.

— Не сме заедно. Реших да пътувам в последната минута. Пол не знаеше, че съм тук. — Хладният тон обаче бе в противоречие със стреснатия израз на лицето й. — Извинете ме. Трябва да занеса тези пакети в стаята си — добави тя бързо.

Двамата мъже останаха прави и Донъл забеляза:

— Не е красавица, но е апетитно парче, тази Леа… — Пол не отговори. — Възхищавам се на вкуса ти.

— Наясно ли си за какво говориш? — запита Пол с безцветен глас. — Защото аз със сигурност не разбирам.

— О, я стига! Не съм вчерашен. И двамата не успяхте да ме подведете. Но какво значение има? Какво ме е грижа? — Донъл погледна часовника си. — Отивам на вечеря. В случай че размислиш и решиш да ми се обадиш, отседнал съм в „George Cinque“.

— Няма да променя решението си. Утре тръгвам за вкъщи.

— О! Приятно пътуване заедно с Леа — подхвърли той, преди да го остави сам.

 

 

— Защо си толкова разстроен? — запита по-късно Леа. — Наистина ли смяташ, че ще позвъни на Мериан веднага щом се прибере?

— Не, не. Притеснен съм заради нещата, които той говореше, той и онзи французин. — Пол седеше на шезлонга срещу огледалото и когато забеляза унилото си отражение, се опита да изправи рамене. — Тъкмо бях започнал да се възстановявам благодарение на теб.

— Ако Донъл е тук, ще се нареди между най-богатите хора в света — каза замислено Леа. — Не смяташ ли, че вече е натрупал достатъчно? Той, Бергман, Росели и другите трябва да са поделили поне петдесет милиона преди анулирането на закона за сухия режим.

— Смятам, че той не иска вече само пари. Изглежда, стреми се към престиж и власт. Имам предчувствие, че ще опита нещо в голямата политика.

— Когато поиска, Донъл може да бъде и доста груб. Знаеш ли, по едно време Мег едва не го остави.

— За пръв път чувам. Защо не го е сторила?

— Заради неприятностите на Алфи. Тя имаше навика да идва при мен и да споделя някои неща, но от известно време престана… — Леа внимателно очерта устните си с четчица и запълни очертанията. — Как щеше да го разтърси само, ако го беше напуснала заедно с децата. Ако не виждам Ханк, не знам как бих живяла. Да не виждаш собственото си дете — трябва да е ужасяващо.

— Да — съгласи се Пол.

Леа го погледна втренчено.

— Наистина изглеждаш много зле. О, по дяволите Донъл и всички други! Хайде да отиваме на вечеря. А после — филм с Чарли Чаплин с текст на френски. Чудесен начин за прекарване на последната ни вечер тук. Какво ще кажеш? Права ли съм?

 

 

Обратното пътуване към Ню Йорк се оказа доста тежко. Големите океански вълни блъскаха безжалостно парахода и заливаха палубите под зловещия рев на сирената, която не замлъкна почти през целия път.

Последната вечер намериха на масата си огромен букет от рози. Стюардът на парахода ги уведоми, че за десерт е поръчано суфле „Гранд Маринър“ за десет души, тъй като очевидно дарителят е смятал, че госпожа Маркъс ще седи на голяма маса.

— О, всичко е наред! — възкликна Леа. — Ще изядем колкото можем, а останалото ще оставим на ваше разположение. — Тя отвори плика и прочете картичката на глас: „Добре дошла вкъщи. С обич, Бил“. — Страшно мил човек, нали?

— Очевидно.

— Той е само добър приятел, Пол. А аз имам нужда от приятели.

— Не мога да повярвам! — Пол напразно се опита да потисне тънката жилчица обида, прокраднала се у него.

— Наистина имам нужда от приятели, Пол. — Леа постави вилицата си на масата и се наклони напред. — Синът ми скоро ще ме напусне. — В гласа й звънна напрежение. — Сигурно ще отиде да учи медицина. Спомняш си колко обичаше да се вози с екипа на колата за бърза помощ миналото лято. Отсега нататък той сам ще гради живота си. Щастлива съм, защото успях да му помогна според възможностите си — с твоята безценна помощ, Пол! Той израсна чудесен човек, по-добър от мен. Всичко с него е наред и аз съм истински щастлива, но вече чувствам първия хладен полъх на самотата и знам, че той ще се засилва все повече и повече. Имам нужда от всички хора, които пресичат случайно жизнената ми пътечка и проявяват желание да се задържат около мен… Имам нужда от приятели. Не става въпрос за сексуален партньор — говореше Леа, вгледана напрегнато в очите на Пол. — Винаги мога да намеря такъв. Но сексът сам по себе си не е достатъчен. Напротив, има опасност той дори да усили чувството за самота, а тя е… нямам нито думи, нито сили да я опиша…

— Недей.

Моментът бе прекъснат от отваряне на бутилка вино. Пол вкуси от предложената чаша и го одобри. Пожелаха си наздраве, възхитиха се на суфлето, танцуваха, спаха заедно и много внимаваха да не докоснат пак някоя деликатна тема.

На сутринта обаче, вече във фоайето с паспорт в ръка за проверка от имиграционните служби, Пол се питаше какво може да очаква Леа. Мериан прекарваше по три месеца във Флорида всяка зима и женитбата им постепенно се изпразваше от съдържание. И все пак тя все още се държеше. В края на краищата те имаха общ дом и се появяваха като семейна двойка на всички покани за приеми и вечери навън. Може би Леа просто се надяваше да продължат тази внезапна връзка? В такъв случай те трябваше да бъдат много внимателни: не трябваше в никакъв случай да бъде унижавана Мериан. „Всъщност не е кой знае колко трудно да вземаме нужните предпазни мерки — разсъждаваше той, — а Леа е чудесна…“

— Обратно в реалния свят — стресна го гласът й. — Погледни! Носът на парахода е почти на улицата! С малко по-силно въображение можеш да чуеш клаксоните на такситата! Ню Йорк! Истинска лудница… но го обичам…

Валеше студен дъжд, но Леа бе подготвена и за него с модерния си английски дъждобран. Чантата й бе преметната през рамо, а в ръцете си носеше куфарче за бижута от свинска кожа.

— Изглеждаш като трансатлантически пътник, който непрекъснато пресича океана в тази или онази посока — пошегува се Пол.

— Не аз, а ти си такъв. Надявам се все пак, че ще се задържиш по-дълго от тази страна на океана.

— Ще се постарая. Опитвам се — той понижи тон — да събера пари, за да измъкна младите от Германия на някое безопасно за тях място. Ако успея, веднага ще се върна обратно. Ще дойдеш ли с мен? — запита той директно.

— Знаеш, че ще го направя. Където и да е. По всяко време, Пол.