Белва Плейн
Платно на живота (2)

2.

Беше вече 1923 година, но страхът от комунизма все още се вихреше и вземаше своите жертви. В Съединените щати не е имало такова жестоко потискане на мислещите другояче дори и през най-тежките периоди на Гражданската война.

Бюрото за военно разузнаване подготви списък, озаглавен „Кой, кой е в пацифисткото движение“, и го предаде на пресата и съдилищата. Джейн Адамс и Лилиън Уолд бяха сред видните личности в този списък на предполагаеми обществени врагове. Преподобният Джон Хейнс Холмс бе арестуван, защото се осмели да изкаже мнението си на уличен ъгъл. Не много отдавна ректорът на Дартмут Колидж обвини министъра на правосъдието Палмър в измисляне на въображаеми опасности само за да осъществи личните си политически амбиции. Много добре осведомени в политиката хора твърдяха, че той се стреми към президентство… По цялата страна циркулираха петиции, държаха се речи, а арестите продължаваха…

Една вечер Дан Рот трябваше да говори в малка зала на Лоуър Ийст Сайд. Той отдавна живееше с чувството, че е стоял прекалено дълго настрана, задържан от праховете на Хени за разклатеното му здраве. Тя не се боеше за себе си — отзоваваше се на всяка покана да говори, атакуваше, цитираше имена. Страхуваше се само за него. Но този път не успя да го задържи. За нещастие сутринта вдигна температура и не можа да го придружи.

В малката зала се събра разнообразна тълпа, обикновената смесица от интелектуален и академичен тип хора, спретнато и въздържано облечени, и обикновени хора, членове на профсъюзите.

„И комунисти тук-там“ — помисли си Пол, докато оглеждаше неприветливата, лошо осветена зала.

Хората тук не бяха от неговата среда, въпреки че и той, разбира се, бе против войната и за свободата на словото! Хрумна му, че вероятно не е достатъчно смел, за да бъде агитатор. От друга страна, вероятно нямаше кой знае какъв смисъл от пламенни речи пред единомишленици. Не беше сигурен. Беше дошъл заради молбата на Хени.

А и не искаше да остане вкъщи тази вечер на дамски бридж с Мими. Съпрузите от определена група приятелски семейства се събираха един път седмично на карти и същата вечер жените им се срещаха в някоя друга къща със същата цел. Оказа се, че Пол е единственият съпруг, който не играе на карти, а това силно дразнеше Мими. Той не помнеше кой каква карта е раздал, а и не го беше грижа. Обикновено нямаше проблеми със сбирките на жените у дома му: оттегляше се в библиотеката си и четеше. Но напоследък тези сбирки започнаха да танцуват по нервите му. Жените бяха толкова банални с празното си клюкарстване… Същевременно се срамуваше от себе си за суровото осъждане на едно толкова невинно забавление. В края на краищата какво друго оставаше на Мими, освен да се опита да изгради свой собствен живот с приятелки, да участва активно в благотворителни обеди и игри на бридж? Беше объркан.

На другия край на залата неочаквано зърна Леа и Мег, дъщерята на чичо Алфи. „Странно приятелство“ — помисли си той, вгледан в двете наклонени една към друга жени. На главата на Леа се кипреше елегантна барета от чинчила, а лицето на Мег бе обрамчено от широката периферия на филцова шапка. Вярно, шапката беше ученическа, но й отиваше. Мег бе едро момиче със силна челюст и високи скули. Чувстваше се добре в пуловери и поли от шотландски кариран плат и студените периоди бяха нейното време — в такива дни деликатната й кожа сякаш излъчваше розово сияние. Имаше нещо трогателно в доверчивото й, непознало болести лице, което изпълваше Пол с жалост. Напоследък обаче бе настъпила промяна: Леа я учеше как да се облича. Майка й — една жена, издигнала финеса в култ — винаги я бе обличала лошо.

И Пол имаше пръст в спасяването на Мег: благодарение на неговото настояване Алфи и Емили най-сетне й разрешиха да отиде в колеж. Ако зависеше от тях, щяха да я държат вечно вкъщи, напълно зависима и инфантилна. „Няма да й е лесно, когато се зажени“ — помисли той.

Премести се на свободното място до двете млади жени.

— Каква изненада! Истинска семейна среща! — възкликна Леа. Както винаги, в гласа й неволно прозвуча слаба подигравателна нотка.

— А ти защо си тук? — реагира Пол веднага. — Само не ми казвай, че този вид събирания представлява интерес за теб.

Леа се разсмя.

— Прав си. Но не исках да разочаровам Хени.

Мег се намеси със сериозно изражение:

— А аз исках да дойда. В училище много се коментира какво става в провинцията. Дори Радклиф беше атакуван като радикал заради профсъюзен спор! Когато татко спомена на вечеря, че чичо Дан ще говори тук, реших да дойда.

— Но баща ти не дойде — подразни я Пол.

Този път Мег се засмя.

— О, знаеш, че според татко хората не трябва да се месят в работата на правителството! Той смята, че всеки има достатъчно лични проблеми, за да има време и за проблемите на правителството!…

„Има симетричното английско лице на майка си — помисли Пол, — но усмивката й е на Алфи. Трябва да се усмихва по-често.“ Запита се дали вече излиза с мъже и си отговори отрицателно.

В този момент на подиума излязоха Дан и водещият събранието. Разговорите заглъхнаха, столовете очаквателно изскърцаха.

Водещият имаше буйна коса, чужд акцент и произнасяше превзети фрази.

— Този изтъкнат учен и високоморален човек дойде тук тази вечер, за да ни призове да се вслушаме… — И тъй нататък, а междувременно Дан, очевидно смутен, седеше вдървено, с ръце, вкопчени в страничните облегала на дървения стол.

Изминалите години не го бяха променили много. В гъстата му коса проблясваха тук-там сребърни нишки, изражението му бе живо и одухотворено, костюмът му, забеляза Пол с усмивка, бе характерно небрежно смачкан. Пол се облегна и се приготви да се отдаде на фантазиите си. Така добре знаеше какво ще каже Дан, че сам можеше да произнесе речта му. В края на краищата имаше само една гледна точка, логически задължителна за всеки разумен човек.

— Ние сме тук — започна най-сетне Дан, — за да се опитаме да предотвратим една евентуална следваща война. Заявявам ви отсега, че при нея няма да има фронтова линия, нито безопасни кътчета, където данъчни мошеници, корумпирани политици и милитаристи да живеят в разкош, платен със страданията и физическото унищожение на младите… Длъжни сме да поставим тези хора на място, иначе те ще ни лишат от право на глас… имам предвид конкретно хората, които забогатяха от войната…

Пол нервно трепна. Не всеки, натрупал пари от войната, бе милитарист. Например бащи му, който просто бе дал заеми на съюзниците, когато имаха нужда от тях: войната изискваше средства. Господ знаеше, че баща му никога не бе искал война, още по-малко бе желал да вкара сина си в нея. И все пак към банката им бяха потекли златни реки… Трябваше ли да се откажат напълно от богатството си, трябваше ли да го раздадат? Но те винаги са раздавали и раздават голяма част от него. Дан винаги успяваше да му внуши чувство на вина и желание да се извини, но причината не бе у Дан, а у него самия.

Дан продължаваше:

— Най-новата им атака сега е срещу бедните квартали! „Разсадници на комунизма в Америка!“ — твърдят те. Обръщам внимание на факта, че „опасните“ жени, които работят сред бедните, идват от най-добрите семейства: самият обвинител няма как да отрече този факт. О, тези страшни жени, покваряващи емигрантите с уроци по готварство, английски и отглеждане на деца…

Част от публиката се разсмя.

— Да, разбира се, смешно е! Очевадна е нелепостта на обвиненията. Сега те атакуват и осъждат Международната конференция на жените за мир. Спомняте си, предполагам, когато жените се събраха в Цюрих и направиха опит да повлияят на създателите на Версайския договор. Искрено съжалявам, че тогава те нямаха по-силно влияние, защото в този договор дремят зародишите на нова война — освен ако ние тук не се противопоставим резултатно.

Дан повиши глас. Залата замря. „Знае как да ги развълнува, има дарба на оратор“ — помисли си Пол и в следващия миг се обезпокои. Дан изразходваше прекалено много енергия, влагаше прекалено много страст. Сигурно ще се наложи да вземе от хапчетата си…

Дан вдигна високо ръце и извика:

— Заявявам тук, че истинската заплаха са псевдопатриотите! Речите им преливат от отблъскващи лъжи! Всяко тяхно предвиждане беше лъжа и което е още по-лошо — те знаят това! През последните две години се опитваха да ни внушават, че на първомайските демонстрации ще избухват бомби и ще загиват хора: стана ли нещо подобно?

През залата премина шепот: „Не, не…“

— Те искат да разширят и подновят военната мощ и законите за шпионаж! Те потъпкват конституционните гаранции на свободата на речта и на свободната преса. Невинни хора са арестувани и изпратени зад решетките по фалшиви обвинения, без да им се даде възможност за защита. Това безчинство, тези груби нарушения на закона…

Гласът му пресекна. Той почти викаше, стиснал с две ръце катедрата, и Пол разтревожено си помисли: „Не трябваше да му разрешаваме да идва.“

— Чуйте само изказването на Кларънс Дароу по този повод!

Дан извади лист хартия, сложи очилата си. И тогава трима мъже в тъмни костюми скочиха на подиума. Вратите в дъното на залата се отвориха рязко и трясък оглуши всички. От фоайето нахлу поток жълтеникава светлина и дузина полицаи се втурнаха по пътечката между столовете.

— Какво става, по дяволите!… — възкликна Пол.

Публиката сякаш едновременно пое изненадано дъх, последваха слаби писъци и шум от тътрене на столовете по пода: част от хората наскачаха…

— Казаци! — изкрещя някой.

Полицаите бързо се подредиха със скръстени ръце пред подиума, гледайки заплашително към тълпата. Изплака жена и залата замря.

Единият от тримата мъже в тъмни костюми измъкна значка.

— Вие сте Лео… — последва някакво сложно име, вероятно погрешно произнесено.

— Да. — Председателят на събранието, по-нисък с цяла глава от разпитващия го, не се изплаши. — Да — повтори той предизвикателно.

Мег се бе вкопчила в ръката на Пол.

— Какво значи това? Какво става?

— Министерството на правосъдието, съдия-изпълнители — прошепна Пол. Не откъсваше очи от Дан, който седеше, сгърчен на стола си. „Начало на сърдечна атака или е просто стреснат?“ Собственото му сърце бясно биеше.

— Лео… — отново последва неясно произнесеното име, — вие сте арестуван. Вие сте член на Комунистическата работническа партия и заплаха за установения ред и спокойствие в Съединените щати. Заповядвам ви да посочите между присъстващите всички активни членове на вашата организация!

— Отказвам категорично — заяви Лео.

— Ще облекчите значително нещата — не ни карайте да претърсваме всеки един в тази зала за лична карта.

Прекъснаха го възмутени гласове:

— В Америка сме! Къде мислите, че се намирате? Покажете си заповедите!

Към края на подиума пристъпи вторият съдия-изпълнител.

— Моля да не се вдига шум. — Твърдият му тон и прецизно произношение биха могли да принадлежат на някой оратор пред консервативен форум. Очевидно е бил инструктиран да не допуска насилие. Целта явно беше арестуваните да се измъкнат от залата и да се отведат в полицията без много шум. — Притежаваме разрешителни за претърсване на помещенията и присъстващите. Във ваш интерес ще бъде да се подчините доброволно. Моля всички от лявата страна на централната пътека да се изправят край онази стена, другите от дясната да направят същото.

Пол се огледа. Столовете на Леа и Мег бяха точно до пътеката, близо до изхода. Мъже и жени, някои занемели от уплаха, други гневно ругаещи, се бутаха или бяха подбутвани към стената. Пол дръпна Лий, но тя му се опъна.

— Излизайте. Измъкнете се навън. Бързо. — Подбутна Мег, която бе сгърчила лице, готова да се разплаче. — Измъквайте се и двете! Побързайте, по дяволите! — извика той, като ги насочваше през тълпата и нарастващата й ярост. Изтика ги успешно през вратата точно когато полицаят наблизо забеляза, че е отворена и се втурна да я заключи.

В този момент мъжете на подиума разпитваха Дан.

— Не съм и никога не съм бил член на никаква организация — чу го Пол да заявява.

Те поискаха да извади съдържанието на джобовете си. Заловиха се с портмонето му. Там със сигурност нямаше да намерят нищо подривно. И все пак, какво точно бе говорил само преди няколко минути? Пол безуспешно се напрегна да си спомни. Но каквото и да бе говорил Дан, това си бе негово право. Или поне винаги досега е било така в тази страна… Дан и Лео сега бяха сами на подиума заедно с един полицай: означаваше ли това, че и Дан бе арестуван?

Мъжете в тъмни костюми се бяха заловили да преглеждат документите на хората, изправени до стените. Внимателно и спокойно те прехвърляха съдържания на джобове, на портмонета, на чанти, на бележници и методично разделяха тълпата. Действията им бяха съпроводени от слаби клетви в невинност и незнание, някои жени се разплакаха, някои мъже ругаеха гневно, но нямаше кой да им обърне внимание.

Повечето от присъстващите бяха пуснати да си отиват. „Най-малко два часа ще им са нужни да прегледат документите на всички тук“ — помисли си Пол и се примири.

После неочаквано дойде и неговият ред и той беше помолен да покаже съдържанието на джобовете си. Запита се дали има възможност да е под подозрение за нещо. Или дали не считаха, че тук не е неговото място? Дрехите му, обичайните дрехи, с които ходеше на работа, го отделяха от останалите. Подчини се на изискването и изпразни джобовете си пред тях: лула „Дънхил“ и кесия за тютюн, табакера с монограм, чифт велурени ръкавици и златен ключ от дома му на златна верижка, подарък от Мериан за рождения му ден миналата година.

— Портмонето ви, сър?

Да, причината е в дрехите; нито един от работниците в редиците преди него не беше назован „сър“. Портмонето от тюленова кожа съдържаше следното: двеста долара в нови банкноти — той харесваше нови, чисти, не смачкани банкноти, визитната му картичка и личната карта с домашния му адрес на Пето авеню.

Човекът пред него върна внимателно всичко обратно.

— И какво правите вие тук, сър, тази вечер? — Думичката „вие“ бе произнесена с леко натъртване, което издаваше изненада.

Гореща вълна на възмущение го заля. Питат американски гражданин какво прави! Но разумът му подсказваше да отговаря благоразумно на опонент с надмощие в момента. Заради Дан, ако не заради себе си.

— Дойдох да чуя чичо си. Даниел Рот. Той е активист на движението за мир, не е комунист, гарантирам за него!

Мъжът се усмихна леко.

— Гарантирате? — повтори той. Беше млад човек, сигурно на не повече от двайсет и пет години, и много учтив.

— О, да — потвърди веднага Пол. — Той е преподавател, идеалист… — Потърси нещо от полза за Дан и продължи: — Загуби син във войната и затова е толкова увлечен в движението за мир. Освен това не е добре със сърцето. Няма да го задържите, нали?

— Нямам право да говоря по този въпрос — отговори младият мъж. — Но вие можете да си тръгнете веднага, сър. Моля да излезете през главния вход. — И той се обърна към следващия в редицата.

Да излезе през главния вход. Разбира се! За да не може да мине напред към подиума, където седеше Дан. Едва когато студеният въздух го блъсна в лицето, Пол разбра, че тялото му гори като в треска.

По тротоара нямаше много хора. Освободените бяха побързали да се разпилеят колкото е възможно по-бързо. Забеляза Леа и Мег под уличната лампа на ъгъла.

— Мили боже — възкликна Леа, — нямаше те цяла вечност! Какво става там?

— Знаеш какво става. Търсят комунисти.

— Но защо задържат Дан? Задържат ли го наистина? Къде е той?

— Седи отпред с онзи, който го представи. Вероятно ще го задържат. Не съм сигурен — въздъхна Пол.

— Няма да го вкарат в затвора, нали? — Мег бе ужасена.

— Не знам. Нищо не сме в състояние да направим, докато не разберем. А сега искам вие двете да си отидете вкъщи — отвърна нетърпеливо Пол. — Така може да мине половината нощ. Ще ви намеря такси.

— Няма да си тръгна — заяви Леа. — Нима наистина мислиш, че мога да си отида вкъщи и да заспя, без да знам какво е станало с Дан?

— Хени ще подлудее — промълви Мег.

„Сърцето му“ — помисли си Пол за Дан.

И жените мислеха за същото.

— Надявам се, че си е взел лекарството — обади се Леа.

Още няколко души се измъкнаха от залата, хвърлиха им предпазлив поглед, наведоха очи и забързаха надолу по улицата. „Като изплашени зайци“ — помисли си Пол. Отново го разлюля гореща гневна вълна. Духаше студен вятър. Вървяха до следващия ъгъл и се върнаха обратно. Нямаше какво да се каже повече, нямаше и какво да се прави, освен да се върви напред и назад и да се чака.

По някое време се появиха три черни камионетки и спряха в уличката до страничния вход, през който Пол беше съумял да изблъска Леа и Мег.

— Какви са тези камионетки? — запита Мег.

— Полиция. И — побърза да добави той, когато забеляза израженията им — ако го отведат, както вероятно ще направят, ние ще го освободим под гаранция и ще го отведем право вкъщи. Няма какво друго да стане.

Улицата беше странно пуста. Научили по всяка вероятност за станалото, хората се бяха притаили.

Появиха се полицаите, които направиха коридор до камионетката, по който преминаха неколцина мъже и жени. На Пол му се стори, че вижда Дан между тях, но не бе сигурен. Усети ръката на Леа на гърба си.

— Пусни ме — те нямат право да го вършат! Пусни ме, Пол, по дяволите!

Той успя да я задържи.

— Спри! Това са сериозни неща! Дръж се настрана, не бъди глупачка!

Обърна се към най-близкия полицай:

— Къде е полицейското управление? Възможно ли е да отидем дотам пеша?

— Десет преки надолу по улицата и една на запад.

Наблизо не се виждаше такси.

— Да побързаме — подтикна ги Пол.

Тримата закрачиха бързо по улицата. Зад тях сега вървяха и други, почти тичаха — искаха първи да видят близките си. Никой не говореше: единственият шум, който нарушаваше относителната тишина на студената вечер, беше звукът от бързащи стъпки по тротоара.

Камионетките вече бяха пристигнали пред полицейското управление преди пешеходците и пространството пред високия плот вътре бе изпълнено с полицаи и задържани. Като че ли бяха извършени арести в целия град. Тълпата бе притисната към мръсните стени: протърканите столове край тях бяха преобърнати. Най-отпред се бяха изправили тримата хладнокръвни млади мъже в тъмни костюми, които разговаряха с дежурния полицай. Пол отчаяно затърси Дан с очи. Откри го, притиснат в ъгъла до някакъв плювалник.

Той грубо разблъска мъжете настрана и се добра до него.

— Добре ли си, Дан?

— Добре съм, току-що си взех лекарство.

— Трябва да седнеш. Ще ти донеса стол, не можеш да…

— Остави. Безпокоя се само за Хени.

— Хени ще се справи. Ще те освободя под гаранция веднага щом се уточни какво точно искат от теб. Истинска лудост. Какво всъщност имат против теб?

Дан въздъхна уморено.

— Те не ме разграничават от Лео, а той наистина е член на Комунистическата работническа партия. Господ знае, че аз не съм. Но те не ми вярват заради речта ми.

— Копелета! — възкликна Пол.

— Хей, ти ли доведе Леа и Мег тук?

— Не съм ги водил. Срещнах ги там.

Дан се захили.

— Алфи ще припадне, когато разбере, че Мег е била тук. — Усмивката му се изкриви в гримаса и той неволно вдигна ръка към гърдите си.

— Много ли ти е лошо? — Пол беше бесен. — Ще настоя да приключат по-бързо и ще те отведа веднага на доктор! Те нямат право да те държат прав тук и…

Дан вдигна другата си ръка и го задържа:

— Не, ще ми мине. По-добре върви вкъщи при Хени.

Пол му обърна гръб и си проправи път през блъскащата се тълпа до най-близкия полицай.

— Офицер, тук има човек с болно сърце. Има ли някакъв начин да бъде извикан пръв, за да платя гаранция за него? За мен това не е проблем.

Полицаят, спокоен човек на средна възраст, го погледна изненадано.

— Гаранция? При тези случаи няма гаранция, господине. Те са федерални, не знаете ли? Директно подчинени на Министерството на правосъдието.

— Не се приемат гаранции? — Пол усети, че повишава неволно глас. — Никога не съм чувал подобно нещо!

— Е, сега го чувате. — И полицаят се обърна настрана.

Пол бе шокиран. Мъжът до него, който бе чул разговора, възкликна:

— О, да, брат ми бе арестуван миналия месец и още е във федералния затвор.

— Не разбирам — повтори Пол безпомощно. Мина му през ума, че не е свикнал да се чувства безпомощен и нямаше намерение да се примири с това ново за него чувство. Казваше се Пол Уърнър: знаеше къде да отиде и как да осъществи исканията си!

Към него се приближаваше един от съдия-изпълнителите. Пол го дръпна за ръкава:

— Истина ли е, че не е възможно освобождаване под гаранция?

— Да.

— Но това е истинско престъпление! Задържали сте напълно невинен човек тук, болен човек. Настоявам за освобождаване под гаранция!

Мъжът огледа Пол от главата до петите, като задържа поглед върху вратовръзката му.

— Ваше право с да настоявате, за каквото искате. Уговорете среща с адвоката си сутринта.

— Сутринта? — извика Пол. — Ще го освободя сега! На момента!

— Няма да успеете. Арестуваните ще бъдат отведени в затвора и нищо не може да бъде направено до утре сутринта. Моля, пуснете ръкава ми. — Пол продължаваше да го стиска.

— Господи! — възкликна той.

Проправи си път обратно към Дан. До него стояха Леа и Мег.

— Истинско насилие, Дан. Ще те задържат цяла нощ. Негодници.

— Очаквах го — въздъхна Дан.

— Кълна се, че ще те освободим при първа възможност рано сутринта! Дан, ще издържиш, нали?

Бузите му имаха синкав оттенък и на Пол му прилоша от страх за него. Двете млади жени, онемели от уплаха, го държаха за ръцете, сякаш се облягаха на него или му помагаха да се облегне на тях. Мълчаха. Трудно бе да се понася бръщолевенето около тях и зловонният въздух — прекалено много хора бяха струпани в ограниченото пространство на полицейския участък. Извикаха името на Дан половин час по-късно и трябваше да се разделят. Той бе отведен до бюрото, зададоха му няколко въпроса, попълниха някакви документи и го отведоха.

Едва сега двете жени се разплакаха.

— Отивам веднага вкъщи при Бен. Той е много добър адвокат — каза Леа. — Ще намери начин да го измъкне.

— А аз ще отида при Хени — оповести на свой ред Мег. — И — добави тя с нотка на предизвикателство — няма да се връщам в колежа, докато нещата не се оправят.

Пол не успя да сдържи усмивката си, независимо от вътрешното напрежение. Малката Мег се превръщаше в личност.

 

 

Бен Маркъс седеше в кабинета си, който се издигаше над Гранд Сентръл Стейшън. На стената зад бюрото от махагоново дърво бяха закачени дипломите му по счетоводство и право, поставени в красиви рамки също от махагоново дърво. Седемнайсетият етаж му осигуряваше гледка към реките на изток и на запад; на север лежеше зеленият продълговат килим на Сентръл Парк. „Езерата му изглеждат така, като че ли някой е изтървал диаманти върху килима“ — мислеше си той, докато чакаше семейството да се събере.

Бе третата сутрин след ареста на Дан, а той беше все още в затвора „Тумз“^[1]!

„Много подходящо име“ — помисли си Бен и неволно потръпна. Мрачен и усоен, той отговаряше на представите за средновековен зандан. По коридорите му пулсираше лепкавият страх на бившите и настоящите обитатели… Крадци и човешки отрепки от всякакъв род и вид — мръсната пяна на големия град — страдаха и ругаеха, виеха и плачеха, удряха с кървящи юмруци по стените… „Господ да им е на помощ!“, мислеше Бен, защото, въпреки че преди всичко бе изключително практичен и амбициозен човек, той имаше състрадателно сърце и не бе лишен от въображение. Когато му се налагаше да влиза в затворническа килия, не можеше да се успокои с дни. Слава богу, сега това му се налагаше много рядко, тъй като работеше главно с корпоративни баланси или договори, не с улични престъпления. Бен потрепери отново.

Какво, в името божие, обхвана човек като Дан Рот и го натика в тази дупка? Времената бяха много опасни за всеки с тъй наречените „либерални“ виждания. За предпочитане бе човек да си държи устата затворена, докато нещата се променят, което неминуемо щеше да стане.

Но Дан бе странен човек. Обичлив, но странен. Толкова упорит, колкото човек трудно можеше да си представи. Понякога го дразнеше с позите си на светец — особено когато изказваше мнения по възпитанието на сина на Леа. Той например бе направо смахнат по отношение на системата от държавни училища. Ханк беше седемгодишен и Леа искаше да го даде в някое реномирано частно училище, което беше много по-разумно. Имаха достатъчно пари! „Парите на Дан“ уточни Бен и поклати озадачено глава.

В какво необикновено семейство се бе оженил! Никой не приличаше на никого, а се бяха лепнали един за друг като кърлежи! Израснал без роднини, той ценеше високо тази семейна лоялност.

Ако човек се замисли например за Хени и Дан — е, те бяха вид класа сами по себе си. Как бе възможно хората да се чувстват удовлетворени, без да се стремят към подобряване на положението си? Това бе напълно неразбираемо за Бен. Дотолкова, доколкото можеше да си спомни, той лично непрекъснато бе правил планове за придвижване напред още от времето на бедното си детство в Бронкс.

Или Алфи, братът на Хени. Той му изглеждаше много по-реален, въпреки че — независимо от забележителния си успех — като че ли не бе успял да порасне напълно. Звучи смешно наистина: Алфи бе доста пълен мъж на четиридесет и пет години! Вероятно причината бе в експлозивния му момчешки смях и всеобхватната добронамереност. Човек се чудеше и за брака му. Той изглеждаше доволен, както и Емили — а бяха толкова различни… Бяха започнали съвместния си живот с преодоляване на сериозна пречка: и неговите родители — евреи, и нейните родители — християни се бяха противопоставили енергично на женитбата им. Емили бе спокойна и уравновесена, а той — весел и общителен. Тя бе фина жена с културни интереси, а той никога не бе отворил книга в живота си. Разбира се, бе натрупал купища пари, а парите имаха свойството да изглаждат всички евентуални сблъсъци… Те несъмнено им помогнаха да се изкачат по социалната стълбица — каква тъпотия бе всичко това, — въпреки че поради еврейския произход на Алфи катеренето имаше своите ограничения. „Дори и големите приеми в Лоръл Хил не дадоха особено голям резултат“ — мислеше Бен, като си спомни красивото им имение сред зеленината на Ню Джърси, възстановената и премоделирана без сметка за парите фермерска къща с двете й крила, басейна и тенискортовете, а в обора — стадото от светлобежови млечни крави от известната порода Джърси!

„Няма да е лошо да си осигури човек такова едно местенце някой ден — разсъждаваше той, — естествено, ако Леа иска. А тя обича града и е малко вероятно да го поиска… Е, няма значение.“ Всичко, което искаше Леа, го искаше и той. Засмя се тихичко. Бе отнел бисера на семейството, в това нямаше никакво съмнение!

За секунда направи сравнение със съпругата на Пол, благопристойната Мериан. Винаги права като дръжка на метла и почти точно толкова обичлива. Запита се какви ли са истинските чувства на Пол към нея. Нямаше да се изненада, ако той се среща тайно някъде с някое симпатично младо момиче. Нямаше да го осъди. Но човек никога не съумяваше да се сближи достатъчно с Пол, за да научи каквото и да било за него. И все пак не можеше да не го харесва. Да го уважава. Той имаше — коя бе точната дума? — авторитет. Съвсем не поради наследената му позиция, въпреки че и тя помагаше. Не, причината бе във вътрешната му сила. „Интересно — помисли си Бен. — Отстъпвам му често, без това да ме разстройва, а аз иначе не се предавам с лекота…“

„И все пак днес те идват при мен — нито Алфи, нито Пол успяха да стигнат донякъде.“

Изправи се и се приближи до прозореца. Лицето му бе тясно, косата — ръждивокафява като лисича кожа, в бързите му очи присвяткваха весели искрици. Сега, докато се вглеждаше в панорамата пред себе си, определяйки местоположението на музея в парка и установявайки с точност къде е домът му, очите му заискриха от удоволствие. Бе стигнал толкова високо! И продължаваше да се изкачва: не бе просяк, не паразитираше върху богатите роднини на жена си, имаше собствена позиция между тях.

Чу ги да влизат: разпозна гласовете на Пол и Алфи.

Пол изглеждаше измъчен.

— Нищо — заяви той още от вратата. Вдигна безпомощно ръце. — Бях при него вчера следобед. Държи се, но видът му е ужасяващ. Не смея да мисля колко още ще може да издържи…

— Нито е ял, нито е спал — потвърди лошите новини Алфи. — Сърцето ти да се скъса. Хени ходи вчера. Тя едва стои на краката си. Дан настоява да я държим настрана.

Замълчаха, вглъбени в мислите си. Бен драскаше автоматично по бележника си, когато му хрумна нова идея и той неволно се смръщи.

— О — възкликна междувременно Алфи, — забелязвам, че си подновил някои неща! Нови килими. Хубаво. Много хубаво.

Пол го изгледа неодобрително и се обърна към Бен.

— Снощи бях с адвоката си. Разбира се, неговата област са завещанията и даване на имущества и пари под попечителство, но с човек с връзки. Първо с опитал с някои хора тук, в града. После се прехвърли на Вашингтон — цял ден не се е откъсвал от телефона. Това е всичко и то изглежда лошо.

Смирен, Алфи се опита да поправи лошото впечатление от глупавата си забележка:

— Обадих се дори на борсовия си агент. Голям богаташ, семейството му е на върха, продукт на Американската революция и тъй нататък. Предполагах, че — като се вземат предвид парите, които натрупа благодарение на мен, ще прояви съответно по-голямо желание за съдействие… Но той, изглежда, е на мнение, че хора като Дан са заслужено наказани. Не знам… — Алфи изглеждаше озадачен. Гласът му заглъхна.

Бен потропа по бележника си с молива.

— Изглежда, като че ли сме фактически никъде, така ли?

— Страхувам се, че е така — въздъхна Пол. — Знаете ли, от момента, в който онези мъже скочиха на подиума, където говореше Дан, имам чувството, че сънувам. Непрекъснато мисля за Алиса в Страната на чудесата. Все по-любопитно и по-любопитно. Полицейският участък, килията… Дан Рот седи в килия върху мръсно походно легло… За какво? Какво толкова е направил, в името на бога? Дяволите да го вземат! Иска ми се да отида там, да вдигна всичко във въздуха и да измъкна Дан!

Бен го погледна с любопитство: никога не го бе виждал такъв. Връзката му беше изкривена, все още бе с балтона си, а шапката му бе паднала на пода.

Алфи, който вероятно също не бе виждал Пол така разстроен, запита почти боязливо какви са следващите юридически стъпки.

— След няколко дни ще се яви пред мировия съдия — отговори Пол. — Списъкът на определените за разглеждане дела е препълнен, затова се бавят толкова. Следва федерален затвор. Не мога да кажа за какъв срок. Това ще го убие — завърши той. — Ще го убие!

Отново настъпи пауза.

— Каменна стена — наруши тишината Бен.

— Говорих с всички, за които успях да се сетя — въздъхна Пол. — Банковата общност, членовете на адвокатския съюз, конгресмена на моя район, сенатори… Всеки, когото можах да измъкна от паметта си. И баща ми се включи. Трябва да му се признае, че той направи максималното, а сами можете да си представите до каква степен не одобрява кашата, в която се забърка Дан. — Усмихна се обезсърчено.

— Представям си — обади се Бен. Беше се срещал с възрастния господин само два или три пъти, но го бе преценил с лекота: колосана яка, прусашки мустаци, високи чепици с копчета.

— Какво ще правим? — почти проплака Алфи.

— Ще ви кажа какво — започна Бен. — Намислил съм нещо. Но не знам дали ще проработи или не. Просто не знам.

Истината бе, че го бе намислил още вчерашната сутрин, но демонстрираше колебание заради свои лични причини.

— Става дума за един човек, мой клиент от известно време. Не го познавам много добре — все още. Но той е човек с връзки. Човек с изключително добри връзки.

— Защо не му се обади веднага? За какво чакаш, след като е толкова добре поставен?

— Ще ви кажа защо. Вероятно ще струва много пари.

Пол и Арфи извикаха едновременно:

— За бога, Бен, какво значение имат парите?

— От друга страна, възможно е да не коства нито стотинка.

— Каква е цялата тая мистерия? Веднага се свържи с него! — изкомандва Пол. — Признавам, че използвах всичките си ресурси. Не ме интересува кой е човекът — искам да измъкна Дан оттам, преди да умре от сърдечен удар или Хени да изпадне в криза!

Бен се изправи.

— Сега с девет и половина. Офисът му е съвсем наблизо — ще изтичам до него. Проблемът не е за уреждане по телефон. Къде смятате да ходите вие двамата?

— Тръгнали сме на свиждане с Дан. След него е ред на Хени — отговори Пол, като оправи вратовръзката си.

— Хени е все още вкъщи. Леа не й разрешава да стои сама в онзи апартамент. — Бен бе вече на половината път към вратата. — Ще ви позвъня у дома веднага щом стигнем до някакво споразумение. Ако изобщо стигнем до такова.

Пол бе вече прегледал „Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Главата му пулсираше от напрежението на пасивното изчакване. Останал за момент сам в библиотеката, той долавяше живота в къщата, шумовете от столовата, където жените пиеха кафе цял следобед, и звуците от горния етаж — там Ханк играеше с две момченца, които бе довел от училище. Отгоре се носеха пронизителните им гласове, преливащи от жизнерадост. Пол безцелно огледа стаята — погледът му се плъзна по позлатения часовник над камината и приглушените розови нюанси на ориенталския килим — всичко това бе подарък от Дан за къщата на сина му.

А сега Дан е в затвора. Една от многото странности в този странен свят…

Леа бе обогатила ненабиващия се в очи разкош. Бе започнала да събира произведения на изкуството. Естествено преди всяка покупка се консултираше с Пол. Самата тя печелеше много. Бе разширила бутика си, който често се споменаваше във „Вог“ и „Харпърс Базар“. Бен също печелеше добре — той се издигаше с учудваща за млад адвокат без солидни семейни връзки бързина. Тази просторна кантора сутринта… Леа бе с нови бижута… Пол имаше око за тези неща и разпознаваше качеството: малък фин изумруден пръстен, красиви бисери с диамантена закопчалка… Е, това не беше негова работа.

Изпълнен с нетърпение и безпокойство, той стана и пресече коридора към столовата. Леа, Емили, Мериан, Мег и майката на Пол се въртяха безпомощно около Хени, която седеше мълчаливо на стола си с ръце, вплетени в скута, и с посивяло лице.

— Опитваме се да я накараме да хапне нещо — рече Мериан. — Цял ден ние само чай.

Жените реагираха веднага почти едновременно:

— Все още има температура, по-добре е да не яде. Трябва да лежи. Хени, качи се горе и отдъхни малко. Ще те извикаме веднага щом стане нещо, знаеш, че ще го направим.

Но Хени само поклати глава, отпи още една глътка чай, въздъхна и пак стисна ръце в скута си.

„Не знам какво ще правим с нея“ — помисли си Пол. В главата му упорито се бе загнездило най-лошото, което можеше да се случи. Възможно бе Дан да получи много строга присъда — и как тогава ще се грижат за Хени? И както винаги, обзе го онова познато, силно усещане на кръвната връзка между роднините му. Нещо, което — той знаеше — често бе забелязвано и коментирано от хора извън семейството, тъй като подобно усещане вече, за съжаление, се бе загубило в този век. Запита се защо чувства тази връзка толкова силно: при собствените му родители съвсем не беше така.

Влезе Алфи с унило изражение.

— Пак звъних в кантората на Бен. Още не се е върнал, не се е и обаждал. Възможно ли е да става нещо добро?

Пол не отговори и Алфи го последва обратно по коридора.

— Дан и неговите политически разбирания на социалист!… — мърмореше Алфи. — Единственото му оправдание е, че е напълно искрен и винаги е бил такъв.

— Той не е политик — заспори Пол, който държеше на пълната точност. — Той никога не е бил в политиката.

— Все същото — парира го Алфи навъсено. — Този страх от червените ще отмине. За какво ти е да надигаш глава точно сега, какво ще постигнеш? Виж какво. Маргарета няма работа тук. Трябва да се върне веднага в колежа, но не мога да я помръдна.

— Мег е голям човек със собствени разбирания, Алфи.

— О, знам, знам. Разбирам, че е луда по Хени, от дете е била много привързана към нея. Знаеш ли, понякога си мисля, че Мег прилича повече на леля си Хени, отколкото на майка си.

Следобедът преваляше. Жените се оттеглиха в гостната. Забиха погледи в изоставения от Пол вестник и разговорите утихнаха: те просто нямаше какво повече да си кажат. Някой запали лампите и светлината им напомни депресиращо, че денят почти се бе изнизал без каквато и да било новина от Бен.

Междувременно Ханк бе изпратил приятелчетата си и без задръжки веднага започна да им показва тетрадките си по писане, по математика, рисунките си, всичките си постижения на второкласник. Правеше го е лекотата на дете, свикнало с възрастни и очакващо внимание. „Той има чара на Дан“ — помисли си Пол, докато Ханк, сгушен на дивана до Хени, разстилаше на скута й рисунките си. Лицето й се отпусна за пръв път. Пол наблюдаваше малката сцена пред себе си и сърцето му бе стоплено от изпълнена с обич благодарност. Нещата биха могли да бъдат толкова различни за това дете: или дом изобщо без баща, или — ако съдбата на Фреди бе друга — скръбен дом с тревожен баща и нещастна майка, опитваща се да прикрие страданието си. Пол знаеше, че Леа щеше да направи всичко възможно да държи болката си дълбоко погребана. Да, трагичният край на Фреди се оказа не без полза за детето му. Сега то имаше жизнерадостен дом, двама родители, а в лицето на Бен — и баща, който бе добър за него, както си личеше по всичко.

Тези разсъждения бяха прекъснати от връщането на Алфи, който пак бе говорил по телефона в библиотеката.

— Току-що позвъних в кантората на Бен. Секретарката му каза, че си е тръгнал за вкъщи преди половин час. Не знае нищо повече.

Обща напрегната въздишка раздвижи въздуха в стаята. Преди още да завърши, звънецът на долния етаж остро иззвъня. Чуха се бързите стъпки на прислужницата някъде от задната част на къщата, понесоха се гласове…

Когато Бен влезе в стаята с широката усмивка на победител, всички стояха на крака. В следващия миг Дан се впусна към Хени. Влезе и трети човек, който остана до вратата, незабелязан в суматохата.

— О, боже! — Хени се разплака за пръв път през тези дни в прегръдката на Дан, а Ханк дърпаше и него, и всички, струпани наоколо.

— Какво се е случило?

— Как си?

— Добре ли си?

— О, Бен, ти си истинско чудо!

— Как го направи?

— Седни, Дан! Гладен ли си? Ще ти донеса нещо за пиене.

Със свободната си ръка Дан им направи знак да го оставят на мира, а с другата обгръщаше здраво кръста на Хени.

— Добре съм. Не съм гладен. Но бих пил малко коняк.

Мег се втурна да изпълни желанието му.

— А сега му разрешете най-сетне да седне — обади се Бен. Той командваше положението със съзнанието на победител. — Дайте му възможност да си отдъхне. Аз ще говоря. Ето човека, на когото всички трябва да благодарим. Казва се Донъл Пауърс и знае какво да прави. — Той посочи мъжа до вратата, който спокойно наблюдаваше щастливото суетене около Дан. Господин Пауърс направи грациозен жест.

— За мен бе удоволствие да направя услуга за семейството на Бен. Повтарям, удоволствието беше мое.

Сега всички се струпаха около господин Пауърс: бяха му представени и всеки трябваше да стисне ръката му и да се чуди как е съумял да постигне нещо, което никой друг не бе успял да направи. Всички повтаряха отново и отново благодарностите си, а Хени го целуна и се разплака.

Унилата атмосфера на следобеда се разпръсна само за секунди. Сякаш всичко в стаята заблестя. Беше донесено шампанско, появи се прислужница с чинии, натрупани с разни деликатеси — мезе към шампанското, както и горещи пълнени гъби и омари. Всички бяха поканени на вечеря.

— Нямаме много време, но ще приготвим нещо набързо. Няма да си отидете гладни — извика Леа радостно. Обичаше да пръска гостоприемство, да бъде център на празненството. А и умееше да го върши.

Но Пол се оттегли. Оттегли се от празния радостен брътвеж. Рядко използваше този свой трик, и то само когато бе уморен — както бе сега, след тези дни на изпитание — или когато умът му бе смутен.

Усещаше ясно собствените си смесени чувства. Благодарност — да, наистина беше благодарен! Но имаше нещо друго, нещо не съвсем — хм, не съвсем хубаво… До известна стенен се чувстваше унизен. Въпреки младостта си, той винаги досега беше онзи човек в семейството, който знаеше как да се справи с проблемите, как да уреди нещата. Днес бе първият му провал. Уважаваното му име би трябвало да има достатъчно силно влияние, за да поръчителства за Дан дори във времена на налудничав фанатизъм като тези. Но се оказа, че не бе достатъчно влиятелно, докато името на другия човек, на този непознат, реши нещата. Защо?

Пол озадачено го наблюдаваше. Той не бе повече от трийсетгодишен, мургав, със стройна фигура. Без съмнение — с успех сред жените. Бе безукорно чист — като че ли току-що бе излязъл изпод душа. Сакото му от кашмир прилягаше на раменете му по начин, постижим само за английските шивачи. Обувките му бяха направени по поръчка. Държеше се като директор на погребение: движенията му бяха внимателно премерени, думите — също. Говореше с леко накланяне на глава. И все пак, независимо от демонстрираната изтънченост, Пауърс притежаваше нещо, определено от Пол като неопитомена сила. Пол познаваше отблизо достатъчно силни мъже, за да усети какво се крие зад външната фасада. Пауърс! „Подходящо име“ — помисли си той.

Кой беше този човек? Кого познаваше? Времето ще покаже. Обикновено то разкрива много неща…

Вечерята бе нещо като шведска маса. Пол напълни чинията си и я отнесе в библиотеката, където се отпусна на единствения свободен стол точно срещу Пауърс и Бен, които оживено разговаряха. Не чуваше за какво си говорят, но почтителното поведение на Бен се набиваше в очи. Пауърс имаше заповедническа уста: човек лесно можеше да си представи устните му, гневно стиснати от ярост. Очите му бяха с дълги мигли и женствен чар, но във всичко останало той бе типичен мъж. Жените сигурно лесно се влюбват в такива очи.

Те срещнаха за миг погледа на Пол и веднага отскочиха настрана. „Усети, че се опитвам да разбера що за човек е“ — помисли си Пол. След няколко минути Бен стана и Пауърс се приближи до него.

— Разбрах, че сте в банковото дело, Уърнър.

— Да — отвърна Пол, подразнен от ударението върху името.

— Арестът на чичо ви трябва да е бил доста неприятно преживяване. Необичайно събитие за семейство като вашето. — В очите му проблясваше весело пламъче.

— Самият Дан е необикновен човек — парира го Пол доста високомерно.

— Знам. Бен ми разказа нещо. Изобретател, нали?

На Пол не му се искаше да говори за Дан. И все пак естествено беше Пауърс да проявява любопитство към човека, когото беше спасил, и той обясни накратко.

— Трябва да е спечелил куп пари — забеляза Пауърс.

— Така е. Но той не задържа нито цент от тях, защото бяха пари, спечелени от войната. Радиосъобщенията се използват по море.

— Бен ми разказа за тази къща. Страхотно място! При това съвсем близо до Пето авеню.

— Да. Дан я даде на внука си. На Ханк.

— А дядото живее в жилищна кооперация с евтини квартири. — Презрението беше очевадно.

— Апартаментът им е удобен и чист — отговори Пол. Успя да запази самообладание. — И те са щастливи в него.

— Е, човек среща всякакви типове хора, нали? — отбеляза Пауърс.

— Да, така е.

И Пауърс, непобеден, но с желание да приключи разговора без напрежение, каза спокойно:

— Приятен стар чудак. Радвам се, че успях да го измъкна.

— И аз се радвам.

— Между другото кое е онова момиче в червената рокля?

— Братовчедка ми Мег. Мег де Ривера.

— Изглежда, изтървал съм я в началото. Ще отида да се представя.

„Какво очаква от Мег? — зачуди се Пол, докато Пауърс се отдалечаваше. — Тя със сигурност не спада към неговия тип жени…“ И Пол насочи вниманието си към Ханк.

Много по-късно — след час или повече, прекаран в стаята на момчето сред играчките му — Пол влезе във всекидневната, откъдето сега се носеха звуци на роял и песен.

Свиреше Мег. Тя нямаше някакъв особено забележим талант, но се справяше достатъчно добре, за да си акомпанира на песента на Фани Брус „Старата роза“. Донъл Пауърс се бе изправил в извивката на рояла и я гледаше втренчено.

Роклята й с цвят на узрели череши и с френска кройка беше несъмнено от модния бутик на Леа. Мег изглеждаше щастлива, бузите й пламтяха. Но нямаше ли нещо особено, различно, необичайно във възбудата й?

— Ти не ме слушаш, братовчеде Пол — оплака се Ханк до него.

— О — отвърна Пол, — прав си. Много ядох и сега ми се спи. — „Но тя е хубаво момиче!“ — мислеше той. За пръв път виждаше, че Мег може да бъде лъчезарна.

Беше повече от ясно, че през последния час се бе случило нещо. Тя престана да свири, ръцете й само пробягваха по клавишите, които припяваха звънливо под тях, но лицето й бе обърнато към Донъл Пауърс.

Пол стоеше близо до Алфи, когато Пауърс се приближи до тях заедно със сияещата Мег.

— Надявам се — започна той, — че ще ми разрешите утре да заведа тази млада дама на вечеря, господин Де Ривера.

Алфи се обърка и засуети:

— Ако смятате, че вие… — много мило, да — вие сте много внимателен. — Той явно не си даваше сметка колко неловко реагира. — Създадохте си толкова много тревоги заради нас — продължаваше тромаво Алфи.

— Нищо подобно. Безобразие беше да се държи един толкова безобиден господин в затвора.

Пол трепна вътрешно. На Дан, непоколебимия борец, едва ли би му допаднало да бъде квалифициран като „безобиден“. Добре че не чу.

Алфи си спомни нещо:

— Всъщност Мег трябва утре да се връща в колежа.

— Утре е събота — напомни му Донъл Пауърс. — Може да вземе ранен влак в неделя сутринта. Няма да я задържам до късно.

— Да, татко. Този семестър нямам часове в събота.

— Е, добре — отстъпи Алфи, напълно сразен.

Донъл Пауърс погледна Мег. Погледът му бе дяволит, триумфиращ, интимен. И в този миг Пол разбра какво ставаше, какво вече бе станало. Внезапно сексуално привличане, което не можеше да се сбърка с нищо друго. Дори като че ли самият въздух наоколо бе пропит с ясния му аромат. Между двамата сякаш се бе появило нещо почти осезаемо, подобно на неочаквано повишаване на температурата. Почти по същия начин се бе породило и усещането между него и Анна. Признаците бяха ясни: пламналите бузи на момичето, отклонените настрана очи; неприкритият вторачен поглед на мъжа; внезапното замълчаване.

— Не знам дори кой е той — оплака се по-късно Алфи. — Но при тези обстоятелства нямаше как да откажа, нали?

Бен го успокои, че Мег е в пълна безопасност.

— Той е много свестен човек, няма причина за безпокойство. Историята му наистина е забележителна, истинска американска история. Стигнал е дотук съвсем сам, без ничия подкрепа. Израснал е беден като дявола в кухнята на ада. Сам се превръща в излъскания джентълмен, когото видяхте.

— Но как? — настояваше да разбере загадката Алфи.

— О, по много начини. Той е предприемач, инвеститор. Притежава най-вече ресторанти.

Поради някаква неясна за самия него причина Пол бе изпълнен със съмнения.

Бен продължаваше:

— Той инвестира много и в недвижими имоти. Има контакти навсякъде. Намесен е и в политиката. За него партиите са без значение. Политиката създава странни партньори в леглото. — Също като Алфи, Бен имаше слабост към шаблонните фрази. — Предполагам, въпреки че не съм сигурен, а и нямам никакво намерение да питам, че той измъкна Дан чрез някого в Министерството на правосъдието. Важното с, че Дан е тук, между нас. И както се вижда, без състоянието му да е влошено от неприятното преживяване.

В момента Дан се смееше от сърце, все още близо до Хени.

„Не бих го твърдял с такава сигурност — помисли си Пол. — Престоят в затвора сигурно ще остави отпечатъците си, особено при човек с разклатено здраве като неговото.“ Дан бе измършавял, а бузите му бяха придобили зловещ синкавосив цвят.

— По-добре го заведете вкъщи да си почива — предупреди Пол и се обърна към Дан: — Колата ми е с мен цял ден, готова за теб. Пред къщата е. Двамата с Мериан ще ви откараме веднага.

— Оптимист, както винаги! — възкликна Хени с благодарност.

По тротоара в мъгливата нощ навън крачеше частният детектив, нает от собствениците на къщи от двете страни на улицата да пази богатствата и удобствата им. Пол сви на изток към скромната уличка, на която живееха Дан и Хени, и отново бе впечатлен от контраста между двете места. Само много особен човек можеше да обърне гръб на тези богатства и удобства, когато би могъл да ги притежава…

Дан бе изтощен. Седеше на задната седалка, без да говори, вкопчен в ръката на жена си. Пол въздъхна с облекчение веднага щом ги отведе до дома им.

— Всичко е добре, щом завършва добре.

— Щеше да завърши още по-добре, ако не му се налагаше да изкачва толкова стъпала с това негово сърце — отвърна Мериан. — Тази демонстрация на бедност и аскетизъм се превръща в истински абсурд.

— Не можеш да обвиниш нито един от тях в позьорство.

— Във всеки случай цялата тази работа през последните дни беше направо смешна. Просто се премина определена граница.

Някаква необичайна опърничавост у Пол го предизвикваше да спори и да се преструва, че не разбира.

— Кой премина определена граница? Полицията. Така е — направи го.

— Нямам предвид полицията, имам предвид Дан. — Бе успял да я ядоса. — Той си отваря устата, където не трябва и сам си търси неприятности. Направо моли за тях! Знае достатъчно добре, че поема риск! Дори и властите да грешат, всеки разумен човек би държал езика си зад зъбите.

— Точно така казва и Алфи.

— В случая Алфи е прав. Цялата тази агитация! Толкова е руско.

— Не ставай абсурдна. Във всеки случай Дан не е руснак.

— Но се държи като такъв. Знаеш, че го харесвам, но не искам да бягам от истината.

Желанието на Пол да спори угасна почти толкова внезапно, колкото се бе появило. Сега, когато кризата бе отшумяла, той неочаквано усети пълната тегоба на напрежението от шокиращия момент на ареста на Дан върху платформата до мига, в който той влезе в къщата на Леа днес следобед.

Бе започнало да вали и тротоарът лъсна, мазно мокър под уличното осветление. Чистачките скърцаха монотонно. Мими продължаваше да се оплаква:

— Питам се защо между нас, евреите, има такива големи различия и крайности. Хората от нашата синагога или от клуба, от една страна, и хора като Хени и Дан — от друга.

Пак трябваше да спори.

— В момента, без да искаш, попадаш в капана на антисемитизма. Защо да не се различаваме помежду си? Никой не намира нищо странно във факта, че един преподавател в Оксфорд и планински скитник от Апалачите са англосаксонци.

— Е, добре, не е странно. Нека просто да кажем, че някои от нас смущават и объркват останалите. Нека да оставим Дан настрана — прекалено близо е до нас. Да вземем за пример човека, който бе арестуван заедно с него. Вероятно е дошъл в тази страна преди десетина години, живял е от подаянията на семейства като нашите и сега, когато вече е достигнал донякъде, започва да обикаля наоколо и да държи речи, вместо да се съсредоточи върху работата, с която изкарва прехраната си. Най-вероятно в шивашката индустрия — завърши тя с презрение. — Там винаги е било пълно с размирници.

— Защо презираш шивашката индустрия? Имаш добро мнение за Леа, нали?

— Разбира се! Привързана съм към нея, въпреки че я харесвах повече, преди да стане толкова богата и важна. И въпреки всичко, признай: тя би била съвсем не на място в Хармъни или в Сенчъри, нали?

— Да, така е.

В Сенчъри Кънтри Клъб човек трябваше да има германско потекло. Никой не го казваше и със сигурност това изискване не фигурираше в страничните правила за право на членство, но то съществуваше, независимо от всичко и всеки го знаеше. Въпреки че беше член на клуба, той рядко ходеше там и нямаше намерение да критикува техните обичаи. В края на краищата това си беше тяхна работа. Човек имаше възможност да протестира срещу много по-големи несправедливости в този свят и Пол го вършеше. По принцип оставяше на Мими грижата за социалните връзки. Не го привличаше клубният живот. Нямаше време.

Мими слезе пред жилищния им блок и той вкара колата в гаража. Докато вървеше към входната врата, усети, че се мръщи и отпусна лице. Разбира се, като него самия, и Мими бе отгледана в съответна среда. Тя формира човека и той никога не успява да избяга напълно от нея. Знаеше, че не бе съумял да се откъсне от средата си, а и нямаше особено голямо желание да го стори. Тя бе прилична, изискана и удобна. Но умът му бе устроен по различен начин от този на жена му. Винаги ли е била такава, каквато е сега? Не успя да си спомни някога да е заемала подобна сурова позиция или да е била така пропита с класово чувство и снобизъм. Опита се да я разбере. Тя страдаше. Все още бе толкова млада, само на трийсет години, а бе загубила онзи витален орган — утробата си. Бе ограбена и сигурно се чувстваше осакатена. Вероятно по същия начин се чувстваше и един скопен мъж?

Реши да бъде много търпелив с нея и да не допуска повече безцелни дребнави спречквания.

И все пак непрекъснато се случваха неща, които го поставяха на изпитание и го дразнеха. Особено начинът, по който тя говореше пред всички за своето „изпитание“, както го наричаше. Да, наистина беше изпитание, самият лекар през онази ужасна нощ бе използвал същата дума. Но защо трябваше непрекъснато да си спомня патетично за мъртвороденото момченце? Понякога, след вечеря, когато жените се оттегляха на противоположния край на дългата гостна, той чуваше гласа й да преповтаря разказа за понесените страдания с някаква нотка на гордост в тона, сякаш очакваше похвала за героизма си. Той се свиваше вътрешно: тя досаждаше на хората с непрекъснатото повторение на едно и също, ставаше глупачка в очите им. Веднъж бе уловил разменени погледи между две от жените, които, родили нормално едно или повече здрави деца, гледаха Мими със съжаление и презрение: перчеха се със собственото си добро здраве и късмет, демонстрирайки равностойна глупост.

Влезе в апартамента и тръгна надолу по коридора към спалнята им. Тя седеше пред тоалетната масичка с четка за коса в ръка, но ръката й бе отпусната на скута, а главата й — наведена. Успя да зърне тъжното й лице в огледалото, преди да се изправи и да започне енергично да разчесва косата си веднага щом го чу да влиза.

Той каза, неочаквано и за самия себе си:

— Мими, пак те питам: защо да не осиновим дете?

Тя срещна погледа му в огледалото.

— А аз пак ще ти отговоря: не. След като не мога да имам свое собствено дете, не желая друго. Предполагам, че съм просто от онези хора, които са родени, за да нямат нищо, за които не се предполага, че трябва да имат нещо в този живот. Нищо. Аз нямам нищо.

Пол разбра, че тя не си даваше сметка нито за безразсъдността на думите си, нито за иронията им. Стаята бе приятно затоплена; ароматът на парфюма, с който се бе напръскала, преди да се преоблече за лягане, все още се носеше из въздуха; завивката в бял сатен бе отметната; върху нощното шкафче лежеше малка купчина книги. Още не бе закачила в гардероба обшития със самурова кожа костюм, който лежеше върху шезлонга.

Но не говореше ли в нейна полза фактът, че всички тези удобства не можеха да облекчат болката й? Както не можеха да облекчат и неговата?

И понеже внезапно почувства нужда да скрие лицето си, той отвори вратата на гардероба и се престори, че търси нещо. Ако само Мими знаеше това, което той знаеше и над което се бе гърчил през цялата изминала година от онзи незабравим, ветровит пролетен следобед, когато най-сетне отново бе срещнал Анна и бе научил…

Той имаше дете! Той имаше момиченце!

Бе нереално и все пак бе истина. Тя бе рожба на тяхната единствена и неповторима връзка и се казваше Айрис. Имаше огромни очи, вторачени в него от неясна снимка. И това бе всичко, което тя някога ще бъде или някога би могла да бъде за него… Негова дъщеря. Негова. Отгледана от друг мъж, от невинния съпруг… защото така трябваше да бъде… защото вече беше обещал никога да не се опитва да се среща с Анна или с детето.

Немислимо бе да унищожи женитбата й след всичко, което бе изстрадала. И все пак… понякога копнежът му бе непоносим.

Овладя се и запита:

— Лягаш ли си, Мими?

— Да, уморена съм. — После добави бързо: — Пол, не трябваше да казвам, че нямам нищо. Знам как прозвуча, но не съм го имала предвид… — Познатият израз на тревога засенчи лицето й, тя сякаш едва контролираше сълзите си.

Пол усети, че страданието й бе искрено и каза ласкаво:

— Знам, че не си искала. Знаех го още докато говореше.

— Имам толкова много, за което трябва да бъда благодарна. Имам теб, тази къща и — и всичко…

— Тъжна си, затова.

— Да, прав си. И огорчена, а това не е нещо, с което човек може да се гордее. Но понякога просто не мога да преодолея себе си…

Той потупа успокоително рамото й:

— Забрави го. Имаш право да бъдеш в тъжно настроение. Поспи и ще ти мине, до сутринта.

— И ти ли си лягаш?

— Не веднага. Смятам да си поиграя малко с радиото.

Радиото, „Фрийд-Айсмън“, най-новата му придобивка, беше в библиотеката. Пол настрои слушалките и зачака чудото, което не се забави: от далечно разстояние се понесе едва чут слаб звук на джазова музика. Слуша я известно време унесено, опитвайки се да схване чудото на звука, който долиташе в стаята му. Дан се бе опитал веднъж да му го обясни, но напразно: Пол нямаше научно устроен мозък.

После внезапно се умори. Често му се случваше бързо да се изморява и да губи интерес към нещата, които вършеше в момента — това състояние не го спохождаше единствено в кантората му. Тук, вкъщи, той — човекът, способен да чете с часове, изцяло потопен в книгите си — ставаше неспокоен само след половин час занимание с нещо и трябваше да стане, да върви напред-назад или да се изправи пред прозореца, вторачил безсмислен поглед навън. „Заради Мими — мислеше си той. — Мериан и аз.“ После изведнъж се сети, че сега много често я нарича в мислите си Мериан, а не Мими — име, което сякаш идваше от друго време, от времето на юношеството й и изглеждаше свързано със съвсем друга личност. Мериан-Мими-Мериан. Объркващо.

Спомни си за Мими и си помисли: „Тя бе така доверчива. И все още е. Вярва ми, зависима е от мен.“ Мислите му за нея и раздразнението му го изпълниха с чувство на вина.

Но нещата се появяваха и се трупаха едно върху друго. В гласа й, когато се оплакваше, а тя се оплакваше често: готвачката така и не успяла да се научи как точно да препича филийки, доставката, обещана за два часа, а забавена с половин час… Да, в гласа й се бе промъкнала постоянна хленчеща нотка.

И той сигурно има навици, които я вбесяват. Знаеше например че тя се дразнеше, когато той ядеше ябълка. Беше забелязал погледа и свиването на устните й, за да се въздържи от забележка.

Но този вид дребни дразнения би трябвало да са нещо нормално за едно семейство. Вероятно при много двойки, може би при всички, с годините се развиват подобни различия във вкусовете и вижданията.

Ех, ако само те бяха единствените различия между него и Мериан! „Престани, Пол, задръж малко топката. Тя е добра жена, добра съпруга. Отстъпчива. Винаги готова да изпълни желанията ти. Дори в леглото — добави той сухо наум. — Послушна, въпреки че самата тя не го харесва. Разбира се, никога няма да признае, че не го харесва. Веднъж я бе попитал. Тя се бе изчервила и бе отговорила: «Но защо, разбира се! Разбира се, че го харесвам, Пол. Какъв въпрос!».“

Глупав въпрос и глупаво от негова страна да пита, когато вече знаеше отговора — когато той бе толкова ясен!

А когато разсъждаваше върху грижите, които тя все още полагаше за него, като се сещаше как тича да го обслужва и да му угажда, докато му се стори, че се задушава, той си пожелаваше горещо да не го обича чак толкова много — а след това се засрамваше от желанието си. Цялата тази преданост! Тя минаваше за любов, но наистина ли беше любов? Любов без страст? Но вероятно този вид любов бе най-неегоистична? Или тук имаше някакво противоречие? Дали тя усещаше подсъзнателно истинските му чувства? Дали я бе отхвърлял по някакъв начин? Ако го е вършил, било е несъзнателно. Би ли могла да бъде друга с друг мъж, така страстна, както той би бил, ако можеше да има Анна?

Отговаряше си отрицателно.

Измъчваха го въпроси без отговор и той седеше, потиснат и мрачен. Уморен. Беше така уморен…

През последните няколко месеца бе мислил от време на време за Европа. Не бе виждал истинската Европа — времето, прекарано в окопите, не се броеше — от лятото на 1912 г., когато бе ходил там с бедния Фреди и го бе развел по всички стари прекрасни места. Тогава се бяха срещнали с братовчед си Йоахим, четвърти или трети братовчед или нещо подобно, и бяха разговаряли за прадедите си. Какъв германец беше само този Йоахим! И все пак те се бяха харесали. Няма да е лошо да се срещнат пак. Йоахим бе ранен през войната, но сега бе добре и се беше оженил — изпрати му снимка на хубавата си жена и дъщеричката си.

Да, би било интересно, хубаво би било да се срещнат отново.

После за замисли за парахода. „Да бъда пак на параход! Да чуя още веднъж продължителния гърлен рев на сирената, докато се движим надолу по реката — навън през Амброуз Чанъл — край фара и — в откритото пусто море и мощните, търкалящи се, ревящи вълни…“

Внезапно му стана ясно, че трябва да тръгне, трябва да се махне оттук.

Мериан четеше в леглото.

— Ще ти хареса ли една разходка до Европа? — запита той, почти напълно сигурен в отрицателния й отговор.

Тя остави книгата и го погледна.

— Какво? Защо сега?

— Трябва да се срещна с някои хора, които инвестираха много при нас преди войната.

— Не може ли по-късно? Океанът по това време на годината ще бъде непоносимо изпитание за мен.

— Трябва да отида. При тази инфлация в Германия всичко е разстроено и неустановено, а ние имаме някои открити заеми там. Също и в Лондон. Татко смята, че трябва да отида.

Баща му изобщо не бе споменал подобно нещо, но сигурно щеше да одобри идеята с ентусиазъм. Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече му изглеждаше наистина много важно за бизнеса да осъществи това пътуване.

— Колко време ще бъдеш в чужбина?

— Седмица натам и насам за прекосяване на океана, а и на останалото разстояние, плюс вероятно две, може би три седмици престой там.

— О, скъпи! Ще пътуваме обратно през ноември, а тогава е толкова студено!

Пол зачака.

Мериан сбърчи тъжно чело и каза:

— О, Пол, прекалено ужасно ли ще бъде, ако те оставя да отидеш сам? Наистина ли се налага да го правиш точно сега? — повтори въпроса си тя.

И той повтори отговора:

— Клиенти. Бизнес.

— Тогава… ще уредя да отида в новата къща на леля Флора във Флорида.

— Ти много искаше да я видиш, нали?

— Надявах се да отидем заедно тази зима…

Той не обичаше Флорида, особено Палм Бийч, където не се чувстваше добре приет, независимо от всички уверения в обратното от онази част от семейството на Мериан и приятелите им, които бяха изоставили Маями като „прекалено еврейска“ част от Флорида „Приятно е — призна той — да се събудиш след целонощно пътуване и да установиш, че влакът е спрял между окъпани в слънчеви лъчи палми.“ Но животът там го отегчаваше: голф, коктейли и вечери и пак голф, коктейли и вечери с по някоя игра на бридж помежду им, ден след ден.

— Ще отидем заедно друг път — обеща той.

— Чувствам се така виновна — въздъхна тя с умоляващ поглед. — Бедният Пол с глупава жена, която не може да пътува по море и не издържа на студ… Сега бедничкият трябва да пътува съвсем сам. О, наистина се чувствам виновна.

— Виновна? О, не! — зауспокоява я той.

— Съжалявам, че казах онова преди — че нямам нищо. Не е вярно, разбира се. Имам толкова много… Имам теб. Но понякога се обезкуражавам… Питам се как ли се чувстваш с жена, която не може да ти даде детето, което искаш така силно…

Умолителният й тон изискваше отговор.

— Не трябва да говориш така. — Той я докосна по бузата. — Ти имаш мен, аз имам теб и ние сме тук, заедно. Хайде да не се отдаваме на самосъжаление. Съгласна ли си?

Тя послушно се усмихна.

— Е, така е по-добре! Сега си наистина ти. Виж какво, погостувай на леля Флора, прекарай добре на юг, под топлото слънце, и аз ще се прибера у дома, преди да разбереш, че ме е нямало! — Той се наведе и я целуна.

По-късно, вече в леглото, когато Мериан бе отдавна заспала, той лежа дълго буден. Мислеше за самотата, която му предстоеше да изпита на парахода… Човек трябва да има приятел там, трябва да има с кого да се разхожда по палубата, да диша чистия въздух, да яде чудесната храна… Дори Хени би била някакъв вид другар. Тя искаше да отиде в Европа на някаква среща на Международната лига на жените за мир и свобода, но здравето на Дан бе прекалено несигурно, за да си разреши да го остави сам. Така че той щеше да се разхожда по палубата сам…

Все пак, така както са нещата, може би няма да е лошо да бъде известно време сам.