Белва Плейн
Платно на живота (5)

5.

Ханк лежеше на ръба на басейна, потопил ръка в студената вода. Топлите слънчеви лъчи приятно галеха кожата му, охладена от продължителното плуване. „Хубаво е тук, в къщата на братовчедката Мег“ — мислеше мързеливо той. Идваше да плува в басейна им всяко лято след нейната женитба. Къщата на братовчедката Мег бе в Ню Джърси, на около половината път между имението на чичо Алфи и града. Издигаше се в близост до широка лъкатушеща улица с големи къщи, но беше отдалечена от нея с широки поляни, зелени като билярдната маса, която братовчедът Донъл държеше в специална стая. Къщата бе със сенчеста веранда със сенници на райета. Наоколо имаше цветни лехи и малки маси под чадъри, на които братовчедката Мег сервираше сладкиши и лимонада. Басейнът беше ограден с жив плет и водата в него изглеждаше приятно синя, защото дъното му бе боядисано. В ден като този сякаш всичко излъчваше светлина и Ханк бе щастлив — лятото едва започваше.

Той погледна към другия край на поляната: там бавачката полюляваше бебешката количка, в която спеше Томи. Тими, който бе само годинка по-голям, седеше в кошарката си. Алеята зад тях бе претъпкана с коли, блестящи като черно стъкло. „Скъпи коли“ — помисли си Ханк и му се прииска да научи повече за тях. Тук непрекъснато влизаха и излизаха мъже — поне винаги когато идваше в събота или по време на някоя училищна ваканция с Бен. Бизнесмени, съдружници на братовчеда Донъл. Знаеше това от Бен, който говореше доста свободно с него и не го третираше като дете, на което човек не може да се довери.

Ханк обичаше да бъде с Бен. Преди година или повече бе престанал да го нарича „татко“. Не би могъл да отговори защо: просто му се стори по-мъжествено да го нарича Бен и адвокатът нямаше нищо против, въпреки че майка му се противопостави — не било в реда на нещата. Но Бен бе казал: „Не, той е на десет години, почти мъж, всичко е наред“.

И дядо Дан не се държеше към него като към малко момче, но с него нещата бяха по-различни. Той не му беше толкова приятел, колкото учител. Когато искаше да обясни нещо сериозно например, дядо Дан имаше навика да започва с: „Ти си достатъчно голям да го разбереш“. Ханк обичаше да наблюдава дядо си в лабораторията му, да следи точните му движения между всичките онези тръбички, колби и проводници, които той написваше и мереше. Момчето бе виждало как свързани проводници пръскаха искри, как се въртяха колелета. С любопитство изслушваше обясненията на Дан за електрическите товари във Вселената, как се предава звук под океана или по въздуха. Бе започнал да усеща и разбира магията на науката, ненаситното желание да научиш все повече и повече…

Дан често го бе водил на обеди с приятелите си, които се ръкуваха с него и заявяваха: „Невероятно, Дан! Приличате си като две капки вода!“ Ханк усещаше, че Дан се радва на особена почит сред тези хора. Те бяха бедни хора, не гладуващи, но напълно чужди на обкръжението на Бен.

Интересно — обичаше много и двамата, а те бяха толкова различни…

Веднъж някакво момче му открадна кънките в парка. Бен страхотно се ядоса. „Ще му извия врата, ако го хвана“ — бе заявил той. А Дан бе казал: „Разбира се, лошо е да се краде, но ти трябва да се опиташ да го разбереш. Преподавам на момчета, които не могат да си разрешат лукса да имат дори един чифт ролкови кънки и когато ги забележат, небрежно захвърлени, без някой да ги следи, изкушението за тях е прекалено силно. Надявам се, че разбираш…“

Питаше се кой от тях е прав.

Майка му и баба му се отнасяха към него като към малкото момче отпреди две или три години. Вероятно смятаха, че след като стига само до раменете им, той е все още дете. Но в главата му кръжаха неща, за които те и не допускаха, че вече мисли.

Имаше тайни. Казали му бяха, че баща му е бил ранен във войната и после паднал от стълбите и починал. Винаги бе усещал, въпреки че нямаше видима причина да мисли така, че крият нещо от него, че остава нещо недоизказано.

И толкова много тайни във връзка с парите! Защо парите имаха такава власт над хората, защо непрекъснато почти се говореше за тях? Дядо Дан смяташе, че точно в това се крие сърцевината на злото в света. На Ханк му бе повече от ясно, че парите не заемат първо място в света на дядо му. Той живееше в апартамент на четвъртия етаж без асансьор, а общите коридори на кооперацията воняха нетърпимо на варено зеле. Когато беше топло, мъжете от този квартал седяха на покритите си малки веранди по потници. Така че Ханк бе оправдано озадачен, когато един ден случайно дочу готвачката да обяснява на приходящата чистачка: „Момчето е много богато. Тази къща е негова, дар от дядо му“.

Веднага бе говорил с майка си.

— Вярно ли е, че дядо ми е дал всичко?

— Да.

— Не е ли искал да задържи нещо за себе си?

— Не.

И тук се бе намесил Бен — разговорът бе проведен пред него:

— Обясни му, Леа, той е вече достатъчно голям.

И Ханк научи за изобретението на дядо си и как Военното министерство го купило, а Дан е отказал да приеме парите за себе си, тъй като изобретението му било използвано за военни цели, а за него войната с най-омразното нещо в света.

В училище всички учители твърдяха, че никога повече няма да има война, защото основната цел на последната била да се сложи край на всички войни. Войната му изглеждаше безкрайно отдалечена: тя се сливаше в главата му с Вашингтон и Вали Фордж^[1]. Веднъж бе споделил това с братовчеда Пол, а той се бе разсмял: „Бях участник в тази война, така че не е възможно да е била толкова отдавна“.

Пол не обичаше да говори за войната. Когато Ханк го попита един ден дали е убивал германци, той бе отговорил много тихо: „Не знам. Никога повече не задавай този въпрос“. Странно, Пол иначе с готовност отговаряше на всякакви въпроси.

Обърна се по корем: искаше да вижда къщата. Надяваше се, че братовчедката Мег ще изнесе лимонада и малко кекс.

Дядо му и братовчедът Пол не одобряваха честите му идвания тук. Разбираше го от израженията на лицата им и от факта, че обикновено оставяха без коментар неговите разкази за посещенията му. Беше наясно защо. Те харесваха братовчедката Мег, но не и Донъл. Знаеше и причината: бизнесът му, за който не трябваше да се говори. Но Ханк знаеше и за него. Бен никога не бе казвал нищо директно, но и не полагаше особено големи усилия да прикрие нещата. Когато се отбиваха тук след риболов по брега, той не държеше преднамерено момчето настрана от стаята, пълна с мъже. Те разговаряха, а Ханк сядаше в ъгъла с някое вестниче с карикатури в ръце и слушаше.

Той знаеше как точно касите с уиски идваха от Канада през Лейк Иъри^[2], как се товареха на камиони в област, толкова пуста, че нямаше начин някой да засече необичайната активност по бреговете на езерото. Знаеше още, че част от тези каси идваха направо от Шотландия и Англия. Корабите създаваха впечатление, че целта на пътуванията им са двата малки френски острова близо до бреговете на Канада, но никога не хвърляха котва там, а в Ню Джърси. Оттам товарът им се поемаше от бързоходни лодки, които пресичаха петкилометровата граница, за да ги разтоварят. Компанията на Донъл владееше трийсет кораба.

Бен забеляза само веднъж, че Ханк следи съсредоточено разговора на мъжете, отпуснал вестничето на скута си, по-късно, когато бяха сами, Бен му бе казал: „Не трябва да говориш нищо за…“, но Ханк го бе прекъснал, за да му заяви, че знае за какво може да се говори и за какво не — нима Бен смята, че не може да му се вярва? И Бен трябваше да се доизясни: „Мисля за майка ти, Ханк. Жените обичат да си въобразяват разни неща, да ги преувеличават. Знаеш какви са те, синко“. Ханк хареса забележката — това приобщаване към мъжете, които са толкова различни от жените.

Но се оказа, че майка му знае доста много за този „мъжки“ бизнес. Един път тя и Бен спореха в колата, без да се съобразят, че Ханк е с тях и вероятно слуша.

— Аз съм само счетоводител в тази работа, Леа, нищо повече от един най-обикновен счетоводител. Нямам нищо общо с каквото и да било.

— Бен, не се опитвай да ме поднасяш с празни приказки — отговори му тя.

— След няколко години този закон ще бъде отменен и Донъл ще има напълно нормален бизнес. Дори десет бизнеса, ако се вземе предвид скоростта, с която върви напред. А аз ще бъда юридическият му съветник и ще живеем в охолство.

— И сега живееш достатъчно охолно.

— Не си права. Какво печеля всъщност? Извън данъците, които съм длъжен да платя?

— Не, цялата тази история определено не ми харесва. Безпокоя се.

— О, хайде сега! Аз се движа изцяло в границите на закона. В края на краищата не съм пазач на Донъл.

Беше наистина много интересно. И същевременно объркващо…

Ханк обичаше да наблюдава роднините си. Всички бяха толкова различни един от друг, но за него бяха като едно цяло. Понякога ги гледаше и се питаше какъв ли ще стане, когато порасне. Знаеше, че няма да стане като Донъл, въпреки че Донъл бе мил към него, шегуваше се, даваше му подаръци. Но поради някаква неясна причина той го плашеше. В никакъв случай не би искал да го разгневи. Може би няма да е лошо да стане като дядо Дан, такъв един благороден. Или весел като чичо Алфи. Или умен като чичо Пол. Ханк беше забелязал, че когато и да се появи някакъв проблем в семейството — например, когато трябваше да се потърси хирург за лакътя на Бен или когато се заговори за нуждата от нов апартамент за Дан с по-малко стълби за изкачване, — всички се обръщаха към Пол и търсеха мнението му. Вероятно най-много от всичко ще му хареса да стане като Пол.

Но понякога искаше да бъде само като себе си, верен на себе си, различен, отделен, необвързан. Съвсем свободен. Като полярен изследовател или авиатор…

— Сигурно ти е доскучало до смърт тук съвсем сам — погали го мекият глас на братовчедката Мег. Тя носеше табла с лимонада и чиния със сладкиши.

Той скочи и тръгна към масата под чадъра, на която тя постави таблата.

— О, този път са с шоколадови пръчици! — възкликна той.

Тя седна срещу него. Изглеждаше много хубава в розовата си лятна рокля.

— Сигурно ще имаш време за още едно преплуване на басейна, преди да си тръгнеш. Защо не доведеш свое приятелче някой ден? Знаеш, че можеш да плуваш в басейна винаги когато поискаш.

— Мама не иска да досаждам на никого.

— Скъпи Ханк, ти никога не си ми досаждал. Приятно ми е да плувам с някого. Но днес бебето е много нервно — растат му зъбки. Само заради него не съм с теб.

Той погледна към поляната, където бавачката вдигаше едното бебе от кошарката. Другото бе откарано в къщата с количката. „А тя има друго бебе в себе си“ — помисли си неволно момчето. Личеше ясно: коремът й бе започнал пак да се надува.

Някой — не си спомняше точно кой — бе казал веднъж, че хората се размножават като зайци. И той задъвка бавно следващия сладкиш, като внимаваше да държи очите си настрана от оформената издутина под розовата рокля, където растеше друго бебе, третото за четири години. Усети, че се изчервява, защото едва тази пролет бе научил от един приятел как бебето се озовава в корема на жената. Някак странно бе да мисли, че Донъл й прави „това“… Предния път, когато беше тук, се бе качил до детската, бе минал край спалнята им и бе зърнал голямото легло на платформа сред стаята, покрито с покривка с дантела по краищата. И си бе помислил: „Ето къде го вършат…“

Донъл носеше на Мег подарък за всяко бебе. За първото й беше подарил гривна — разкошна гривна според майка му. „Разкошен“ и „щедър“ бяха две от любимите и думи. Донъл бе разточително щедър. Строяха друго крило към къщата, още спални и широка стая за игра. Ще имат нужда от допълнителни стаи с всички тези бебета… Говореше се, че къщата е строена по стар английски тертип. „Лъжа и измама — бе отрязал Пол, — имитация на къща, строена главно от дърво. Нито една самоуважаваща се английска къща не е изглеждала някога така“. „Външна ефектност“ — беше добавил той. „Показност — бе обяснила майка му, когато я попита какво означава тази дума. — Може да се използва за суетен човек, който обича да се самоизтъква. Къде я чу?“ Но той не й каза, защото всъщност бе вършил онова, което възрастните наричат „подслушване“. Не бе съгласен с Пол. Къщата му харесваше.

— Това ли гледаш? — запита Мег. Всъщност той гледаше къщата зад нея, но тя бе решила, че гледа медальона с капаче, който висеше на верижка на врата й. — Донъл ми го подари, когато се роди Том.

— Хубав е — учтиво отговори момчето, без да се интересува ни най-малко от разните й висулки и други украшения.

— Той е много добър към мен — заяви Мег. — Изключително добър.

Тя въздъхна. На Ханк му беше вече направило впечатление, че братовчедката Мег въздиша прекалено често. Последва дълга тишина, която започна да става неловка. Чувстваше, че трябва да каже или направи нещо, не само да седи тук като пън и да се тъпче със сладкишите й. Този му беше петият, а те бяха големи и пухкави, посипани обилно с шоколадови пръчици.

Най-сетне намисли какво да каже.

— Вчера сутринта намерих два малки дългоопашати папагала в нашия двор. Мъртви.

— О, бедничките! Сигурно са избягали от клетката си.

Беше ги забелязал, когато бе тръгнал да извежда кучето. Те бяха бледожълтеникави и наситеножълти. Ярките им опашки бяха разперени като ветрило, а малките им нокти бяха безпомощно свити.

— Светът е пълен със семена, но те не са знаели къде да ги търсят. Не са умеели да се грижат за себе си — поклати глава Мег. — Ето кое е най-важното, Ханк: да знаеш как да се грижиш за себе си.

Зачуди се защо му го казва.

— Мразя да ходя в Зоологическата градина. А всички непрекъснато настояват да ме водят. Големите са убедени, че децата умират от желание да ходят там.

И той видя лъвовете да се разхождат тъжно с наведени глави напред-назад, назад-напред…

— Разбирам — прошепна Мег. — Затворените в клетка животни сигурно се питат непрекъснато защо ли са затворени. Очите им са… — Тя замълча за миг. — Винаги съм мислела, че сигурно биха плакали, ако можеха…

Странен разговор. Преди минута бе смутен, защото мълчаха, а ето че сега разговарят с такава лекота и взаимно разбиране. И кой знае защо, той си каза: „Тя е съвсем различна от всички в тази къща.“ Не успя да си обясни защо помисли така: мисълта просто прелетя през главата му и мигновено изчезна.

В този момент от къщата излязоха Бен с Донъл и приятелите им. До един бяха облечени в тъмни градски костюми и изглеждаха еднакво. Всички влязоха в черните си коли и се стопиха по посока към града.

Но Бен прекоси поляната и дойде при тях.

— Хей! Ще взема банския си от колата и ще скоча в басейна с теб. Ще ти покажа как се прави полувинт — извика той.

— Хайде! — откликна веднага Ханк, скочи с шумен плясък в студения басейн и с облекчение остави водата да отмие всички тежки мисли и тайни. Отново бе щастливо малко момче, което с радост посреща началото на лятото.