Белва Плейн
Платно на живота (17)

17.

— Ти си проклета глупачка! — изсъска Донъл. — Нямаш никакъв шанс в съда! Взе децата ми и напусна дома ни!…

Бяха в кабинета на Алфи в задната част на къщата: малка стая с нисък таван и само един прозорец. Донъл седеше кротко и говореше тихо, но създаваше впечатление, че запълва цялата стая. Мег се принуди да му обърне гръб, за да поеме дъх. Сега беше с лице към прозореца и овощната градина, сред която вятърът завихряше дребен сняг.

— Имах причина — заяви тя, без да го погледне. — Постъпката ти… — Споменът за онази нощ, унижението, чувството на безпомощност, на нищожност… лишаването от елементарната свобода да разполага със собственото си тяло… Стори й се, че ще се задуши.

— Причина! Кой ще ти обърне внимание? Ти си ми съпруга! Имам всички права над тебе! Причина, представи си! Смешно е.

— Ще настъпят времена, когато няма да бъде смешно. Когато брачният документ няма да дава право на мъжа да изнасилва жена си.

— „Изнасилва!“ „Ще дойде време!“… Сигурно! Предполагам, че ще дойде време, когато ще се разхождаме дори по Луната! Не, откажи се, Мег. Нямаш никакъв шанс в едно дело за развод. Нямаш нито едно валидно оплакване срещу мен. Получавала си всичко, което си искала.

— Никога не съм искала дори деветдесет процента от нещата, които сипеше върху мен.

— Празни приказки! Ти напусна леглото и къщата ми. Ето какво има значение.

— Няма да се върна. — Спореха по този начин вече почти два часа и тя беше изтощена. Но вероятно собственото й усещане за лична крехкост в сравнение с бликащата му енергия й вля допълнителна сила. — Няма да се върна, разбери. Няма сила в света, която да ме принуди да променя решението си.

Донъл стана и се изправи над нея. Гледаше я с озадачено любопитство, сякаш я виждаше за пръв път.

— Щом ме мразиш чак толкова…

— Не те мразя, Донъл.

„Да мразиш някого означава да желаеш смъртта му“ — мислеше тя. А тя желаеше само да живее далече от него. Нека да преуспява и в бъдеще. За нея той беше чужденец. Всичко, свързано с него, внезапно й стана чуждо: и слуховете за престъпленията му, и политическите му разбирания, и ненаситният му апетит за пари…

— Винаги си била странна… някак различна… — Очите му я разглеждаха с нов интерес.

— Заради което всъщност ме избра. Защото бях различна от жените от твоето обкръжение.

Той се приближи до прозореца и се взря в момчетата, които се биеха със снежни топки между дърветата в овощната градина.

— Кои са тези момчета, с които играят децата ни?

— Техни съученици.

— Трябваше да се досетя. Кои са те? Какви са?

Този път тя го разбра.

— Един от тях е син на министър, другите са деца от селото. Бащата на Джими коси ливадите през лятото и помага за това-онова през зимата. Анджело е дете на италиански имигранти. Бащата е бръснар.

Бузите на Донъл потръпнаха гневно.

— Изкара ги от първокласно частно училище и ги стовари в ничия земя, за да играят със синове на бръснари!

— За бога, ти самият си ходил на училище в кухнята на ада, според собствените ти думи! Какво всъщност искаш да кажеш?

Донъл удари с юмрук в дланта си.

— Нима допускаш за миг, че искам децата ми да се върнат там, откъдето съм тръгнал аз, за да повторят изминатия вече от мен път? Не! Искам те да поемат щафетата от мен и да продължат пътя ми, когато вече няма да ме има! Което няма да стане скоро, разбира се. Искам синовете ми да се състезават с най-добрите и да побеждават, да бъдат на върха! Нима не знаеш, че нещата в този свят се решават от кастата и класата? Най-добрите училища, връзките — всичко се прехвърля по-късно в света на бизнеса и оттам — в правителството. Не, няма да ги оставя тук. И това е последната ми дума. — Снобизмът му я отврати. Но в думите му имаше някаква доза истина. Тя самата бе получила най-доброто възможно образование. — Слушай, Мег. Слушай ме внимателно, докато пак изброявам какво можем да направим оттук нататък. Пред нас има два възможни изхода. Развеждаме се тихо и прилично. Аз не искам развод, ти го искаш и ти започна всичко. Но ако искаш твърде много, ще се боря. Тогава ще се разведем по възможно най-мръснишкия начин и аз ще спечеля. Направи избора си. Последното или приличен компромис?

— Какъв точно?

— Искам да запазя бащинските си права над децата. Тими и Том да отидат веднага в прилично училище. Те са на дванайсет и тринайсет години, време е. Момичетата са още малки, нека да останат засега тук. Ще ти осигуря подходяща издръжка. — Устните му се изкривиха в саркастична усмивка. — Няма да има обаче хермелинова наметка и шофьор.

— Никога не съм искала нито едното, нито другото. Забравил ли си? Хермелиновата наметка беше против принципите ми. Мразя измъчването на нещастни създания в капани само за да мога аз или други като мен да се увиват в кожите им.

— Добре направих, че запазих тази къща за баща ти — продължи Донъл, без да обръща внимание на отговора й. — Достатъчно голяма е, за да ви побере всички. Освен ако решиш да се преместиш обратно с момичетата в нашата къща — аз ще изляза разбира се. Вече търся апартамент на Пето авеню в Ню Йорк.

— Ние ще останем тук — заяви тя. — Израсла съм тук. — И в нея отекна странно ехо. „Израсла съм тук…“ Думи, навяващи тъга, но и странен покой.

— Сигурна ли си, че не искаш къщата?

Мег поклати глава. Онази претрупана къща в богато предградие — НЕГОВАТА КЪЩА, НЕГОВИЯ ИЗБОР! — не. Освен това той ще се чувства свободен да идва, когато поиска, ще се качва по стълбите, ще влиза в спалнята… Нямаше вяра, че на този свят има закон, който да го държи настрана. Ще прави това, което иска. Както винаги.

— Апартаментът ще бъде достатъчно голям, предвид нуждите на всички деца. Ще бъда честен по отношение на децата. Нямам намерение да те лишавам от тях, нито пък аз ще се съглася на каквато и да било изолация.

„Те ще бъдат повече негови, отколкото мои — мислеше тя. — Повече от ясно е още отсега. Дори напълно непознати го забелязват. Единственото изключение е Агнес. Не е нещо ново за него. Вече е разочарован от нея, въпреки че не признава. Вижда прекалено много от мен в нея…“

Някой почука на вратата.

— О, извинявайте — наруши мълчанието Емили. — Реших, че сте приключили досега и ще хапнете нещо. Какво ще кажеш за ранна вечеря, преди да тръгнеш, Донъл?

— Благодаря, мамо. Много мило от твоя страна, но не съм гладен.

„“Мамо", казано целенасочено и подчертано. А Емили е така унизително любезна… Разбира се, след като единственият й приход е заплатата, която Донъл плаща на татко срещу управлението на недвижимите му имоти! Кризата още не е отминала. Колко ли милиона са безработните? И няма да отмине, преди да започне новата война…"

Донъл вдигна балтона, който беше метнал небрежно на един от столовете.

— Споразумяхме ли се, Мег? Ако е така, няма защо да стоя повече тук.

— Да.

Емили въпросително погледна единия, после другия.

— Ще се развеждаме, мамо — заобяснява Донъл. — Спряхме се на тъй наречения „приятелски“ развод. Но ти и татко нямате причина за безпокойство. Той ще запази работата си.

— Благодаря, Донъл. Винаги си бил много внимателен.

— Ще поговоря с децата, преди да тръгна.

— Те играят навън. — Емили забърза след него. — Много съжалявам, че нещата се обърнаха така, Донъл.

— Така се завъртя зарът. Човек не може винаги да печели. Довиждане, Мег. Ще се обаждам.

Двете жени го проследиха с поглед през половината прозорец на двете крила на вратата. Видяха как момичетата, които се пързаляха с шейна по алеята за коли, зарязаха всичко и се втурнаха към баща си. Закатериха се по него с радостни викове и писъци.

— Погледни само как са се впили в него! Не искат да го пуснат — обади се Емили. Забележката беше косвено обвинение. Мег с лекота разчете мислите й: „Жената принадлежи на съпруга си и задачата й е да пази целостта на семейството. Не ми говори за личните ви проблеми. Те са между вас двамата. Една умна жена намира изход от всички проблеми. Никой не може да бъде толкова щедър, колкото беше той.“

„Разбира се, всички сте добре дошли тук, скъпа — беше й казала тя. — Все ще се справим някак. — Бе плакала и бе прегърнала Мег със съчувствие и жал. Но беше объркана и изпълнена със съмнение. — Доста смущаващо все пак… Искам да кажа… напусна го така внезапно… Излезе от дома му и — край… Хората ще има да се чудят.“

„Аз самата се чудя — мислеше Мег сега. — Изминах толкова дълъг път от момента, когато го видях, облегнат на полицата над камината в къщата на Леа… Толкова вода изтече от този миг, когато го пожелах… Исках го повече от всичко друго на света… исках да ме обича… Какъв дълъг път изминах оттогава досега… Дали е възможно и той да усеща същата тъга?“

— Погледни ги! — възкликна Емили.

Момичетата се опитваха да го теглят с шейната. Мег се обърна настрана.

— Ще отида да помогна на Елзи в кухнята.

Елзи беше възрастна жена, последната от прислугата им. Не беше честно да се стоварят още шест души в къщата и да се очаква от нея да върши всичко сама.

Вечеряха, измиха и прибраха посудата, децата се качиха по спалните си на горния етаж. И пак, както всяка вечер в последно време, от четирите ъгли на стаята се надигнаха въпроси, изпълниха я, изтласкаха въздуха от нея… Премълчани, но ясно видими в стиснатите устни на Емили въпроси… И в тревожните погледи на Алфи иззад вестника, въпреки трогателните му опити да ги прикрие.

Часовникът в коридора, едно от антикварните открития на Емили, звучно отброи девет удара. Няколко минути по-късно от горния етаж се понесе шум от наливане на вода: Емили пълнеше ваната си.

Тази вечер Алфи най-сетне се реши да я погледне право в очите.

— Майка ти е много разтревожена. Безпокои се за бъдещето ти.

— Тя смята, че трябва да се върна при Донъл.

Алфи не го отрече.

— Мег, признай, че не каза почти нищо, нали? А между съпруг и съпруга… — запелтечи той и накрая млъкна. — Надявам се, че единствената причина не е онази грозна случка на приема на Леа, нали?

— Разбира се, че не е. Но тя го разкри достатъчно, нали?

Кучетата, които спяха в краката на Алфи, внезапно скочиха и се впуснаха към задната част на къщата. Той стана, за да ги върне.

— Миещи мечки. Има едно семейство в овощната градина. Всяка вечер им изнасям остатъци от вечерята. — Погледна часовника си. — Девет и половина. Тази вечер са подранили. Обикновено не идват преди десет.

На стената, до която бе застанал, имаше глава на елен: младо животно с красиви рога. Разбира се, беше я купил: човек, който храни семейство миещи мечки, борави с пушка толкова, колкото със Страдивариус. Но искаше да даде вид, че участва активно в популярните спортове на провинциалните джентълмени. Което естествено не беше истина, както и неохотното му ходене на църква с Емили.

Кучешкият вой прекъсна потока на мисълта му. Той се приближи до Мег и я погали по косата.

— Радвам се, че си тук, Меги. Е, да, съжалявам за тревогите ти, но се радвам, че си тук. Къщата бе така самотна… Сега пак е пълна с деца: пет малки и моето собствено голямо дете! — Целуна я по челото. — Никога не забравяй, че вратите на този дом са винаги отворени за теб.

Когато я остави сама, тя закрачи безцелно из стаята в търсене на някакво занимание. На една от масите лежеше разтворен голям албум — вероятно от баща й. Емили не бе сантиментална жена и не се поддаваше на носталгия по миналото: то не представляваше интерес за нея. „Но аз съм като татко“ — помисли Мег и сложи албума на скута си.

В него бяха подредени много стари снимки. Ето ги на предната веранда, седнали на плетени столове под готическите завъртулки на покрива. Роклите на жените с малки, изплетени на една кука копчета без илици, вероятно бяха от бял лен или фина тъкан за носни кърпички: цветовете бяха много избелели. А мъжете се перчеха с къси голф панталони, плетени чорапи с ромбовиден модел и двуредни спортни сака. Вероятно е било неделя, а Алфи обичаше да спазва традициите…

Ето ги на вечеря… Тежка вечеря с много нишесте и захар, мазнина и сладки картофи с богати сосове… Сладоледът, разбит сутринта на кухненските стъпала, сега се издигаше с формата на купол или бомбе върху всяко парче сладкиш…

Мег обръщаше бавно страниците. Ето го и първото й пони. А тук е и Доти, крава от породата Джърси. Сети се, че тя спечели втора награда на районния панаир. А това са Пол и Мериан преди женитбата им: Пол почти не се е променил, но тя бе станала неузнаваема! Ето и котката, която роди дванайсет котенца и Мег ги бе хранила с пипетка: всички оживяха!

Пожълтелите снимки излъчваха усещане за лято и августовска мараня. Прекрасното любимо лято!

Десет звънки удара отбелязаха часа. Мег затвори албума, облече палтото си и излезе. Побелялата земя отразяваше бледата лунна светлина. По пътеката към оборите се бе натрупал сняг и тя внимателно стъпваше в следите, оставени от баща й. Всяка стъпка се съпровождаше от тихичко проскърцване.

След първата размяна на поздрави с Донъл този следобед баща й се бе оттеглил дискретно към оборите. Всъщност той имаше навика да извършва ежедневни проверки, сякаш бе възможно за една нощ покривът да протече или подовете да загният. Знаеше защо той ходи там. Отиваше, за да си спомни конете за езда пред яслите и онова великолепно стадо крави от породата Джърси: всяка в своята преграда, заета с насипаното пред нея зърно… Оборите бяха отдавна празни, но Алфи упорито ги обхождаше с поредното обещание пред себе си, че един ден ще възроди този топъл кипящ живот. Глупави, безпочвени мечти, но те я изпълваха с нежност.

Мег изкачи хълма. Оголените дървета й помогнаха да види изкуственото езеро, сега потънало в тъмна остра трева. Тук, все още обвита в облака на блажената невинност на петнайсетте си години, за пръв път бе осъзнала силата на сексуалното привличане между мъжа и жената: бе попаднала на Леа и Бен, притиснати в страстна прегръдка…

Всичко отмина, всичко се стопи в мъглата на изживените вече дни. Бен е мъртъв, а Леа — омъжена за човек, така различен от него, както са различни нощта и денят. Нима някой би могъл да предскаже тези развития тогава?

Човешкият живот е низ от промени, бърза река — никой не може да я задържи или спре.

Алфи бе от онези хора, които непрекъснато се връщаха към миналото и копнееха да го изживеят отново. „Татко иска да стана пак дете: най-голямото между собствените ми деца. Да му принадлежа, както принадлежах по един напълно различен, ужасяващ начин на Донъл. Единствената разлика е, че татко ми предлага и обич. Тук ще бъда в безопасност, също като момиченцето на стъпалата на предната веранда от старата снимка…“

Мег стоя дълго време, облегната на дънера на една от брезите в търсене на отговор, на изход за себе си. Облаци погълнаха луната и тя тръгна обратно към къщата, без да го е намерила.