Белва Плейн
Платно на живота (4)

4.

— Толкова е романтично — въздъхна съквартирантката на Мег по стая. — Имам предвид омразата на родителите ти и всичко останало.

Този неделен следобед момичетата от стажа се бяха събрали в стаята на Мег, където тя се обличаше и подготвяше за среща е Донъл Пауърс.

— Всъщност защо не го харесват? — запита някоя.

Съквартирантката й отговори преди нея:

— Защото е католик.

— Признавам, че и моите няма да бъдат въодушевени — призна първото момиче. То бе направило един от най-широко оповестените по медиите дебюти в Копли Плаца. Живееше на Бикън Хил в къща, собственост на дядо й и баба й. Къщата бе със стъкла, оцветени в бледолилав нюанс, и бе пълна със стари вещи — портрети, столове стил „Шератон“^[1] и сребърни купи на Пол Ръвиър^[2]. Човек оставаше с впечатлението, че последните няколко поколения не са имали нужда да купуват каквото и да е. Майката на Мег би била щастлива да живее в такава къща и сигурно би могла да живее в нея, ако не се бе омъжила за баща й.

— Той е страхотен красавец — защити я лоялно съквартирантката й не защото бе по характер лоялна и щедра, а защото току-що се бе сгодила и преливаше от доброжелателство към целия свят.

Веднъж Донъл бе пристигнал посред зима, престоя в Бостън една нощ и се срещна с Мег. Бяха вечеряли в Лок-Обер и я беше откарал обратно до колежа. Разбира се, бе привлякъл вниманието на момичетата, а и Мег бе много доволна: сега и тя имаше сериозен ухажор и следователно имаше право на уважението, което й бе отказвано преди. През трите години в колежа тя бе само някаква сянка, едва видимо петънце от общия фон — позиция, с която самата Мег отдавна бе свикнала. Добра студентка, без да е част от малкия ослепителен авангард отличници, на които им предстоеше да станат лекари или адвокати; добра плувкиня и играч на тенис, без да е особено забележителна нито в едното, нито в другото, тя не блестеше с нищо до внезапната поява на Донъл.

Една жена без мъж е сянка. Жената свети с отразената светлина на мъжа до нея, а ако се случи той да е по-възрастен, не младеж от колежа, и очевидно богат и със светски маниери, тази отразена светлина става по-ярка.

Момичетата се разотидоха по стаите и Мег остана да чака още час сама. Бе се облякла много внимателно и се бе застояла повече от обикновено пред огледалото. За пръв път бе накъдрила косата си: за нея престоят във фризьорския салон бе истинско изпитание — не бе малка работа да седи там, прикрепена към машина, чиито проводници висяха от тавана. Бе изплашена, но резултатът си заслужаваше изпитанието, както я бе уверила Леа. Вместо да бъде безжалостно опъната назад, меката й коса сега се виеше около челото й, а край сляпото й око се спускаше непослушна къдрица.

Спря се на червена рокля, почти в нюанса на онази, която бе носила вечерта на срещата им, и Мег се надяваше, че това ще й донесе късмет. Винаги щеше да пази другата рокля. Спомняше си ясно деня, в който я бе купила, усещаше все още едноцветния плат, гладък като сатен на чехли. Леа бе протегнала ръце да оправи яката й.

— Изправи се, не се прегърбвай! — скара й се строго тя. — Ти си висока — остани висока!

Емили бе изпълнена със съмнения:

— Червеното не е ли прекалено очебийно?

А Леа веднага я постави на място:

— Какво от това?

Вкъщи баща й за пръв път не отстъпи на Емили, която го обсипа с оплаквания срещу Леа.

— Вкусът й не е най-добрият. Прекалено е модерен. А и как да придобие изтънчен вкус, след като се знае откъде е дошла?

И Мег бе усетила несъзнателния антисемитизъм на майка си, която яростно би отрекла подобно обвинение — Емили наистина не го съзнаваше.

Но Алфи се възхищаваше от Леа, защото — също като него — тя си бе пробила път сама. Не бе губила време с колеж — не би имала нищо против, ако някой и бе предложил диплома просто така. Бе независима: не допускаше нищо да застане на пътя й. И тъй нататък.

Интересно беше, че отричаше правото на подобна независимост на дъщеря си. И сигурно нямаше да одобрява чак толкова Леа, ако имаше начин да разбере какво говори тя с Мег.

Един късен следобед, още през първата година на Мег в колежа, двете бяха пили чай заедно след затварянето на магазина. Младото момиче правилно бе предположило, че Леа вероятно беше мислила известно време върху купищата неща, които Мег имаше нужда да научи. И те бяха разговаряли — всъщност говореше Леа, а Мег само слушаше. Тя и досега си спомняше атмосферата на малката маса този следобед, топла и приятно интимна.

— Когато се омъжиш — бе започнала Леа, а Мег веднага я бе прекъснала:

— А ако никога не се омъжа?

Този бе тайният страх на всички млади момичета, с изключение на красавиците и истинските „личности“. Никога да не бъдат избрани, никога да не бъдат обичани! Мег бе сънувала, че стои съвсем сама в огромна стая, където всички разговаряха, събираха се по двойки и я отминаваха.

— А ако никога не се омъжа?

— О, ще се омъжиш! — бе я прекъснала самоуверено Леа. — Никога не мисли така. И когато се омъжиш — бе продължила тя, — винаги трябва да помниш, че един мъж иска страстна жена. Дори и да умираш за сън, никога не си разрешавай да казваш „не“. Дори и да не ти харесва, ще се преструваш, че приемаш всичко възторжено. Така стоят нещата при нас, жените. Но кой знае? Може наистина да ти харесва и в такъв случай няма да има нужда от преструвки и игра. — Леа се засмя и Мег разбра, че тя е една от жените, които обичат да се любят.

Неясен страх стегна гърлото й. Леа я погледна проницателно.

— Изплаших те. Не исках. — И ласкаво бе хванала ръката й. — Всичко при теб ще бъде наред, сигурна съм.

Сега пръстите на Мег замряха за миг, докато закопчаваше роклята си на гърба. Как ли ще бъде в действителност? Нямаше представа. Бе така странно… Човек чете разни неща — не много, защото в книгите не може да се разкаже всичко: там само се намекваше и читателят сам трябваше да добавя скритото между редовете. Няма ли да бъде някак неудобно? Не, разбира се, че не! Мъжкото и женското тяло бяха създадени едно за друго. От тези мисли внезапно бе обляна от топла вълна и горещ трепет премина през тялото й.

Донъл никога не я бе целувал, само бе държал ръката й, когато бяха на театър и понякога в колата, като държеше кормилото е другата. И начинът, по който дланите им лягаха плътно една срещу друга, я караше да мисли, че така ще прилегнат и телата им… Тялото й отново притрепери със същия горещ трепет и тя се запита дали и той чувства същото.

Той се държеше много почтително с нея. Вероятно харесваше само ума й. Дали нямаше момиче за другото нещо? Бе чувала, че има и такива случаи. Но защо ще идва чак тук само за да говори с нея и да държи ръката й?

Не бе го виждала от цял месец, въпреки че той често й се обаждаше по телефона. Бяха прекарали прекрасен уикенд в Ню Йорк: бяха ходили на опера в Метрополитен и бяха слушали една вечер Мартинели, а другата — Елеонора Дузе в Ибсеновата драма „Дамата от морето“ на италиански — език, който и двамата не разбираха. Но гласът й бе така завладяващ! И само като я гледаше, човек се вдъхновяваше от желание да бъде красив и неволно изправяше гръбнак и движенията на ръцете му ставаха по-деликатни. Спомни си сега, че докато вървеше надолу по пътечката между столове по време на антракта с ръката на Донъл на лакътя й, за пръв път в живота си не се бе притеснявала от хорски погледи. Напротив, дори искаше да я гледат — тя, която през целия си живот — дотолкова, доколкото можеше да си го спомни — се бе страхувала от тези погледи и ги бе мразила!

— Ела да прочетеш стихотворението си — подканяше я баща й пред гостите, събрани за вечеря. — Мег е съчинила чудесно стихотворение! — хвалеше се той. А майка й я поглеждаше строго и я принуждаваше да забрави колебанията си и да побърза да се подчини. Не го бяха правили, за да я измъчват — особено баща й. Баща й се перчеше така глупаво с нея тогава, както се гордееше и сега с високите й оценки в колежа, в който той не бе съгласен да отива. Те така и не проумяха страха й от хорските погледи, а и тя не можеше да им обясни, тъй като и самата тя не знаеше.

Но това е минало. Животът извън къщи бе различен. С Леа или Пол, а сега с Донъл нещата бяха съвсем други.

О, само да реши да й предложи женитба — нищо няма да я спре!

Нищо, което родителите й щяха да кажат или да направят. Нима те са се вслушали в забраните на своите родители? Никога не говореха за бурното начало на съвместния си живот, но леля Хени й бе разказала за потъналата в сълзи Емил и в деня на тъжната им, набързо претупана сватба в кметството — майка й и баща й бяха отказали да присъстват. Да, за такова нещо бе нужна смелост. О, сега има много повече смесени женитби, дори приемане на друга религия — особено между богатите модерни хора, които познаваше братовчедката Мериан. Еврейският партньор, почти винаги мъжът, сега променяше вярата си, но по времето на Алфи и Емил и това не е било модерно — напротив, било е много шокиращо и рядко събитие.

А сега те не искаха Донъл Пауърс, защото произхождал от бедняшки ирландски квартал. Бяха се надявали на стилна, аристократична женитба — баща й явно забравяше какво е представлявал самият той. Без да й бъде казано с толкова много думи, тя знаеше много добре техните изисквания: съпруг с жълтеникаво кестенява коса и сиви очи, с подходящи връзки, който ще й осигури членство в престижните клубове, отказано на Алфи.

Сигурно щяха да се изненадат, ако някак можеха да схванат колко много неща й бяха ясни, независимо от младостта й.

— Носят се слухове, че клубът в провинцията иска да закупи част от нашата земя — бе съобщила един ден майка й.

А чичо Дан бе отговорил:

— Означава ли това, че ще приемат Алфи за член?

Непроницаемото му лице не бе подвело нито за миг Мег: тя веднага бе усетила сарказма зад думите му. Защото, разбира се, всички знаеха, че независимо от всички услуги на Алфи и безграничното му гостоприемство, те никога нямаше да го приемат в клуба.

Колко смешно, а и колко тъжно беше, че някои хора обръщат толкова голямо внимание на такива неща!

Те не вълнуваха Донъл. Той бе това, което е. Нужно бе само да го погледне човек, за да разпознае хладната му гордост. Вярно, той бе мъж. Мъж, който внушава сила на жената до него.

Мег погледна часовника. Само след половин час щеше да бъде тук. Колата му ще завие край ъгъла и ще спре пред вратата. Времето едва пълзеше. През дългите зимни вечери, с надеждата, че той ще се обади по телефона, тя бе седяла разсеяно над работата си в напрегнато очакване да я повикат. Хартията шумолеше под нервните й пръсти, столът скърцаше влудяващо, а будилникът тиктакаше с вбесяваща монотонност — докато я извикваха да говори по телефона в коридора. От зимната сесия до пролетната ваканция времето пълзеше със скоростта на стрелките, които едва се движеха по невинния, равнодушен бял циферблат на будилника…

 

 

— Хубаво е, че не пушиш — заяви одобрително Донъл. — Не харесвам това пристрастяване на младите жени към цигарите след войната. Харесвам предвоенния начин на живот и старите места като това. Радвам се, че ме доведе тук.

— Едва ли е възможно да се намери по-старо място и пак да бъдеш в Америка — отвърна Мег.

Ханът, в който отидоха за неделния обяд, бе фермерска къща от осемнайсети век и предлагаше частица от старите традиции. Под полицата на камината бе закачена старинна пушка, украсена със свещи от восъчна мирта в керамични свещници. Масата им бе срещу камината и огънят топлеше краката им. Менюто предлагаше изобилна храна: гъста рибена супа със сланина и зарзават, печено говеждо, черен хляб и боб, изпечен в слаба фурна със солено свинско, подправки и меласа. Нямаше ни най-малко съмнение, че се намираха в сърцето на Нова Англия!

За Мег, Донъл бе градски човек и тя не бе сигурна как той ще възприеме тази селска простота с аромат на бор и клен. Но Донъл предложи да прекарат деня сред природата, не в Бостън. И тя го бе повела по селските пътища през Лексингтън и Конкорд, а после го бе довела тук: това място бе известно с добрата си храна, а той бе заявил, че е гладен!

— Да, харесва ми — повтори той. — Виждам, че и посетителите тук са от класа.

Другите гости бяха двойки и семейства с кротки, възпитани деца. Всички бяха облечени в добре ушити спортни костюми от вълнен щрайхгарен плат. И Мег за пръв път забеляза, че и Донъл бе със сако и голф от същия плат — за пръв път го виждаше облечен така. „О, той върши всичко така, както трябва! — помисли си тя. — Запланувал е това излизане извън града, преценил е, че градският костюм ще изглежда тук не на място.“

— Не бях сигурна дали ще го харесаш — призна тя.

— Не ме познаваш добре, Мег — отговори той.

Очите им се срещнаха и тя първа отклони погледа си. Неочаквано я осени внезапно предчувствие за нещо предстоящо и много важно.

— Да, така е.

— В такъв случай време е да ти разкажа повече за себе си.

Замълча за миг. На съседната маса точно срещу тях възрастен господин с пенсне и посивели мустаци измъкна сребърно шише от джоба си, плъзна го под покривката, където изчезна за малко и чашата с газирана вода от масата. Когато смеси съдържанието на шишето и чашата, той върна чашата на масата, а шишето — в джоба си.

— Какво престъпно деяние! — разсмя се Донъл, поклащайки глава.

— И баща ми върши същото — обади се Мег. — Винаги ми е изглеждало глупаво, защото истината е, че не обича да пие уиски. Той дори не го докосваше, докато не влезе в сила законът за сухия режим. Не го разбирам: никога не нарушава ограниченията за скоростта и изключително много държи на спазването на законите.

— Е, едно такова предизвикателство прибавя малко повече сол към живота, известен привкус на дързост и авантюризъм — вдигна рамене Донъл.

— Ти никога ли не го вършиш?

— Какво? Да мъкна шише в джоба си? Не, разбира се. Вкъщи имам всичко, от което се нуждая. Но по принцип не пия много. Също като баща ти. — Пак замълча, побутна парче говеждо в чинията и добави: — Баща ти не ме одобрява. Не, не се смущавай. Неговото отношение към мен няма нищо общо с теб. С нас.

— Той всъщност е много добър човек. Добросърдечен и отзивчив — заизвинява се тя.

— Знам, но факт е, че не ме харесва. — Зачака отговора й.

— Не знам… — запелтечи тя.

— Знаеш — поправи я той нежно. — Трябва да е говорил… Знаеш ли какво върша?

— Вършиш?

— Да. Как печеля парите си. Търгувам със спиртни напитки. Нелегален внос.

Мег не бе наясно как точно трябваше да се почувства в момента. Най-вероятно — шокирана. Но баща й многократно бе повтарял, че го подозира точно в това. И все пак новината не отекна в нея като нещо особено важно. Цялото й внимание бе съсредоточено в ръката му върху масата. Той се наведе леко напред и й заговори с напрегнат шепот:

— Хора като мен се наричат от другите „контрабандисти на спиртни питиета“. Отвратена ли си?

— Не — отговори тя. — Наистина не.

— Този закон няма да остане в сила завинаги. Не е възможно да нареждаш на хората да не пият, както не е възможно да им заповядваш да не се любят. Алкохолът е част от всяка известна досега цивилизация.

— Знам.

— Не е ли по-честно да осигуряваш на хората истински алкохол, който не е отрова и не ги ослепява като разните лошокачествени фалшификати, оцветени с карамел, за да ги подмамят? Аз внасям чист продукт, директно от рафинериите в Канада. Внасям го в Ню Джърси. Става дума само за вносен бизнес и нищо повече.

„Когато татко разбере, че подозренията му са действителен факт…“ — мислеше стреснато Мег.

— Разстроих ли те, Мег? Не изглеждаш добре.

— Не излъга тя.

Родителите й обаче вероятно ще вдигнат шум, ще се опитат да го прогонят.

— Всички приказки срещу хора като мен са чисто лицемерие. Можеш да бъдеш сигурна, че политиците, които прокараха този закон, първо са заредили мазетата си за години напред. Вашите горни класи — Донъл кимна към масата отсреща — получават всичко, което поискат, в скъпите си клубове. Притежавам два такива клуба. В тях идват съдии, сенатори… Говоря така с тебе, Мег, защото ти имам доверие.

У Мег лудо се заблъскаха противоречиви чувства и мисли. Бе радостно възбудена и изплашена — а същевременно отговорна: чувстваше се жена.

— Възприемам се като морално чист човек. Никога не съм притежавал жилищен блок без обезопасяване в случай на пожар, нито работилница, в която се работи цял ден за ниски надници и при лоши условия.

— Напомняш ми чичо Дан, като говориш така.

— Той е идеалист, нали? — усмихна се Донъл. — Не считам, че съм особено близо до него.

— Ти направи много за него.

— Не бе кой знае каква трудност да реша проблема му. Просто познавах някои подходящи хора. В това е същността на нещата, Мег: да познаваш подходящи хора, които да можеш да използваш в съответния момент. Научих това основно правило съвсем млад. Нямах особено голям избор — трябваше да го науча.

— Бен ни разказа, че не ти е било лесно да стигнеш дотук…

— Вярно е. Но защо ли те отегчавам с този разговор?

— Не ме отегчаваш. Можеш да продължиш.

— Добре. Нека свършим с десерта и да се върнем в колата. Ще се поразходим някъде и ще продължим разговора си.

Запали колата, шофира известно време и зави по черен път, малко повече от алея, достатъчно широк, за да може да се разминат две коли, движещи се в противоположни посоки.

И Мег пак бе обзета от предчувствие за нещо връхлитащо, много важно и неизбежно.

— Хубава кола — промърмори тя, опитвайки се да се освободи от внезапното напрежение.

— Добре изработена. Винаги съм искал такава кола. Обичам да притежавам вещи — заяви той. — Хубави, висококачествени вещи. Играчки за възрастни.

Познато и разбираемо чувство за Мег: откакто се помнеше, тя бе свидетел на радостното удовлетворение на баща си от притежанията му.

— Трябва да се научиш да шофираш. Тази малка кола е подходяща за жена в града. Там имам друга кола с шофьор. Така спестявам време.

Пейзажът бе мъртъв. В голите клони на брястовете край пътя ревеше леден вятър. Слънцето надничаше и изчезваше зад облаците, които бързаха неизвестно къде по студеното зимно небе. Във фермерските дворове се виждаха скупчени крави, опитващи се да се постоплят…

— Студено ли е за разходка? — запита Донъл.

— Не, аз съм свикнала.

Канавката под ели и смърчове от тъмната северна страна на пътя бе покрита с тънка ледена корица, под която бълбукаше вода. Наоколо нямаше и следа от къща.

— Хвани ръката ми — предложи Донъл, издърпа леко ръката й и я пъхна в джоба си. — Да започвам ли?

— Моля те.

— Добре. Израснах в тъй наречената „кухня на ада“, на няколко стъпки от Единайсето авеню, в най-горния етаж на жилищна кооперация в апартамент със студена вода. — В напрегнатия му глас се усещаше гневна нотка, като че ли произнасяше обвинителна реч. — Майка ми не роди повече деца, защото умря от рак. Може би ако имахме пари за добър лекар, щеше да бъде жива, не знам. И така аз съм единствено дете — като теб. Голямо изключение в квартала, в който живеех. Искам да имам голямо семейство, къща, пълна с деца… Баща ми — той беше докер — бе убит на пристанището, притиснат под някакъв кош. И аз трябваше да напусна училище след осми клас и да започна работа. Имах втори братовчед, който бе бездетен възрастен човек. Той ме взе на работа в своя бар. Обеща да ми го остави, когато умре, и спази обещанието си. Притежавах го до влизането на закона за сухия режим в сила.

Донъл гледаше право пред себе си все още със строго, обвинително изражение. Мег си помисли, че другите мъже от семейството, с изключение на братовчеда Пол, изглеждаха като момчета в сравнение с него.

— В този вид работа човек среща много хора. Там се запознах с млад свещеник от Ирландия, който се заинтересува от мен. Той познаваше доста музиката, знаеше много почти за всичко. Заведе ме на концерт. Дотогава не знаех, че съществуват такива места. „Карнеги Хол“ бе на светлинни години отдалечен от Единайсето авеню, но аз бях като замаян. Можеш ли да си го представиш? И досега си спомням програмата. „Животът на един герой“ от Рихард Щраус. Свещеникът се казваше отец Мууни. Сега е в Ирландия, но ние все още си пишем. Той ме научи да чета. В истинския смисъл на думата. История и английска литература. Кълна се, че научих повече от него, отколкото бих научил, ако бях минал през всички степени на училището. Имаше толкова много неща, които не знаех. Граматика и правопис, правилата за прилично поведение на маса.

Той изтегли преплетените им ръце от джоба си и застана неподвижно.

— Никога на никого не съм го разказвал. От гордост, предполагам. — Разсмя се. — Или просто защото това не засяга никого. Аз съм потаен по природа. Но достатъчно говорихме за мен. Какво следваш?

— История и държавно управление.

— Държавно управление! Нима наистина мислиш, че професор в някакъв хубавичък колеж или в град като този действително е запознат със значението на тези две думи? Или смяташ, че от книгите ще научиш колко са корумпирани хората във властта?

— Прочетох „Срамът на градовете“ от Линкълн Стефънс…

— Прекрасно — и аз съм я чел. Разреши ми да ти кажа, че няма нито един човек чист. Съдии или полицаи — всички са едни и същи. И от двете партии. Давам пари за предизборните кампании и на републиканци, и на демократи — това няма значение. Когато им се свършат парите, всички тичат при мен. Плащам на полицаите да пазят камионите ми, за да не ги отвлече някой по пътя между пристанището и склада. Плащам на съдиите… плаша ли те? Не би трябвало да се плашиш. Чисто и просто така е устроен светът. Винаги е било така.

Тя бе като хипнотизирана.

— А сега ще ти разкажа и останалото. Аз съм добросърдечен човек. Раздавам пари практически, без да ги броя и да държа сметка. В Армията на спасението ме познават добре, ако искаш, попитай ги. Поддържам и клубовете за момчета, за да не висят децата по улиците. Да не говорим за сиропиталищата и Червения кръст по време на войната. Попитай ги за мен и ще разбереш, че не лъжа. Не ме взеха в армията, защото съм дюстабанлия. Смешно! Та аз мога да надбягам всеки… И приютите за бездомни: поддържам кухни за супа на „Бауъри“, където бедните могат да се нахранят безплатно. Въздържателите, онези, които се мислят по-големи светци и от бога, смятат алкохола виновен за пиянството, а не бедността! Понякога човек намира утеха само в чашката алкохол. Надявам се да не мислиш, че се перча пред тебе, Мег. Искам само да знаеш всичко за мен — и добро, и лошо. Хайде, нека да повървим, така ще замръзнем.

Сега вървяха сред смрадлика, брези и кедър. През пътеката пред нозете им притича заек и спря за миг да ги погледне с вторачени немигащи черни очи, после изчезна в сухата топла покривка от нападали листа. Над главата им се носеше грачене.

Донъл погледна нагоре:

— Какви са тези птици? Гарвани?

— Не. Гарги.

— Не знам почти нищо за природата. Трябва да ми помогнеш да я опозная.

Мег не знаеше какво да каже. Пак бяха спрели.

— И двамата ще имаме много време на разположение, за да ме учиш.

В първия момент смисълът на казаното от него изглеждаше напълно ясен… бе се надявала от сърце и сто, той го каза… и все пак не бе ли твърде глупаво от нейна страна да се надява? Възможно ли е да има предвид каквото тя си мислеше, че има предвид? В края на краищата той бе толкова различен от нея. Какво би могъл да очаква от нея? За него най-подходяща би била жена като Леа, интелигентна и самоуверена.

— Ще го имаме ли? — запита той.

Постави ръце върху раменете й и я обърна към себе си, но очите й — озадачени, объркани, изплашени да не бъдат разбрани накриво и да я направят смешна пред него — упорито гледаха настрана. Той повдигна брадичката й и я принуди да го погледне.

— Знаеш, че съм луд по тебе, Мег. Знаеш го.

— Не… не знаех — успя да прошепне тя.

Той обхвана с ръце главата й. За част от секундата тя видя лицето му да се навежда над нейното със затворени очи, с извити черни мигли към деликатните бледи клепачи. Той я целуна и устните й се разтвориха да посрещнат неговите, ръцете й инстинктивно се вдигнаха нагоре, за да се сключат зад тила му и да го притеглят към нея, докато неговите ръце я притегляха към него. И те стояха така, притиснати плътно един до друг сред храсталака под рева на вятъра.

През нея потече жарава, изливаща се от таен кратер някъде отвътре… беше разкошно усещане… огънят се разгаряше все повече и повече… искаше й се никога, никога да не се уталожи. Зави й се свят, също както при онзи един или може би два случая, когато бе пила вино… Но този огън сега…

Разделиха се и се вторачиха един в друг.

— Ето, Мег, това е то. Когато си лежала в леглото и си мечтала за мъж, мислила ли си, че е възможно да е така прекрасно?

— Не — отвърна тя и в същото време изненадано си помисли: „Той вижда през мен, а аз не се срамувам…“

По устните му трепна усмивка.

— Колко си мила! Да, мислех за някого като теб. Неясни мисли — а и не бе възможно да бъдат други, нали? Никога не попаднах на жена като теб. А и къде ли бих могъл да я намеря? Не и сред жените, които познавах. И все пак имам усет към момичетата от вашата класа — благовъзпитани дами, невинни, добри, с топло, обично излъчване. Усет, изработен вероятно от онези велики книги на отец Мууни, които четях… — Донъл се засмя. — Влязох в онази стая през деня, когато доведох чичо ти от затвора, видях те да стоиш там, източена и тиха с ведрото си мило лице, и те разпознах, Мег. Познавах те. Познавах те достатъчно, за да знам, че трябва да се приближавам бавно към теб, да не проявявам нетърпение, за да не те изплаша. Не те изплаших, нали, Мег?

Тя вдигна ръце и докосна лицето му, докосна с леки пръсти трите успоредни линии на челото му, едва видимите бръчици в ъглите на красивите му очи и вдлъбнатината на бузите му.

Той обгърна пръстите й с топлата си длан и ги целуна.

— Хайде да се махаме оттук. Това място е прекалено пусто. Не желая да оставам сам с теб в такива места, докато се оженим.

Тръгнаха обратно към колата. „Той не ме попита дали ще се омъжа за него — помисли си тя. — Той ми каза, че ще се оженим: «… докато се оженим». Отива направо там, където иска да отиде.“

Вятърът се усили, заблъска и зашиба свирепо дърветата. Минаваха край самотни къщи и обори с плътно затворени врати и прозорци срещу развилнялата се буря. Колата бръмчеше равномерно и обгърната от сигурността, Мег се отпусна. Нямаща нищо общо със заплашителния свят навън. Погледна Донъл с радостна възбуда: „Сега вече моето място е тук! Аз му принадлежа! Нима съм същият човек, какъвто бях вчера? Преди час?…“

Той усети погледа й.

— Какво има? Не казваш нищо… но грешката е моя, не ти дадох почти никаква възможност…

— Мисля. Не знам какво да мисля. Не изглежда действително…

— Напълно действително е. Не те е страх, нали, Мег? От това кой съм? Какво върша?

— То е без значение за мен…

Както той беше изтъкнал, истинските престъпления са да се дават стаи на хора в необезопасени срещу пожар къщи или да им се изсмукват жизнените сили срещу нищожно заплащане в мизерни фабрики. Мег не бе израсла напразно край чичо Дан и леля Хени! И като се прибави към наученото от тях и усвоеното в лекциите по държавно управление в колежа, нима бе възможно да се ужасява от простия пренос-превоз на уиски?

— Ти си толкова красива, Мег — говореше той. — Жалко е, че не се възприемаш като красива жена.

— Какво те кара да говориш така?

— Леа ми каза. Ние говорихме за теб. Не й се сърди. Тя ти е истинска приятелка. Извади огледалото си и се погледни.

— Сега?

— Да, сега!

От огледалото я гледаха огромни очи, сиви, с едва забележим бледолилав нюанс. Устата й бе пухкава и влажна. Непознато лице. Нима бе възможно да се измени толкова много само за един следобед?

— Маргарета… Името ти подхожда. Име на дама.

— Превзето е. Така се е казвала бабата на майка ми и аз го мразя.

— Тогава никога няма да те наричам така. Ще върша само неща, които ти създават удоволствие. — Той нежно постави ръката си върху нейната. — Вътрешно съм наистина много раним и мек човек, Мег.

Думите му я изпълниха с внезапна жал — колко тежък е бил животът му, с колко много неща е трябвало да се пребори по пътя си дотук! Жалостта й към него, лекият натиск на ръката му, който отново я обля с вече познатия огън, горещото излъчване на тялото му, което тя усещаше през разделящия ги вълнен плат, се преплетоха и тя неволно извика леко — викът й прозвуча като ридание.

— Какво има, какво стана? — запита стреснато той.

Тя отговори с първото нещо, което и хрумна:

— Връщащ се в Ню Йорк…

— Но само за няколко дни. Искам да се оженим другата седмица. Или най-късно след две седмици.

Думите му я върнаха рязко на земята.

— Но родителите ми, баща ми…

— Мег, нямам никакво намерение да питам баща ти. Ти, а и аз знаем какъв ще бъде отговорът му. Няма да се унижавам, да обяснявам, да споря или да се моля, когато знам колко е безсмислено. Не, първо ще се оженим и едва тогава ще им кажем. Когато бъдат поставени пред свършен факт, те няма къде да отидат — или ще приемат женитбата ни, или поне ще дадат вид, че я приемат.

Разбира се, той бе прав. Имаше смисъл да се избегне отблъскващ, безцелен спор и сълзливото опяване на майка й: „… Почти не го познаваш… ние се надявахме… добро семейство…“ Отчайващо. А другата възможност бе така привлекателна. Да избяга с любимия. Ромео и Жулиета.

Спомни си за нещо друго.

— А колежът? Трябва да завърша. Ще ги съсипя напълно, ако не го направя. Като си помисля как им се молих да ми разрешат да дойда тук! Отстъпиха само благодарение на намесата на братовчеда Пол. Ако сега не завърша…

— Ще завършиш! Ще се оженим, но никой няма да знае до юни, това е всичко. Няма да носиш халката си. Ще ти купя друг малък пръстен, за да имаш междувременно нещо от мен. На момичетата в общежитието можеш да кажеш, че е годежен пръстен. — Усмихна се. — Тази идея ти харесва, нали?

— Толкова бързо, толкова скоро — прошепна тя и поклати глава в невяра.

— Защо не? Няма по-хубаво време от сегашното. Винаги съм работил на базата на тази теория. — Отклони колата в отбивката. — Преди да те върна в общежитието, ще се спрем ли на седмица, считано от събота?

— Къде… къде ще бъде?

— Някъде тук. Граждански брак.

— Но ти не си ли католик?

— Не държа на това чак толкова. А ти не си католичка, така че гражданският брак ще реши проблема. Разбира се, децата трябва да приемат някаква религия. Ти ще решиш каква.

Децата! Думата ги обвърза отново заедно, също както в онази горичка, където стояха, вкопчени един в друг…

— Ще имаш нужда от разрешение за уикенда, покана от роднина.

— Ще говоря с управителката. Ще измисля нещо.

Той се усмихна отново:

— Няма нужда. Аз вече го направих.

 

 

Регистрираха се в „Риц-Карлтън“ в Бостън. Тя проследи над рамото му как попълва със сигурна ръка и големи букви имената им: „Господин и госпожа Донъл Пауърс“. Ръкавицата на лявата й ръка се издуваше от сватбения пръстен с широка лента диаманти. На дясната си ръка носеше малък сапфир, заобиколен от по-скромни диаманти. Пръстите й се потъркваха о тях и я уверяваха, че не сънува.

В коридора имаше голямо огледало и когато последваха пиколото, тя се огледа в него: вълненият костюм с цвят на тинтява бе наистина подходящ за булка!

— Мили боже! — беше възкликнала съквартирантката й. — Този костюм изглежда като за булка!

— Обичам синия цвят — спокойно бе отговорила тя. Каква бомба само ще избухне в общежитието, когато научат истината!

Донъл даде бакшиш на пиколото и заключи вратата. Прозорците на стаята бяха обърнати към парка, където хората се разхождаха, като че ли днес бе съвсем обикновен ден! Той вдигна щорите догоре и стаята засия от нахлулата слънчева светлина: тя позлати леглото в средата й като трон!

— Достатъчно високо сме, за да може някой да надзърне през прозорците, а аз искам да те гледам. Искам да видя всичко, каквото има за виждане…

Издърпа покривката от леглото.

— Имаме на разположение само един ден и половина, нека да използваме докрай всеки час!

Тя непрекъснато се изненадваше на самата себе си. В мечтите си бе съвсем различна — колеблива, смутена и несръчна. Но сега не бе нито едното, нито другото, нито третото. Влезе в банята, съблече дрехите си със сигурни и спокойни ръце, облече нощница. Махна шнолите от косата си и я спусна върху раменете, докосна бясно биещото си сърце и се върна в спалнята.

Той я чакаше близо до леглото, облечен в тъмен копринен халат. Очите му изглеждаха уголемени от предвкусваното удоволствие.

— Не те е страх, нали?

— Не. Смяташ ли, че трябва да ме е страх? Досега винаги съм си мислила, че ще изпитвам страх…

— Ти не познаваш себе си. Желала си това от първия момент, в който си разбрала какво е. Ела тук.

Той протегна ръце и издърпа нощницата й през главата. После пусна робата си на пода и двамата се отпуснаха заедно върху леглото.

 

 

В Ню Йорк, точно в същия час, Пол върна телефонната слушалка на мястото й.

— Алфи смята, че е много сериозно — съобщи той на Мериан. — Според него ако този мъж направи предложение, Мег ще приеме. Вероятно през лятото, след като се дипломира.

— Какво иска от теб?

— Смята, че Мег се вслушва в мен. Настоява да „поставя картите на масата“, тоест да говоря с нея директно и строго. Знаеш какъв е Алфи. Смята, че двамата с тебе познаваме някой млад човек, когото да включим в спасителната операция. — Неочаквано се сети за насмешливия, язвителен поглед на Донъл Пауърс. — Всъщност трябваше да бъда в Бостън следващия месец, но ще се опитам да ускоря нещата. Ще направиш ли резервация за обяд или чай, или каквото и да е с Мег след една седмица? Ще отседнем в „Риц“. Мисля, че и ти трябва да дойдеш. Може би ще успееш да говориш с нея от женска гледна точка… — Пол уморено поклати глава. — Не знам защо точно мен натоварват с неприятното задължение да давам съвети на нещастно влюбени.

— Ти поемаш товара на всички проблеми в семейството си — въздъхна Мериан. Тънки линии набраздиха челото й. — Пол, безпокоя се за тебе. Трябва да мислиш повече за здравето си. Преуморяваш се от работа и семейни задължения. Преди да разбереш какво става, ще завършиш с високо кръвно налягане.

— Не, не, добре съм. Здрав и силен съм като магаре.

 

 

Мег седеше с гръб към прозорците и кичурите, избягали от опънатата и вързана отзад коса, изглеждаха руси в светлината, струяща през тях. „Тя винаги е изглеждала по-голяма от възрастта си: като матрона — помисли си Пол, — като че ли потиска всичко спонтанно у нея — както си е в действителност.“ Но сега, в този миг, тя бе лъчезарна. И той си спомни колко бе шокиран от същата лъчезарност, която бе забелязал онази вечер, когато Донъл доведе Дан от затвора.

— Ти не си имала особено голям опит, не си познавала много мъже — започна той, опитвайки се да бъде тактичен.

— Колко много трябва да опознаеш, за да придобиеш сигурност? — запита Мег. Очите й излъчваха трепетно сияние.

Той продължи безрезултатно:

— Още си много млада.

— По-голяма част от хората се влюбват много млади, нали?

— Да, но да приемеш първия, без да изчакаш… — започна Пол, но бе прекъснат.

— Вие и двамата го направихте. Спомням си сватбата — нали бях шаферка.

Сега се намеси Мериан:

— Но ние се познавахме от дълго време. И нещо още по-важно: семействата ни се познаваха. И двамата знаехме много добре какво получаваме.

— Колко ужасяващо и снобско е всичко — заяви Мег и още повече изправи гръбнак. — Съжалявам, но не разбирам какво общо имат семействата с любовта.

Да, тя се бе променила. Начинът, по който седеше… по който движеше ръцете си… На дясната й ръка имаше пръстен, много син сапфир — Пол не го бе виждал преди.

— Не мога да живея без него — продължи Мег.

Пол въздъхна. След повече от час внимателен, логичен спор той не бе достигнал доникъде. Знаеше, че е победен: Алфи бе победен.

— Няма да живея без него — не се спираше Мег без нито капка срам.

Изражението на Мериан бе изпълнено с отврата. Бе стиснала устни и на лицето й имаше израз на едва сдържано търпение.

— Знам, че продава алкохол. Той ми каза всичко. А и защо не? Най-издигнати хора нарушават този закон. Той няма да трае вечно.

— Може ли да запитам дали ти е направил официално предложение?

— Но да, разбира се! — Мег вдигна учудено вежди. — Иначе защо ще говоря така?

Отново упрекната, Мериан се изчерви. Пол съжали, че вместо Мериан не бе довел Хени. Тя се държеше сърдечно и майчински и бе възможно Мег да се вслуша в нейните аргументи — освен това Мег винаги бе обичала Хени. Въпреки че и тя едва ли щеше да постигне нещо. Момичето бе обхванато от лудостта на първата си любов. Тя или правеше страхотна грешка, или тази щеше да бъде трайната й истинска любов, кой знае?

Той поиска да плати сметката. Докато чакаше, двете жени се оттеглиха и той остана сам. Седеше на масата сред тихите звуци на изтънчения ритуал на сервиране на чая, смръзнат вътрешно от самота. Двете двойки на близката маса говореха тихо или по-точно — жените говореха. Мъжете изглеждаха доволни, че са дали възможност на съпругите си да се набъбрят. Глупаво бърборене. Жените бяха на средна възраст, с посивели коси на фиксирани вълни. Безполови жени, не като онова сияещо, вероятно глупаво момиче, което „не може да живее без него“.

Мег и Мериан бяха във фоайето.

— Приятно ни беше да те видим все пак, Мег. Не ни се сърдиш, нали? Ние ти мислим доброто.

Тя го целуна.

— Всичко е наред, братовчеде Пол. Все още те обичам. Винаги ще те обичам!

Проследиха я с поглед, докато се качваше в таксито, и се прибраха в стаята си. Мериан свали шапката си и се отпусна рязко на стола: въздухът с въздишка напусна възглавничката му.

— Глупаво увлечение! Смятам обаче, че трябваше да бъдеш по-настоятелен!

— Не исках да го очерня напълно — отвърна Пол, — особено когато разбрах, че тя вече е взела твърдо решение. Когато се премине определена граница, няма връщане назад. Ако го бях направил, тя щеше да скъса отношенията си с нас.

— Какво всъщност знаеш за този Пауърс?

— Пак ще говоря с Бен. Не смятам, че той самият може да ми каже много — или вероятно няма да иска да ми каже. Но разпитах и на други места. Известен е в политическите кръгове и в бизнеса. Невероятно богат е и ще става още по-богат, но това явно няма никакво значение за Мег. Съмнявам се дори дали го знае.

— Тя беше с хубав пръстен. Забеляза ли го?

— Да. Кой знае? Може и да е много добър за нея, независимо от всичко. След като го иска…

„Говоря глупости — помисли си той. — Но тя така сияеше, изглеждаше така щастлива, така изпълнена с вяра… Пауърс не се спира пред нищо, умее да сграбчва това, което иска… а той иска нашата Мег, защото за него тя е символ на нещо, което той никога не е имал и което не се купува с пари…“

— Възможно е и да потръгне. Той може да е много добър за нея — повтори Пол.

— Изобщо не я виждам с този мъж. Момичето е като хипнотизирано.

Да, така е, той го знаеше.

— Тя ще съжалява горчиво, ако наистина се омъжи за него — продължаваше Мериан. — Физическо привличане и нищо повече. Отвратително. Като че ли в това е същността на живота.

На Пол му се искаше да каже: „Ти не знаеш нищо за страстта“, но предпочете да си замълчи и да забие нос във вестника.

Вниманието му бе привлечено от кратко съобщение: „Адолф Хитлер е осъден на пет години затвор. Ще излежи присъдата си в затвор Ландсберг“. В никакъв случай няма да остане там целия срок. Така само го превръщат в герой. Предстоят им още проблеми с „това смешно човече“, както го наричаше Йоаким.

Завладя го неясна тъга. Още един безплоден ден от живота му бе потънал в небитието. Студената безлична хотелска стая с разтворени на пода пътни чанти и Мериан, вгледана втренчено през прозореца, го потискаше.

— Ще изляза да се поразходя. Ще се отбия в галериите на Нюбери стрийт. — Винаги искаше да остане сред картини, когато бе разстроен. — Ще дойдеш ли? — запита я той. Дразнеше се от нея, но не му даваше сърце да я остави сама в тази стая.

— Не, много е ветровито. В Бостън е винаги студено. Иска ми се да си тръгнем веднага за вкъщи.

— Късно е. Ще вземем първия влак утре сутринта.

— Съжалявам, че дойдохме. Само станахме смешни.

— Не си права — отговори той спокойно. — Поне се опитахме.

— Няма да тръгнеш без шапка, нали? Знаеш, че когато главата ти изстине, губиш половината от топлината на тялото си.

Той сложи шапката си и излезе. Магазините бяха пълни с весело оцветени слънчеви неща: пролетни дрехи, цветя, книги и картини. Спря се да погледа рисунка на кон, облегнат на ограда. Главата му бе чудесна: големите му тъжни очи имаха изражение, което само човек, познаваш и обичащ конете, можеше да предаде върху хартия. Хрумна му, че Алфи сигурно ще хареса рисунката — не защото ще я оцени, а защото тя е „хубаво парче“, както би я нарекъл той, тъй като селската сцена ще пасне на библиотеката в Лоръл Хил, където Алфи си играеше на фермер. Добрият стар Алфи! Предстоеше му голямо разочарование и болка, когато Мег доведе Донъл Пауърс у дома му!

Да обичаш… Мег и онзи мъж. И той с Мериан, която се държеше за него с две ръце и смяташе, че обича, без да има представа за любовта…

И все пак нейна ли бе грешката, че бе създадена такава? Някои слушат Бетховен и се трогват до сълзи, други имат сетива само за техническото качество на изпълнението, а трети изобщо не желаят да слушат.

Върна се в хотела. „Дойдох от Европа, решен да направя всичко възможно бракът ми да потръгне — каза си той. — Предполагам, че в определен смисъл той върви — някак… Много вероятно точно това да е всичко, което по-голямата част от хората получават от брака си.“

И все пак, колкото и нелепо да беше, този следобед той завиждаше на Мег, на малката Мег. Да искаш с такава сила и да получиш, каквото искаш! Почти като в приказките.