Уилиям Макдоналд
Божията благодат (13)

Отговорът на човека на Божията благодат

Когато един човек започне да разбира какво е направила за него Божията благодат, целият му живот се променя. Той никога вече не може да бъде същият.

Най-напред той е поразен, защото разбира колко е недостоен. Разбира колко невероятно голяма е Божията милост към него, грешника. Трудно му е да изрази своето голямо удивление:

Как можеш да мислиш добро за грешник като мен

и да останеш Богът, Който е?

Това умът ми не може да го побере,

но то е светлина за моето сърце.

Учудването му напомня на учудването на Рут, когато казва на Вооз: „Как придобих аз твоето благоволение, та да ме погледнеш, като съм чужденка?“ (Рут 2:10).

Или на възклицанието на Давид: „Кой съм аз, Господи Йеова, и какъв е моят дом, та си ме довел до това положение! Но даже и това бе малко пред очите Ти, Господи Йеова, а Ти си говорил още за едно дълго бъдеще за дома на слугата Си!“ (2 Царе 7:18, 19).

Или на смирението на Мемфивостей пред Давид: „Кой е слугата ти, та да пригледаш такова умряло куче като мене?“ (2 Царе 9:8).

Или на самоосъждението на стотника: „Господи, не съм достоен да влезеш под стряхата ми“ (Матей 8:8).

При всички случаи той е обхванат от силно изумление и не може да спре да се пита защо точно той е поканен на трапезата на Христовото благовестие:

Когато се съберем в уречения ден

на празника на Твойто благовестие,

ще Те попита всеки удивен:

„О, Господи, защо пък мен?“

 

Защо тогава аз чух Твоя глас

защо и се реших за Тебе?

Защо останаха стотици в мрак,

далеч от милост и спасение?

Едновременно с това убеждение за своята пълна негодност човекът е обхванат и от едно дълбоко усещане за върховното величие на Бога. Всеки, който познае Божията благодат, инстинктивно пада на колене и признава, че цялата слава принадлежи на Бога:

Достоен си, Господи, за всяка хвала,

достоен за почит и слава!

Небе и земя Те прославят сега

а и до век ще те славят!

Той е абсолютно неспособен да изрази мислите, представите и чувствата, които събуждат у него Божията слава и величие:

Дори и всички думи да намерим

на мъдрост, сила, красота,

дори езици ангелски да вземем,

описващи невидими неща,

пак те ще бъдат прекалено слаби

да изразят величието на Отца,

и пак ще бъдат прекалено бледи

да отразят портрета на Сина.

Бедното му сърце е безсилно да опише чувството на преклонение пред Този велик Бог:

О, Боже, колко си велик и славен!

И колко са прекрасни Твоите дела!

И кой е Бог на Тебе равен

живеещ в непристъпна светлина!

Принуден е да извика с детска простота:

Аз искам да възпея милостта Ти,

към мене беден грешник клет.

Оставил си небесните палати

за мене да умреш като човек.

Към тази вътрешна принуда да се поклони на Бога се прибавя и неизбежното заключение, че единственото разумно нещо, което човек може да направи сега, е да се предаде изцяло на Господа — с духа, душата и тялото си. Това решение се изразява в една нова песен:

Дори и цялата вселена да бих могъл да принеса,

пак тя не можеше да стигне като отплата за дара

и на любов, така велика заслужава да отдам,

не само сили, и живот, и ум, и моята душа,

но и всичко свидно, скъпо, което имам на света.

Вярващият се хваща здраво за думите на апостол Павел, който казва: „Защото Христовата любов ни принуждава, като разсъждаваме така, че ако един е умрял за всичките, тогава и всичките са умрели; и че Той умря за всички, така че тези, които живеят, да не живеят вече за себе си, а за Този, Който за тях е умрял и е бил възкресен“ (2 Кор. 5:14, 15).

Той разбира, че Божиите милости изискват от него да предостави своето тяло като „жертва жива, свята, благоугодна на Бога“ (Римляни 12:1, 2). Разбира, че след като е бил купен, той вече не принадлежи на себе си. Затова той казва: „Обичам Господаря си… не желая да изляза свободен.“ (Изх. 21:5).

За онези, които са преживели Божията благодат, няма прекалено голяма жертва. Няма нещо, което християнинът да не може да принесе в жертва на своя Господ — било то интелекта си, таланта си, младостта си, времето си или целия си живот. На фона на Голгота дори страданието се счита за привилегия.

Освен това Божията благодат се докосва и до джоба на човека. Може би сега за първи път в своя живот християнинът разбира, че онова, което той смята за свое, не е негово, а на Бога. Той вече не се пита: „Колко трябва да дам на църквата?“, а: „Колко мога да дам на Господа и за Неговото дело?“

Всичко мое не е мое,

а на Онзи, Който го е дал.

Живот, сърце, имот и дом —

всичко е на Господ, моя Бог.

Сърцето му прелива от благодарност към Бога и не иска да дава за своя Господ онова, които не му струва нищо: „Не ща да принеса на Господа, моя Бог всеизгаряния, за които не съм похарчил“ (вж. 2 Царе 24:24).

Как бих могъл, да скрия Боже,

богатствата си аз от Теб?

Талант, сребро, злато, рубини

и скъпоценности безчет?

Как бих могъл аз да копнея за тия временни неща,

когато Ти си дал за мене Себе Си —

за да живея с Теб през вечността?

Едно друго следствие от Божията благодат в живота на вярващия е породеният от Бога копнеж към свят живот. Божията благодат го учи да се отрече от нечестието и светските страсти ида живее „разбрано, праведно и благочестиво в настоящия свят“ (Тит 2:11). Споменът за това колко много са стрували неговите грехове на Спасителя го кара да мрази греха с нова сила. Вместо да го насърчи да съгрешава, както някои смятат, Божията благодат му дава възможно най-мощния стимул, за да не продължи да съгрешава.

Освен това Божията благодат неизбежно превръща вярващия в мисионер. Той вече не може да бъде безразличен към съдбата на хората около себе си. В него се поражда едно силно чувство на дълг към всички тях (Римляни 1:14). Той казва като Ф. У. Майър:

Аз виждам хората кат грешници нещастни,

изгубени души, блуждаещи във мрака.

И вместо победители, аз виждам победени,

и вместо господари — роби на разврата.

 

И мощно в мен тогава глас почва да звучи,

дългът ме призовава и казва ми: „Иди!

Върви при тях! Спаси ги! И сили не щади!

Използвай твойто време! Иди! Не се бави!“

Божията благодат кара вярващия да стане не само мисионер, но и човек, който е влюбен в Божието Слово — Библията. Той всеки ден отива при нея с надежда и очакване, за да чуе гласа на своя Любим, и се заравя дълбоко в нейните страници като един, който търси скрито съкровище. За него Словото е по-необходимо от всекидневната му храна. Той го изследва непрекъснато, за да открие Божиите намерения за църквата, за еврейския народ, за езичниците и пророческото бъдеще.

Божията благодат създава в човека силно желание да общува с Бога чрез молитва. За него молитвата не е вече досадно религиозно задължение, а благословена привилегия.

Прекрасен е мигът, когато

на колене пред Теб стоя

с молитва тиха на устата

в уречения час да бдя.

Нима възможно е да се изкаже

блаженството на тоя дар —

че мога аз да разговарям

със Тебе като със другар?

И накрая, Божията благодат кара човека да стои буден и готов за завръщането на Господа. Тя го учи да очаква с нетърпение „блажената надежда и явяването на славата на нашия велик Бог и Спасител Иисус Христос“ (Тит 2:13).

И най-прекрасното е, че Бог ще продължи да ни показва „изобилните богатства на Своята благодат чрез добрината си към нас в Христос Иисус“ (Еф. 2:7) през цялата вечност.

Да, такава е Неговата благодат! Дори и вечността няма да може да я изчерпи!