Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (5)

Глава трета
Книги, за които сме чували да се говори

В която Умберто Еко доказва, че съвсем не е необходимо да си държал една книга в ръце, за да говориш за нея с подробности при условие, че слушаш и четеш това, което другите читатели казват за нея

Тази теория на двойната ориентация — културата е способността да разположиш книгите в колективната библиотека и да се ориентираш във всяка една поотделно — се състои в това, че в крайна сметка не е необходимо да си държал в ръце книгите, за които се говори, за да си съставиш мнение за тях и да го изразиш; и че идеята за четене стига до това, че се отделя от тази за материалната книга и ни довежда до тази за срещата, която може съвсем спокойно да се осъществи с нематериален обект.

Впрочем съществува друг начин да си съставиш доста точна преценка за това, което съдържа една книга, без да я четеш. Достатъчно е да следиш това, което другите пишат или говорят за нея. Този метод, към който Пол Валери не се свенеше да прибягва по повод на Марсел Пруст, може да ни спечели много време. Той може също да бъде използван, когато книгата е изчезнала или не можем да я намерим, или когато издирването й поставя в опасност живота на този, който би искал да я прочете.

И така, най-често ние пристъпваме към книгите точно по този начин. Многобройните книги, за които ни се налага да говорим и които дори за някого да са изиграли важна роля в живота му, в действителност никога не са попадали в ръцете ни (макар че ние понякога сме убедени в обратното). Но начинът, по който другите ни говорят и говорят помежду си за тях (било чрез слово, било в текст), ни позволява да си съставим мнение какво съдържат и дори да формулираме аргументирана преценка по въпроса.

* * *

В „Името на розата“, чиято история се развива през Средновековието^[1], Умберто Еко разказва как един монах на име Уилям от Баскервил, придружен от младежа Адсон, който пише историята след много години, когато самият той е вече старец, пристига в едно абатство в Северна Италия, където има подозрителен смъртен случай и той трябва да го разследва. Това всъщност е първо престъпление в една поредица от седем убийства, на които Баскервил ще сложи точка, разкривайки виновника.

В центъра на абатството се намира огромна библиотека, изградена във формата на лабиринт и съдържаща най-вече книги за християнството. Тя заема главно място в религиозната общност и в романа, едновременно като място за учене и размисъл и защото се оказва в центъра на цяла една система от забрани, регламентиращи правото на четене. Книгите са достъпни за монасите едва след специално разрешение.

В своето търсене на истината за убийствата Баскервил трябва да се бори с Инквизицията и страшния й представител Бернар Ги, който е убеден, че еретиците са в основата на тези убийства, както и привържениците на Фра Долчино — основател на секта, враждебно настроена към папството. Той успява да изтръгне чрез мъчения признания от няколко монаси, отговарящи на съмненията му. При това без да успее да убеди Баскервил в правотата си.

От своя страна водещият разследването достига до друго заключение. Той е сигурен, че тези смъртни случаи нямат пряка връзка с ересите и че монасите са мъртви, защото са се опитали да прочетат една тайнствена книга, ревниво пазена в библиотеката. Стъпка по стъпка той успява да си изгради представа за съдържанието на книгата и причините, поради които забранилият достъпа до нея, се е решил на убийства. Но страшният му сблъсък с убиеца в последните страници на романа предизвиква гигантски пожар в библиотеката, която с много усилия монасите ще спасят от унищожение.

* * *

Финалната сцена на книгата изправя лице в лице разследващия и убиеца, който се оказва Хорхе, един от най-възрастните монаси в абатството, засегнат от слепота. Той поздравява Баскервил за това, че е открил разрешението и признавайки видимо своето поражение, му подава тома, който е причинил толкова смърт. Книгата е разнородна и съдържа арабски и сирийски текст, една интерпретация на Coena Cypriani^[2] — пародия на Библията и един четвърти текст на гръцки — този, заради който са станали убийствата.

Тази книга, прикрита между другите, е вторият том на известната Поетика^[3], на Аристотел — едно произведение невключено дотогава в библиографиите и в което гръцкият философ е продължил разсъжденията си върху литературата, интересувайки се този път от въпроса за смеха.

Обвинен от Баскервил, Хорхе се държи по странен начин. Вместо да попречи на разследващия да се запознае с книгата, той, напротив, го подтиква да я прочете. Баскервил му се подчинява, но взема предпазни мерки — преди да я пипне, си слага ръкавици. И тогава открива първите редове на един текст, който според него, е взел вече няколко жертви:

„В първата книга ние се занимахме с трагедията и с това как тя, възбуждайки състрадание и страх, извършва очистване от подобни чувства. Както бяхме обещали, сега ще се занимаем с комедията (а така също и със сатирата и мима) и с това как, предизвиквайки удоволствие от смешното, тя довежда до пречистването на тази страст. Доколко тази страст заслужава внимание, вече споменахме в книгата за душата, тъй като човекът — единствен от животните — може да се смее. И така, ние ще определим на какви постъпки комедията е подражание, след това ще разгледаме начините, по които комедията възбужда смях, а тези начини са действията и езикът. Ще покажем как смешното в действията се поражда от асимилацията от по-доброто към по-лошото и обратно… След това ще покажем как смешното в речта се поражда от двусмислиците при сходни думи за различни неща и при различни думи за едни и същи неща и т.н.“^[4]

Изглежда се потвърждава, също от припомнянето на други заглавия на Аристотел, че тайнственото произведение е вторият том на Поетиката. След като прочита първата страница и я превежда на латински, Баскервил започва да прелиства набързо следващите. Но среща затруднение при това, тъй като повредените листове са залепени един за друг, пък и е с ръкавици. Хорхе го подтиква да продължи да разглежда книгата, но Баскервил отказва твърдо. Той е разбрал, че за да направи това, ще се наложи да свали ръкавиците и да наплюнчи пръстите си. А това ще го отрови като другите монаси, които твърде много са се доближили до истината. Всъщност Хорхе е решил да се отърве от досадните разследващи, поставяйки отрова върху горната част на книгата, с която борави читателят. Съвършено убийство, при което жертвата се отравя сама и то при упорстването си да пристъпи постановената забрана на Хорхе и продължавайки да чете.^[5]

* * *

Но всъщност защо е нужно да избиваш систематично тези, които се интересуват от втория том на Поетиката на Аристотел? Разпитан от Уилям, Хорхе потвърждава това, което монахът следовател е предугаждал. Убийствата са извършени, за да се попречи на монасите да се запознаят със съдържанието на книгата. Защото тя е за смеха, който Аристотел не осъжда, тъй като го разглежда като предмет на проучване. Но смехът за Хорхе е обратното на вярата. Позволявайки да се обърне всичко на шега, се отваря път към съмнението, което е враг на разкритата истина:

„— Но какво толкова те е изплашило от тези отнасящи се до смеха слова? Премахвайки тази книга, ти не ще премахнеш смеха.

— Не, разбира се. Смехът — това е слабостта, покварата, невежеството на нашата плът. Той е развлечение за селянина, разпуснатост за пийналия; и църквата със своята мъдрост допуска празненствата, карнавалите, панаирите — тази дневна полюция, която разтоварва лоши настроения и обуздава други помисли и други амбиции… Но така смехът си остава нещо долно, защита за простите хорица, развенчано за простолюдието тайнство. (…) Но тук, тук — Хорхе започна да удря с пръст по масата, до книгата, която Уилям бе поставил пред себе си. — тук функцията на смеха е представена в друга светлина, въздигната е в изкуство, проправя й се път към света на учените, става обект на философия и на коварна теология…“^[6]

И така, смехът е опасен за вярата чрез съмненията, които той носи. И тази опасност е още по-голяма в настоящия случай, защото авторът на книгата е Аристотел, чието влияние през Средновековието е значително.

„— … Толкова много други книги говорят за комедията, толкова много книги възхваляват смеха. Защо се боеше толкова именно от тази?

— Защото е написана от Философа. Всяка книга на този човек подронва част от знанието, натрупано от християнството в течение на векове. Теолозите бяха вече казали всичко, което трябва да се знае за силата на Словото, но достатъчно бе Боеций да коментира Философа, за да се превърне Божието тайнство за Словото в човешката пародия на категориите и силогизмите. В книгата Битие е казано всичко, което трябва да се знае за състава на Вселената, но достатъчно бе да се открият отново физическите трактати на Философа, за да почнат да гледат на Вселената като на мрачна и лепкава материя (…) Всяка дума на Философа, в името на когото вече се кълнат и светиите и папите, обръща наопаки представата за земята. Но той не съумя да изопачи представата за Бога. Ако тази книга стане… ако бе станала предмет на открито тълкувание, щяхме да прекрачим и последния праг…“^[7]

Не самият смях, а неговото представяне от Аристотел извиква опасност за религията и оправдава убийствата в очите на Хорхе. С подкрепата на един такъв философ теорията, според която смехът е благотворен — или просто не е вреден — рискува да придобие широка популярност и да разврати подмолно доктрината на християнството. Възпрепятствайки монасите да се приближат до книгата, Хорхе смята, че върши дълбоко набожно дело, което си струва няколко трупа, тъй като те са цената за спасението на истинската вяра и опазването й от съмнения.

* * *

Как Баскервил е стигнал до истината? Той със сигурност не е държал книгата в ръце преди последната сцена — когато се въздържа от всякакъв директен контакт с нея, — още по-малко я е чел. Но въпреки това има точна представа за нея, до такава степен, че е в състояние да изложи съдържанието й на Хорхе:

„Така постепенно втората книга се открои в представите ми такава, каквато би трябвало да бъде. Бих могъл да ти я разкажа почти изцяло, без да чета страниците, които трябва да ме отровят. Комедията се ражда в «комите», сиреч в селищата на селяните, проява на веселба след пир или празненство. Тя разказва не за прочути или могъщи люде, а за простовати и смешни — но не злонравни, люде и не завършва със смъртта на действащите лица. Тя предизвиква смях, като разкрива недостатъците и пороците на обикновените хора. Тук Аристотел смята предразположението към смях като добра сила, която може да има и познавателна стойност, когато посредством остроумни гатанки и неочаквани метафори — макар и да ни представя нещата различни от това, каквито са всъщност, уж в невярна светлина — на практика ни кара да се вгледаме по-добре в тях и да си кажем: ето каква била работата, а аз не знаех…“^[8]

Възможно е да се говори с относителна точност („бих могъл да ти я разкажа почти цялата“) за една книга, която никога не си държал в ръцете си, констатация, която не е без значение, когато те заплашва смърт, ако я докоснеш. Защото всяка книга се подчинява на дадена логика — нещо, от което Пол Валери извлича последиците, интересувайки се единствено от тази логика. Тази на Аристотел е разположена най-напред в продължението на Поетиката, която Баскервил познава добре и е възможно, като се тръгне от предугадения сюжет и се продължат редовете според първата книга, да се отгатне общата идея.

Впрочем произведението се подчинява на една друга логика, тази на вътрешното му развитие, което Баскервил е в състояние и този път да възстанови, тръгвайки от другите книги на Аристотел. Начинът на развитие на една книга не е изцяло специфичен. Всичките произведения на един автор притежават прилики в строежа, повече или по-малко доловими, и издават тайно, отвъд очевидните разлики, идентичен начин за подреждане на реалността.

Но един трети елемент, също толкова важен — който се оказва не вътрешен за произведението, а външен — позволява да си изградиш представа за книгата на Аристотел, да знаеш реакциите, които тя предизвиква. Една книга не се ограничава до самата себе си, тя се състои също така още от разпространението си от редицата обменени мнения, които движението й предизвиква. И така, да имаш достъп до нея, ако не я прочетеш, трябва да отдадеш нужното внимание на тия мнения.

Именно благодарение на това Баскервил е успял да се запознае със съдържанието на книгата на Аристотел. Пред възхищението, примесено с учудване, на Хорхе („Не е зле.“^[9]), който го пита как е успял да възстанови текст, който никога не е държал в ръцете си, Баскервил му обяснява, че се е вдъхновил от изследванията, направени от Венанций, убития монах, който преди него е водил това разследване, оставяйки улики:

„Помогнаха ми някои от бележките, оставени от Венанций. Отначало не можах да разбера какво означават. Но имаше намеци за някакъв посрамен камък, който се търкалял из равнината, за щурците, които ще пеят изпод земята, за почитаемите смокини. Тези неща ми се сториха познати — бях ги чел някъде и взех, че проверих. Това са примери, които Аристотел посочва още в първата книга на «Поетика» и в «Реториката».“^[10]

„После си спомних, че Изидор Севилски определя комедията като нещо, което разказва за изнасилване на девици и за прелюбодейна“^[11]

Писмени мнения (бележките на Венанций), но също и устни мнения — думи, изречени от тези, които понякога, без да знаят, са се приближили до тайнствената книга, без да забравяме всички предизвикани реакции от него, като се почне от убийствата, са позволили на Баскервил да си я представи все по-ясно преди да се сдобие със самата нея и дори да я възстанови в нейно отсъствие. Защото тази книга, колкото и оригинална и скандална да е, не е изолирано явление, а присъства като всяка книга в целостта на споменатата по-горе библиотека, в която се вписва съвсем естествено.

Точно защото заема определено място в тази колективна библиотека и я минира из основи, Хорхе се решава на убийство. Книгата застрашава най-напред библиотеката на абатството, тъй като рискува да увлече още монаси към откривателство и погубване, каквото е за тях културата. Но отвъд тази реална библиотека целостта на библиотеката без стени у хората във всички случаи е изправена пред опасност заради втория том на Аристотел. Това са другите произведения от тази библиотека, като се почне от Библията, чийто прочит при всички случаи ще се окаже друг след запознаването с елинския мъдрец. Така една-единствена книга би успяла да размести всички останали в безкрайната верига от книги, в която те са свързани.

* * *

Известната интрига на „Името на розата“ остави в сянка два важни елемента, свързани с романа на Умберто Еко, които не са без отношение към нашата тема. Най-напред Баскервил достига до истината не посредством безупречна логика, както ни подвежда званието му на разследващ и способността му да си създаде точна представа за книгата на Аристотел, а след серия от неверни заключения. Ако решаващият разговор с Хорхе позволява на Уилям да разкрие предполагаемия убиец, той е и възможност да разбере до каква степен се е заблуждавал в своите умозаключения. Тръгвайки от първите смъртни случаи, Баскервил всъщност погрешно решава, че убиецът е следвал буквално пророчествата за Апокалипсиса и че убийствата стават по текста за седемте тръби^[12].

Пътят към истината се оказва още по-сложен, тъй като Хорхе, следейки Баскервил и виждайки го как изгражда своя си теория около Апокалипсиса, решава да го обърка още повече, като му предложи фалшиви улики. И върхът на парадокса е, че убиецът, за да измами Уилям, в крайна сметка, заблуждава самия себе си, приемайки, че смъртните случаи са подредени от Провидението^[13]. Така Баскервил установява, че е стигнал до истината благодарение на случайното натрупване на своите собствени грешки:

„Значи… аз набелязах един погрешен план, за да си обясня ходовете на виновника, а виновникът се е съобразил с него. Но именно този погрешен план ме насочи към теб.“^[14]

Умножените от Уилям Баскервил погрешни заключения ни отвеждат към един друг въпрос: този, че книгата не прави директно изложение, а приканва към такова. Тоест към съмнение относно точността на разрешаването на казуса. Ако приемем, че той не с верни умозаключения, а чрез поредица от грешки стига до убиеца и книгата, нищо всъщност не ни казва, че неговите заключения са правилни. От момента, в който романът ни представя приключенията на непрекъснато грешащия разследващ, на нас ни става все по-трудно да приемем за чиста монета изводите, до които той се ласкае, че е стигнал.^[15]

Не е за пренебрегване една двойна грешка относно убиеца и книгата. Не можем да отхвърлим и идеята, ме Баскервил е улучил веднъж точно, но се е объркал за другото. Разбирайки, че Баскервил е по дирите му, Хорхе има интерес да го окуражава, че тайнствената книга е вторият том на Поетиката на Аристотел. Особено, ако иска да скрие една още по-опасна за християнството книга. Ироничното му отношение, което той запазва докрай и отказът му да потвърди хипотезата на Баскервил, усъмнява в нейната истинност, което след толкова натрупани грешки изглежда най-малко без решение.

* * *

Както и другите наши примери, романът на Еко онагледява факта, че книгите, за които ние говорим, имат малко общо с „реалните“ книги и много често са само книги — екрани^[16]. Или ако предпочитате, ние говорим не за книги, а за предмети заместители, изработени според обстоятелствата.

Книгата на Аристотел, в един чисто материален план, е най-напред един много виртуален предмет, защото нито Хорхе, нито Баскервил имат достъп до нея. Хорхе е изгубил зрението си от години и е принуден да изгради своята представа за нея единствено от своите спомени, съчетани с бълнуванията му. Колкото до Баскервил, той е успял само да я прелисти набързо и се доверява най-вече на твърде несигурната си представа за нея. Така можем да твърдим убедено, че и единият, и другият не говорят за една и съща книга. Всеки създава един въображаем образ вследствие на едно несравнимо вътрешно пътуване.

Невъзможността за достъп до текста единствено засилва прожектиращия характер на произведението, което става свърталище на фантазиите и на двамата. Хорхе прави от книгата на Аристотел повод за тревогите си пред проблемите на Църквата, а Уилям вижда в нея един допълнителен елемент в своя субективен размисъл относно вярата; всъщност наблюдаваме фантазии, които нямат никакви шансове да се припокрият, освен в някоя споделена илюзия, просто защото двамата мъже нямат текста под ръка.

За да се убедим, че всяка книга, за която говорим, е книга-екран и елемент-заместител в тази безкрайна верига, каквато е поредицата от всички книги, е достатъчно да направим прост опит. Нека срещнем спомените за една любима от детството ни книга с „реалната“ книга, за да схванем до каква степен паметта ни за книгите, и най-вече за тези, които са били толкова значими, че са станали част от нас самите, е непрекъснато реорганизирана от настоящето ни положение и неосъзнатите залози.

Този характер на книгата-екран придава главно място на това, което читателят знае или вярва, че знае за книгата, а всъщност и за думите, разменени по повод на нея. За повечето изказванията, които правим по повод книги, засягат в действителност други изказвания, правени за книгите и така до безкрай. И на тези затворени едно в друго изказвания, в които книгата се скрива зад езика, библиотеката на абатството е ярък символ, защото е място в най-висока степен на безкрайния коментар.

Сред всички изказвания тези, които правим пред самите себе си, заемат място, което не е за пренебрегване. Защото нашите собствени думи за книгите ни разделят от тях и ни предпазват толкова, колкото и думите на другите. Още при четенето, дори без да го очакваме, ние започваме в нас, а сетне и с другите, да си говорим за книгите. После ще си имаме работа основно с тези изказвания и мнения, отстранявайки далече реалните книги, станали вече завинаги хипотетични.

Книгата, много повече с Умберто Еко, отколкото с Пол Валери, се явява като съмнителен предмет, за който ще говорим по неточен начин; предмет, с който се сменят нашите фантазии и илюзии. Неоткриваема книга в библиотека с безкрайни граници, вторият том на Поетиката на Аристотел е олицетворението на повечето от произведенията, за които ние говорим през нашето съществуване — без значение дали сме ги чели или не. Възстановени предмети, чиито далечен модел е заровен зад приказките ни и тези на другите. Напразно е да се надяваме, че един ден, дори да сме готови за това да платим с живота си, ще ги докоснем с пръст.