Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (3)

Глава първа
Книгите, които не познаваме

В която читателят ще види, че не е толкова важно дали си прочел една или друга книга, отколкото да имаш върху съвкупността от книги това, което един герой на Музил нарича „общ поглед“

Съществуват повече от един начини да не четеш, измежду които най-радикалният е изобщо да не отваряш книга. Това пълно въздържание се отнася в действителност до всеки читател, колкото и упорит да е той в начинанието. И в този смисъл се оказва основния ни начин за връзка с писаната реч. Да не забравяме, че дори един неуморен читател има достъп до нищожна част от съществуващите книги. И е постоянно принуден — освен ако не прекрати окончателно всякакъв разговор и всякакво писане, — да се изказва за книги, които не е чел. Задълбочавайки това отношение до краен предел, ще получим случая на един завършен не-читател, който никога не е отворил книга, но не би се спрял въпреки това да твърди, че познава книгите и да говори за тях. Такъв е случаят на библиотекаря в „Човекът без качества“^[1] — второстепенен персонаж в романа, но основен в нашия случай поради радикалната си позиция и куража, с който той не се колебае да я развива и пропагандира.

* * *

Действието в романа на Музил се развива в началото на миналия век в страна, наречена Какания и по същество е хумористично пренасяне в Австро-Унгария. Едно патриотично движение „Паралелно действие“ е основано около идеята да се възползва от задаващия се рожден ден на императора и да празнува достойно, правейки от това тържество изкупителен пример за всички останали.

Водачите на „Паралелно действие“, представени от Музил като смешни марионетки, търсят една „изкупителна мисъл“, използвайки за това фразеология, ставаща все по-неясна поради факта, че те самите нямат ни най-малка представа за същността й, нито за начина, по който тя би била способна да упражни извън страната им спасително действие.

Измежду водачите на „Паралелно действие“ един от най-смешните е генерал Стум (на немски глух). Последният се е зарекъл да открие преди другите тази изкупителна мисъл и да я предложи на Диотима, жената, която обича — друго действащо лице в рамките на „Паралелно действие“.

„Ти си спомняш, че си наумих да положа в краката на Диотима изкупителната мисъл, която тя търси. Изглежда очевидно, че има голям брой важни мисли, но трябва в крайна сметка да има една по-значима от всички останали — простата логика го изисква! Не става дума да въвеждаме някакъв ред.“^[2]

Слабо запознат с идеите и боравенето с тях, и още по-малко с начините, позволяващи да се измислят нови, генералът решава да отиде в имперската библиотека с цел „да бъде осведомен относно силите на противника“ и да си присвои по възможно най-сигурен начин оригиналната идея, която търси. Мястото предварително е прието за идеално за достигане до необичайни мисли.

* * *

Посещението в библиотеката потапя този човек, не особено близък с книгите, в голяма тревога, изправяйки го пред знанието, което не му предлага никаква отправна точка и което той изобщо не може да подчини — при все, че като военен той е свикнал да господства.

„Обходихме редиците на този колосален магазин и мога да кажа, че това не ме учуди особено: тези редици от книги не са по-впечатляващи от парад на гарнизона. Но след даден момент започнах да правя изчисления наум с доста неочакван резултат. Казах си преди да вляза, виждаш ли, ако започна да чета една книга на ден, нещо, което би било твърде принудително, в крайна сметка някой ден ще стигна до края и тогава бих могъл да претендирам за известно положение в интелектуалния живот. Даже и да прескачам по някоя от време на време. Но какво си мислиш, че ми отговори библиотекарят, когато видях, че нашата разходка се очертава като безкрайна и го попитах колко тома точно съдържа тази абсурдна библиотека? Три милиона и половина, ми отговори той! В мига, в който ми каза това, ние бяхме горе-долу на седемстотин хилядния том. Оттук нататък престанах да пресмятам. Спестявам ти подробностите; при връщането ми в Министерството повторих изчисленията с молив и хартия: по планирания начин биха ми трябвали 10 000 години, за да завърша моя проект!“^[3]

Тази среща с безкрая на възможните четива не е без отношение към идеята да окуражим не-четенето. Как да не си кажеш пред несметния брой публикувани книги, че всяко начинание за четене, дори през целия ни съзнателен живот, е абсолютно напразно като се имат предвид всичките книги, които ще останат завинаги непознати нам?

Четенето е най-напред не-четене и даже за вманиачените читатели, които му посвещават съществуването си, жестът да хванеш и отвориш една книга прикрива винаги обратния жест, който се извършва в същото време и поради това убягва от вниманието: този, неволният, на неподхващането и на затварянето на всички книги, които биха могли, при една по-различна организация на света, да бъдат на мястото на щастливата избрана.

* * *

Ако „Човекът без качества“ припомня основното от този стар проблем, който пресича културата и безкрая, то тя предлага и едно от възможните решения, усвоено и практикувано от библиотекаря, с който си има работа генерал Стум. Той всъщност е намерил начин да се ориентира, ако не във всички книги по света, то поне в милионите книги, които съдържа неговата библиотека. Техниката му, твърде изчистена, е много проста за приложение.

„Както го държах за сакото, той изведнъж се изправи, като че ли стана прекалено висок за размъкнатия си панталон и ми каза с глас, забавящ се значително на всяка дума, като че ли щеше да ми разкрие тайната на тези стени: «Генерале! Искате да знаете как съм могъл да се запозная с всяка от тези книги? Нищо не ми пречи да ви го кажа: като не съм чел нито една.».“^[4]

Откъдето пък идва и учудването на генерала, изправен пред този особен библиотекар, който внимателно следва правилото нищо да не чете. Не поради липса на култура, а напротив — за да познава по-добре своите книги!

„В този момент наистина ми дойде в повече! Пред вцепенението ми той пожела да се обясни. Тайната на всеки добър библиотекар е никога да не чете литературата, която му е поверена. Нищо друго, освен заглавията и съдържанието.

— Този, който си навре носа в същината, е загубен за библиотеката! — ми довери той. — Никога не би могъл да има «общ поглед».

Със стаен дъх го попитах:

— Така вие никога не сте прочели и една-единствена от тези книги?

— Никога. С изключение на каталозите.

— Но вие сте доктор, нали?

— Така мисля. И дори хоноруван доцент на Университета по библиотекарство. Библиотекарската наука е наука сама по себе си — обясни той. — Колко системи смятате, че съществуват, Генерале, за да подредиш и запазиш книгите, да поправиш печатните грешки и сгрешените надписи на заглавните страници и така нататък?“^[5]

Библиотекарят на Роберт Музил внимава да не навлезе в книгите. Но той не е безразличен към тях, както бихме си го помислили. Още по-малко пък враждебен. Напротив, любовта му към книгите — но към всички книги — го тласка да се ограничи предпазливо в периферията им. От страх да не би засиленият интерес към някоя от тях да го принуди да пренебрегне другите.

* * *

Ако библиотекарят на Музил ми изглежда мъдър, то това е заради тази идея за „общ поглед“ и аз се изкушавам да приложа към всяка област на културата това, което той казва за библиотеките: този, който завре нос в книгите, е загубен за културата, дори и за четенето. Защото е нужно да се направи избор по отношение на съществуващите книги между този „общ поглед“ и всяка книга. Всяко четене е загуба на енергия в трудния и скъп на време опит да овладееш целостта.

Мъдростта на тази позиция се дължи най-напред на значимостта, която тя отделя на идеята за цялост, внушавайки, че истинската култура трябва да се стреми към изчерпателност и да не се принизява към натрупване на пунктуални знания. Търсенето на тази цялостност ни отвежда към факта да гледаме с различни очи на всяка книга, подминавайки индивидуалността й, за да се заинтересуваме от отношенията й с другите. Това са отношения, които истинският читател трябва да се опита да схване, както добре го е разбрал библиотекарят на Музил. Подобно на павучута свои събратя, той се интересува най-вече от книги за книгите, а не от самите книги.

„Добавям още няколко думи за нещо като указателите за железниците, които трябва да установят всички връзки и желани съответствия: учтивостта му става откровено обезпокоителна, той ми предлага да ме заведе в залата с каталозите и да ме остави там сам, макар че това по принцип е забранено — единствено библиотекарите имат право да работят тук. Така аз наистина се озовах в светая светих на библиотеката. Уверявам те, имах чувството, че съм влязъл във вътрешността на някакъв череп. Нямаше нищо друго около мен, освен редиците книги с техните подразделения, навсякъде стълби за катерене по-нагоре, а върху масите и бюрата нищо друго — само каталози и библиографии. Цялата квинтесенция на знанието, никъде една нормална читаема книга, нищо, освен книги за книгите.“^[6]

Връзките и съответствията — именно това трябва да се опита да опознае образованият човек, а не дадена книга в частност. И то по начина, по който отговорникът на железопътния трафик трябва да внимава за връзките между влаковете, т.е. за тяхното пресичане и съответствия, а не за отделното съдържание на дадена композиция. И картината на черепа засилва особено тази теория, според която връзките между идеите в областта на културата са много по-важни, отколкото самите идеи.

Несъмнено бихме разкритикували претенциите на библиотекаря да не чете никаква книга, понеже той живо се интересува от книгите за книгите, каквито са каталозите. Но последните имат съвсем особен статут и се свеждат в действителност до вид списъци. А те служат да изкарат на преден план тази връзка между книгите, към която трябва да бъде чувствителен всеки, който иска да е способен да овладее едновременно голям брой от книгите, защото ги обича до полуда.

* * *

Тази идея за „общ поглед“, която обуславя постъпката на библиотекаря, има значителен обхват в практически план, понеже интуитивното му познание дава възможност на някои привилегировани да избегнат без особено неудобство ситуации, при които биха били заловени на местопрестъплението като некултурни.

Образованите хора го знаят (необразованите, за тяхно нещастие, не са запознати с него) — културата е най-напред въпрос на ориентация. Да си образован — това не е да си чел тази и онази книга, а да намираш отправни точки в тяхната съвкупност, т.е. да знаеш, че те образуват такава и да си в състояние да разположиш всеки елемент по отношение на другите. В случая вътрешното е по-маловажно от външното, или, ако щете, вътрешността на книгата се оказва нейната външна страна. Това е същественото във всяка книга, разположена между съседните.

Оттук фактът, че не си чел тази или онази книга изобщо няма значение за образованата личност, защото, ако тя не е информирана с точност за нейното съдържание, често е наясно с позицията й, т.е. с начина, по който книгата се разполага спрямо другите. Тази разлика между съдържанието на една книга и позицията й е фундаментална, защото именно тя позволява на тези, които не се плашат от културата, да говорят без затруднение по каквато и да е тема.

Така например аз никога не съм „чел“ „Одисей“ на Джеймс Джойс^[7] и най-вероятно никога няма да го прочета. „Съдържанието“ на книгата ми е напълно непознато. Нейното съдържание — да, но не и нейната позиция. А съдържанието на една книга е най-вече нейната позиция. С това искам да кажа, че аз изобщо не се оказвам обезоръжен при един разговор за „Одисей“, тъй като съм способен да го ситуирам с относителна точност по отношение на другите книги. Знам, че това е една нова версия на „Одисея“)^[8], че се причислява към течението „поток на съзнанието“^[9], че нейното действие се развива в Дъблин за един ден и така нататък. И оттук ми се случва често по време на моите лекции да правя без никакво затруднение съпоставки с Джойс.

Както ще видим по-нататък при анализа на усилията, които прилагаме при припомнянето на прочетеното от нас, аз се оказвам в такова положение, че да мога без срам да ви подсетя за признанието си, че не съм чел Джеймс Джойс. В действителност библиотеката ми на интелектуалец, като всяка една библиотека, се състои от празни и бели места, което \ същност няма никакво значение, защото е достатъчно обзаведена, та подобно празно място да не се забелязва. А и всеки разговор скача от книга на книга. Всъщност по-голямата част от разговора за една книга никога не се отнася до нея, въпреки привидността, а за една много по-голяма съвкупност — тази на всички определящи книги, върху които почива културата в даден момент. Именно тази съвкупност аз ще наричам занапред колективна библиотека. Тя действително е от значение, защото се залага на нейното владеене при разговорите за книги. Но това е овладяване на връзките, а не на отделен изолиран елемент и то се вписва чудесно в непознаването на голяма част от съвкупността.

Така че една книга престава да бъде непозната от момента, в който се окаже в зрителното ни поле и ако не си запознат със съдържанието й, това изобщо не е пречка да помечтаеш или да поговориш за нея. Преди дори да я отвориш, единствено заглавието и най-беглият поглед върху корицата са достатъчни да предизвикат у образования и любопитния човек поредица от картини и впечатления, които само чакат да се превърнат в едно първо мнение, улеснено от представата, която общата култура дава на съвкупността от книги. Така и най-беглата среща с някоя от тях, дори и ако не е отваряна никога, би могла да бъде за не-читателя началото на едно автентично личностно усвояване и няма в крайна сметка непозната книга, която да не е загубила статута си на такава още при първата среща.

Особеността при не-четенето на библиотекаря на Музил е всъщност това, че неговото отношение не е пасивно, а активно. Ако много образовани хора са не-читатели и обратно (не-читатели са много образовани хора), то тогава не-четенето не е липса на четене. То е една истинска дейност, състояща се в това да се организираш по отношение на безбрежността от книги, за да не позволиш да бъдеш удавен от тях. В този смисъл то заслужава да бъде защитено и дори преподавано.

Но за едно нетренирано око нищо не прилича повече на липсата на четене от не-четенето. И няма разлика между някого, който не чете, от някого, който не-чете. Но внимателното наблюдение на две лица пред една книга не оставя никакво съмнение за разликата в поведенията и мотивациите, които ни водят.

В първия случай лицето, което не чете, не се интересува от книгата (но под „книга“ в случая трябва да се разбира едновременно съдържание и позиция). Връзките, които тя има с другите, са му толкова безразлични, колкото и нейният сюжет. Това лице изобщо не е обхванато от страх, че интересувайки се от една-единствена книга, може да покаже, че презира другите.

Във втория случай лицето, което не-чете, се лишава от четене, за да схване като библиотекаря на Роберт Музил главното от книгата, което е позицията по отношение на другите книги. Правейки това, лицето не пренебрегва книгата — тъкмо обратното. Именно разбирането му за тясната връзка между съдържание и позиция го мотивира да действа по този начин — с мъдрост, по-висша от тази на многобройните читатели. И ако се замислим, може би всъщност изпълнена с повече респект към книгата.