Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (12)

Глава втора
Да налагаме идеите си

В която Балзак доказва, че е много лесно да налагаме своята гледна точка за дадена книга, тъй като последната не е фиксиран предмет и че дори да я завържем с връвчица, белязана с мастило, няма да спрем движението й.

И така, при условие, че намерим нужната смелост, няма никаква причина да не кажем, че не сме чели тази или онази книга, нито пък да се въздържим от изказвания за нея. Да не си чел дадена книга е най-често срещаният случай и това трябва да се приема без неудобство, като даденост, за да може да се участва в това, което се разиграва — сложна ситуация на обсъждане, където книгата се явява не толкова повод, а следствие.

Книгата наистина не остава незасегната от това, което се говори за и около нея. Тя се оказва променена от него дори в рамките на един разговор. Тази подвижност на текста е втората голяма несигурност на двусмисленото пространство на виртуалната библиотека. Тя се прибавя към първата, която по-горе разгледахме — отнасяща се до реалното познание за книгите и доколко го притежават хората, които говорят за тях — и представлява определящ елемент в дефиницията на стратегиите, които трябва да усвоим. Последните ще се окажат още по-уместни, понеже те не почиват върху представата за застинали книги, а върху една подвижна ситуация, където събеседниците в обсъждането, особено ако имат силата да наложат своята гледна точка, могат да променят самия текст.

* * *

Син на аптекар от Ангулем, героят от „Изгубени илюзии“^[1] Люсиен Шардон мечтае да си възвърне благородническата титла, която е носила майка му. Младежът се влюбва в госпожа дьо Баржьотон, дама от местната аристокрация и решава да я последва в Париж. Оженва сестра си Ев за най-добрия си приятел Давид Сешар и потегля. Към столицата Люсиен понася и първите си авторски текстове — стихосбирката „Маргаритки“^[2] и историческия роман „Стрелецът на Шарл IX“^[3]. Той силно се надява да направи литературна кариера.

В големия град той попада в интересна компания интелектуалци, които ръководят издателство и вестник. Люсиен скоро открива истината за тези среди — уви, твърде различна от илюзиите му. Това става в разговор с журналиста Етиен Лусто, един от новите му приятели. Той е редактор в малък вестник и пише отзиви за новоизлезли книги. Останал без пари, Етиен е принуден да продаде няколко свои книги на книжаря Барбе. На някои от дебелите томове страниците дори не са разрязани, при все че Лусто е поел ангажимент пред директора на вестника да напише рецензии за тях.

„Барбе взе книгите и внимателно прегледа кориците и ръбовете им.

— О, в отлично състояние са — възкликна Лусто. — “Пътешествие в Египет"^[4] не е разрязано, нито Пол дьо Кок, нито Дюканж, нито онази там книга върху камината. „Размисли върху символиката“^[5], която ви давам даром. Тя е толкова скучна, че ме е страх да я разгърна, за да не се напълни стаята е молци^[6].

— Ами как ще напишете статии за тях? — попита Люсиен. Барбе погледна учудено младия поет, отмести след това поглед към Етиен и измънка насмешливо:

— Явно е, че господинът няма нещастието да принадлежи към писателските среди."^[7]

Изненадан, че можеш да напишеш статия за книга, която не си чел, Люсиен пита Лусто какво смята да направи, за да удържи обещанието си, дадено на директора на вестника:

„— Ами статиите? — попита Люсиен в колата на път за Пале-Роял.

— Лесна работа. Ви не знаете как ги калъпя. Разтворих “Пътешествие в Египет", прочетох тук-таме по нещичко, без да разрежа страниците, и открих единадесет езикови грешки. Ще напиша една колона и ще кажа, че ако авторът е научил езика на птиците, издълбани по египетските камъни, наречени обелиски, той не владее собствения си език и ще му го докажа. Ще кажа също, че вместо да ни говори за естествените науки и за древността, той би трябвало да се занимава с бъдещето на Египет, с напредъка на цивилизацията, с начините да се спечели отново тази страна за Франция, която, след като я завоюва и загуби, би могла пак да си я възвърне чрез духовното си превъзходство. Ще вмъкна една патриотична тирада със съответните намеци за Марсилия, за Изтока, за нашата търговия."^[8]

На въпроса на Люсиен какво би направил Лусто в случай че авторът беше писал точно за политиката, приятелят му отговаря без притеснение, че тогава пък би го упрекнал, че отегчава читателя с писанията си за политика, вместо да обърне внимание на Изкуството и красотите на Египет. Лусто признава, че разполага и с още един метод: просто настоява приятелката му Флорин, „най-страстната читателка на романи в света“^[9], да прочете книгата. Ако театралната актриса се е отегчила от „авторските фрази“, той иска друг екземпляр и пише благосклонен отзив.

* * *

Тук вече виждаме в чист вид няколко вида не-четене: да си съставиш представа за книгата, без да я четеш; да я прегледаш; да говориш за нея на базата на това, което казват за нея другите. Люсиен се изненадва от метода на приятеля си и изразява учудването си:

„— А къде остава критиката, боже мой, къде остава свещената критика! — възкликна Люсиен, все още проникнат от идеите на своите приятели от кръжока.

— Критиката, драги, е четка, с която не можеш да четкаш леки тъкани, защото съвсем ще ги разнищиш. Но да оставим професионалните разговори. Виждате ли този знак? — запита Лусто и му посочи ръкописа на «Маргаритки». — Драснах с малко мастило върху хартията, точно под канапа. Ако Дориа прочете вашия ръкопис, няма да може да го завърже на същото място. По този начин ръкописът ви е все едно запечатан. Това не е безполезно за опита, който трябва да придобиете. Но забележете добре, че няма да можете да влезете в неговото предприятие сам, без поръчител, както правят незначителните младежи, които се представят у десет книжари и нито един не ги кани да седнат…“^[10]

По този начин Лусто продължава безмилостно да разрушава илюзиите на своя приятел, съветвайки го, преди да предаде своите „Маргаритки“ на един от най-значимите парижки издатели — Дориа, да се застрахова с едно средство за проверка дали той изобщо ще отвори ръкописа като „запечата“ един вид ръкописа, завързвайки го с връвчица, белязана с мастило.

Когато след време Люсиен е отново при Дориа, за да научи решението му за творбата, книжарят изобщо не му оставя надежди за публикация:

„— Естествено — отговори Дориа, облягайки се като султан в креслото си. — Дадох я за четене на един човек с вкус, добър ценител, защото нямам претенциите да разбирам от тези неща. Вижте приятелю, аз купувам славата в завършен вид, така както оня англичанин купува любовта. Вие сте също толкова голям поет, колкото и красив момък. Говоря като честен човек, не като книжар, забележете! Сонетите ви са великолепни, написани са с лекота — нещо рядко, когато има вдъхновение и пламък. И накрая, вие римувате умело — едно от качествата на новата школа. Вашите “Маргаритки" са хубава книга, но това не е сделка, а аз мога да се занимавам само с мащабни начинания".^[11]

Макар и да отказва ръкописа и да не претендира, че го е чел напълно, при все това Дориа твърди, че се е запознал с него и дори прави няколко стилистични забележки относно римите например. Но предпазната мярка-капан, поставена от Лусто, кара Люсиен да бъде по-настойчив.

„— У вас ли е ръкописът ми? — запита Люсиен студено.

— Ето го, приятелю — отговори Дориа с необикновено мил глас.

Люсиен взе свитъка, без да погледне връвта — беше повярвал, че Дориа е прочел “Маргаритки". Той излезе с Лусто, без да даде вид, че е отчаян или недоволен. Дориа придружи двамата приятели в магазина, разговаряйки за своя вестник и за вестника на Лусто. Люсиен си играеше небрежно с ръкописа на „Маргаритки“.

— Вярваш ли, че Дориа е прочел сонетите или че ги е дал на някого другиго сонетите ти? — прошепна Етиен на ухото му.

— Да — каза Люсиен.

— Погледни връвта.

Люсиен забеляза, че връвта съвпада точно с поставения с мастило знак."^[12]

Без дори да е отварял ръкописа, Дориа изобщо не е затруднен да даде мнение за стихосбирката:

„— Кой сонет ви хареса най-много? — попита той, блед от гняв.

— Всички са забележителни — отговори Дориа, — но сонетът за маргаритката е прелестен, той завършва с толкова изтънчена и нежна мисъл. По него отгатнах какъв успех ви очаква в прозата…“^[13]

* * *

Че не е необходимо да четеш една книга, за да говориш за нея — за това намираме ново потвърждение в продължението на диалога между двамата приятели. Лусто предлага на Люсиен, за да си отмъсти за пренебрежението, да напише смазваща статия срещу книгата на Натан, който е покровителстван от Дориа. Люсиен отговаря, че книгата е прекрасна и не вижда какво може да разкритикува в нея. Лусто се засмива и му казва, че е време да изучи занаята — журналистът по принцип е акробат и трябва да бъде в състояние да превръща качествата на една книга в недостатъци. Тоест да може да превърне един шедьовър в „тъпа глупост“.^[14]

След това Лусто излага с подробности метода, с който можеш да очерниш една книга, която ти е направила чудесно впечатление. Той се състои в следното: на първо място да кажеш „истината“ и да похвалиш произведението. Така читателите, предразположени от благото влизане в материята и гласувайки ти доверие, ще решат, че критиката е безпристрастна и ще те последват по-нататък.

На второ място, Лусто доказва, че произведението на Натан е характерно за течение, което затваря френската литература. То злоупотребява с описания, диалози и картини, което е в ущърб на мисълта, а тя винаги е доминирала във великите произведения на френската литература. Уолтър Скот със сигурност е забележителен, но в неговия жанр „има място само за съчинители“^[15] и влиянието му върху неговите последователите е вредно. Противопоставянето на литературата на идеите на литературата на картините трябва да се обърне срещу Натан, който е само имитатор и само привидно притежава талант. Произведението му може и да е достойно, но то е и опасно, защото отваря литературата за тълпата, окуражавайки множество дребни автори да имитират тази толкова лесна форма. Срещу този упадък на вкуса Лусто приканва Люсиен да извади на преден план битката, която водят писателите, които се противопоставят на романтичната инвазия и продължават Волтеровата школа, защитавайки книгата на идеята от книгата на картината.

Без да му липсват аргументи, с които може да се отърве от една книга, Лусто отваря очите на Люсиен и за друга възможност — т.нар. „статия на фона“. Най-общо това значи да „задушиш книгата между две обещания“^[16]. В заглавието на статията обещаваш коментар, а после се отплесваш в общи мисли. Накрая обявяваш, че тези разсъждения те отвеждат до книгата на еди-кой си, която ще разгледаш в друга статия. Но тази статия не се появява никога.

* * *

Последният пример се различава от предишните, защото Люсиен трябва да говори за книга, която е чел. Но развитата теория за произведението на Натан е същата: като при Люсиен или „Пътешествие в Египет“ съдържанието на една книга е без значение за обсъждането, което тази книга заслужава. При Балзак дори става възможно по силата на някакъв краен парадокс или просто от вкус към провокацията героят да я прочете.

В случая с „Пътешествие в Египет“, както и при книгите на Люсиен и Натан, обсъждането е без връзка с книгата, но във връзка с автора. Стойността на последния, т.е. мястото му в литературните кръгове определя стойността на книгата. Както точно го казва Лусто, въпросното обсъждане може да визира единствено издателя: „Тук ти не правиш статия срещу Натан, а срещу Дориа. Трябва да нанесеш удар с пика. Тя не нанася вреда на едно хубаво произведение, но прониква до сърцето на лошото. В първия случай пиката ранява само книжаря, във втория — върши услуга на читателите“^[17].

Мястото е наистина изключително мобилно — стойността на книгата се сменя според това на автора. Самият Люсиен научава този урок, понеже затрудненията му отпадат — Дориа е прочел статията му за творбата на Натан и приема стихосбирката му за издаване. Книжарят дори идва на крака, за да му предложи мир:

„Той извади от джоба си елегантен портфейл, отброи три хилядарки, сложи ги на една чиния, поднесе ги раболепно на Люсиен и го попита:

— Доволен ли сте?

— Да — каза поетът, залян от неизпитано блаженство пред тази неочаквана сума.

Той се сдържа, но му идеше да пее и да скача, повярва в чудотворната лампа, във вълшебството, с една дума, повярва на гения си.

— Значи “Маргаритки" са мои — каза книжарят. — Но никога няма да нападате моите издания, нали така?

— „Маргаритки“ са важни, но не мога да обвържа перото си. То принадлежи на моите приятели, както тяхното перо е и мое.

— Но вие ставате вече мой автор. Всички мои автори са приятели с мен. Значи, няма да ми вредите и ще ме предупреждавате, когато ми готвят нападки, за да мога да ги отбия.

— Съгласен съм.

— Пия за славата ви! — каза Дориа и вдигна чашата си.

— Сега виждам, че сте чели „Маргаритки“ — каза Люсиен."^[18]

Дориа изобщо не пада по гръб след този намек, че не е чел книгата, която се кани да издава; той я оценя благосклонно, тъй като междувременно авторът й се е променил:

„— Моето момче — отвърна книжарят, без да се смути, — ако купя «Маргаритки», без да съм ги чел, това е най-големият комплимент, който може да си позволи един издател. След шест месеца ще бъдете голям поет. Ще се появят благоприятни статии, защото хората се боят от вас, и аз ще продам книгата ви без усилия. И днес аз съм същият търговец, какъвто бях и преди четири дни. Не аз, вие се променихте: миналата седмица вашите сонети бяха за мене зелеви листа — Днес новото ви положение ги прави равни на «Месинянките».“^[19]

Но Люсиен все още не е загубил окончателно илюзиите си. След публикуването на неговата статия във вестника Лусто му споделя, че е срещнал Натан. Той е отчаян, а е много опасно човек да го има за неприятел. Съветва го да му „изстреля възхвали в лицето“^[20]. Люсиен се учудва, че този път трябва да пише положителна статия за книга, която току-що е разгромил. Това отприщва веселото настроение у приятелите му. Той научава, че един от тях се е погрижил да мине през редакцията на вестника и да подпише статията с едно малко компрометиращо „Ш“. Сега нищо не пречи Люсиен да подготви друга статия в същия вестник и да я подпише с „Л“.

Но младежът не вижда какво може да прибави към мнението си. Сега е ред на Блонде, друг негов другар, да му направи демонстрация, подобно на Лусто, и да му обясни, че „всяка идея има както лицева, така и обратна страна. В неговия случай никой не може да твърди коя е страна е обратната. В областта на мисълта всичко е двустранно. Идеите са нещо относително. Янус е митът на критиката и символът на гения“^[21]. Блонде внушава в тази втора статия Люсиен да се заеме с модерната теория, според която има литература на идеите и литература на картините, но голямата литература стои по-високо от тях и трябва да ги обедини. Този теоретик стига и по-далече — предлага на зеления си приятел да не се ограничи с две статии, подписани с „Ш“ и „Л“. Трябва да напише и трета и да сложи отдолу Рюбампре (моминската фамилия на майката на Люсиен), която ще помири предните две и ще покаже каква широка дискусия се е разгоряла за книгата на Натан, което несъмнено е признак за нейната значимост.

* * *

Сцената от Балзак извежда до карикатура особеностите на това, което аз нарекох виртуална библиотека. В интелектуалния микрокосмос, който романистът описва, от значение са единствено социалните позиции на различните участници. Книгите сами по себе си, сведени до сенки, не се намесват и никой — критик или издател — не си прави труда да ги чете, преди да се произнесе (даде мнение) за тях. Те не влизат в играта, заместени от междинни предмети и това представя нестабилните отношения между социалните и психологичните фактори.

Както при играта на Лодж, срамът остава основен елемент на организация на това пространство, но ролята му тук е иронично обърната. Унижението вече не застрашава този, който не е чел дадена книга, а този, който я е чел; задължението да четеш е определено като деградиращо и е поверено на полусветските среди. Общото в двата случая е, че и тук интелектуалното пространство се организира около чувството за срам и зад външния си вид на забавление съдържа голямо духовно насилие.

При Балзак, както и при Дейвид Лодж, играта се играе за власт. Значението на властта в оценката на книгите е още по-видно, тъй като връзките й с литературната оценка са директни и незабавни. Една благоприятна критика допринася много за властта и обратно — властта гарантира благоприятните отзиви и дори, като в случая с Люсиен, качеството на текста.

По някакъв начин вселената, описана от Балзак, е обратна на тази на Лодж. Докато в английския университет е белязана от табуто на не-четенето — до такава степен, че от културното пространство автоматично се изключва всеки, който се е осмелил да си признае за него, — нарушаването при Балзак е всеобщо и дори се превръща в правило. Така че на четенето, считано за унизително, се налага нещо като табу.

Нарушаването на правилото за не-четене има две страни. От една страна се допуска, дори се препоръчва, да говорим за книги, без да сме ги чели и Люсиен става обект на подигравки, когато намеква, че би действал по друг начин. В крайна сметка няма и нарушение, защото никой не мисли да чете дадена книга. Дори само появата в литературното пространство на личност, чужда на поведението на журналистите, напомня хипотезата за четене, която, разбира се, те отхвърлят веднага.

Този първи вид нарушение се дублира от едно друго, което е свързано с поддържането на каквото и да е мнение за някаква книга. Това е друга форма на първото: ако изобщо не е нужно да отвориш дадена книга, за да говориш за нея, то всякакви мнения са възможни и защитими. И така, сведена до състоянието на чист претекст, книгата е престанала да съществува по някакъв начин.

* * *

Двойното нарушение е знак за една пълна извратеност, където в крайна сметка всяка книга е равна на която и да е друга и всяка оценка — на другите. А мненията до безкрайност се поддават на тотална подмяна. Но това, което казват приятелите на Люсиен, дори и да се родее със софистиката, ни разкрива известни истини за четенето и начина, по който говорим за книгите.

Поведението на Лусто и Блонде, когато окуражават Люсиен да пише коренно различни статии би било шокиращо, ако се отнасяше за същата книга и в двете статии. Това е, което внушава Балзак и което не е еднакво в двата случая. Разбира се, материалната книга си остава такава каквато е, но тя не е същата като кълбо от връзки, откакто позицията на Натан се е придвижила напред в социалното пространство. Аналогично, от момента, в който авторът й е придобил известна социална позиция, „Маргаритки“ на Люсиен вече не е същата стихосбирка.

В единия и в другия случай книгата не се променя материално, но като елемент на колективната библиотека тя претърпява трансформации. Балзак привлича вниманието ни върху значението на контекста, като го окарикатурява. Заслугата му е, че акцентира върху определящите го фактори. Да проявиш интерес към контекста, това значи да не забравяш, че дадена книга не е фиксирана веднъж завинаги, че тя представлява един мобилен обект и че нейната мобилност се дължи на съвкупността от властови връзки, които са изтъкани около нея.

Ако авторът се променя и ако книгата не остава същата, можем ли да кажем поне, че става дума за същия читател? Нищо не е по-изменчиво от читателя, като се вземе предвид бързината, с която Люсиен променя мнението си за книгата на Натан след думите на Лусто:

„Люсиен беше смаян от логиката на Лусто: като че ли перде се дръпна пред очите му и той откри литературни истини, за които дори не беше подозирал.

— Но това, което ми казваш, е напълно разумно и справедливо!

— Без него би ли могъл да унищожиш книгата на Натан? — попита Лусто…“^[22]

И така, за Люсиен е достатъчен един кратък разговор с Лусто, за да си състави коренно различно мнение за книгата на Натан — при това без да я е прегледал наново. Тоест тук не става дума за книгата като книга — Люсиен не знае какво би изпитал, ако я прочете наново, — а за играта на думи, която се поддържа в обществото по повод на книгата. Новото мнение е станало до такава степен негово, че той вече не може да го промени. Когато Лусто му предлага да напише втора, възхваляваща статия, Люсиен предпочита да се въздържи, обявявайки се за наистина неспособен да напише дори две похвални думи. Намесата на кръга около него все пак разклаща убеждението му и го връща към първите му впечатления:

„На другата сутрин посетите предния ден идеи бяха покълнали в главата му, както се случва със свежите умове, които още не са изхабили възможностите си. Люсиен с удоволствие новата си статия и седна да я пише с жар. Перото му откри лесно красотата, породена от противоречието. Той беше духовит и подигравателен, възвиси се дори до нови схващания за чувството, идеята и образа в литературата. Изобретателен и тънък, във възхвалата на Натан, той си припомни първото си впечатление от неговата книга…“^[23]

Започваме да се питаме дали тревогата на Люсиен не е свързана повече с мобилността на книгата, отколкото с неговата собствена вътрешна мобилност и дали всъщност това не е основното, което той постепенно открива. Различните интелектуални и духовни позиции, които му предлага Блонде, могат да бъдат заемани от него последователно, а може би и едновременно, без каквато и да е промяна. В случая много по-малко разрушително е презрението на приятелите му към книгите, отколкото собственото му вероломство към другите и към самия себе си — вероломство, което всъщност е в основата на неговото падение.^[24]

* * *

Да признаем, че книгите не са фиксирани предмети, а мобилни, е една доста нестабилна позиция, защото тя ни изправя по заобиколен път пред собствената ни несигурност, т.е. пред нашата лудост. Все пак по-откровено от Люсиен, приемайки риска да се изправим пред посоченото, ние можем едновременно да приближим произведенията с тяхното богатство и да избегнем оплетените ситуации на комуникация, в които животът ни поставя.

Действително, да признаеш едновременно мобилността на текста и собствената си мобилност, това е един голям коз, който предоставя пълната свобода да наложим на другите нашата гледна точка за произведенията. Героите на Балзак онагледяват сполучливо забележителната пластичност и лекотата, с която виртуалната библиотека може да се огъне пред изискванията на решилия, независимо дали е чел книгата, да изведе на преден план, без да се отклонява при забележките на самозваните читатели, правотата на своите схващания за нещата.