Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (4)

Оксфорд

Неделя, 21 юни 1992 г.

Найджъл Ливингстън беше старши полицейски инспектор в оксфордската полиция от 8 години. Той не беше тук, когато Атина Популос изчезна. След като тялото й бе открито в събота следобед, и след първата му среща с нейните съученички в Лиуилин Хол, той започна внимателно да проучва всички данни по делото. На следващата сутрин, в дома на лейди Екснър, бе насрочена втора среща и Ливингстън си водеше бележки на кого какви въпроси би искал да зададе.

Слънцето ярко грееше, когато той навлезе в алеята за автомобили. „Предложението всички разпити да станат в дома й бе великодушен жест от страна на лейди Екснър — помисли си той“, измъквайки се от колата с леко усилие. През последните пет години бе понапълнял, но сега, след като бе прехвърлил 50-те, се чувстваше в по-добра форма. Когато се поглеждаше в огледалото, все едно виждаше лицето на баща си. Зачервена кожа, прорязано от бръчки чело и масивна челюст, съразмерна глава с достатъчно прошарена коса.

Той затвори вратата на колата си и за момент се спря, наслаждавайки се на спокойствието, което цареше в хубавото имение. Трудно е да се повярва, че толкова ценно имение не е било погълнато от строителната треска, която цареше наоколо. Лиуилин Хол не беше официално зарегистриран като исторически обект.

Той се отправи към вратата и отново насочи вниманието си към предстоящата му задача. Натисна звънеца, като мислеше за хората, които бе срещнал снощи и с които би искал да разговаря днес. Първа в списъка бе Ригън Рейли, която беше живяла в една стая с Атина Популос, а сега беше частен детектив. След нея следваше Филип Уиткомб. Госпожица Клер му беше доверила, че според нея Атина винаги си бе падала по Филип, който преди десет години изглеждал добре по свой си замечтано поетичен начин.

Прислужницата го покани да влезе.

— Те всички са в хола, сър.

За Ливингстън бе очевидно, че след като първоначалния шок бе преминал, събралите се млади жени вероятно са разговаряли до късно през нощта за смъртта. Някои от тях държаха чаши с чай. Имаше и плато със сандвичи, които снощи той отказа да опита. Изглеждаха като престояли през цялата нощ. Филип Уиткомб стоеше при прозореца и гледаше към градините си. Това като че ли го успокояваше. Неговата годеница Вал Туилър стоеше до него и го държеше за ръка. Найджъл си помисли, че снощи ги беше видял в същото положение и му мина нелепата мисъл, че през цялата нощ не са помръдвали от там.

Лейди Екснър се втурна към него в стаята. Тази сутрин тя носеше яркорозов спортен костюм, който според Ливингстън бе по-подходящ за 15-годишната му дъщеря.

— Драги инспекторе — възкликна тя. — Колко благородно от ваша страна, че не отведохте тези прекрасни девойки в участъка. Надявам се, че няма да разпитвате много Пенелоп. Снощи тя имаше стомашна криза. Въпреки това обаче, като една решителна жена, скоро ще се присъедини към нас.

Ливингстън си помисли, че след като Пенелоп Атуотър не беше стъпвала в Оксфорд до момента, когато преди четири години лейди Екснър я бе наела за своя компаньонка, няма да съжалява много, ако нейното състояние й пречи изобщо да дойде. Миналата вечер бе проявила страшен интерес към престъплението и дори бе стигнал дотам, че подпита дали може да види тялото. Четенето на криминални романи винаги е било нейна слабост, му беше казала тя, смеейки се нервно и прекалено високо.

Като промърмори нещо, което се надяваше да прозвучи като израз на съчувствие, Ливингстън отиде до камината. Всички погледи бяха насочени към него в очакване.

— Аутопсията — обяви той — показва, че Атина Популос е била удушена и дума не може да става за случайна смърт. Ако си спомняте, снощи ви помолих да се опитате да си припомните всичко, каквото е споменавала, пред вас Атина, колкото и незначително да изглежда го, което би ви накарало да помислите, че тя възнамерява да се срещне с някого, който живее или работи в околността.

Както и очакваше, отговорът на всички беше отрицателен. Той опита в друга посока.

— Хайде отново да си поговорим за семейството. Какво ви е говорила за тях?

Отново чу това, което му бяха казали снощи. Атина и нейните богати, видни родители много не се разбирали. На два пъти Атина била разказвала на Ригън Рейли за убийството на леля й през лятото, преди да пристигне в „Свети Поликарпс“, но след това никога не беше пожелавала да говори на тази тема. Ясно беше, че леля й била напуснала плажа, за да се върне вкъщи и да вземе очилата против слънце, които й били препоръчали да носи, когато се е натъкнала на крадеца и той я е убил.

Атина ненавиждаше „Свети Поликарпс“, избягваше да завързва приятелства и никой не се бе изненадал, че тя изчезна, особено след като бе наследила голямо състояние от баба си.

— Мисля, че имаше един човек, който беше изненадан — каза Клер с най-подкупващия си глас. — Зная, че няма да се съгласите с мен, но ние, южнячките, разбираме от тези неща. Атина беше лудо влюбена във Филип. Наблюдавала съм я, когато той четеше онази изпъстрена със сексуални моменти гръцка поезия.

Лицето на Филип стана моравочервено.

— Т-т-ти, с-с-сигурно се шегуваш.

Вал леко присви очи и стисна устни, лицето й се зачерви.

— Това са глупости — рязко каза тя.

— О, Вал, скъпа, тебе дори те нямаше тогава тук. Не казвам, че Филип е бил влюбен в Атина. Това наистина щеше да бъде смешно. Казах, че Атина беше влюбена в него. Цяла нощ съм мислила за това. В края на краищата инспекторът ни помоли да си помислим за всичко, което се отнася за бедната Атина.

Кит и Ригън седяха върху едно олющено канапе.

— Не мога да повярвам на ушите си — прошепна Кит на Ригън.

Инстинктивно Ливингстън погледна въпросително Ригън.

— Госпожице Ригън, вие сте живели в една стая с Атина. Мислите ли, че е била влюбена в професора?

Ригън си мислеше, че тъкмо Клер беше влюбена преди десет години във Филип. Това ли беше начинът да предизвиква неприятности?

— Да ви кажа честно, ако е била, не съм го забелязала. Но трябва да имате предвид, че беше невъзможно човек да се сближи с Атина. Аз се бях отказала.

Ливингстън се беше подпрял на лавицата на камината. Той се изправи.

— Е, добре, ако някой от вас си спомни нещо, което би било от полза, нека ми го съобщи.

— Ужасно съжалявам, че толкова закъснях. — Пенелоп Атуотър, пребледняла, с капчици пот по челото, се втурна в стаята, влачейки дрехите си по пода. Джобовете на огромната й вълнена жилетка бяха натъпкани със смачкани носни кърпи, чиито краища грозновато се подаваха. Нейната омачкана пола стигаше до средата на прасците й, а чорапогащникът й с телесен цвят се мотаеше около краката й.

— Трябва да науча от къде пазарува — прошепна Кит на Ригън.

— Вал, беше много мило от твоя страна. Този чай наистина ми оправи коремчето.

— Коремчето? — прошепна Ригън на Кит.

Като опитомен гълъб Пенелоп се спусна към масата със сандвичите.

— Няма да повярвате, ама аз съм гладна. Преди няколко часа ми се струваше, че никога вече няма да погледна храна. Както казват клин клин избива…

— Не се престаравай да избиваш клина, защото утре трябва да сме на кораба.

Ригън си помисли, че в гласа на Вероника имаше нотка на раздразнение. Не я обвиняваше. Знаеше, че Вероника взема много присърце това пътуване и се нуждае от твърде несигурната компания на Пенелоп. С изумление тя гледаше как Пенелоп редеше върху една салфетка купчина сандвичи.

Гласът на Ливингстън бе изпълнен с отегчение, когато той каза:

— Вие наистина не трябваше да се безпокоите, мис Атуотър. А сега искам да се извиня на всички, че ви отнех от времето при краткото ви пребиваване в Оксфорд.

Той се обърна към Филип.

— Доколкото разбирам вие нямате намерение да пътувате, професоре?

Лицето на Филип отново стана моравочервено.

— Напълно сте прав.

Вал погледна с възмущение Ливингстън.

— Филип и аз отговаряме за лятната програма в „Свети Поликарпс“. Освен това ние трябва да се грижим за къщата, докато лейди Екснър отсъства. Той е на ваше разположение.

— Точно така — отговори Ливингстън пренебрежително, обръщайки се към Ригън.

— Госпожице Рейли, вие сте имали най-голяма възможност да чуете нещо, което може да ви се е сторило незначително. Разбирам, че е минало много време, но вие имате нагласа за следователските подробности.

Ригън се присъедини към него до камината, докато другите отново напълниха с чай чашите си.

— Опитвах се да си спомня всичко, което би могло да помогне. Докато бях тук си водех дневник, който е в къщата на родителите ми в Ню Джърси. Ще помоля майка ми да го изпрати в Лос Анжелос. Имам чувството, че от него може да изскочи нещо. — Тя се усмихна на Ливингстън. — По онова време мислех, че ще бъде непростимо, ако не запиша впечатленията си от Оксфорд. — Усмивката й се смени със замислено изражение. — Никога обаче не съм си мислила, че ще ми потрябва, за да търся улики във връзка с разследване на убийство. Аз наистина живях с Атина в продължение на осем месеца и името й се споменава често в дневника. Може би там има нещо…

Ригън се обърна точно в момента, когато Вал се канеше да й предложи нова чаша чай.

— Не, благодаря Вал.

— Благодаря ви за съдействието — каза Ливингстън с лек поклон.

— Аз трябва да отпътувам утре, но бих желала да поддържам връзка с вас и да направя всичко, което е по силите ми, за да открия кой е убил Атина.

— Вярвам ви.

Ригън внезапно почувства, че стаята й се струва много тясна. Имаше чувството, че смъртта витае наоколо. Тя осъзна, че миризмата на цветя, която идваше през отворените прозорци й напомняше за погребалните бюра на г-н Рейли. Тя се обърна към Кит.

— Защо не се върнем пеш?

— Добра идея. Можем да се отбием в кръчмата по пътя — каза Кит.

Те набързо пожелаха всичко най-хубаво на Филип и Вал.

— Ще си мисля за вас на големия ви ден — каза Ригън. — Нали беше 14 септември? — Тя разтърси ръката на Пенелоп и целуна лейди Екснър по начервената буза. — Сигурна съм, че плаването до Ню Йорк ще ви хареса — каза тя.

— Ще си водя подробни бележки за впечатленията ми от пътуването — обеща Вероника. — Така че когато най-накрая се срещна с майка ви ще имам пълен отчет за това ново приключение през забележителния ми живот. Трябва да ми дадете телефона на майка ви. Доколкото ми е известно Ню Джърси не е много далеч от Лонг Айлънд, където живеят моите племенници.

— Вашите племенници? Мислех, че са ви братовчедки — каза Ригън.

— Племенници, братовчедки, каквито и да са.

— Ами — каза колебаейки се Ригън, — може би ще обядвате заедно с майка ми в Ню Йорк.

— Чудесно — извика Вероника. — Пенелоп, донеси ми писалка.

През останалата част на деня Ригън и Кит се опитаха да наваксат пропуснатото от програмата. Късно следобед те гребаха по реката, а след това бяха поканени на вечеря със студени ястия в дома на директора на колежа.

— Храната е добра — отбеляза Кит. — Обзалагам се, че следващата седмица ще получим писма, в които ще ни поискат да направим дарение като бивши колежанки.

— Ти си непоправимо цинична — каза тихо Ригън, вземайки си от картофената салата. — Просто ще се направим, че не сме ги получили.

Няколкото преподаватели, които присъстваха на вечерята познаваха Атина и разговорът неизменно се въртеше около откриването на трупа и разследването на старши инспектор Ливингстън.

Беше 11 часа вечерта, когато Ригън и Кит най-после изкачиха двата етажа до стаята си.

— Нямам търпение да се махна от тук — каза Кит. — Този пансион ми действа потискащо повече, отколкото преди. Добре, че прекарахме приятно във Венеция и в Париж миналата седмица. В колко часа каза, че ти е самолета?

— В 1 следобед, само час след твоя.

Кит щеше да лети за Ню Йорк, а Ригън за Лос Анжелос. Те стигнаха до стаята. Ригън извади ключа от джоба си и отвори вратата. На входа имаше плик, адресиран за нея.

„Обади ми се колкото и да е часът. Ужасно е важно.“

Беше подписано от Филип Уиткомб.

 

 

Макар и да знаеше, че е безполезно, Филип Уиткомб се беше опитал да разубеди леля си Вероника да пътува сама с „Кралица Гуинивър“. Той, Вал, докторът и твърдо решената лейди Екснър стояха в малката чакалня, недалеч от стаята на Пенелоп в Кралската Оксфордска болница. Охкането на Пенелоп можеше да се чуе из целия коридор. Тя трябваше да остане тук поне два дни, за да се възстанови след силно хранително отравяне и в това състояние не можеше да пътува най-малко до края на седмицата.

— В никакъв случай няма да отложа пътуването си — каза лейди Екснър решително. — Не ме интересува, че има рейс след две седмици. След две седмици мога и да не бъда между живите. Пенелоп може да дойде със самолет в Ню Йорк, когато се оправи. Утре заминавам. — Лицето й придоби онзи израз на муле, който Филип добре познаваше.

— Лейди Екснър, ако ми позволите да предложа нещо… — започна докторът.

— Не можете да ми предложите да остана вкъщи — озъби се тя. — Едно отложено пътуване е все едно да не го извършиш. Който се колебае, губи. Днес е първият ден от остатъка от живота ви, а утре е първият ден от почивката ми. — Усмивката й изразяваше повече непоколебимост, отколкото благоразположение.

— Не мислите ли, че г-ца Атуотър ще се почувства зле, ако тръгнете без нея? — попита плахо докторът.

— Не толкова зле, колкото ще се почувствам аз, ако не съм на кораба. Освен това вчера аз й казах да спре да се тъпче. — Тя се изправи. — Трябва да вървя вкъщи, за да завърша опаковането на багажа. Пенелоп не е чак толкова зле, нали докторе?

— Тя е твърде болна, но смятам, че ще се оправи — съгласи се докторът.

— Благодаря ти, Филип, хайде Вал.

— Може ли да ви предложа нещо, лейди Екснър? — попита Вал.

— Зависи какво е то.

— Не е да си останете вкъщи — успокои я Вал. — Все пак пътуването Ви ще бъде по-приятно, ако имате компаньон.

— Вал, н-н-но кой би могъл да дойде за толкова кратко време — попита с нетърпение Филип. — Проклетият кораб ще отплава след 13 часа.

Тънката усмивка на Вал изразяваше задоволство.

— Някоя, която вече си е стегнала багажа, която, според собствените й думи, тъкмо е изпълнила една задача и която вероятно ще се възползва от възможността да прекара известно време с милата Вероника. Ригън Рейли.

Ригън слушаше с нарастваща изненада молбите на Филип да приеме предложението да стане ангел пазител на Вероника за пет дни и нощи.

— Ак-к-к-о тя тръгне сама с този кораб, з-з-знам, че ще свърши по средата на Атлантическия океан. Второто шери ще я удари направо в главата, а доколкото съм чувал, главното занимание на тези кораби е пиенето. Пенелоп обича да яде. Тя може да издъвче дъбово дърво по-бързо от семейство бобри и предпазва Вероника от прекомерно пиене, защото я мъкне до бюфета със закуските, вместо до бара. Ще ти платя двойно повече, отколкото е дневната ти такса. Работата обаче е за през всичките 24 часа на денонощието. Трябва да те предупредя, че има навика да си ляга по необичайно време. Понякога прекарва будна половината от нощта и на другия ден спи по три часа следобед. Ако спи следобед ще можеш да използваш времето, както намериш за добре.

„Двойна дневна такса — помисли си Ригън, и пет дена на луксозен кораб. — Разполагаше с време. Дори се бе обадила на Ливингстън и му бе предложила да остане малко по-дълго, но той беше казал, че на този етап наистина нямаше да има какво да прави. Може би докато Вероника дремеше, щеше да може да се промъква до родителите си.“

— Добре Филип, в колко часа ще ме вземат?

— Какво ще правиш — почти изпищя Кит, когато Ригън й обясни съдържанието на телефонния разговор. — Трябва да ти кажа, Ригън, че този път губещата ще бъдеш ти.

— На мен ми плащат, а това ще притъпи несгодите. — Ригън изу обувките си. — Може и да не ти се вярва, но ще трябва да измина целия път до Саутхемптън в микробуса на „Свети Поликарпс“ с онзи раздрусвач Едуин зад кормилото и по-добре ще е да се опитам да поспя.

— Ще дойда с кола от Кънектикът да те посрещна, когато корабът ги пристигне. Да се надяваме, че няма да се наложи да те пренасям на гръб до колата.