Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (15)

В океана

Кеймърън Хардуик прекара безсънна нощ. Отново и отново прехвърляше в ума си плана, който беше измислил. Представяше си голямата каюта. Ако старата кранта се събудеше, когато се справяше с Рейли, щеше да стане много рисковано. Погледна към шишенцето с капките, докарващи до безсъзнание, което стоеше на нощното му шкафче. Действаха в продължение на няколко часа. Щеше да ги сложи тази вечер в питието й до 10 или най-късно до 11 ч. главата на Екснър щеше да клюмне. След партито, което даде миналата вечер, би трябвало да се чувства изтощена. Докато той успее да се вмъкне в съседния апартамент вече няма да е на себе си. Усмихна се.

Рейли. Много му се искаше да подслади и нейното питие, но беше твърде рисковано. Чувстваше, че тя изпитва към него някаква странна неприязън. Никога не би му позволила да се приближи толкова близо, а дори и да го направи, ако внезапно й се приспеше, много щеше да се разтревожи. С нея трябваше да разчита на изненадата. Ако спи, когато влезе вътре ще разполага с още няколко ценни секунди. Ако не, беше уверен, че ще се справи с нея, преди да успее да посегне към телефона. Вече беше проверил, че телефонът в гостната беше на една маса, която стоеше зад разтягащото се канапе — твърде далеч, за да се вкопчи в него, преди да е стигнал до нея. Ако започнеше да крещи, това нямаше да й помогне. Как беше тази пословица — ако дървото падне в гора, в която няма никой, кой ще го чуе? Хардуик погледна часовника си. Беше 6 ч. сутринта. „По-добре ще е да стана“ — каза си той. Предстоеше интересен ден, а и времето изглежда щеше да помогне. Беше добър знак. За вечерта се предвиждаше облачно време. Когато пусна душа, в ноздрите го удари миризма на силно хлорирана вода. „Как могат хората, които работят на този кораб, да се къпят седмица след седмица с тази вода — помисли си той. — Стюардът. Нека се надяваме, че няма да се опита да попречи тази вечер. Дано към 1 ч. вече да е упоен в стаичката си от д-р Джек Даниълс. Ще мина покрай него, ще си свърша работата и ще се върна тук, за да чакам — да стигна до сушата, свободата и големите пари.“

„Поради някаква причина днес се чувствам изнервена и се безпокоя за Вероника“ — мислеше Ригън, докато двете с Вероника се обличаха. Бяха спали до по-късно от обикновено. Ригън беше заспала едва след 5 ч., а от непрекъснатото движение, в което се намираше напоследък, и Вероника изглежда започваше да се изморява. Реши да се откаже от фитинг упражненията.

— Всичко е наред, Ригън — увери я Вероника. — Наистина се чувствам доста добре. Днес е подходящ ден за почивка, за стягане на багажа, за сбогуване с нашите нови приятели и за подготовка за втората част от моето приключение, което започва утре.

— Какво чух, няма да ходите на никакви семинари днес? — попита Ригън.

— Мисля, че не ми се слуша отново за финансовото планиране. Филип е наел човек, който да се грижи за това. Що се отнася до екстрасенса, бих предпочела да отида на самостоятелен сеанс с някой в Ню Йорк. Чух, че имало няколко добри, които работели в ресторанти. Идвали сами на масата ви. Ще заведа и моите племенници. — Вероника седна при подноса със закуската. — Толкова съм доволна, че днес поръчахме да ни донесат закуската в стаята. След това можем да се разходим по палубата „Лидо“, както направихме онзи ден следобед.

— Добра идея — каза Ригън.

Някой почука на вратата. Тя остави чашата си с кафе на подноса.

— Кой ли пък може да е сега — запита се Ригън и отиде да отвори.

Пред нея стоеше Геби Гейвин с доста изнервен вид.

— Всичко наред ли е? — попита той. — Обезпокоих се, когато лейди Екснър не се яви на упражненията тази сутрин.

— Да, всичко е наред, — чу се отвътре гласът на Вероника. — Днес е ден за релаксация. Влезте, г-н Грей.

Като мина покрай нея, Ригън си помисли, че през последните два дни се е състарил.

— Бих искал да ви съпроводя до всичките занимания, които ще посетите днес, лейди Екснър. Да бъде човек във вашата компания е такова удоволствие, а й това е последният ни ден. Ригън, може би искаш да си свободна за известно време.

— Благодаря ти, Гейвин, но днес Вероника и аз сме решили просто да почиваме на палубата „Лидо“, нали така Вероника?

— Точно така. Защо не дойдете с нас? Отдавна мина времето, откакто такъв красив джентълмен като вас е пожелавал компанията ми.

„Вероника пак започна с нейните флиртове — каза си Ригън. — Чудя се дали един ден няма да напише поема за Гейвин.“

— О, Марио, не мога да чакам повече — извика радостно Имакулата, докато си слагаше грим около очите. — Кога ще отидем горе?

— Стюардът каза по всяко време след 10 ч. — каза Марио, докато си връзваше връзките на кецовете.

— Ще си направим наше парти в един от двата най-луксозни апартамента на този кораб. А сега много ми се иска да закуся.

След като за втори път сложи туш на миглите си Имакулата затвори ципа на тоалетната си чантичка.

— Ще си взема специално черното бельо. Нали имаме късмет, че във втория апартамент няма никой, а и стюардът беше толкова мил.

— Скъпа, за пари всеки става добър.

— Знам, обаче той би могъл да си има неприятности.

— Да, ама аз му казах, че караме нещо като втори меден месец, а и никога не бихме могли да си позволим да наемем такъв апартамент. Никой няма да узнае, а той ще изкара допълнително 200 долара. — Марио прегърна Имакулата.

— Ще си припомним първата ни брачна нощ.

Имакулата го погледна с недоумение.

— Но, Марио, не си ли спомняш, че ти заспа в оная нощ?