Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (11)

В океана

— Ригън, е-хе, ето те и теб! — развика се Вероника. Тя и нейните съекипници от заниманията по седяща гимнастика тъкмо измъкваха задниците си от столовете с вдигащи се седалки.

Ригън си каза, че както гимнастикът има своята успоредка, хокеистът — стик, културистът — гирички, тези спортисти имаха също всичко необходимо да практикуват любимия си спорт — сгъваеми столове.

— Да, ето ме и мен. Как минаха упражненията?

— Чудесно. Хареса ли ви, г-н Грей?

— О, да. — Грей се усмихна, събудил се тази сутрин с нови надежди и нов прилив на енергия за постигане на задачата си, каквото и да му струваше това. — Ригън, нямаше нужда да идвате до тук. Казах ви, че ще ви намерим в каютата.

— Няма значение. Вероника каза, че иска да отиде на семинара по поезия. Помислих си, че можем да видим снимките от снощи и след това да се отправим за там. — Ригън се обърна към Вероника. — Освен ако искаш да се върнеш в каютата.

— Не, разбира се. Г-н Грей, можете да си починете за известно време. Нямам търпение да видя снимките. Хайде, Ригън. Благодаря ви, г-н Грей. Ще се видим по-късно.

Когато тръгваха, Ригън забеляза как лицето на Геби Гейвин помръкна. Може ли пък чак дотолкова да се е разочаровал, че не е съпроводил Вероника обратно до каютата? Защо?

Половин час по-късно Вероника се отправи с шест снимки от капитанската вечер в ръка към библиотеката, в която щеше да се състои семинарът. Между снимките имаше и общи, на които не се виждаше нито едно познато лице, но според нея те щели да покажат чудесната атмосфера.

— Ригън, не знам защо не ме накарахте да поръчам още една ваша снимка за родителите ви. Сигурна съм, че много ще се зарадват.

— О, Вероника, те имат толкова много мои снимки. Нали съм единственото им дете. Запечатали са на снимки всеки миг от живота ми, колкото и незначителен да е бил той.

— За нещастие, — продължи Вероника — от литературата, която съм изчела за безплодието, стигам до заключението, че в спермата на сър Джилбърт живите клетки са били отчайващо малко. — Тя премина в шепот, добавяйки. — Бог ми е свидетел, че съм имала много възможности да зачена.

„Горката Вероника, — помисли си Ригън. — Пак се върна на любимата си тема.“

Пред катедрата в библиотеката поетът — един дребен човечец, който приличаше на Пилсбъри с черни очила, бяла закопчана до горе риза, бермуди, черни три-четвърти чорапи и обувки с широки бомбета, — започна въведението си.

— От ранна възраст — каза с носовото си произношение Байрон Фрост — винаги съм обичал да пиша стихове. Нашият учител в пети клас ни караше да пишем хайку. Знаят ли всички какво е хайку?

— Това е японска дума — отговори Вероника.

— Стих, в който първият и третият ред в първата строфа и седмият във втората не се римуват.

— Да, точно така. Преди края на часа всеки от нас трябваше да напише по един такъв стих. Но аз искам да започна със съвета, че трябва да пишете за това, което знаете и чувствате най-силно. Например написах ода в чест на моята любима съпруга Джорджет, която веднага ще ви рецитирам. — Той свали очилата си, скръсти благоговейно ръце и загледа влюбено към една жена, която според Ригън трябваше да е г-жа Фрост. — Джорджет, моя единствена любов…

Любимата г-жа Фрост слушаше в унес съпруга си. Докато я наблюдаваше, Ригън си спомни за това, което Клер твърдеше за Атина — че била хипнотизирана от рециталите на Филип. Тя отново и отново си спомняше как преди години Филип й каза:

— Това е един от рисковете да бъдеш наследница… Тя ще се върне…

А сега полицейският инспектор отново попита дали не си спомня да е имало нещо между него и Атина. Тялото й бе намерено в пущинаците до имението на Екснър. Мисълта на Ригън непрекъснато скачаше ту към Оксфорд, ту към Гърция. „Може би като се върна в каютата, факсовете ще са пристигнали. Нужно ми е нещо съществено.“

— Иска ли някой от вас да рецитира стихове — попита емоционално настроеният Байрон Фрост.

Още преди Вероника да скочи на крака, Ригън се въоръжи с търпение, защото знаеше, че сър Джилбърт ще възкръсне.

— Моят непрежалим покоен съпруг сър Джилбърт Екснър беше поет. По всяко време и на всяко място пишеше стихове. Когато бяхме в леглото, ме вземаше в ръце и рецитираше любимите си стихове. Миг преди да издъхне, ме придърпа към себе си и ми прошепна своя последен стих: „… Бих искал да кажа, да кажа, да кажа, по специален начин, начин, начин…“

„Не, не, не“ — каза си Ригън.

 

 

Стюардът беше оставил плик върху шкафа за дрехи.

— За теб Ригън — каза Вероника, като го погледна. — Колко мило. Надявам се, че е от обожател. За минутка ще се преоблека. — Тя изчезна в банята.

Ригън разкъса плика. Вътре имаше преводи на английски и фотокопия от информации от няколко гръцки вестника. „Най-после“ — помисли си тя, когато ги слагаше в чантата си. Бяха решили вместо пълен обяд да хапнат по един хамбургер.

Когато Вероника излезе от банята, беше облечена в спортна фланелка с къси ръкави на червени и бели ивици, къси панталонки в подобаващ цвят и червени сандали. Тя си взе шапката с козирката, тъмните очила и последния роман на Нора Ригън Рейли.

При басейна успяха да намерят два още незаети шезлонга. Настанявайки се, Ригън погледна към дирята, която оставаше след кораба. „В средата на океана сме“ — помисли си тя. Опита се да си представи как се чувства човек сам сред океана.

— На тази снимка майка ти изглежда чудесно — каза Вероника, като гледаше корицата на последния труд на Нора. — Ти приличаш на нея. Чувствам, че ще се запознаем.

„Тъкмо от това се страхувам“ — каза си Ригън.

Вероника разтвори книгата.

— Приятно ми е да чета тази книга, когато съм с теб, Ригън. Ако имам някакви въпроси, мога да черпя информация от извора за негодниците и убийците, които ще намеря тук — каза весело Вероника, като прелистваше с палец страниците отзад напред.

— А сега на работа.

Ригън се усмихна разсеяно и посегна към торбата с факсовете. Разгърна ги на колената си и се зачете. Първото заглавие гласеше: „За втори път трагедия сполетява видна фамилия.“ Следваше текст:

„Разложеното тяло на Атина Популос бе открито в края на седмицата в една гориста местност в Оксфорд, Англия…“

Журналистът беше разказал подробно и в клюкарски стил историята за таблоид, който се продава в супермаркет.

„Преди близо 11 години лелята на г-ца Популос, Елена Карвелос беше убита, когато внезапно се завърнала в дома си. В момента там се извършвала кражба с взлом. Тя също била удушена. Откраднати били безценни стари бижута. Г-ца Популос била много привързана към леля си и преживявала това много тежко.“

Ригън спря да чете за момент. „Предишната вечер по време на вечерята тъкмо говорехме за откраднати бижута, и някой спомена нещо за стари бижута. Геби? Не. Кой?“ Сигурно щеше да се сети по-късно.

Продължавайки да чете, Ригън научи, че Атина е с десет години по-малка от предхождащото я дете в семейството, често била оставяна сама от родителите й на грижите на прислугата. Обожавала леля си, прекарвала с нея и децата й всяка възможна минута и, както се посочваше в материала, някак си се променяла коренно, когато се намирала сред тяхната жизнерадостна атмосфера.

„Иска ми се да бях проявила разбиране към нея — помисли си тъжно Ригън. — Защо тя никога не ми каза, че е била толкова привързана към леля си? Родителите на Атина били в чужбина през онова лято и тя живеела при леля си, когато станала трагедията.“ Ригън разгледа внимателно снимките на семейството на Атина. Нейните сестри и брат й, които сега всичките бяха минали 40-те, изглеждаха много красиви. Атина явно приличаше на набития си баща и бе наследила неговите по-грубовати черти. Брат й Спирос беше казал: „След смъртта на леля ми помислихме, че една промяна на обстановката ще се отрази най-добре на Атина. Изпратихме я в английски колеж, надявайки се, че това ще й помогне да се възстанови. Никой не е мислил, че ще се стигне до нова трагедия“.

Цитираха се думите на дъщерята на Елена, която сега беше на 18 години: „Винаги съм гледала на Атина като на по-голяма сестра. Прекарваше много време с нас. В деня, когато майка ни умря, нашата гувернантка се шегуваше, че се чувства ненужна, защото Атина беше готова винаги да помогне. За майка ми обаче важното беше, че можем да научим английски от нея.“

Ригън прочете и останалите материали. Всички бяха подобни на първия. Нямаше някаква голяма полза от тях. Може би в местния вестник, който според Ливингстън трябваше да пристигне утре, щеше да има нещо по-полезно. Местните вестници бяха по-бъбриви.

— Нещо интересно? — попита Вероника. — Толкова ми е мъчно за бедното момиче.

— Никаква полза, но утре ще получа нови факсове от Гърция. — Ригън въздъхна и прибра материалите в чантата си.

— Всички тези приказки за Гърция. Забравих да ти кажа, че Вайълет Кон твърдеше пред мен, че срещнала Кеймърън Хардуик в Гърция. Въпреки че той отрича това, тя твърди, че там бил келнер.

— Кога е било това, Вероника?

— Преди 11 години.

 

 

— Марио и аз прекарахме чудесно — каза Имакулата, докато сервираха предястията. — Тази вечер на нощния бюфет ще покажат голямо копие на Статуята на Свободата, направено от масло. Не искаме да го изпуснем. Като си помисля, че моите дядо и баба и родителите на Марио са имигрирали в Америка, посрещнати от Статуята на Свободата, побиват ме тръпки. Марио, да не забравим да вземем фотоапарата.

— Ъ-хъ, ъ-хъ — изсумтя Марио, захапвайки филия, покрита с раци от Аляска.

„Повечето хора тук изглеждат много доволни — помисли си Ригън. — Силви е усмихната.“ Следобед Ригън я беше видяла да отива в киносалона с Вайълет Кон и брат й. Тенът на Дейл и Кенет бе станал по-очебиен, благодарение на следобеда, прекаран в излежаване на слънце край басейна. Това не беше обичайно време за трансатлантическите пътувания. Вероника беше ходила на сеанса със завързаните очи при екстрасенса и беше участвувала в играта на бинго, макар и да не беше спечелила този път. Тя бе заета да кани всички офицери и други видни фигури от персонала в това число и Лойд. Геби Гейвин изглеждаше малко вглъбен в себе си и изнервен. Не бяха го виждали много-много сутринта, но го мернаха в залата за бинго. И, разбира се, тук беше Кеймърън Хардуик.

Отпивайки от чашата си с „Шардоне“, Ригън го попита:

— Какво правихте днес, Кеймърън?

Той сви рамене.

— Бях в спортния салон и вдигах тежести, а после поплувах. Никак не се чувствам добре, когато се движа малко. — Той счупи една франзела на две с големите си силни ръце.

„Не би трябвало да идваш на презокеанско пътуване, само за да вдигаш гири“ — помисли си Ригън. Видя как Вероника постави цигарето си в пепелника, който използваха заедно с Марио. Изведнъж си даде сметка, че не беше виждала никога Хардуик да пуши. „Защо някой, който се грижи толкова много за здравето си, сяда на маса за пушачи? Според мен, има прекалено много неща около този човек, които противоречат на нормалната логика“ — каза си Ригън. Поглеждайки ролекса на китката му, тя се зачуди дали някога тези ръце са прибирали чиниите от ресторантските маси в Гърция. Трудно е човек да си представи човек как би изпълнил нечия поръчка.

— Да не забрави някой, че утре вечер в 5 ч. ще има коктейл у нас — припомни им Вероника. — Ще имаме два часа на разположение да си побъбрим преди вечеря. Искам всеки от вас да ми напише адреса си и аз ще дам списъка с адресите да ги размножат за всеки, за да продължим да поддържаме връзка.

Ригън забеляза, че за Марио и Имакулата това беше чудесна идея. Представи си коледни картички, на които Марио Трети и Консепсионе стоят край огнището с коледни гирлянди над главите.

 

 

Четвъртък, 25 юни

— Ригън, време е за ставане! — пропя Вероника и, дръпвайки одеялото, я погъделичка по петите.

— С какво съм заслужила това? — каза си съкрушено Ригън, мъчейки се да отвори очи.

Независимо от големите й усилия да стане ранобудна, тя никога не можа да се превърне в онези чучулиги, които ставаха сутрин от леглото бодри и жизнерадостни.

— Толкова съм доволна, че снощи не останахме дълго в казиното. Такова удоволствие беше да се върнем тук и да почетем в леглото, макар че аз останах по-късно, отколкото трябваше с книгата на майка ти. Ти беше вече заспала и аз просто трябваше да си наложа да изгася лампата в 1 ч. Нямам търпение да го разкажа на майка ти, когато най-после се срещна с нея.

— О, чудесно, Вероника. Тя много обича да чуе мнението на читателите за нейните книги. — Ригън се обърна, придърпа завивките върху себе си и си помисли колко хубаво би било да поспи още един-два часа. — Колко е часът?

— Седем и половина. Трябва да слезем долу да закусим и в 9 ч. да бъдем във фризьорския салон.

— Ще ходиш ли на фитинг упражненията тази сутрин?

— Нямам време. Трябва да ни нагласят, а след това ще се подготвяме за коктейла.

Ригън се подпря на лакти:

— Да ни нагласят?

— Разбира се. Запазила съм и за двете часове за маникюр, педикюр, маска за подмладяване, масаж, опаковане с водорасли, сешоар и гримиране.

— Сигурна ли си, че ще можем да излезем от там до пристигането ни в Ню Йорк? — попита Ригън, стъпвайки на пода. Все пак тя си каза, че това звучи по-добре, отколкото да ходи на лекциите по финанси и поезия.

— Разбира се. — Вероника отвори с широк жест плъзгащата се врата към терасата и пое дълбоко соления морски въздух. Ригън си помисли, че косъмчетата на ноздрите й бяха подложени на по-голям натиск, отколкото инсталацията за пречистване на въздуха в някоя фабрика.

— Ще ни сервират обяда там — обясни Вероника. — За нещастие, ще трябва да забравим за всички днешни лекции. Мисля, че тези неща са необходими за една очарователна и красива домакиня. Вероника излезе на палубата като си тананикаше. — Какво направих за любовта…

Ригън я зяпаше, протягайки крайниците си. „Вероника е щедра — помисли си тя. — Но не трябваше да ме записва за всички тези процедури. Ще й струва сума пари.“ Влезе в банята и се огледа в огледалото. Около очите й имаше две тъмни петна. Мисля, че маската за подмладяване май ще дойде тъкмо навреме.

— Добре ли се чувствате, мис Рейли? — попита я „разкрасителката“ с безупречна кожа и грим, когато приключи с опаковането на тялото й в пластмасови ленти и електрически одеяла.

„Толкова удобно, колкото би могъл да се чувства човек, увит в тези миризливи и лигави листа — каза си Ригън.“

— Да, чувствам се чудесно.

— Това е добре, защото всички, които малко или повече страдат от клаустрофобия, може да се поизмъчат.

„Е, добре че ми го каза.“

— Затова пък, когато приключи, ще се почувствате прекрасно. Всички мъртви клетки по кожата ви ще бъдат махнати и токсините ще бъдат извлечени от организма ви.

— Така ми каза и една жена от нашата маса.

— Коя е тя?

— Имакулата Бутакавола.

— О, да. Тя беше тук онзи ден. Чудесна жена. Обича да говори за семейството си.

— Зная.

— Тя ще идва днес следобед да й правят фризурата. Щяла да ходи на някакво парти тази вечер. Предполагам, че ще е на вашето.

— Да.

— Чудесно, — каза тя с онзи шепнещ глас, с който бяха научени да говорят разкрасителките от тези тъмни гробници, в които хората влизаха доброволно.

— Отпуснете се, наслаждавайте се. Ще бъда отвън, ако ви потрябвам. След половин час ще ви разопаковаме и ще вземете душ преди следващата процедура. — Тя затвори почтително вратата, а Ригън очите си.

Минутите минаваха и Ригън осъзна, че не може да се отпусне. Мислите за Атина и семейството й отново погълнаха вниманието й. Тялото на Атина, намерено под купчина листа, смирено, безжизнено. Пенелоп отровена. Въпроси около Кеймърън Хардуик. Ригън се сгърчи от неприятно чувство, когато одеялото започна да се загрява и тя разбра, че не може да мръдне. Приличаше някак на абсолютната липса на напредък по случая, с който се занимаваше, въпреки че посред океана не би могла да направи кой знае какво. Беше като схваната. „По дяволите! Само си губя времето тук — каза си тя, чувствайки как потта изтича от порите й.“

Пихтиестата маса върху тялото й ставаше все по-гореща. Чувстваше се като прогизнала. Опита се да раздвижи ръцете си, но те бяха прилепени плътно от двете й страни.

За миг я обзе истинска паника, когато си представи тялото на Атина, разлагащо се в съседната на Лиуилин Хол гора, покрито с мокри миришещи листа.

— Госпожице, госпожице, госпожи-и-и-це! — извика тя.

Вече беше 3 ч. следобед, когато Ригън и Вероника се върнаха в апартамента.

— Коафирани, маникюрирани, масажирани, гримирани — каза Ригън. — Благодаря ти, Вероника. Лошото начало се превърна в нещо наистина хубаво.

— Да се понагласи човек е добре за душата, нали? Съжалявам, че опаковането в морски водорасли не ти понесе, скъпа. Когато се подложих на тази процедура просто си представих, че сър Джилбърт ме е притиснал здраво в прегръдките си. Естествено исках това никога да не свършва. — Вероника се погледна в огледалото на тоалетната си масичка и поправи косата си. — Била ли си влюбена, Ригън?

— Само веднъж в седми клас.

Вероника се разсмя.

— Не, имам предвид истински.

— Имах няколко погрешни опита. Кой знае? — Ригън сви рамене и погледна ноктите си, лакирани в „пленително“ червено, както беше модно да се казва. „Не е ли прекалено ярък този лак? — помисли си тя. — Може би трябваше да сложа «пагубно» тъмновиолетова или «секси» ягодово. Кой ли ги измисля тези наименования?“

— Когато се влюбиш, — продължи Вероника — животът ти ще се промени. Ще знаеш, че точно това си търсила. Предполагам, че ще трябва да целунеш доста жаби, преди да откриеш своя принц.

— Ами аз вече целувах доста принцове, които в крайна сметка се оказваха жаби — промърмори Ригън.

— Ригън, надявам се, че накрая ще намериш някой като сър Джилбърт. Знам, че малко прекалявам с приказките за него, но той беше и винаги ще бъде моята голяма любов.

Ригън седна на леглото до нея. Изглежда, че е точно така.

— О, скъпа, преди да го срещна до известна степен имах манталитета на стара мома. Всеки ме мислеше за луда, че прекарвам толкова много време с толкова възрастен мъж. Той обаче имаше такъв младежки дух. Караше ме да се чувствам така необикновено и много влюбена. Да бъдеш с него бе все едно да се завърнеш вкъщи. Някои мислеха, че съм се хванала за него заради парите му. — Вероника повиши глас. — Това обаче не беше вярно. Той искаше да се ожени бързо за мен, за да бъда осигурена, ако нещо се случи с него. Мисля, че стана прекалено скоро, но той настояваше. — Вероника въздъхна. — Тези две седмици бяха най-хубавите в живота ми и никога повече не открих друг, който би могъл да го замести. Но — Вероника скочи на крака, — това не означава, че не трябва да продължавам да търся, нали Ригън? — Тя плесна с ръце. — Ние ще даваме прием тук. Барманът и келнерът ще дойдат в 4 ч. и трябва да бъдем готови. Мисля, че ще е чудесна идея да си отворим бутилка шампанско и да си пийваме, докато се обличаме. Какво ще кажеш, Ригън?

— Защо не?

— Ами да, защо не?

Вероника се запъти към хладилника.

— В края на краищата, веднъж се живее.

— Точно така.

— О, Ригън, толкова е хубаво, а ни остана само още един цял ден. Не мога да не се вълнувам, че ще срещна моята племенница и децата й, но въпреки това не ми се иска пътуването ми да свърши.

 

 

В 5 ч. апартаментът „Камелот“ беше готов за началото на коктейла. На стратегически важни места около масата бяха сложени свежи цветя, блюда със сирена и купи с пресни плодове. На масата за коктейли барманът режеше лимони на тънки резенчета. Отвън на терасата келнерът се въртеше около миниатюрна печка, подготвяйки подносите с топли сандвичи. Късното следобедно слънце огряваше водите на океана и „Кралица Гуинивър“ се носеше величествено към Ню Йорк.

— Тук има храна за цял полк — каза Ригън, вземайки си едно морковче.

— Да, обаче винаги е по-добре да има повече, отколкото да не стигне — каза небрежно Вероника.

„Тогава какъв беше проблемът на партито в Лиуилин Хол миналата седмица — помисли си Ригън, когато на вратата се почука. — Обзалагам се, че е Робин Лийч.“

— Идвам — пропя Вероника, оглеждайки се още веднъж в огледалото. Отиде до вратата и я разтвори така широко, като че ли отваряше царски порти. На входа не беше техният първи гост, а един непохватен млад стюард, който пристъпваше от крак на крак.

— Нося плик за мис Рейли.

— Благодаря ти, скъпи. Ще влезеш ли да изпиеш едно питие?

— Съжалявам мадам, с удоволствие бих изпил едно, но съм на работа.

— Добре, ако имаш почивка, отбий се. Не се знае колко дълго ще продължи партито ни.

— Чудесно.

Ригън бързо слезе по стъпалата между двете нива на апартамента и взе плика от ръцете на Вероника. „Сигурно са останалите факсове от Гърция. Само ще ги прегледам набързо.“ Застанала в преддверието с Вероника, надничаща през рамото й, Ригън разкъса плика и извади съдържанието му. На първата страница имаше снимка на Атина с леля й, нейните деца и гувернантката им. Под снимката имаше следният текст: „Минути преди смъртта си Елена Карвелос се е снимала на плажа в Скулис и това е последната й снимка с децата й.“

— Ама това е Вал!

— Какво говориш Вероника?

— До момичето с тъмните коси.

— До Атина?

— Ами да. Това е Атина. Бедното дете. Обаче точно до нея стои Вал. Веднъж разглеждах един от годишните дневници на Филип от „Свети Поликарпс“ още преди десет години и там ми попадна снимката й. Това е било през първата година от постъпването й като преподавателка там. Изглеждаше точно така.

Ригън почувства как адреналинът й рязко се покачи. „Запази спокойствие — помисли си тя — Вал никога не беше казвала, че познава Атина.“

— Но, Вероника, това е такава неясна снимка. Тя е преснимана на факсова хартия, още повече че в онези години почти всички бяха с такава прическа. Виж, тук пише, че тя се казва Мери В. Кук. „Дали това не е резултат от изпитите три чаши шампанско? — помисли си Ригън.“

— Ами тогава изглежда, че тя просто има двойник. А какво означава инициалът В.? — попита Вероника, преди да смени темата и да отвори на второто почукване на вратата. Фигурата на Кеймърън Хардуик изпълни рамката.

— Здравейте, госпожи!

— Нашият пръв гост — извика Вероника. — Заповядайте.

— Здравей Кеймърън — каза Ригън, напъхвайки факсовете обратно в плика. Тя отвори най-горното чекмедже на шкафа и ги постави вътре, казвайки си, че би искала да има време да ги проучи още сега.

„Няма да мога да ги прегледам, преди да свърши вечерята — помисли си тя с нетърпение.“

— Виж, Ригън, Кеймърън ни е донесъл кутия с шоколадови бонбони. Не е ли много предвидливо?

— О, да, чудесно — каза Ригън, спомняйки си последния път, когато някой й беше подарявал шоколадови бонбони. Беше едно нейно старо гадже от Ню Йорк, който беше идвал в Лос Анжелос по работа. Едва по-късно разбра, че бонбоните ги подаряваха на пътниците от първа класа на авиокомпанията „Транс Америкън“.

„Всеки знае, че има хора, които могат да ти подарят ненужните си сватбени подаръци — помисли си Ригън и измъкна от края на кутията, донесена от Кеймърън, един бонбон.“ Пъхна го в устата си с надеждата, че ще е шоколадов карамел. Защо пък да не им поднесе шоколад? Но докато дъвчеше шоколадовия бонбон с пълнеж, нервен спазъм присви стомаха й. „И Вал, и Кеймърън са били в Гърция и никой от тях не си признава. Защо? Вероника може да греши. Може и Вайълет да греши. Трябва да открия в кой град е била Вайълет Кон — каза си Ригън. — И нямам търпение да се обадя на Ливингстън. Разбира се, дори Вал и Кеймърън да са били, там това все още не означава, че са извършили нещо нередно.“

Тя погледна към палубата, където келнерът изваждаше сандвичи от фурничката, а после трябваше да си поеме дълбоко въздух, когато си спомни, че Вал е била в Лиуилин Хол, когато беше отровена Пенелоп.

— Ама това местенце си го бива — се чу гласът на Марио, когато той и Имакулата видяха за първи път апартамента „Камелот“.

— Скъпа, ако някога спечелим от лотарията, ще направим още едно пътуване и ще ангажираме този апартамент.

— Първо трябва да отделим известна част за образованието на децата, Марио. Но в такъв случай бихме могли да вземем цялата фамилия. Нали ще е чудесно? — Очите на Имакулата блеснаха, когато си представи тази възможност.

Ригън отиде при тях.

— Можете да настаните другата част от семейството в отсрещния апартамент и целият район ще бъде на ваше разположение. — Как ви се струва това, Марио?

Марио се засмя, прегръщайки Имакулата.

— О, не давайте на жена ми такива идеи. Значи тук има още един такъв апартамент?

— Да, и той е празен за това пътуване. Трябваше да вземем ключовете и да организираме партито и в двата апартамента — каза Ригън, опитвайки се да поддържа тона, обичаен за светските коктейли. — Тогава Вероника можеше да покани всички на кораба.

— Мисля, че тя вече го е направила — обади се Дейл от вратата. Зад него се усмихваше Кенет. Пред асансьора имаше доста хора.

— Ще донеса нашите питиета, преди да са се струпали много хора на бара. Какво ще пиеш, скъпа? — попита Марио Имакулата.

— Ами, чакай да помисля, започна Имакулата. — Вече пих едно модно питие днес и в него имаше ром. Не искам питие с ром, но в края на краищата може би ще трябва да пия пак такова, защото не е хубаво да ги смесвам. О, я виж! Има шампанско и…

— Ела да отидем заедно до бара, за да решим. — Марио се обърна към Ригън и Дейл. — Моля да ни извините.

— Това място е невероятно — каза Дейл, оглеждайки се наоколо, докато Кенет отиде до бара за питиетата.

— Да, наистина — съгласи се Ригън, отпивайки от шампанското. Тя видя как Хардуик се измъкна на палубата и застана на перилата с гръб към останалите.

— Ригън, много ми харесва прическата, която са ти направили — каза Кенет, подавайки на Дейл чаша уиски. — Сложили са малко повече спрей, но те изглежда винаги правят така.

— Кенет и аз никога не можем да не говорим професионално. Докато оглеждам мебелите, той гледа прическите на хората и си казва, че би използвал по-добра боя…

— За един — гребен, за друг — коса — издекламира Кенет. — Ригън, разбрахме се с Вероника да се видим тук в събота следобед в 4 ч. Ще пийнем шампанско и аз ще среша косата на Вероника. Иска да изглежда шик, когато се срещне с племенницата си. Искаме до пет часа да сме долу, за да бъдем на палубата, когато навлезем в пристанището на Ню Йорк и корабът минава покрай Статуята на Свободата.

— Четири часа? — повтори въпросително Ригън.

— Това е традиция, която сигурно не би искала да пропуснеш. Вероятно ще изкараме цялата нощ. Защо не дойдете при нас — попита Дейл.

— Благодаря ви, момчета, но все пак мисля да поспя няколко часа — каза Ригън.

След половин час партито беше в разгара си. Силви пристигна с Милтън и Вайълет. Когато ги поздравяваше, Ригън забеляза, че тя изглежда така, като че ли е ударила голямата печалба от лотарията, очевидно доволна да направи впечатление на Милтън и неговата неприятна сестра.

— Да, да — каза Вайълет, оглеждайки се с критичен поглед наоколо. — Много добре. О, Милтън, тук е онзи млад грубиян. Не знам дали трябва да останем.

Ригън разбра, че Вайълет гледа към Кеймърън Хардуик, а на Силви сякаш й потънаха гемиите.

Ригън хвана леко под ръка Вайълет и каза.

— Моля ви, останете. Тук има толкова много интересни хора. Лейди Екснър ми каза, че сте срещнали Кеймърън в Гърция.

— Абсолютно съм сигурна. Той ни сервираше през 1981 г., в която почина моят скъп Брус.

Ригън я придружи до бара и небрежно каза:

— Следващото ми пътуване ще бъде в Гърция. В кой град бяхте вие?

Без да се замисли, Вайълет каза категорично.

— Скулис.

 

 

— Не, не, не правете глупости, г-н Грейв. Няма да позволя това — настояваше Вероника.

— Ама само за няколко минути ще сложа в ред всичко тук. Вие отивайте на вечерята и аз ще ви последвам след няколко минути.

— Не, вие направихте твърде много за нас. Вече минава 7 и половина и сме закъснели. Стюардът ще дойде да оправи всичко, докато вечеряме.

— Вероника отвори вратата и понечи да излезе.

— Партито беше изумително, нали?

Следвайки я с нежелание Гейвин се съгласи.

— Беше чудесно. Затова исках всичко да бъде в ред, когато се върнете.

Ригън затвори вратата и тръгна по коридора с мисълта, че той беше толкова настоятелен, като че ли от това зависеше живота му.

 

 

Петък, 26 юни

„Не мога да чакам повече — мислеше трескаво Ригън, измъквайки се от леглото.“ Погледна към Вероника, която беше заспала дълбоко. Часовникът до леглото показваше 4 и 30, което означаваше 8.30 сутринта оксфордско време. Ригън влезе на пръсти в банята, затвори вратата и вдигна телефонната слушалка от телефона на стената. Пет минути по-късно тя говореше със старши инспектор Ливингстън.

— Толкова се радвам, че се свързах с вас — прошепна тя и започна да му разказва за твърдението на Вероника, че Вал е гувернантката от снимката с Атина и децата на леля й.

Ливингстън погледна изрезките от вестниците по бюрото си и започна да ги прелиства, докато намери споменатата снимка. След като я разгледа внимателно, каза:

Би могла да бъде и тя, но е трудно да се каже със сигурност. Снимката е доста неясна. Пише, че това е Мери В. Кук. Днес ще се отбия в „Свети Поликарпс“ и ще прегледам документите, които е представила при постъпването си.

— И още нещо — продължи Ригън. — Тук, на кораба, има един американец, който седи на нашата маса и в чиято биография нещо не се връзва. Една възрастна жена, с която разговарях, твърди, че й е сервирал в Скулис, Гърция, преди единадесет години. Това е само предположение, но бихте ли могли да се допитате до гръцката полиция? Вижте дали името му е споменавано по време на следствието. Може да е бил разпитван, ако е работил в града.

Скулис не е чак толкова голям град.

— Ще го направя с удоволствие. Как се казва?

— Кеймърън Хардуик.