Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (10)

Оксфорд

С димяща чаша чай в ръка Найджъл Ливингстън премина през пустата чакалня на полицейския участък в Оксфорд и се отправи към последната врата вляво — неговия кабинет. „Вторият ми дом — помисли си той, гледайки портретите на жена си и дъщеря си, които стояха на масивното му бюро.“ Забърза, когато чу телефонът да звъни, разливайки горещия чай върху месестите си пръсти. „Ама че идиотщина — каза ядосано, когато чаят се разплиска от чашата върху плочките на пода.“

— Една секунда, мис Рейли, — със слушалката в ръка Ливингстън заобиколи бюрото си и седна на въртящия се стол. Папката с досието Популос стоеше отворена на бюрото. Факсовете от Гърция бяха току-що получени. Беше ги разгърнал всичките, за да ги прочете и да прегледа отново бележките си, преди да отиде за чая.

От другия край Ригън тъкмо се канеше да отпие от кафето, което Люк й беше налял от това, което беше останало в каната.

— Благодаря ти, Люк.

— Какво казахте? — попита Найджъл.

— О, извинете, — отговори Ригън. — Обаждам се от каютата на моите родители. Те се завръщат от обиколка из Европа и по една случайност са си взели билети за същия рейс.

— Не беше ли майка ви писателка на криминални романи?

— Да. Между другото, не съм казала на лейди Екснър, че е на кораба. Тя отдавна настоява майка ми да напише книга за живота й. Много е упорита.

— Разбирам, — отговори Ливингстън, спомняйки си разговора, който бе имал вчера с Филип Уиткомб и годеницата му. — Дали лейди Екснър прояви някакво безпокойство за състоянието на госпожица Атуотър?

— Всъщност не. Въпреки че според нея вероятно е по-добре, че Пенелоп не дойде. При тази храна, която сервират тук, щеше да яде ден й нощ и щеше непрекъснато да има болки в стомаха. Вероника смята, че няма нищо по-неприятно от това да пътуваш с някой, който е непрекъснато болен и се оплаква. — Ригън изведнъж започна да премята нервно кабела между пръстите си. — Защо питате?

— Нека преминем направо към въпроса. Мислите ли, че Вероника би могла да се опита да премахне г-ца Атуотър? — попита Ливингстън.

— Категорично не.

— Нека тогава го кажем по друг начин — продължи Ливингстън. — По всичко личи, че г-ца Атуотър е започнала да досажда прекалено много на лейди Екснър. Мислите ли, че тя би искала да направи така, че г-ца Атуотър да не бъде в състояние да пътува?

Ригън се замисли.

— Предполагам, че е възможно, но моят отговор е — не ми се вярва.

— Забелязах някакво колебание в гласа ви, г-це Рейли.

— Беше неволно. Аз дори не съм казала за арсеника, намерен в организма на Пенелоп, защото не исках да я безпокоя. На Вероника й е известно само, че Пенелоп е пострадала от хранително отравяне.

— Вчера бях в Лиуилин Хол и Филип Уиткомб и неговата годеница споменаха, че лейди Екснър се шегувала, че ще сложи малко арсеник в онези ордьоври.

— Филип ли каза това? — попита Ригън недоверчиво.

— Ами г-жа Туилър първа спомена, което ме отпраща към един друг въпрос. Вчера срещнах вашата съученичка Клер Джеймс и тя отново ми говори за това как Атина била влюбена във Филип. Каза, че Атина често минавала с колело покрай Лиуилин Хол, за да го види. Мислите ли, че Филип може да е проявявал някакъв незначителен интерес към Атина?

Ригън сбърчи вежди.

— Не, не мисля, но не мога да бъда абсолютно сигурна. Атина и аз не сме правили нищо заедно, а Клер е специалистка по подобен вид информация. Тя винаги е била в центъра на всяка клюка в пансиона — кой с кого ходи, на кого приятелят идва от Щатите…

— Аз имам същото впечатление. — Ливингстън погледна бележките си. — И едно последно нещо. В джобовете на сакото на г-ца Популос намерихме картонен кибрит от „Биволът и мечката“ с написани на него инициали и няколко цифри. Тръгнали сме по тази следа и ще видим дали няма да излезе нещо полезно. Говорят ли ви нещо инициалите С.О.?

— С.О. Ригън помисли. — С.О. Не, не мисля.

— А какво ще кажете за цифрата 315?

— Не…

— Добре, междувременно току-що получих първите факсове от Гърция. Вестникът в родния град на Атина, Скулис, излиза всяка сряда. Днес е точно сряда, така че можем да имаме преводите утре. Да се надяваме, че ще получите факсовете с готовите преводи по някое време тази сутрин.

— Добре. Ако нещо ми дойде на ум за инициалите С.О. или за числото 315, докато чета информациите, ще ви се обадя по телефона.

Спомни си, че трябва да му поиска адреса на родителите на Атина. Остави слушалката, давайки си сметка, че трябва да отклони въпросите на родителите си за подозренията срещу Вероника.

— Днес трябва да получа няколко факса, — каза бързо тя. — Сега се залавят с всички възможни следи. По-добре ще е да отведа Вероника на семинара по поезия. Вие какво ще правите?

Изразът на лицето на Нора се промени:

— Аз също исках да отида на този семинар, но се отказах. Я да видим какво друго има в програмата. О, Боже, в момента има състезания за бабите и дядовците на кораба… Дават награди на тези с най-голямото и най-малкото внуче. Може би след две години и ние ще участваме в такова състезание.

— Довиждане добри хора — каза Ригън, затваряйки вратата зад себе си, пожелавайки си за кой ли път да е едно от десетте деца в семейството и досега някой от останалите да я беше направил поне леля.