Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (22)

Оксфорд

В участъка Ливингстън въведе Вал и Филип в кабинета си. Преводите от гръцките вестници бяха на бюрото му. Той извади от тях изрезката със снимката на Вал.

— Това вие ли сте, г-це Туилър?

Вал кимна с глава.

Ливингстън показа снимката на Филип.

— Ама, Вал… — Гласът на Филип секна. Като че ли абсолютното доказателство за присъствието на Вал в груповата снимка заедно с Атина беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Ще ви помоля да изчакате в съседната стая. Бих искал да поговоря с г-ца Туилър насаме.

— Разбира се, точно така. — Филип се надигна съкрушен и излезе бавно от стаята.

Помощникът на Ливингстън го очакваше, за да го заведе в съседното помещение. „Разделяй и владей, най-старият от всички полицейски похвати“ — помисли си Ливингстън, като гледаше как някак си смалилият се в смачканото си сако Филип напуска кабинета.

Ливингстън забеляза, че Филип избегна предупредителния поглед на Вал. Това, че той не поиска да я погледне, беше добър признак.

— Госпожице Туилър, имам няколко въпроса.

През следващия един час тя се опитваше да му бъде равностоен противник, прибягвайки до точно онези доводи, които беше очаквал от нея. Била гувернантка в къщата на лелята на Атина, когато станала ужасната трагедия. Естествено, разпитвали я както всички останали. Полицията няколко пъти я посещавала в колежа в Пиърсънс Хол. Можете да си представите какви приказки са започнали да се говорят след това. Нямала представа, че Атина е дошла да учи в „Свети Поликарпс“.

— Никога ли не сте доверявали това на своя годеник Филип Уиткомб?

— Има неща, които човек иска да забрави, а не да ги изживява отново.

„Като труповете“ — предположи Ливингстън.

— Но очевидно Филип ви е доверил нещо. Какво беше то?

— Не знам какво е имал предвид с това.

— Някога сте карала син „Остин“, нали?

— Да — тя присви очи.

— Спомняте ли си регистрационния му номер?

— Не, не си го спомням.

— Започваше ли с цифрите три-едно-пет?

— Не помня.

— Госпожице Туилър, Атина Популос е написала инициалите С.О. и цифрите три-едно-пет върху кибритена кутия от ресторанта „Биволът и мечката“. Защо мислите, че го е направила?

— Нямам представа.

— Била ли сте в това заведение на 23 април 1982 г. вечерта, когато сте дошла в Оксфорд за вашето интервю?

— Отбих се да хапна, преди да тръгна обратно за Пиърсънс Хол. Не си спомням точно кое заведение беше.

— Познавате ли някой си Кеймърън Хардуик?

За първи път тя изглеждаше обезпокоена.

— Не съм сигурна.

— Собственикът на „Барлинек Ин“ може да потвърди, че вие сте се срещали там с него от време на време през последните десет години.

— Това беше преди да се сгодя за Филип.

— Вие сте пила чай в стаята му миналата събота?

— За да му кажа, че ще се омъжа.

„Отново хладнокръвна“ — помисли си Ливингстън.

— Не е ли голямо съвпадение, че Кеймърън Хардуик е на борда на „Кралица Гуинивър“?

— Не, той често пътува.

— С какво се занимава?

— Дава консултации за капиталовложения. На тези пътувания има много възрастни жени с купища пари.

„Възможно е — помисли си Ливингстън. — На всичко намира отговор, да я вземат дяволите — ядоса се той. Всяко от обясненията е правдоподобно. Утре ще разговаря надълго и нашироко с Ригън за Хардуик, а ще се свърже и с Интерпол, може да имат някакви сведения за него.“

— Може би ще мога да си вървя вкъщи, инспекторе. Много съм уморена.

Ливингстън погледна часовника си. Беше два часът и пет минути сутринта.

— Нека изчакаме още малко. Ще кажа да ви донесат чай. Сега искам да поговоря с г-н Уиткомб.

Както се беше надявал, Филип беше напълно съкрушен, изнервен, ужасен, изпотен и си гризеше ноктите. „Каквото и да крие, той просто няма търпение да го каже“ — помисли си Ливингстън.

— Проф. Филип, мога ли да ви наричам така. Има нещо, което бихте искали да ми кажете. Нещо, което вече сте доверили на г-ца Туилър. Който е невинен, няма от какво да се страхува.

— Напълно невинен… Н-а-напълно — заекваше Филип.

Ливингстън подхвърли напосоки:

— Всеки от нас може да се заблуди.

— Голяма глупост. — Филип отгриза още едно парченце от нокътя на палеца си. — Голяма грешка. Точно така. Това е то. Трябваше при всички случаи да съобщя на полицията. — Той стисна устни.

— Кога — прошепна Ливингстън. — Кога, Филип?

— М-м-много ми трябваше, разбирате ли… Няма нищо по-добро от почвата под л-л-листата в гората. Има всички необходими съставки… Чудесна е…

— Да, голяма грешка, Филип, голяма грешка — продължаваше да повтаря Ливингстън.

— Виждате ли, една година преди г-ца П-По-Популос да изчезне, ужасна неприятност.

— Каква беше тя? — Ливингстън се чувстваше като рибар, който се опитва да измъкне голяма риба от водата.

— Една шантава млада жена твърдеше, че е бременна от мен. Не беше възможно.

„Не е трудно да ме убедиш в това“ — помисли си Ливингстън.

— Беше много неприятно… — Филип гледаше втренчено пода. — Бях прекарал с нея известно време. Голяма грешка…

— Да, Филип, да.

— И така в събота, когато. Атина не се върна в училището, аз бях в г-г-гората.

— Да…

— Разбирате ли, горкото момиче имаше навик да минава покрай къщи… Това вече беше отбелязано…

— Да.

— Аз открих тялото й! — изкрещя Филип.

— Открил сте тялото й преди десет години?

— Беше у-у-ужасно. Удари се в лопатата. Почти припаднах, разбирате ли?

— И не съобщихте за това?

— Страхувах се, защото преди година се беше случила тази работа. А не исках да загубя работата си… Сигурен бях, че тялото ще бъде открито от някой друг.

— Но това не стана.

— Н-н-не. До преди седмица.

— Казахте за това на Туилър, нали?

— Да… Бях пийнал малко повече порто една вечер… и се изпуснах… На следващия ден тя ми каза, че ако някога тялото бъде открито, по-добре ще е да бъда женен.

„Това се казва начин да изнудиш някого да ти направи предложение за женитба“ — помисли си Ливингстън.

— Разбирам, разбирам.

— Аз съм напълно доволен да бъда само с цветята си, — каза някак си разсеяно Филип.