Джон Харт
Кралят на лъжите (35)

34.

Отново сънувах блаженство, зелени поля, смеха на малко момиченце и Ванеса, нежно притиснала лице в моето. Но сънищата са измамни и не продължават дълго. За последно зърнах очите като метличина и чух много тих глас, който сякаш бе преминал океани, за да стигне до мен. След това изпитах такава силна болка, че разбрах, че съм в ада. Нечии пръсти отвориха клепачите ми, виждах червени светлини, целият свят бе потопен в тях. Някакви ръце разкъсаха дрехите ми и почувствах допир на метал до кожата си. Борех се, но едри пръсти ме притиснаха надолу. Лица без физиономии се появяваха и изчезваха, плуваха пред мен, говореха на език, който не разбирах, и след това заминаваха нанякъде, да се завърнат пак. А болката беше непрестанна, пулсираше заедно с кръвта ми и ме пронизваше. После още ръце зашариха по мен и аз се опитах да извикам.

Настъпи раздвижване, над мен се появи бяло метално небе, което се люлееше, все едно бях легнал във вода. Видях едно омразно лице, но Милс не ме тормозеше повече. Устните й мърдаха, но не можех да й отговоря. Не я разбирах. После тя си тръгна, тогава проумях какво ме пита и изкрещях. Имах отговора. Но окървавените ръце ме притиснаха надолу, тя обаче ги разблъска, намести се над мен и се наведе да чуе какво й казвам. Трябваше да викам, защото много бързо пропадах в дълбок кладенец. Накрая се срутих вдън земя. Виках, но лицето й изчезна завинаги в бялото небе и аз се строполих в непрогледно черния прах на дъното на кладенеца. И последната ми мисъл, преди да ме погълне тъмнината, беше за красотата на бялото небе на ада.

Но дори в този мрак времето продължаваше да тече и от време на време проблясваше светлина. После болката се въздигна отново на талази и когато се снишаваше, си представях лица и чувах гласове. Чух Ханк Робинс да спори с детектив Милс, която усещах, че иска да ми зададе още въпроси. Но това нямаше смисъл. След това се появи загриженият стар доктор Стоукс. Държеше папка и говореше на странен мъж в бяла престилка. Мярна се и Джийн, която плачеше толкова силно, че сърцето ми се късаше. Каза ми, че разбрала, Ханк й разказал всичко за затвора и моята доброволна жертва. Увери ме, че ме обича, но не би влязла в затвора до живот заради мен. Това ме правело по-добър от нея, но и това нямаше смисъл. Бях в ада, но това беше ад, който сам си бях измислил. Опитах се да й обясня, но гласът ми не се подчиняваше. Затова гледах мълчаливо и чаках кладенецът отново да ме погълне.

Стори ми се, че веднъж видях и Ванеса, но това беше жестока шега и аз не й се вързах. Затворих очи и заплаках за загубата й и когато ги отворих отново, нея я нямаше. Бях сам на студено и на тъмно. Студът сякаш траеше цяла вечност, но после ме връхлетя горещина и аз си спомних, че съм в ада. В ада беше горещо, а не студено. Там имаше болка, затова като се събудих и установих, че вече я няма, реших, че пак сънувам. Отворих очи, но не видях дете, поляни и Ванеса. Сигурно на това място имаше и други мъчения, освен чисто физическите.

Когато най-накрая дойдох в съзнание, премигнах от студения въздух и чух шумолене. Така вече бях подготвен за появата на лицето над мен. Отначало го виждах размазано, но премигнах и го фокусирах. Беше Джийн.

— Спокойно — промълви. — Всичко е наред. Ще се оправиш.

До нея се появи непознат, човекът с бялата престилка. Беше мургав, а черната му брада лъщеше като намазана с брилянтин.

— Казвам се доктор Юсуф — представи се той. — Как сте?

— Жаден — не можех да си вдигна главата.

Докторът се обърна към Джийн.

— Намажете му устните с лед, но само веднъж. След десет минути още веднъж.

Чух тракането на лъжица и после Джийн се надвеси над мен и мушна бучка лед между устните ми.

— Благодаря — прошепнах. Тя се усмихна, но в усмивката й имаше болка.

— Колко време? — попитах.

— Четири дни — отвърна докторът. — Свестявахте се и пак изпадахте в безсъзнание. Имате късмет, че оцеляхте.

Четири дни.

Той ме потупа по ръката.

— Ще се оправите. Ще ви боли, но ще се възстановите. Ще ви дадем твърда храна, веднага щом се почувствате по-добре. Като ви се върнат силите, ще започнем физиотерапия. Ще излезете бързо.

— Къде съм?

— В Баптистката болница в Уинстън-Сейлъм.

— Ами Барбара? — попитах.

— Сестра ви ще ви разкаже всичко, което искате да знаете. Само се успокойте. Ще се върна след час — и той се обърна към Джийн. — Не го уморявайте. Още е слаб.

Джийн отново се появи до леглото ми. Лицето й беше подпухнало, около очите имаше тъмносини кръгове.

— Изглеждаш уморена — отбелязах.

Тя ми се усмихна слабо.

— Ти също.

— Трудна година беше — рекох и тя се засмя, след това се извърна. Като се обърна пак към мен, плачеше.

— Толкова съжалявам, Уърк — замлъкна и очевидно изпитваше силна болка. Лицето й почервеня, сведе очи и сълзите й прераснаха в стенания.

— За какво?

— За всичко — промълви тя и разбрах, че така ме моли за прошка. — Затова че те мразех — сведе глава и аз направих неистово усилие да протегна ръка към нея. Намерих дланта й и я стиснах.

— И аз съжалявам — прошепнах. Исках да й кажа още неща, но гласът ми пак отказа да се подчини и известно време двамата мълчахме разнежени и огорчени. Тя хвана ръката ми с двете си длани и аз се взрях в темето й. Между нас никога вече нямаше да е както преди, това беше отдавна отминал период. Но като я гледах сега, се чувствах максимално близо до усещането си от детството. И тя изпитваше същото, сякаш се бяхме върнали назад във времето, когато извиненията имаха значение и одобряванията ставаха от една дума. Прочетох го в очите й, щом вдигна глава.

— Видя ли колко цветя са ти изпратили? — попита тя с кротка усмивка.

Погледнах за първи път зад Джийн. Имаше цветя навсякъде, десетки вази с картички.

— Ето виж картичката от местната колегия — всички адвокати от окръга са я подписали — и тя ми подаде огромна картичка, но аз не пожелах да я видя. Все още помнех как ме гледаха в съда и колко бързаха да ме осъдят.

— Какво стана с Барбара? — попитах. Джийн върна неотворената и непрочетена картичка на нощното шкафче. Очите й обходиха стаята и аз вече се канех да повторя въпроса.

— Сигурен ли си, че искаш да говорим за това? — попита тя.

— Трябва — отвърнах й.

— Арестувана е.

Въздъхнах със смесено чувство на облекчение и отчаяние. Част от мен се надяваше, че изневярата е част от съня.

— Как? — попитах.

— Милс те намерила. Бил си прострелян два пъти, веднъж в гърдите и веднъж в главата — вдигна очи, а аз докоснах главата си. Беше бинтована. — Куршумът в гърдите ти пронизал единия бял дроб. А този в главата само те е одраскал. Първоначално помислила, че си мъртъв. Бил си на косъм. Обадила се на „Бърза помощ“ и те закарали в Окръжната болница на Роуън. После те преместили тук.

— Ами Барбара?

— В линейката си бил в съзнание. Успял си да кажеш на Милс кой те е прострелял. Тя арестувала Барбара два часа по-късно.

Гласът на Джийн заглъхна и тя извърна очи.

— Какво? — попивах. Знаех, че има още.

— Била на късен обяд в кънтри клуба, сякаш нищо не се е случило — сложи ръка върху моята. — Съжалявам, Уърк.

— Друго? — трябваше да знам още. Виждах я така ясно да пие бяло вино със застинала фалшива усмивка на лицето. Обяд с момичетата.

— Намерили оръжието у вас, било скрито в мазето заедно с много пари и бижутата на мама.

— Учуден съм, че Милс не смята, че аз съм ги сложил там и сам съм се прострелял — не можех да скрия горчивината в гласа си.

— Тя се чувства ужасно, Уърк. Идва тук много пъти и не се страхува да си признае грешката. Искаше да ти си извиня от нейно име.

— Милс ти каза това?

— И остави нещо за теб — Джийн стана и прекоси стаята. Когато се върна, държеше купчина вестници. — Повечето са местни. Някои са от Шарлот. Изглеждаш добре на снимките. Милс дори направи публично извинение — и тя вдигна най-горния брой от купчината. Видях снимка на Барбара, на която я отвеждаха с полицейска кола. Беше с белезници и се опитваше да си скрие лицето от камерите.

— Махни го — не исках да я гледам.

— Добре — остави вестниците на пода до леглото и аз затворих очи. Снимката на Барбара върна всичките ми спомени от болката и предателството й. Известно време не можех да говоря. Когато пак погледнах към Джийн, погледът й беше отнесен и аз се зачудих какво ли си мисли.

— Ти знаеше ли? — попитах.

— За Барбара и татко?

Кимнах.

— Да. Знаех. И не смей да ми се извиняваш.

Притворих устни. Нямаше какво да кажа, за да разсея този спомен. Това вече беше част от нас, част от нещата, които съм наследил от него, също като цвета на косата ми.

— Той беше ужасен човек, Джийн.

— Но сега го няма и нека това да бъде краят.

Съгласих се, въпреки че знаех, че това никога нямаше да има край. Още усещахме присъствието му, носеше са като миризма на непогребан труп.

— Искаш ли още лед? — попита Джийн.

— Много мило.

Даде ми лед и докато се суетеше около мен, зърнах пресните белези на китките й. Бяха изопнати и розови, кожата беше силно опъната върху вените й. Сигурно, за да ги защити по-добре. Не знаех. Никога не знаех какво ще се случи с Джийн, но се надявах, даже бях убеден, че не е прекалено късно да се моля за нея.

— Добре съм — успокои ме тя и тогава разбрах, че съм се втренчил в ръцете й.

— Наистина ли?

Тя се усмихна и седна пак на леглото.

— Ти непрекъснато ми спасяваш живота — каза тя. — Сигурно все пак има някаква стойност.

— С това шега не бива, Джийн.

Тя въздъхна и се уплаших, че съм прекалил. Границата между нас беше станала доста неясна, а аз не исках да я пристъпвам. После тя заговори и в гласа й нямаше презрение. Осъзнах, че иска да ми обясни надълго и нашироко, за да мога да я разбера.

— Чувствам се сякаш съм излязла от дълъг и тъмен тунел — започна. — Вече не ми е непосилно да стоя изправена, сякаш нещо в мен се освободи — стисна юмруци пред стомаха си и после ги отвори. Ръцете й приличаха на роза с десет листа. — Трудно е за обяснение — продължи, но аз вече разбирах. Езра го нямаше, може би това я е освободило. А може би не. Но не беше моя работа да се грижа за Джийн. Вече проумявах и тази истина. Тя трябваше сака да го прави и като гледах усмивката й, мислех, че има сили.

— Ами Алекс? — попитах.

— Напускаме Салисбъри — съобщи. — Имаме нужда да си намерим наше местенце.

— Не ми отговори на въпроса.

Очите на Джийн станаха изразителни и много искрени.

— Имаме си проблеми, като всички, но работим по тях.

— Не искам да те загубя — прошепнах.

— Мисля, че се преоткрихме, Уърк. Алекс разбира това. Това е едно от нещата, върху които работим. Тя винаги ще има проблеми с мъжете, но се кълне, че за теб ще направи изключение.

— Ще ми прости ли, че се рових в миналото й?

— Тя разбира защо си го направил. И уважава мотивите ти. Но никога повече не й го споменавай.

— Значи всичко е наред?

— Където и да отидем, винаги ще си добре дошъл при нас.

— Благодаря ти, Джийн.

— Ето ти още лед.

— Добре.

Тя ми даде още лед и усетих клепачите ми да натежават. Изведнъж се почувствах много изтощен и затворих очи, а Джийн се засуети из стаята. Бях почти заспал, когато тя каза:

— Има една картичка, която сигурно ще искаш да прочетеш. По-скоро е писмо — открехнах очи. Джийн държеше плик. — От Ванеса е.

— Какво?

— Беше тук известно време, но каза, че не може да остане. Поиска да ти дам това — и ми подаде плика, който беше тънък и лек. — Смяташе, че ще я разбереш.

— Но аз си мислех, че… — не можах да довърша изречението.

— Ханк я намерил в болница в окръг Дейвидсън. Била в магазин за хранителни стоки в Лексингтън и тъкмо пресичала улицата, когато някой я блъснал.

— Кой? — попитах.

— Никой не знае. Тя си спомня само, че бил черен мерцедес, изскочил от нищото.

— Добре ли е?

— Счупени ребра и синини, но ще живее. Оставили я в болницата за една нощ. Беше доста упоена от болкоуспокояващите.

— Мислех, че е мъртва.

— Е, не е и доста се разстрои, като те видя така.

Изведнъж ми причерня. Писмото в ръката ми съдържаше надежда за бъдещето, която си мислех, че съм загубил завинаги. Исках да прочета думите й, да видя буквите, изписани от нейната ръка. Но пръстите ми не ме слушаха.

Джийн взе плика от ръцете ми.

— Дай на мен.

Скъса го, извади сгънатия лист и го върна обратно в ръцете ми.

— Аз ще съм отвън, ако имаш нужда от мен — и чух как затвори вратата зад себе си. Премигнах и когато зрението ми се проясни, погледнах бележката, която Ванеса ми беше оставила. Беше кратка.

Животът е мъчително пътуване, Джаксън, и аз не знам дали мога да понеса още болка. Но никога няма да съжалявам, че те срещнах и когато си готов да говориш, аз съм готова да те изслушам. Може би пък да излезе нещо добро от това. Надявам се, но и прекалено добре познавам жестокостта на съдбата. Каквото и да се случи, запомни това: всеки ден благодаря на бога, че си жив.

Прочетох я три пъти и заспах с нея на гърдите си.

Когато пак отворих очи, се чувствах десет пъти по-добре. Беше късно, навън се бе стъмнило, но в ъгъла светеше лампа. Видях Милс в стола и успях да седна на леглото, преди тя да вдигне очи от книгата, която четеше.

— Хей — поздрави ме и стана. — Надявам се, че нямаш нищо против, но Джийн беше край теб денонощно и е изтощена. Казах й, че аз ще постоя — изправи се, изглеждаше смутена. — Помислих си, че може да имаш някакви въпроси.

— Май трябва да ти благодаря — промърморих. — Задето ми спаси живота.

На Милс й стана още по-неудобно, ако това въобще беше възможно.

— А аз ти дължа извинение.

— Забрави — сам се изненадах от думите си. — Минало-заминало. Не смятам да се връщам към него — посочих й стола до леглото. — Седни тук.

— Благодаря — тя седна и остави книгата си на нощното шкафче. Видях, че чете някаква мистерия и незнайно защо ме досмеша. Нали беше детектив все пак.

— Наистина не знам какво искам да чуя — признах. — Не съм имал време да си помисля.

— Имам няколко въпроса — започна Милс. — Тогава ще се върна отначало и ще ти разкажа всичко, което искаш.

— Добре.

— Къде намери пистолета на баща ти? — попита тя и аз й казах за потока и за нощното ми търсене в тунела.

— Пратих екип в тунела — съобщи ми тя, видимо разстроена. — Би трябвало да са го намерили.

Обясних й как съм го открил скрит дълбоко в натъпканата с боклук ниша, но отказах да й кажа откъде знаех, че трябва да търся там. Тя, разбира се, ме притисна, но аз не смятах да й казвам за Макс.

— Някой ми подсказа, детектив. Само това мога да ти кажа.

Тя най-накрая ми направи услуга и се отказа да пита, това беше нейният начин да ме компенсира за вредите, които ми беше нанесла. Но разговорът продължи неловко. Милс трудно се предаваше.

— Значи си направил всичко, за да защитиш Джийн? Защото си мислел, че може да е замесена?

— Точно така.

— Но защо? Защо ще смяташ, че Джийн го е убила?

Замислих се над въпроса й. Колко можех да й кажа? И колко тя всъщност искаше? И което беше най-важното — все още ли се явявах пазител на истината на Езра? Бях се примирил със случилото си и начина, по който майка ми си отиде. Но с какво можеше да помогне истината? Трябваше да се запитам: от това Джийн щеше ли да спи по-спокойно? Дали душата на майка ми щеше да намери покой?

— Джийн не си беше вкъщи, когато Езра изчезна. Ходих да я търся.

Милс ме прекъсна.

— Излязла е да се поразходи с колата. Била е разстроена и решила да се разсее. Отишла у вас, за да си поговорите. И точно като стигнала, те видяла да излизаш с колата.

Кимнах. Това беше най-простото обяснение, но изобщо не ми беше хрумнало.

— От известно време Джийн не се чувстваше добре, детективе. Беше гневна, нестабилна. Не можех да рискувам.

Щях да запазя тайната на Езра, но не заради него. Някои истини е по-добре да останат скрити. Беше толкова просто.

Милс изглеждаше недоволна.

— Май доста неща не ми казваш, Уърк.

Свих рамене.

— Не чак толкова много, колкото си мислиш. А и тези неща нямат нищо общо с твоето разследване.

— Джийн ли беше истинската причина, заради която поиска да дойдеш на местопрестъплението? — попита тя най-после и по очите й познах, че знае отговора. Бях отишъл на местопрестъплението по една-единствена причина. Независимо какво бях казал на Дъглас и че намесих Джийн, това не беше вярно. И сега, когато бях вече в безопасност, си позволих леко да се усмихна.

— Не.

Милс не отвърна на усмивката ми. Знаеше, че предварително съм се подготвил и знаеше защо. Моите манипулации й бяха коствали доста червене, а можеха да й струват и много повече — отнемане на разследването, репутацията, работата. Но виждах, че ме разбира. Бях отишъл на местопрестъплението по една много специална причина — да попреча на по-нататъшното ми разследване. Бях готов да се жертвам заради Джийн, но не исках да отида в затвора, освен ако нямах друг избор. Реших, че ако се стигне до процес, можех да използвам посещението си на местопрестъплението, за да предизвикам съмнение и объркване, да направя невъзможно съдебните заседатели да достигнат единодушие при определяне на вината или пък да постигна оправдателна присъда. Нямаше гаранция, но си беше подсигуряване.

— Трябваше да го направя — заявих. — Когато Езра изчезна, аз постепенно стигнах до заключението, че е мъртъв. Мислех си, че Джийн го е убила. Не можех да позволя да отиде в затвора — млъкнах и се замислих за дългото отсъствие на Езра и за черните мисли, които не ми даваха мира през това време. — Имах осемнайсет месеца да обмисля нещата.

— Значи всичко си планирал, от първия ден, в който Дъглас те покани в кабинета си. И в който намерихме тялото. Затова си притиснал Дъглас да те пусне на местопрестъплението.

— Планирал е силна дума. Просто си мислех, че няма да навреди.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита тя. — Че си много по-добър адвокат, отколкото Езра някога те е смятал.

— Не съм адвокат — Милс сякаш не ме чу.

— Освен това си добър брат. Надявам се, че Джийн знае какво си смятал да направиш за нея.

Извърнах очи смутен.

— Да поговорим за това как ми спаси живота.

— Добре. Ще започна оттам и ако нещо ти хрумне, прекъсни ме.

— Добре.

Тя се наведе напред и подпря лакти на коленете си.

— Идвах да те арестувам — започна.

— Заради оръжието? — попитах. — Или защото са ме разпознали?

Тя се стресна и пак се ядоса.

— Ханк Робинс ти е казал. Малкото копеленце. Знаех си, че души, но мислех, че добре съм скрила тази информация.

— Не го обвинявай, детективе. Не всички си мислеха, че съм виновен.

На Милс й стана неприятно от тона ми.

— Разбрах — рече. — Но странно как всичко се нареди за добро.

— Как?

— Ако не бяхме те свързали с оръжието, нямаше да дойда да те арестувам. Ти щеше да умреш от кръвозагуба на пода на кантората си.

— За малко така да стане — признах.

— Често се случва.

— Кой ме разпозна?

— Някакъв рибар. Бил на около трийсет метра нагоре по реката, седял на стара кофа и чакал да клъвне. Не искаше да застане с името си, защото беше пил цяла нощ и се страхуваше жена му да не разбере.

— Лош свидетел — казах и се зачудих дали е видял и отчаянието ми, как притискам силно дулото под брадичката си. Опитах се да позная по изражението на Милс дали знае за това, но тя беше непроницаема.

— Да, лош свидетел — съгласи се тя и отмести поглед настрани. И тогава разбрах, че знае.

— Ами Барбара? — опитах се да запазя спокойното си изражение и равния си тон, но ми беше трудно. За добро или за зло бях прекарал последните десет години от живота си с нея. Не можех да се преструвам, че не ме боли.

— Арестувахме я в кънтри клуба. Беше край басейна и обядваше с приятелки.

— Глена Уърстър? — попитах.

— Да, и тя беше там.

— Глена Уърстър има черен мерцедес.

— Е, и?

— Ванеса Столън е била блъсната от черен мерцедес.

Изведнъж Милс пак стана ченге.

— Мислиш, че госпожа Уърстър е отговорна за това?

— Дали мисля, че би се изложила на риск, за да помогне на приятелка? Не. Тяхното приятелство беше паразитно. Барбара използваше Глена за престиж, а Глена използваше Барбара за изтривалка. Но вярвам, че жена ми искаше Ванеса да изчезне от картинката и е достатъчно умна да не използва собствената си кола.

— Мислиш ли, че госпожа Уърстър е знаела за това?

— Мисля, че няма да ти навреди да я попиташ.

— И това смятам да направя — обяви Милс.

Усмихнах се, като си представих как Глена Уърстър се разправя с детектив Милс.

— Иска ми се да го видя — засмях се.

— Не ти пука за госпожа Уърстър, нали?

— Не.

— Тогава няма да й се размине лесно — заяви Милс напълно сериозна.

— Ще ми кажеш ли, ако разбереш нещо?

— Да.

— Тогава да се върнем на Барбара — предложих.

— Отначало се държеше нахакано, беше ядосана. Но когато й сложихме белезниците, се разплака — Милс ми се усмихна и аз видях отново хищника в нея. — Това най-много ми хареса.

— При теб винаги е така.

— Искаш пак да ти се извиня ли?

— Не — отвърнах. — Продължавай.

— Прекарах доста време с жена ти.

— Разпитвала си я?

— Обсъждахме разни неща.

— И?

— Отказа да направи самопризнания. Каза, че съм направила огромна грешка. Заплаши да ме съди. Тази игра на невинност съм я виждала толкова пъти. Но като разбра, че си жив, нещо в нея се пречупи.

— Призна ли? — попитах.

Милс се размърда на стола.

— Нямах това предвид.

— А какво?

— Исках да кажа, че се побърка. Говори несвързано.

Опитах се да го проумея.

— Да не би да играе?

Милс сви рамене.

— Ще проверим, но се съмнявам.

— Защо?

— Говори глупости. Издава се за някои неща, дава ни някои откъслечни информации, които психически здрав човек не би казал. Сглобихме всичко от това, което ни е разказвала. Завещанието, връзката й с Езра. Намерихме записите при парите и бижутата.

Поколебах се, но трябваше да попитам.

— Всички ли знаят?

— За нея и Езра ли? Боя се, че да.

Настъпи тишина и аз се замислих над думите на Милс. Тя проговори първа.

— Честно казано, съм изненадана, че не е унищожила записите. Бяха доста изобличаващи.

— Тя го е обичала. По някакъв извратен и перверзен начин, който никога няма да разбера. Но го е обичала — представих си лицето й и как блестяха очите й тогава.

— Всякакви ги има, предполагам.

Замислих се за нощта, когато всичко това започна, нощта, когато мама почина.

— Значи Барбара се е обадила на Езра, след като се върнахме от болницата.

— Всъщност е била Алекс.

Ченето ми увисна, но Милс продължи.

— Разбрала е за караницата между Джийн и баща ти. Знаела е за какво е била. Обадила се на Езра. Предложила му да напусне града срещу петдесет хиляди долара. Казала, че ще изчезне и повече няма да търси Джийн. Търговският център е точно до магистралата. Казала му да дойде на паркинга и да носи парите. След това щяла да напусне Салисбъри завинаги. Смятам, че е отишъл до кантората за пари и вероятно да си вземе пистолета. Платил й и тя си тръгнала. Тогава за последно е бил видян жив. Ако не броим Барбара, разбира се.

— Не мога да повярвам, че Алекс е могла да направи такова нещо — да вземе пари от него. Да напусне Джийн. — Нещо не ми се връзва.

— Тя не изхарчила парите. Не ги е искала, не както някой друг би ги искал. Просто смятала да покаже на Джийн какъв е баща й. Искала да ги скара. И се обзалагам, че е щяло да стане, но не е било необходимо.

— Езра е изчезнал и всичко е свършило. Алекс е получила каквото иска. По-точно — сестра ми.

— Просто и лесно — добави Милс.

„Но оставам аз“, помислих си.

— След като Алекс си тръгва, той ли се е обадил на Барбара, или тя на него?

— Това са само мои хипотези, но изглеждат логични. Изградени са на това, което Барбара ни каза и на информацията, която събрах по време на разследването. Ето как смятам, че е станало. Нощта, в която майка ти умира, тримата тръгвате от болницата и отивате в къщата на Езра. Някой му се обажда, вече знаем, че това е била Алекс. Той отива да вземе пари от кантората и да се срещне с нея на най-близката магистрала. Джийн си тръгва след него, заради което ти си мислел, че може тя да го е убила. Ако е отишъл до търговския център, Джийн може да го е проследила. Ти си отишъл до дома й и си видял, че колата й я няма. Това звучи логично, ако приемем, че има мотив — Милс се втренчи в мен. — Все още се притеснявам, че не искаш да ми кажеш какъв може да е бил евентуалният й мотив… — аз също я погледнах настойчиво и не казах нищо. — Но май се налага да се откажа от този въпрос.

— Езра отива до кантората си и взима петдесет хиляди в брой от сейфа. Може би там е държал и пистолета. Може да е бил в къщата му или в колата. Никога няма да разберем. Среща се с Алекс и й дава парите. Алекс си тръгва, доволна, че планът й е проработил. Езра остава в търговския център. Това става горе-долу по времето, когато ти излизаш от вас и тръгваш към фермата на Столън. Да речем, че е било към един през нощта, може и малко по-късно. Не мисля, че Езра се е обадил у вас, защото е смятал, че си там. Което означава, че Барбара му се обадила малко след като си тръгнал. Мога да си го представя. Искала е да говорят или за смъртта на жена му, или за завещанието. Или пък просто е искала секс. Това все още не съм го изяснила. Но да приемем, че се обажда на Езра, докато той е още в търговския център.

— Тя го е обичала — повторих.

— Вече го каза.

Свих рамене.

— Може би е мислила, че той ще се ожени за нея, ако ме напусне. Или пък е виждала възможност за това след смъртта на майка ми. Сигурно е искала да поговорят за това.

Милс ме гледаше изпитателно, дълго след като думите ми заглъхнаха.

— Имаш ли нещо против да говорим за това? — попита.

— Нищо ми няма — отвърнах, но не беше така.

— Добре. Каквито и да са причините, двамата се срещат. Езра току-що е подкупил Алекс, за да се махне от живота му. Жена му е мъртва. Предполагам, че е искал да започне на чисто и го е казал на жена ти. Според мен й е обяснил, че всичко между тях е свършило и че смята да върне завещанието в предишния му вид. Приключва с нея, нали така? Жена ти по някакъв начин докопва пистолета. Той не е бил подготвен за това. Тя му заповядва да влезе в шкафа и го убива. Пуска още един куршум в главата му за всеки случай. Затваря вратата, излиза от празната сграда и изхвърля пистолета в шахтата. Качва се в колата и се прибира доста преди теб. По това време Джийн е вече у дома си с Алекс и знае, че си излязъл от вас по някакви мистериозни причини. Никой не е видял Барбара да излиза и да се връща. И когато Езра изчезва и след това намираме тялото му, Джийн решава, че ти си замесен. Или пък започва да го подозира чак когато намираме трупа. Тогава ти ми даваш фалшиво алиби, за което Джийн знае, че не е вярно. Връща се към въпросната нощ и си вади логично заключение.

Вече кимах.

— Така всичко се връзва.

— Сигурно е било нещо от този род. Но дали е било точно така? Кой знае? Сега само Барбара може да ни каже със сигурност. Но не иска. Не знам дали някога ще може. След време — може би…

— Ами колата на Езра?

— Вероятно е открадната. Барбара е искала тялото му да бъде намерено бързо, за да влезе в сила завещанието. Колата би привлякла внимание, затова я оставя там. Запазила е ключовете на Езра от кантората, за да влиза през нощта и да намери записите. А ключовете от колата най-вероятно са останали на таблото, което си е било жива покана за крадците — Милс пак се усмихна и оголи зъби. — Тези последни осемнайсет месеца сигурно са я съсипали, като е знаела колко пари е щяла да придобие само ако някой намери трупа.

— Все още не мога да разбера едно нещо.

— Кое? — попита Милс.

— Ако Барбара е направила всичко заради парите, защо се опита да ме убие? Тя не би могла да ме наследи след смъртта ми. Защо просто не е взела парите и бижутата от сейфа и не е избягала? Защо се е подложила на риск, като е останала, след като няма какво да спечели с това?

Милс за първи път изглеждаше наистина разстроена и дълго се взира в скръстените си ръце.

— Детективе? — никога не я бях виждал така разколебана. Най-накрая вдигна поглед и под очите й видях сенки.

— Значи е вярно това, което ми каза. Никога не си чел завещанието на баща си.

— Единственият път, в който го видях беше, когато ти ми го показа.

Тя кимна и пак сведе очи към ръцете си.

— Какво има? — попитах.

— Барбара наистина е успяла да убеди Езра да увеличи сумата, която ти оставя. Казала ти е истината. Но ето какво не ти е казала. Имало е една необичайна клауза в завещанието. Сигурно е била идея на Барбара. Според Кларънс Хамбли баща ти я е добавил шест месеца преди смъртта си. Сигурно е станало, след като Езра и Барбара са започнали да спят заедно. Но Езра е размислил. Хамбли казва, че е възнамерявал да я отмени. Може би е осъзнавал към какво действие би могла да я подтикне.

— Не те разбирам.

— Мисля, че баща ти е започнал да усеща колко опасна би могла да бъде жена ти. Не го знам със сигурност, Уърк, но го усещам. Мисля, че най-накрая го е разбрал. Видял е, че така те излага на риск. Баща ти е накарал Хамбли да изготви ново завещание. Били са си насрочили среща, за да го подпише. Барбара го е убила, преди да узакони промените.

— И каква е тази клауза?

Чух как Милс въздъхна и когато вдигна очи, изглеждаше най-човечното същество, което бях виждал. Гласът й беше равен, но видях, че е разстроена.

— В случай че ти починеш, петнайсетте милиона са щели да отидат у твоето дете. А Барбара е щяла да бъде попечител на парите и е щяла да получи почти неограничени права да се разпорежда с тях.

— Не те разбирам — промърморих и тогава ми просветна. — Барбара е бременна.

Милс не смееше да ме погледне.

— Беше бременна. Вчера пометна.