Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джон Харт

Заглавие: Кралят на лъжите

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-585-821-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4621

История

  1. — Добавяне

20.

Беше четири часа сутринта, студено и влажно. Взирах се в дупката, която зееше в земята, и виждах най-черното черно, което можех да си представя. Светът около нея избледняваше до сиво и аз се чувствах беззащитен под слабата светлина. Бях клекнал в плевелите накрая на паркинга. Стръмният, обрасъл с папрат бряг водеше до ръба на проблясващата вода, която клокочеше силно около събраните от бурята наноси край входа на тунела. Останките на търговския център бяха на около стотина метра. Под призрачната светлина той, като всичко наоколо, приличаше на изваден от лунен пейзаж, порутена неподвижна крепост с ъгловати очертания, заобиколена от десетина камиона. Само водата ми говореше с езика на дванайсетгодишните момчета. Ела, влез, страхувай се.

Паркирах до магазина за гуми, граничещ с двора на търговския център. Той разбира се беше затворен, но до него имаше и други коли и пикапът нямаше да изглежда подозрителен. Бях се облякъл подходящо с тъмни дрехи и гумени ботуши. Носех бухалка, ако имах оръжие, щях да взема и него. В себе си имах и голям прожектор, но батериите му нямаше да издържат дълго. Не ги бях проверил, преди да дойда, но ми хрумна, че ако сега тръгна за нови, може и да не се върна. Никога.

От мястото, където се намирах, потокът влизаше диагонално под паркинга. Минаваше на около трийсет метра от търговския център, като всъщност се появяваше иззад ъгъла на улица „Инис“. Трябваше ми първата шахта. Тя се намираше срещу входа, на частта, в която бе намерен Езра. В нея е хвърлено оръжието. Знаех какво се намира под шахтата: бетонна ниша, която приличаше на олтар и един изгарящ спомен, който ме чакаше долу, за да ме кастрира.

— Мамка му! — изругах. — Отдавна беше.

Мушнах се през храстите, краката ми трепереха и стъпваха несигурно. Паднах веднъж, но бързо се изправих и след това влязох с твърде силен плясък във водата. Лицето ми беше издрано от калиновия храст, но прожекторът и бухалката все още си бяха с мен.

Бях твърдо решен. Трябваше да действам бързо. Колкото и малки да бяха шансовете, всеки миг можеше да се появи ченге. Ако ме намереше там, всичко свършваше. Прекалено много въпроси щяха да останат без отговори. Но този път тъмнината и тунелът бяха мои съюзници и мое убежище. Дишах тежко в скритото от вятъра пространство между високите брегове.

Бях се заклел, че никога няма да се върна тук.

Включих прожектора, наведох се и влязох в малкия отвор. Не беше толкова голям, колкото го помнех, а по-нисък и по-тесен. Водата ми стигаше до средата на прасеца, а дъното си беше същото, смесица от камъни и дълбока кал. Осветих с прожектора протежението на мокрия тунел, който накрая потъваше в мрак. Имаше много боклук и сухи клони. На места, над нивото на водата, се показваха тесни кални следи, които приличаха на гърбове на алигатори. Прокарах пръсти по стената. Бетонът беше гладък и влажен. Спомних си го ясно и в ума ми изникнаха кръв, сълзи и викове. Ударих с бухалката по стената и продължих напред.

След двайсетина крачки входът на тунела се превърна в тъмен, малък квадрат, с размерите на сплесканите от влаковете монети, които оставях като дете на релсите. Още две крачки и той изчезна. Бях навлязъл дълбоко в гърлото, но дишането ми беше стабилно и сърцето ми биеше нормално. Чувствах се силен и осъзнавах, че е трябвало да вляза тук още преди години. Това си беше безплатна терапия, защото част от мен искаше да открие копелето, което за малко не ми съсипа живота. Но него го нямаше. Изключено е да е още тук.

Продължавах напред и с всяка стъпка се отдалечавах от ужасите на детството. Но когато стигнах до нишата под шахтата, видях, че на нея няма нищо. Никакво оръжие. Отначало не ми пукаше. Под падащия отгоре конус слаба жълта светлина видях, че нишата е изцапана, може би от кръвта ми. Втренчих се във внезапно изскочилия от миналото зъл призрак, който беше толкова истински, че можех да го докосна. И преживях отново всичко — страхът, болката, всичко. Но този път не заради себе си. А заради нея и точно това видях — лепкавата кръв, която изглеждаше черна, след като засъхна по бедрата й, насинените й очи, сините пламъчета в очите й, които се появиха за кратко, когато ми благодари.

Мили боже. Тя ми благодари.

Зави ми се свят и опрях ръце в бетона, започнах да драпам, сякаш за да изчегъртам миналото. Но това беше просто бетон и за малко да си разкървавя пръстите. Все едно бях дете на пясъчника, което реве, за да върне времето назад. Но вече не бях дете и връщане назад нямаше. Затова го оставих зад себе си, погребах го. Стореното — сторено.

Оставих прожектора на бетонната полица и избърсах устата си с опакото на ръкава. Пъхнах ръце във водата и започнах да опипвам дъното, като с всеки миг търсенето ми ставаше все по-трескаво. Намерих огромно количество кал и много камъни, но никакво оръжие. Светлината потрепна. Забелязах движение на границата между светлината и тъмнината. Плъх. Всъщност бяха два, единият притиснал се към стената, а другият — плуващ срещу течението.

Коленичих и разширих периметъра си на търсене. Трябва да е тук! Ако е паднало във водата, няма да е отнесено далече. Потокът не беше силен. Но си спомних, че е имало и бури, и обилни дъждове, които са довлекли боклук и сухи клони чак дотук, в тунела. Биха могли да понесат и оръжието? Да го запратят надалеч?

Клекнах и осветих тунела надолу. Продължаваше около осемстотин метра под земята, преди да излезе от друга страна на паркинга. Доста дълго разстояние.

Огледах се за плъховете. Единият беше изчезнал. Другият ме гледаше, май с презрение.

Може би Макс грешеше. Може би това не е точната шахта. Може би оръжието изобщо не беше тук. Някой вече може да го е намерил. Беше удобно място за наркоманите да се надрусат. Може би от време на време тук идват хора.

Насочих прожектора към водата и претърсих навсякъде около бетонната ниша.

Нищо.

Седнах на плочата изтощен и задъхан и светлината пак потрепна. Не ми пукаше. Нека изгасне и ме остави в тъмнина. Тунелът вече не ме ужасяваше. Демоните ми бяха прогонени в миналото и не можеха да ме нараняват. Облегнах се на мократа влажна стена и разперих пръсти върху мястото, където беше лежала Ванеса. Дали имаше памет?

Насочих светлината към стените около мен, но се съмнявах, че помнят. Това беше просто едно място, което нямаше нужда от памет. След това вдигнах поглед. Отначало не го забелязах, но когато го видях, се изпълних с нови надежди. Шахтата не се оттичаше право в тунела. Имаше още един перваз, около метър широк и петнайсетина сантиметра висок близо до покрива на тунела. Изглеждаше дълбок.

Качих се на плочата, целият мръсен и капещ, почти се сгънах на две. Не беше просто перваз. Беше друг малък тунел. Влизаше в стената на около метър и половина. Видях светлина от шахтата в края му. Беше задръстен от боклук: клонки, сухи листа, хартийки. Пресегнах се и почнах да го почиствам. Около краката ми започна да се изсипва боклук и вода, да пада на плочата и после в потока. Вадех още и още. Все по-бързо. Трескаво. Не можех да бръкна много надълбоко. Напънах се, лицето ми се смачка в бетона, сухожилията ми се изпънаха. Устата ми зейна от усилието. Изведнъж напипах нещо твърдо. Пръстите ми го закачиха и го придърпаха. Определиха размера му и веднага познах какво е, още преди да го изтегля. Беше оръжие. Макс беше прав.

Отпуснах се на плочата изтощен. Насочих светлината към оръжието и веднага познах, че това е пистолетът на Езра. Никога не ми беше давал да си играя с него, дори не ми позволяваше да го докосвам, но го знаех още от дете. Виждал съм как го пъха в лицето на майка ми, как бих могъл да го забравя? Много се гордееше с него, беше богаташки револвер и потвърди това, което подозирах отдавна.

Джийн знаеше къде държи оръжието.

Отворих пълнителя — шест патрона, два изстреляни. Видях малките нарезчета от ударника. Съвсем миниатюрни следи, помислих си, докато ги докосвах, а предизвикаха такава огромна дупка във вселената ми. Преобърнах пистолета. Беше тежък, страшен и мръсен. Не се съмнявах, че ще произведе изстрел, ако дръпна спусъка. За миг задържах образа в ума си, не можех да отрека семплата елегантност на този акт, на самоубийството ми тук, долу.

Затворих пълнителя и ме връхлетя друго прозрение. Това бе инструментът на смъртта на баща ми, последното нещо, което е видял на този свят. Пръстите, стиснали твърдия метал, ме заболяха, когато се опитах да си представя очите му. Дали са молили за пощада? Дали са били пълни с презрение? Или пък най-накрая в тях се е появила някаква частица любов? Как е разбрал този знак на съдбата, че собствената му дъщеря е използвала собственото му оръжие срещу него? Дали се е почувствал виновен, или не му е пукало до самия край? Прокарах пръсти по пълнителя. Знаех отговора и той ми причиняваше болка. Джийн живееше, залята от неговото презрение. Само това й даваше, това беше единственото й рождено право и мрачно наследство.

Какъв срам. Ужасен шибан срам.

Изведнъж изпитах нужда да се махна оттук, от плъховете, вонята и спомените. Трябваше да се отърва от оръжието и да обмисля следващата си стъпка. Но първо избърсах пистолета с кърпа. Отворих го и почистих вътрешността му. Извадих патроните и изтърках и тях. Знаех хора, които са изпържени, защото са забравили да го направят. След това заредих и го увих в кърпата.

Ако ченгетата намерят оръжието в мен, Джийн щеше да бъде чиста. Поне в това отношение бях постигнал нещо, но не беше достатъчно, все още не.

Хвърлих още един поглед на злокобното място, след това му обърнах гръб. Очаквах да почувствам нещо, като си тръгвам, но не усетих нищо. Чувах само ехото на собствените си стъпки, докато излизах отново на чист въздух и при луната, която правеше света да изглежда по-значим. И в тази сребриста нощ между високите брегове на потока, които приличаха на храм, ми се искаше да коленича и да благодаря, но не го направих. Изкачих се през тръните и застанах над тунела, а шумът на водата се превърна в шепот, който едва чувах.