Джон Харт
Кралят на лъжите (3)

2.

Взирах се в трупа и се чудех дали някога щях да успея да забравя тази гледка и дали въобще да се опитвам. Наведох се, сякаш за да го докосна и усетих как Милс се раздвижи зад мен. Сложи ръка на рамото ми и ме дръпна назад.

— Достатъчно — тя ме погледна строго, след това ме поведе навън към скъпата ми кола. Гледах как се връща през зейналата врата и как се обръща на два пъти, за да ме погледне. Кимнах й, преди да изчезне вътре. След това се опитах да се обадя на Джийн от мобилния си телефон. След първото позвъняване вдигна съквартирантката й, жена с грубоват външен вид на име Алекс. Беше темерут и агресивна. Не се разбирахме. Въпросите ми към нея бяха повече от отговорите, които тя бе готова да даде. Връзката й със сестра ми тровеше семейството ни отдавна, а и тя не криеше лошите си чувства към мен. Аз бях заплаха.

— Може ли да говоря с Джийн? — попитах.

— Не.

— Защо?

— Няма я.

— Къде мога да я намеря? — от другата страна настъпи тишина, после се чу щракването на запалка. — Важно е — настоях.

Чух я как всмукна от цигарата, сякаш обмисляше какво да каже, но аз я познавах добре. Алекс не даваше нищо доброволно. Поне не на мен.

— На работа — отговори тя накрая и аз се зачудих кога за последен път съм бил добре дошъл в този дом.

— Благодаря — измърморих, но тя вече беше затворила.

Последното нещо, което исках, беше да се изправя лице в лице с Джийн, особено на работното й място, чиято воня на упадък се бе просмукала дълбоко в кожата й. Но когато пристъпих прага на старата „Пица Хът“ на улица „Уест Инес“ ме лъхна миризмата на салам и гъби. Беше застояла миризма, но раздвижи спомените ми за срещи с момичета в гимназията, за целувки и опипвания. По онова време се присмивахме на хора като сестра ми и тази мисъл ме накара да приведа още по-ниско рамене, докато крачех към барплота.

Познавах управителя само по физиономия. Той ме осведоми, че Джийн я няма.

— Доставя поръчка — обясни. — Заповядай да я изчакаш.

Седнах в едно червено сепаре и си поръчах бира, за да убия времето. Беше студена и безвкусна, но днес имах нужда точно от такава. Отпих, забил поглед във вратата. После очите ми се плъзнаха изучаващо по хората край масите. Видях красива чернокожа двойка, обслужвана от момиче с пиърсинг на езика и обеца с кръстче на веждата. Усмихваха се един на друг заговорнически. До бара забелязах две жени, които бяха истинско изпитание за столовете под тях. На техния фон краката на мебелите изглеждаха тънички, а не бяха. Двете караха децата си да ядат до пръсване, защото днес беше четвъртък, когато срещу стандартната цена даваха храна, колкото можеш да погълнеш.

Трима младежи седяха на масата до мен. Вероятно бяха от близкия колеж и бяха дошли да пийнат бира за отскок в ранния следобед. Бяха шумни и груби, но се забавляваха. Увлякох се в ритъма на бъбренето им и се опитах да си спомня какво е да си на тяхната възраст. Завиждах на илюзиите им.

Вратата се отвори и през нея влетя слабата слънчева светлина. Обърнах се и видях сестра ми да влиза в заведението. Меланхолията ми набъбваше, докато я гледах. Носеше със себе си упадъка, както аз носех дипломатическото си куфарче — делово. Червената кутия за пица изглеждаше съвсем на мястото си в ръката и. Но бледата й кожа и хлътналите очи никак не се вписваха в спомена ми за нея, както не се вписваха и грубите маратонки и изтърканите джинси. Огледах лицето й в профил, когато се спря до барплота. Някога беше нежно, а сега бе станало ъгловато, а около очите и устата й се бе появило напрежение. Трудно ми беше да определя изражението й. Вече не я разбирах. Беше на трийсет и една, все още привлекателна, поне физически. Но от известно време не беше във форма, не беше същата. Сякаш се бе изключила от живота. За мен беше разбираемо, защото я познавах най-добре, но другите все й го натякваха. Сякаш бе престанала да се стреми към каквото и да било.

Спря до барплота, остави термо кутията и се загледа в мръсните фурни за пица, като че ли чакаше някой да пресече полезрението й. Не помръдна. Дори не трепна. Усещах как от нея се излъчва нещастие на талази.

Внезапно настъпилата тишина на масата на младежите ме накара да откъсна очи. Видях ги, че зяпат сестра ми, която стоеше нищо неподозираща в мрака.

— Хей — извика й един от тях. После малко по-силно: — Хей!

Приятелите му го гледаха широко захилени. Той се наклони на стола към сестра ми.

— Какво ще кажеш да ми опаковаш малко от този боклук за вкъщи?

Едно от другарчетата му изсвири силно. Сега вече всички я зяпаха.

За малко да скоча, беше инстинкт. Но когато тя се извърна към масата с младите пияници и ги изгледа от високо, замръзнах. Нещо се раздвижи зад ледената й физиономия. Можеше да е всяка.

Или никоя.

Тя разпери ръце и им показа среден пръст. Задържа жеста няколко дълги секунди.

След това от дъното на кухнята се появи управителят. Хвана се за колана, притисна шкембето си към барплота и каза на сестра ми нещо, което не можах да чуя. Тя закима, докато й говореше, раменете й се приведоха и тя сякаш се смали от думите му. Той направи лек жест към масата, каза още нещо и посочи към мен. Джийн се обърна и очите й се впиха в мен. Отначало помислих, че не ме позна. Устата й сякаш се сви от отвращение, но след това се приближи, преминавайки покрай масата на пияните младежи и още веднъж им показа среден пръст. Ръката й бе притисната към гърдите, за да не я види управителят.

Момчетата се засмяха и се върнаха към питиетата си. Тя се шмугна в сепарето и седна срещу мен.

— Какво правиш тук? — попита без предисловия и дори без да се усмихне. Очите й бяха празни, а под тях имаше морави кръгове.

Огледах я по-отблизо и се опитах да открия причината, поради която й бях толкова чужд. Кожата й бе все така гладка, но толкова бледа, че беше станала почти прозрачна. Големи бадемови очи, деликатна брадичка. Тъмната й коса се беше разпиляла върху челото й и по раменете на чорлави вълни. Отблизо изглеждаше стабилна. Ако я разглеждаш на парче, си беше наред, но въпреки това нещо не беше, както трябва.

Може би заради погледа й.

— Какво ти каза? — и кимнах към управителя. Тя не си направи труда да проследи жеста ми. Очите й останаха впити в мен, а в тях нямаше топлина.

— Има ли значение? — попита.

— Сигурно не.

Тя вдигна вежди и обърна въпросително длани нагоре.

— Е?

Не знаех как да й кажа това, за което бях дошъл. Разперих пръсти върху мазната карирана червена покривка на масата.

— Ти никога не идваш тук — отбеляза. — Дори и за да ядеш.

През последната година почти не бях виждал сестра си, затова не я винях. Въпреки че не беше правилно, но се бях вманиачил да я избягвам. В повечето случаи не си го признавах, но тъжните й очи ме караха да изпитвам болка. В тях имаше прекалено много от майка ни, а това не беше добре за нея.

Устните ми затрепериха от нерешителност.

— Намерили са трупа на Езра — досети се тя. Не беше въпрос и за миг усетих напрежение зад очите си. — Предполагам, че затова си тук — лицето й не излъчваше прошка, само внезапно появила се тревога вместо изненада или угризение. Това ме правеше неспокоен.

— Да — отвърнах.

— Къде?

Казах й.

— Как?

— Мислят, че е убийство — загледах се в лицето й. Не трепна. — Но никой не знае повече от това.

— Дъглас ли ти каза? — попита.

— Да, той.

Тя се наведе към мен.

— Знаят ли кой го е извършил? — поинтересува се тя.

— Не — отговорих. Неочаквано обви ръцете ми с длани и усетих топлата пот по тях. Това ме изненада. Сякаш бях убеден, че във вените й вече не тече кръв, толкова хладна ми изглеждаше. Стисна ръцете ми, а очите й се преместиха върху лицето ми и започнаха да го изучават. След това се облегна рязко назад към напуканата пластмасова облегалка.

— Е, как се чувстваш?

— Видях трупа — отвратих се от собствените си думи. Независимо какво казах на Дъглас, нямах намерение да й съобщавам това.

— И…

— Беше мъртъв — изрекох и с това въдворих тишина, която продължи повече от минута.

— Кралят е мъртъв — обяви тя накрая, без да откъсва очи от моите. — Да гние в ада дано!

— Това е доста жестоко — отбелязах.

— Да — съгласи се тя безизразно и зачака още подробности.

— Не изглеждаш изненадана — констатирах след известно мълчание.

Джийн сви рамене.

— Знаех, че е мъртъв — отвърна и аз се загледах в нея.

— Защо? — попитах и усетих как нещо твърдо и остро се забива в стомаха ми.

— Езра никога не би се откъснал от парите и престижа си за толкова дълго. Само смъртта може да го държи далеч от тях.

— Бил е убит — съобщих.

Тя извърна очи надолу към разпадащия се килим.

— Баща ни си създаде доста врагове.

Отпих от бирата, за да спечеля няколко секунди. Опитвах се да си обясня отношението й.

— Добре ли си? — запитах я накрая.

Тя се изсмя, звукът, който издаде, нямаше нищо общо с очите й.

— Не. Не съм. Но това няма нищо общо със смъртта му. За мен той умря в нощта, когато почина мама, ако не и по-рано. Ако не го разбираш, няма какво повече да си кажем.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш — погледна ме тя и в гласа й усетих агресия, каквато не бях долавял преди. — За мен той умря в онази нощ, в секундата, в която мама се свлече по стълбите. Ако не мислиш така, проблемът си е твой, не мой.

Очаквах сълзи, а намерих гняв, но той бе насочен колкото към Езра, толкова и към мен, а това ме притесняваше. Колко се бяха раздалечили пътищата ни за толкова кратко време?

— Виж, Джийн, мама падна по стълбите и почина. Това нарани и мен колкото теб.

Тя се изсмя ехидно още веднъж, но този път много по-грозно.

— Падна — повтори. — Преувеличаваш, Уърк, преувеличаваш, мамка му — сложи ръка пред лицето си и изсумтя силно. — Мама… — започна, но после млъкна. Изведнъж в ъгълчетата на очите й се появиха едри сълзи и осъзнах, че след погребението на мама не я бях виждал да показва емоциите си. Тя се стегна и вдигна към мен поглед, в който нямаше капка разкаяние.

— Той е мъртъв, Уърк, а още те води за носа — гласът й стана по-уверен. — И неговата истина също е мъртва — издуха си носа, смачка салфетката и я хвърли на масата. Сведох очи към нея. — Колкото по-бързо се примириш с единствената истина, която има значение, толкова по-добре за теб.

— Джийн, съжалявам, ако съм те разстроил.

Тя извърна поглед през прозореца към два скореца, които се караха за нещо на паркинга. Внезапно появилите се сълзи бяха изчезнали. Ако лицето й не бе почервеняло, никога нямаше да предположа, че е разстроена.

До мен достигна миризма на чесън и изведнъж две кутии с пица се появиха на масата. Вдигнах очи и видях управителя, който й заговори сякаш ме нямаше.

— Любимата ти — рече. — Извинявай — след това се обърна и тръгна обратно към кухнята, като отнесе по-голямата част от миризмата на чесън със себе си.

— Трябва да тръгвам — заяви Джийн безизразно. — Доставка — измъкна се от сепарето, като бутна масата и разплиска бирата ми. Очите й не срещнаха моите, знаех, че мълчанието ми ще я отпрати на секундата. Но преди да измисля какво да кажа, тя беше събрала кутиите и се бе извърнала.

Затърсих портфейла си, хвърлих няколко банкноти на масата и я настигнах на вратата. Тя не ми обърна внимание и аз я последвах под слънчевата светлина към старата й разбита кола. Но все още не знаех какво искам да кажа. Как се осмеляваш да ме съдиш?… Откъде намери в себе си толкова сила?… Само ти ми остана и те обичам. Нещо такова.

— Какво имаше предвид той? — попитах и я хванах за ръката, а тя се отдръпна рязко към отворената врата на колата.

— Кой? — отвърна.

— Управителят. Като каза „любимата ти“, какво имаше предвид?

— Нищо — отсече тя, а лицето й се сгърчи сякаш току-що бе глътнала нещо горчиво. — Просто работа.

По някаква причина не исках да тръгва, но въображението ми ме предаваше.

— Е — успях да кажа накрая, — да вечеряме някой път? Заедно с Алекс, разбира се.

— Разбира се — отвърна тя със същия тон, който бях чувал толкова пъти преди. — Ще говоря с Алекс и ще ти се обадя.

Знаех си, че това беше всичко. Алекс щеше да се погрижи тази вечеря никога да не се състои.

— Предай й много поздрави — помолих я, докато се настаняваше в малката кола и запалваше двигателя. Ударих с ръка по покрива, когато потегли, и си помислих, че няма по-жалка гледка от лицето й зад прозореца на скапаната кола с прикрепения на покрива знак на „Пица Хът“.

За малко и аз да се кача в колата си и сега ми се щеше да го бях направил. Вместо това се върнах при управителя и го попитах какво е имал предвид и къде е отишла Джийн. Отговорът му ми разкри тормоз, напомнящ за късането на крилете на мухи, какъвто не бях виждал от гимназията, а сега бе част от ежедневието на сестра ми. Седнах в колата и изхвърчах от паркинга, още преди вратата на заведението да се затвори зад мен.

Често гледах лицата на бездомниците и се опитвах да си представя какви са били някога. Под мръсотията и деградацията виждах лице, което някога някой е обожавал. Тази истина ни убягва, извръщаме поглед. Нещо се е случило, животът им е бил съсипан и разбит на парчета. И то не беше нещо грандиозно като масов глад, война или чумна епидемия. Беше нещо дребно, което, слава Богу, не се бе случило на нас. Грозна истина, която сестра ми много добре знаеше. Не беше бездомна, но съдбата и жестокостта на другите се бяха съюзили, за да я откъснат от живота, който знаех, че обичаше. Беше добър живот, за някои дори прекрасен, и ако затворех очи още можех да го видя. Тогава беше доверчива и изпълнена с очаквания за годините, които се простираха пред нея като сребърни релси.

Но съдбата може да бъде истинска кучка.

Хората също.

Ръцете ми водеха колата по маршрут, който знаех наизуст. Докато карах, се оглеждах. Минах покрай масивна къща, която познавахме още от деца. Сега беше празна, ако не брояхме вещите на баща ни и следите, които аз оставях, когато се отбивах да я нагледам. След още две пресечки пред очите ми изплува моята собствена къща. Беше кацнала на малък хълм и гледаше от високо на движещите се коли и парка през шосето. Беше красива, стара къща със здрава конструкция, както казваше жена ми. Но се нуждаеше от боядисване, а покривът бе позеленял от мъх.

Зад дома ми се намираха кънтри клубът с голф игрището, червените тенискортове, ресторантът и плувният басейн, наобиколен от загорели безделници. Понякога и жена ми ходеше там, като се преструваше, че сме богати, щастливи или и двете заедно.

От другата страна на голф игрището се намираше закътан жилищен комплекс с най-хубавите нови сгради на Салисбъри. Беше натъпкан до козирката с лекари, адвокати и други подбрани богаташи, сред които доктор Бърт Уърстър и жена му Глена, кралицата на кучките. Глена и Джийн бяха приятелки някога, когато и Джийн беше омъжена за хирург, имаше загорели от тениса крака и диамантена гривна. Бяха всъщност цяла група приятелки, шест-седем, които редуваха бриджа и тениса с пиене на маргарити и пътешествия по женски до остров Фигър Ейт.

Безименният управител на Джийн ми беше казал, че дамите още играели бридж всеки четвъртък и обичали да поръчват пица.

Това беше животът на сестра ми.

Спрях на тротоара, една пресечка преди дома на доктор Уърстър, представляващ каменна кула, обвита с бръшлян. Видях как Джийн се изкачва по стъпалата, които на всеки друг биха изглеждали гостоприемни, и си помислих, че пицата никога не й е тежала повече.

Исках да споделя товара й. Исках да изкарам Глена от дома й с ловна пушка.

Вместо това бавно отстъпих, притеснен, че ако ме види, това само ще увеличи бремето върху нещастните й, крехки рамене.

Потеглих към вкъщи, минах покрай клуба, но не видях ярките, светнали под слънчевите лъчи дрехи на хората вътре. Като се изкачих по алеята до върха на хълма, загасих двигателя и останах така под високите стени с обелена боя, които сякаш ми се надсмиваха. Уверих се, че никой не ме гледа, вдигнах стъклото на прозореца и заплаках за сестра си.