Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The King of Lies, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Харт
Заглавие: Кралят на лъжите
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Мариела Янакиева
ISBN: 978-954-585-821-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4621
История
- — Добавяне
29.
Влязохме в Салисбъри след полунощ. Градът беше притихнал, виждаха се малко коли и малко светещи лампи. Чувствах се като призрак, докато си шепнехме в притихналата нощ. Дори Ханк се беше укротил и предполагах, че също като мен не може да си избие от главата мисълта за деянието на Алекс.
Когато Ханк спря на моята алея, слязох и отидох до прозореца му. Той свали стъклото.
— Слушай, Ханк. Благодаря ти за това, което направи. За мен означава много.
— Ще получиш сметката ми — отвърна той.
— Най-добре да я пратиш по-скоро — засмях се.
— Няма да се върнеш в затвора, Уърк. И двамата знаем как ще свърши това. Алекс е твоят човек. Кажи това, което научихме за нея на Милс и я накарай да го провери.
— Може би така ще направя. Ще видя — преди това трябваше да говоря с Джийн. — А за сметката…
— Ще е тлъста.
— По-тлъста, отколкото предполагаш — отвърнах.
Той ме погледна.
— Какво искаш да кажеш?
Подпрях ръце на отворения прозорец и се наведох към колата.
— Искам да намериш един човек. Важно е.
— Приятелката ти?
— Името й е Ванеса Столън. Знаеш къде живее. Трябва да я намеря. Трябва да говоря с нея. Трябва… — гласът ми заглъхна, после се върна. — Просто ми трябва.
Не можех да се отърва от усещането, че е мъртва.
— Никога не е изчезвала така — това беше последното изречение, което ми каза едрият работник, докато стояхме до трактора във фермата на Столън. — Не и без да се погрижи за животните. Никога не ги е оставяла без надзор.
— Ами ти? — бях го попитал аз.
— Аз просто работя тук, господине. Ако иска да наглеждам фермата, докато я няма, се обажда. Имам си собствено стопанство, за което да се грижа. И тя го знае.
Бях си ги представял заедно, как тялото й се гърчи в едрите му мазолести ръце. Мислех, че са любовници и че този факт е убил и последната добра частица в мен.
— Моля те, намери я, Ханк. Трябва на всяка цена да й кажа някои неща.
— Какво друго можеш да ми съобщиш за нея? Нещо, което да ми помогне да я намеря. Семейство. Приятели. Къде би могла да е отишла. Такива работи.
— Няма семейство. Тя е последната от рода. Не знам дали има приятели и доколкото знам, рядко напуска фермата. Тя е нейна.
— Кога я видя за последен път?
— Точно преди да ме арестуват.
— Не ми е приятно да те питам — започна Ханк, — но възможно ли е да не иска да бъде намерена? Случва се при някои хора, Уърк. Понякога имаме нужда просто да изчезнем за известно време — извърна очи, сякаш иначе не можеше да довърши мисълта си. — Ти си женен. Арестуван си за убийство. Може би си мисли, че авантюрата вече не си струва. И че цената е прекалено висока.
— Не е това — изстрелях. — И не се опитвай да го изкараш такова.
— Спокойно, човече. Често срещам такива случаи. Трябваше да попитам.
— Не е това.
Ханк просто кимна, без да се обръща към мен, и между нас настъпи неловко мълчание. Той си погледна часовника.
— Късно е. Ще се прибирам. Ще потърся изчезналата ти приятелка утре. Става ли? Ще я намеря.
— Ти си добър човек, Ханк. Благодаря ти.
— Ще ти се обадя по-късно.
Вдигна стъклото и потегли. Чак тогава забелязах, че колата на Барбара я няма. Влязох в празната къща и намерих още една бележка на кухненския плот. Щяла да преспи у Глена.
Бях прекалено превъзбуден и не можех да заспя. Изглеждаше ми все по-възможно Алекс да е виновна за смъртта на Езра. Беше убила собствения си баща. Защо да не убие и моя? Но тук имаше и още нещо и аз трябваше да го разбера. Нещо липсваше. След като го открия и щом Ханк намери Ванеса, ще отида при Милс. Но не и преди това.
Включих компютъра си и проверих телефонния указател на Ийст Бенд, Северна Каролина. Намерих две вписани фамилии Темпъл, едно семейство и някоя си Ронда Темпъл. Записах си адресите. След това си спомних, че нямам кола. Милс беше конфискувала пикапа, когато ме арестува. Помислих си дали да не изчакам до сутринта, но не можех да си представя да прекарам шест часа буден в пустата къща. Накрая се обадих на доктор Стоукс. Той ме посрещна на задната врата. Беше по пижама на райета. Косата му бе разрешена.
— Извинявайте, че ви събудих, доктор Стоукс, но е важно.
Той махна с ръка.
— Казах, че ще ти помогна и наистина го мислех. Освен това отдавна не ми се бяха обаждали по спешност посред нощ. Малко ми липсва — той излезе от къщата и двамата тръгнахме по асфалтовата алея. Изглеждаше дребен на светлината на верандата. — Коя кола искаш? — и посочи двете паркирани превозни средства, тъмносин линкълн и миниван с дървени панели.
— Няма значение. Все ми е едно.
— Тогава по-добре вземи моята — върна се в къщата, след малко се появи с ключовете и ми ги подаде.
Погледнах линкълна. Беше голям и лъскав. Бях сигурен, че е бърз. Посочих я и казах:
— Ще се грижа добре за нея.
Стоукс се засмя.
— Това е колата на Марион, Уърк — и продължи да клати глава. — Аз карам тази — и посочи минивана. Сигурно беше поне на девет години.
— О, добре. Ще се върна преди обяд.
— Не се притеснявай. Нямам планове за утре.
Намерих градчето Ийст Бенд в два и трийсет пред нощта. Намираше се до шосе 67, на четирийсет и пет километра от Уинстън-Сейлъм. Нямаше много за гледане: ресторант, фирма за недвижими имоти, няколко супермаркета. Влязох в единствения магазин, който работеше, купих си чаша кафе със съмнително качество и попитах продавача дали продават карти на Ийст Бенд. Беше на около двайсет години, с дълга коса и камуфлажна шапка. Изсмя се на въпроса ми.
— Ама че шегичка — рече. — Ще я запомня.
— Търся „Тринити Лейн“ — обясних, докато плащах.
— Няма да я намерите.
— Затова питам за посоката.
— Не е истинска улица, затова няма да я намерите. Това е черен път, от онези, за които ти позволяват да си измислиш име, но табелите им са сини, а не зелени. Така се познава дали е истинска улица, или не. Зелените табели означават истинска улица. И в двете има „и“ — в „зелени“ и в „улица“. Така най-добре ще го запомните.
— В „сини“ също има „и“.
— Мамка му. Прав сте.
— Търся жена на име Ронда Темпъл — той не ми отговори. Просто си стоеше зад щанда, потупваше се по корема и се взираше в мен. — Не искам да й навредя, ако от това се притеснявате.
Той се засмя и показа жълтите си зъби.
— Можете да я убиете, не ми пука. Тази жена е най-гадната кучка, която някога съм срещал. За какво искате да говорите с нея?
— Преживяла ли е пожар преди седем години?
— Същата е.
— За това искам да говоря с нея.
— Ха, тук всеки може да ви разкаже. Откаченото й хлапе запали къщата. Закопчала стареца за леглото и го оставила да изгори.
— Алекс.
— Не. Не е Алекс.
— Искам да кажа Вирджиния. Името на дъщеря й е Вирджиния.
— Точно така.
— Познавахте ли я?
— Не бих казал. Беше само година или две по-голяма, но не беше наред. На четиринайсет я прибраха.
Наведох се над щанда.
— Да имате някаква представа защо го е направила? — попитах.
Вдигна шапката си и се почеса по главата.
— Ами сигурно, щото просто е гадна. И луда за пет села.
— И как да намеря къщата на тази жена?
— Ами, вървете надолу по тази улица и завийте наляво там, където мига жълто. Търсете синя табела от лявата страна за черния път. Къщата е в края му.
Погледнах го в очите.
— Май казахте, че няма да мога да я намеря.
— Ами нямаше, ако не ви бях казал. Сега ли отивате?
— Може би — отвърнах. — Не съм решил.
— На ваше място не бих тръгнал. Ако ходиш по улици със сини табели в три през нощта, като нищо могат да те застрелят.
Благодарих му и понечих да си вървя.
— Хей, господине.
— Да.
— Не се оставяйте да ви сплаши — изчаках да каже още нещо. — Грозна е като смъртта.
Колкото и да ми се искаше веднага да говоря с Ронда Темпъл, майката на Вирджиния Темпъл, позната още като Алекс Шифтън, знаех, че продавачът имаше право. Изпих си кафето в колата и си мислех как точно да постъпя. Спомних си за Стоукс и неговите разсъждения за вярата, ада и възможността за спасение. Най-накрая съм задрямал.
Намерих „Тринити Лейн“ няколко минути преди седем точно както ми бе обяснило момчето, макар че за малко да я пропусна. Синята табела беше ударена от кола и се беше наклонила и изкривила, почти не се виждаше в храстите, които растяха от двете страни на двулентовата улица. Самата „Тринити Лейн“ беше черен път с издълбани коловози, стоеше като отворена рана на границата на гората. Под слабата утринна светлина едвам се виждаше. Като навлязох в гората, видях изоставени каравани. Някои бяха изгорени, други просто прекалено стари и зарязани. Изолацията от фибростъкло висеше от изкорубените панели, кухненски уреди бавно ръждясваха в обраслата с плевели червена глина. Мястото беше зловещо.
Пътят свършваше на около петстотин метра навътре в гората, до задния калник на двайсетгодишен додж омни. Беше паркиран в пустия кален двор, край последната каравана, до която имаше сателитна чиния. Излязох предпазливо от колата. Зад караваната имаше сметище точно на мястото, където земята се спускаше към реката. На въжето за простиране висяха няколко парцала. Единият от прозорците светеше.
Почуках на алуминиевата врата.
Жената, която ми отвори, очевидно беше точно тази, която търсех. Лицето и ръцете й имаха ужасни белези, не само от пожара, но и от стъклото, през което беше изскочила, за да избяга от пламъците. Отдясно, от ухото до носа, лицето й беше истински кошмар, цялата й физиономия беше покрита с дълги набръчкани светли белези. Имаше сива разчорлена коса, дебели очила с розови рамки и от устата й висеше цигара с пластмасов филтър.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита. — И какво търсиш в шибаната ми къща толкова рано?
— Госпожо, казвам се Уърк Пикънс. Идвам от Салисбъри. Извинявайте, че ви безпокоя толкова рано, но е много важно да говоря с вас за дъщеря ви.
— И защо да говоря с теб?
— Честно казано, няма отговор на този въпрос. Не ме познавате и не ми дължите нищо. Просто ви моля.
— Искаш да говорим за дъщеря ми? Ти ченге ли си, или репортер? — огледа ме от главата до петите.
— Не, нито едното, нито другото.
— Тогава какъв си?
Не отговорих на въпроса й.
— Дъщеря ви се казва Вирджиния Темпъл, нали?
Дръпна от цигарата и ме огледа със змийските си очи.
— Аз я родих, ако това питаш. Но не ми е никаква дъщеря.
— Не разбирам — рекох.
— Това момиче на десет години вече не ставаше за нищо. Още тогава вече не беше моето детенце. Но когато ми стори това, когато запали къщата и уби Алекс, реших, че повече не ми е дъщеря. За нищо на света няма да си променя мнението.
Не можех да откъсна очи от белезите й и си помислих какво ли е да се събудиш, погълнат от пламъци.
— Съжалявам за съпруга ви.
— Ти да не си идиот? — попита. — Не ми пука за онова безполезно лайно. Получи си каквото заслужаваше и ми е по-добре, откакто умря. Говоря ти за Алекс — очите й се насълзиха и тя избърса едното с ръка.
— Алекс? Не разбирам…
— Алекс беше единственото хубаво нещо в живота ми.
Стоях пред нея напълно объркан.
— Госпожо…
— Мамка му. Алекс беше другата ми дъщеря, моето детенце. Беше на седем, когато това се случи. Онази кучка Вирджиния уби и нея. Или не го знаехте?