Джон Харт
Кралят на лъжите (20)

19.

Когато се върнах в пикапа, заварих Боун да спи свит на кълбо под слънчевите лъчи. Хвърлих един поглед нагоре по хълма и видях, че къщата е празна, но не ми се връщаше там. Раната беше прекалено прясна. Затова отидох в кантората. Все още я чувствах като собственост на Езра и реших, че ще е добре да започна оттам.

Беше малко след четири и улицата беше пусна, тротоарите — също. Исках да отприщя гнева си, но влязох вътре като жертва. Минах през задната врата и първо видях моя кабинет. Чекмеджетата бяха измъкнати, шкафовете — опразнени. Папки с дела, лични документи, бяха взели всичко. Финансовите ми отчети, медицинските картони, снимките. Дори дневника, в който пишех от дъжд на вятър. Целият ми живот! Затворих с трясък чекмеджетата и те издадоха звук като от чупещи се пръсти в тихата сграда. Погледнах в стаята за почивка и видях, че са се почерпили с питиета от хладилника ми. Кутии и хартийки от бонбони все още се търкаляха по малката издраскана масичка, а стаята вонеше на цигари. Събрах боклука и го натъпках ядно в найлонов чувал. Оправих наполовина кочината, след това хвърлих чувала на пода. Нямаше смисъл.

Качих се горе в кабинета на Езра. Той също беше разпердушинен, но без да обръщам внимание на бъркотията, отидох право до ъгъла на килима, който криеше тайника на мъртвеца. Хванах килима за ресните с една ръка и го вдигнах. Всичко си беше постарому. Две наръбени дъски, хванати с четири пирона — два влезли направо и два изкривени и зачукани в дървото.

Ченгетата не го бяха намерили, което ме доведе до луда радост. Ако някой имаше право да разгадае последната тайна на стареца, то това бях аз.

Чукът беше, където го бях оставил и аз използвах острата му страна, за да извадя пироните. Изкривените излязоха, но другите два не щяха. Острието не влизаше в пукнатината между дъските, но едно по-здраво дръпване ги извади с нечовешко скърцане. Хвърлих ги настрани и се наведох над сейфа. Ханк ми бе казал да си помисля какво е било важно за Езра, ако искам да отворя тайника без помощта на ключар. Опитах се ясно да си представя човека, на когото съдбата бе отредила да ми е баща.

Какво беше важно за него? Прост въпрос. Властта. Репутацията. Известността. И всичко се свеждаше до парите.

В сърцето на струващата милиони бащина ми къща се намираше кабинетът, а на бюрото имаше една-единствена снимка в рамка. Стоеше там от цяла вечност, за да му напомня и да го тласка напред. Колко пъти го бях хващал да я гледа втренчено? Това беше той. Стремеше се да погребе миналото, но не му стискаше да го забрави. Дълбоко в сърцето си и въпреки забележителните си постижения баща ми си оставаше онова опърпано малко момче с ожулените колене. Тъмните му очи не се бяха променили оттогава.

Аз бях роден в охолство и двамата знаехме, че ми липсва неговият хъс. Този хъс го правеше силен, но и суров. Да си безмилостен беше достойнство, а фактът, че аз не можех да бъда такъв за него беше живо доказателство, че е създал недоносче. Там, където аз търсех смисъл, той търсеше власт. Животът му представляваше едно решително изкачване към върха и всичко се свеждаше до пари, това беше основата. С пари си купи къща в най-добрия квартал. С пари си купуваше коли, плащаше за партита и финансираше политически кампании. Те бяха инструмент, който той използваше, за да накара светът да се върти около него, както и хората. Замислих се за кариерата си и ми стана ясно, че съм избрал лесния път. Той ме беше купил. Сега вече го виждах ясно. Може би беше купил всички ни, освен Джийн. Нейната цена беше прекалено висока, тя не можеше или не искаше да се предаде и да се прекърши под тежестта на всичко това. Накрая Езра си беше платил. Сякаш всичко беше предначертано.

Огледах сейфа. Открих го случайно, можех до края на живота си да не разбера за него, но сега ми тежеше.

Пари и власт.

Спомних си деня, в който баща ми спечели за първи път в съда обезщетение от един милион долара. Бях на десет и той заведе цялото семейство в Шарлот да празнуваме. Все още го виждах захапал пура гордо да поръчва бутилка от най-хубавото вино в ресторанта. Помня и това, което каза на мама:

— Сега вече нищо не може да ме спре.

Помня и лицето на мама, нейната несигурност.

Не нас. Не мен.

Тя прегърна Джийн, тогава не бях наясно, но сега разбирам, че е била уплашена.

Тази присъда беше началото. Беше най-голямото спечелено обезщетение в историята на окръг Роуън и пресата направи баща ми известен. След това хората сами започнаха да търсят Езра Пикънс.

Той беше прав. Нищо не можеше да го спре. Беше знаменитост, икона и егото му растеше заедно със славата и богатството му. След това всичко за него се промени.

За нас също.

Все още помнех датата на присъдата. Тогава Джийн навърши шест години.

Въведох цифрите. Нищо. Сложих обратно дъските и забих четири нови пирона. Отне ми известно време, но влязоха в дървото съвсем прави и докрай. Постлах килима с въздишка и се отдалечих.

Щеше да е прекалено лесно.

Разходих се из кантората, затварях чекмеджета, гасях лампи и тъкмо се канех да си тръгна, когато телефонът иззвъня. За малко да не го вдигна.

— Проклета да е всяка щедрост! — беше Тара Рейнолдс, обаждаше се от редакцията на „Шарлот Обзървър“. — Редакторът ми ще получи удар.

— За какво говориш, Тара?

— Видя ли „Салисбъри Поуст“? За разлика от „Обзървър“, той излиза следобед. По сергиите е от по-малко от час.

— Не.

— Е, трябва да си го купиш. На първа страница си, Уърк, и това си е крещяща несправедливост, така смятам аз. Скъсах си задника да работя по тази статия, готова съм да я пусна и на някакъв идиот от „Поуст“ му се обаждат, че ченгетата са в кантората ти, той отива и те снима.

Отвърнах й хладно.

— Съжалявам.

— „Полиция в дома и в кантората на сина на убития адвокат“. Това е заглавието. Има твоя снимка заедно с районния прокурор пред кантората ти.

— Но това беше преди четири часа — казах.

— Ами добрите вести идват бързо. Статията е кратка. Искаш ли да ти я прочета?

Сега вече всичко беше официално. „Поуст“ имаше петдесет хиляди абонати. След двайсет и четири часа щеше да излезе и публикацията в „Обзървър“, който имаше почти един милион читатели. Странно, но бях по-скоро спокоен, отколкото развълнуван. Веднъж загубиш ли репутацията си, грижите ти стават по-конкретни: живот или смърт, свобода или затвор. Всичко друго избледнява.

— Не — отказах. — Не искам да ми я четеш. Освен, за да ми скапеш деня напълно, има ли друга причина да ми звъниш?

— Да. Искам да оцениш това, което правя. Защото в този миг съм единствената, склонна на услуги.

— Какво да оценя? — попитах с горчивина.

— Новината — отвърна. — Но при същите условия като последния път. Не казвай на никого откъде си я чул и ми обещай ексклузивно интервю, когато всичко свърши.

Не отговорих веднага. Изведнъж ужасно ме зацепи главата. Нищо нямаше да свърши. Не и от само себе си.

— Трябва ли да ходиш някъде? — запита Тара саркастично. — Ако е така, само ми кажи и затварям. Не ми се играят игрички.

— Никакви игрички, Тара. Дай ми само секунда.

Сигурно е разпознала отчаянието в гласа ми.

— Хей, разбирам. Понякога се обърквам, проклятието на амбициозния човек. Извинявай.

Не звучеше много извинително и аз й отвърнах кратко и язвително:

— Всичко е наред. Ти ме използваш и аз те използвам. Няма причина да го приемаме лично. Нали така?

— Точно така — отвърна тя, без много да ме слуша. — Ето и моята новина. Полицията е разбрала защо баща ти е бил в изоставения търговски център.

— Какво?

— Всъщност, по-точно би било да се каже, че са разбрали как е влязъл там.

— Какво искаш да кажеш?

— Имотът е щял да бъде взет за просрочен кредит. Баща ти е бил нает да представлява банката. Трябва да е имал ключове за сградата.

Това ме изненада. Наистина не знаех всичко за делата на баща ми, но за този случай би трябвало да съм информиран, поне бегло.

— Кой е бил собственик на имота?

— Проверявам го. Знам само, че са били група инвеститори, някои местни, други — не. Купили търговския център преди няколко години точно когато се канели да го затварят. Налели милиони в ремонти, но наематели така и не се появили. Пръснали много пари и банката накрая им ударила балтията.

— Дали има връзка? — попитах. — Полицията проверява ли?

— Не мисля.

— Шегуваш ли се? — нищо не разбирах. — Езра е изпълнявал нареждане на банка за изземане на мултимилионна операция, бил е убит в имота и ченгетата не виждат връзка?

Чух, че Тара запали цигара и помълча, преди да продължи.

— И защо да го правят, Уърк? Хванали са, когото искат — издиша дим и си представих свитите й устни с яркорозовото червило, което се просмукваше в бръчките над тях.

— Не, не са — рекох. — Все още не.

— Е, това ме води до втората ми новина.

Надушвах неприятностите отдалече.

— Каква е?

— Нямам подробности, нали ме разбираш. Но се говори, че в дома ти са намерили нещо, което те уличава.

— Не е възможно — отвърнах.

— Просто ти казвам какво съм чула.

— Но… би трябвало да знаеш още.

— Всъщност не, Уърк. Само че Милс за малко не получила оргазъм. И това е точен цитат на моя източник.

Опитах се да си спомня кой е идвал в къщата ми, откакто Езра изчезна, всичките партита, вечери и неформални посещения. Джийн беше идвала един или два пъти, Алекс също. Дори районният прокурор. Господи, половината град се беше изредил през вратата ми през последните осемнайсет месеца. Какви ги говореше Тара?

— Нали не криеш нещо от мен? — попитах. — Това е важно.

— Казах ти всичко, което знам. Такава ни е уговорката — пак издиша дълго и разбрах, че иска да добави още нещо. — А ти всичко ли ми каза? — изтърси накрая.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко се свежда до оръжието, Уърк. Търсят оръжието на престъплението. Дали не си си спомнил нещо за него?

Видях лицето на Макс и усетих влагата на онази дупка. Стори ми се, че помирисвам кал, примесена с бензин и изведнъж усетих, че не мога да дишам. За миг бях забравил.

— Все още няма и следа от него — гласът ми даже не трепна.

— Би ли искал да направиш някакво изявление? Ще се радвам да представя и твоята страна на историята.

Спомних си Дъглас.

— Би било прибързано — отговорих накрая.

— Обади ми се, ако си промениш мнението.

— Ти ще си първата.

— И единствената.

— Точно така.

Тя млъкна и аз почти помирисах дима. Обичаше ментолови цигари.

— Слушай — започна. — Аз не съм чак такава безчувствена кучка. Просто трийсетте години стаж са ме научили на някои неща, като например да не се обвързвам емоционално с историите, за които пиша. Нищо лично. Просто трябва да поддържам дистанция. Въпрос на професионализъм.

— Бъди спокойна, държиш се много професионално — отвърнах.

— Не съм си просила комплимента.

— Може би. Но в последно време изглежда съм обграден само от професионалисти.

— Нещата ще се оправят — успокои ме тя, но и двамата знаехме каква е истината. Невинни хора непрекъснато влизаха в затвора и добрите страдаха наравно с лошите.

— Пази се — посъветва ме и за миг ми се стори, че е искрена.

— Да. Ти също.

Връзката прекъсна и аз върнах слушалката на мястото й. Изведнъж ми се стори, че нещата не са чак толкова ясни. Защо в онази нощ Езра е ходил в изоставения търговски център? Жена му току-що бе починала. Семейството му се разпадаше. Кой му се обади и какво му каза по време на онзи загадъчен разговор? Беше след полунощ, за бога. Дали първо е отишъл до кантората и ако е било така — защо? Баща ми караше черен линкълн „Таун“, така че тъмната кола, за която говореше Макс, трябва да е била колата на Езра. Но чия е била другата кола? Колата на Джийн беше тъмна, но такива имаха хиляди хора в града. Дали не грешах? Дали няма друга причина за смъртта на баща ми? Изправях се пред грозна действителност, от която досега бях бягал, защото не можех да я понеса. Старият търговски център беше на малко повече от километър от мястото, на което се намирах. Беше почти напълно разрушен, но паркингът беше недокоснат, както и отходният канал под него. Ако Макс беше прав и убиецът наистина е хвърлил оръжието в шахтата, то можеше още да е там, в тъмното място, което криеше спомените, осквернили мечтите ми, да не кажа и целия ми живот. Трябваше да се върна там, да възстановя последните мигове на баща си, но не знаех дали имам сили. Нямах избор. Ако оръжието е на Езра, ще го позная. След това мога да се отърва от него, за да не може Милс никога да го използва срещу Джийн. Ами ако не е неговото оръжие? Ако по някакво чудо грешах и не сестра ми беше дръпнала спусъка?

Спомних си Ванеса, представих си лицето й последния път, като я видях. Изрита ме и после проля сълзи в ръцете на друг мъж. Дали щеше да ме защити, ако я помолех? Дали би казала истината, която щеше да ме спаси?

Трябваше да вярвам, че ще го направи. Каквото и да съм й причинил, тя беше добър човек.

Часовникът ми показваше почти пет. Огледах се из разбъркания кабинет и за миг се замислих дали да не почистя, но той не беше част от моя живот, затова заключих и оставих мястото непокътнато. Хората от съседните офиси си тръгваха към вкъщи със същите мечти, които някога означаваха толкова много за мен. Никой не ми проговаряше. Никой не махна за поздрав. Стигнах до дома си и паркирах под високите стени с олющена боя и прозорци, които бяха толкова безлични, като че бяха посипани със сив пясък. Когато влязох, сякаш минах през жива рана. Леглото ни беше разхвърляно, бюрото ми — преобърнато из основи, а дрехите бяха пръснати по пода. Във всички стаи положението беше едно и също, но във всяка следваща ми се струваше все по-лошо. Затворих очи и си представих Милс и самодоволната й усмивка, с която ме остави на алеята и се върна обратно, за да довърши това мъчително, бавно и разкъсващо ме проникване.

Разходих се из къщата, докоснах нещата, които някога бяха лични и интимни, след това се завлякох в кухнята и взех бутилка бърбън и чаша. Разлях, докато си наливах, но не ми пукаше. Седнах на масата за закуска и изпих на един дъх половината, преди да осъзная какво има пред очите ми точно на масата пред мен. Стоварих чашата толкова силно, че остатъкът от бърбъна изхвръкна и се разля като широка мокра дъга по вестника, който Милс се бе постарала да остави така, че да го намеря.

Беше „Салисбъри Поуст“ и аз бях на първа страница. Не заглавието обаче ме разгневи, а фактът, че Милс ми беше подхвърлила вестника. И това просто действие бе изчислено така, че да ми причини болка. Хвана ме в дома ми, когато защитните ми сили са отслабени, и ме закла с вестник за петдесет цента.

Чашата ми се разби в стената. И аз скочих на крака.

Авторът нямаше много факти, но правеше намеци не само между редовете. Разследват сина на мъртъв адвокат богаташ. Той бил един от последните, които видели жертвата жива и успял някак си да компрометира местопрестъплението. Имало и завещание с петнайсет милиона вътре.

Не беше много, помислих си, но повече от достатъчно за публично разпъване на кръст. И скоро щеше да последва още, гарнирано с нелицеприятна информация, която щяха да изтръгнат от съседите и колегите.

Погледнах пак вестника и нови заглавия нахлуха в съзнанието ми.

Местен адвокат на съд… Прокуратурата представя доказателства… Съдебните заседатели: Пикънс е виновен за убийството… Присъдата се чете днес…

Телефонът иззвъня и аз сграбчих слушалката.

— Какво? — грубо и кратко.

Отначало чух само тишина и помислих, че е грешка. Но после до мен долетя звук от подсмърчащ нос и сподавено хлипане.

— Ало — нещо ставаше.

Плач, хлипане. Ромон от просълзена безпомощност, който завърши с дълбока въздишка. Можеше и да си въобразявам. Чух глухо ритмично думкане и разбрах, че е Джийн, която или си удря главата в стената, или силно се люлее в стола си, както правеше, когато е в криза. Собствените ми проблеми отлетяха надалеч.

— Джийн — промълвих. — Всичко е наред. Успокой се.

Чух мощно поемане на дъх, сякаш я бяха държали дълго време под вода и бе събрала кураж за едно последно голямо усилие. Въздухът нахлу в дробовете й и когато излезе, с него се носеше моето име, но съвсем недоловимо, едвам го чух.

— Да, аз съм. Добре ли си? — опитах се да запазя спокойствие, но Джийн никога не ми бе изглеждала по-зле, вече виждах кръвта й, разпръсната по пода или изтичаща в порозовяла вода — Кажи нещо, Джийн. Какво има? Какво се е случило?

Последваха още пропити със сълзи, стаени дихания.

— Къде си? — попитах. — Вкъщи ли си?

Тя пак произнесе името ми. Като проклятие, като благословия, като молба. Или може би и като трите заедно. После чух друг глас. На Алекс. Но идваше от далече.

— Какво правиш, Джийн? — по дървения под отекнаха стъпки, ставаха по-бързи и по-шумни.

— С кого говориш? — Джийн не отвърна. Дори спря да диша. — С Уърк, нали? — Алекс повиши тон, а аз стиснах здраво телефонната слушалка като дръжка на брадва. — Дай ми телефона. Дай го.

След това чух гласа на Алекс и ми се прииска да се пресегна и да я ударя.

— Уърк?

— Дай телефона на Джийн! Веднага, да те вземат дяволите!

— Знаех си, че си ти — беше невъзмутима.

— Алекс, нямаш представа колко съм сериозен. Искам да говоря със сестра си, и то веднага!

— Това е последното нещо, от което се нуждае сега.

— Не е твоя работа да решаваш.

— Джийн е прекалено разстроена и не знае какво прави.

— Въпреки това не можеш да взимаш решения от нейно име.

— А кой може? Ти?

Не отговорих, но чух Джийн да плаче в далечината. Почувствах се ужасно безпомощен.

— Знаеш какво е преживяла, Алекс. Знаеш историята й. За бога, тя се нуждае от помощ.

— Да, нуждае се, но не от твоята — опитах се да кажа нещо, но Алекс ме прекъсна. — Нека ти изясня някои работи. Джийн е разстроена, защото видя твоя снимка във вестника, тъпако. И статия, която намеква, че имаш нещо общо с убийството на баща й. Защо се изненадваш, че е разстроена?

Тогава схванах. Разбрах го. Статията усилваше вината на Джийн. Тя беше убила баща си, а сега брат й поемаше вината. Нищо чудно, че се беше сринала. Може и да й е хрумнала тази възможност, все пък същия ден беше говорила с детектив Милс. Но реалността беше нещо различно и сега тя я разкъсваше на парчета. Призля ми от това прозрение. Аз бях причината и сега разбирах, че мога повече да й навредя, отколкото да й помогна. Горката Джийн, Какво още трябваше да изтърпи?

— Ако нещо се случи с нея, Алекс, ще държа теб отговорна.

— Затварям. Не идвай тук.

— Кажи й, че я обичам — извиках, но Алекс вече беше затворила. Оставих слушалката и седнах на масата в дъното на кухнята. Взирах се в стената известно време, след това подпрях глава на ръцете си. Всичко се сриваше — стаята край мен, аз самият. Чудех се каква ли мъка още ще донесе денят.

Когато вдигнах глава, видях бутилката бърбън. Пресегнах се и отпих направо от нея. Парещият алкохол се изля в устата ми, поех прекалено голяма глътка и се задавих. Затворих очи, защото ми залютя, и избърсах изскочилите сълзи. Тогава чух леко почукване по стъклото на вратата към гаража. Вдигнах стреснато поглед и зърнах лицето на доктор Стоукс от другата страна. Седях и го гледах втренчено и след малко той открехна вратата. Носеше крепонено сако, бяла риза и джинси. Бялата му коса беше прилежно вчесана.

— Няма да питам дали моментът е неподходящ — рече. — Имаш ли нещо против да вляза?

Беше ми приятно да видя това набръчкано, топло и искрено лице и затова кимнах. Влезе без излишни движения през открехнатата врата, която тихо се затвори зад него. Облегна се на нея и закачи палците си на колана. Очите му се разходиха из кухнята, но за кратко. Задържаха се малко по-дълго върху мен.

— Къде държиш чашите? — попита. Беше достолепен, елегантен и овладян. Посочих към шкафа, защото не бях сигурен какъв глас ще излезе от устата ми. Влезе по-навътре в кухнята и спря до мен. Очаквах да ми подаде ръка или да ме потупа по гърба. Вместо това посегна към вестника и го сгъна. След това премина нататък. Прекрачи стъклените отломки и сложи лед в две чаши. — Случайно да имаш джинджифилова бира? — попита.

— Под мокрия бар — отвърнах и станах.

— Сядай, Уърк. Изглеждаш изтощен — върна се на масата и наля бърбън върху леда. — Обичаш ли бърбън с джинджифилова бира?

— Разбира се — останах прав. Беше толкова делови, че ми се струваше чак нереално. След като приготви питиетата, пак се взря в мен.

— Ако пиеш от бутилката, ще си изгориш вътрешностите — и ми подаде чашата. — Защо не отидем в кабинета ти?

Тръгна по дългия коридор към кабинета, малка стая с тъмни дървена ламперия, зелени стени и две еднакви кожени кресла от двете страни на камината. Светнах няколко лампи, за да не е мрачно. Доктор Стоукс седна срещу мен и отпи от питието.

— Ако Барбара беше тук, нямаше да дойда — заяви. И обърна едната си ръка с дланта нагоре. — Но…

— Тя излезе — съобщих.

— И на мен така ми се стори.

Пиехме в мълчание известно време.

— Как е съпругата ви? — попитах с ясното съзнание колко абсурдно звучи въпросът при сегашните обстоятелства.

— Добре е — отвърна. — Играе бридж малко по-надолу по улицата.

Сведох поглед към кафеникавата течност в чашата си.

— Била ли си е вкъщи, когато полицията е пристигнала?

— О, да. Видяла е всичко. Няма как да го пропуснеш, всъщност. Бяха толкова много и толкова дълго време — той отпи. — Видях те в пикапа долу край езерото. Сърцето ме болеше за теб, момче. Чувствам се зле, че не слязох, но тогава не ми се струваше много правилно.

Усмихнах се на възрастния джентълмен и неговото разбиране.

— Да, щях да съм лоша компания.

— Съжалявам, че това ти се случва. Ако това има значение, не вярвам ти да си го направил, за секунда не съм го помислил. И искам да знаеш, че ако решиш, че с нещо можем да ти помогнем, само ни кажи.

— Благодаря ви, сър.

— Ние сме ти приятели. И винаги ще си останем такива.

Кимнах, благодарен за думите му, и известно време мълчахме.

— Познаваш ли сина ми Уилям? — попита неочаквано доктор Стоукс.

— Този, който е кардиолог в Шарлот? Да, срещали сме се. Но не съм го виждал от четири-пет години.

Доктор Стоукс ме погледна и след това пак се върна към чашата си.

— Обичам това момче, Уърк, повече от живота си. Той е моята радост и гордост.

— Добре.

— Слушай ме внимателно, още не съм изглупял от старост. Ще ти разкажа една история и в нея има послание.

— Добре — кимнах озадачен.

— Когато с Марион се преместихме в Салисбъри, току-що бях приключил стажа си в „Джон Хопкинс“, бях по-млад от теб. И в много отношения бях пълен идиот, не че тогава го осъзнавах. Но обичах медицината. Обичах всичко в нея. Изгарях от нетърпение да започна практика. А Марион искаше да имаме деца. Търпеливо изчака да ми свърши стажът, нямаше търпение за деца, както аз нямах търпение да градя кариера. И така се появи синът ни.

— Уилям — промълвих в неочаквано настъпилата пауза.

— Не — отвърна доктор Стоукс след кратко мълчание. — Не Уилям — отпи още една глътка, в чашата му остана само бледокафява течност, повече стопен лед, отколкото бърбън. — Майкъл се роди в петък, в четири сутринта — погледна ме. — Ти не познаваш Майкъл. Роди се много преди теб. Обичахме това момче. Беше прекрасно дете — той се засмя горчиво. — Виждах Майкъл съвсем за кратко, разбира се. На вечеря, няколко пъти в седмицата. От време на време му четях приказки за лека нощ. В събота играехме в парка долу — и той посочи с глава през стената, надолу по хълма, към парка, който и двамата така добре познавахме. — Работех много, до късно. Обичах го, но бях зает. Имах натоварена програма. Отговорности.

— Разбирам — рекох, но може и да не ме е чул. Продължи сякаш не беше.

— Марион искаше и други деца, разбира се, но аз казах — не. Все още изплащах заема за следването си и едвам намирах време за едно дете. Бях просто прекалено зает. Трудно ми е сега да го кажа, но така си беше. На нея това не й харесваше, но го приемаше.

Видях как сенките по лицето на възрастния мъж се раздвижиха, когато сведе лице. А той въртеше чашата в дебелите си, набръчкани пръсти и наблюдаваше играта на светлината по движещия се лед.

— Майкъл почина, когато беше на три години и половина. Ракът го уби за седем месеца — тогава вдигна поглед и видях, че очите му са сухи. Но въпреки това в тях се четеше огромна болка. — Ще ти спестя подробностите от тези месеци, Уърк. Достатъчно е да ти кажа, че и в най-лошите си фантазии не можеш да си ги представиш. Никой не заслужава да преживее такова нещо — поклати глава и млъкна. Когато продължи гласът му звучеше глухо. — Но ако Майкъл не беше починал, никога нямаше да имаме Уилям. Това е друго тежко признание, не че единият заменя другия. Сега Майкъл е само спомен, неизпълнено обещание, но Уилям е реален и е така от почти петдесет години. Не мога да си представя как би се стекъл живота ми. Може би бил по-добър. Никога няма да разбера. Познавам само живота със сина, когото имам и не мога да го изключа от него.

— Не разбирам защо ми разказвате това, доктор Стоукс.

— Нима?

— Съжалявам. В момента не разсъждавам много ясно.

Той се наведе напред и постави ръка на рамото ми. Усетих топлината й, а изстрадалите му мъдри очи ме заковаха на място.

— Адът не е вечен, Уърк. Нито е лишен от всякаква надежда. На това ме научи смъртта му, никога не знаеш какво те чака от другата страна. Мен ме чакаше Уилям. И за теб има нещо. Трябва само да вярваш.

Замислих се над думите му.

— Не съм ходил на църква отдавна — признах си и усетих как опитната му ръка здраво ме стисна, докато той ставаше, облягайки се на рамото ми. Лицето му сияеше, когато заговори.

— Не е нужно да е този вид вяра, синко.

Тръгнах след него, когато той пое обратно през къщата, и го спрях на вратата.

— А каква вяра?

Той се обърна и ме потупа по гърдите, над сърцето.

— Тази, която ще ти помогне да оцелееш — каза.