Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (50)

50.

Бери излезе забързан от зданието на частната поликлиника и отиде да извика останалите „бледници“. Те явно губеха търпение, защото Майорът и Греам все повече кръстосваха думи, като японски самураи, готови за бой.

Теодора, чула разговора през отворената врата влезе и показа пръстена. Той заблестя с всичка сила, след като слънчев лъч го огря.

— Здравейте! — каза тя засмяно.

И двамата не обърнаха внимание на жената, а на пръстена.

— Та това е наистина неподправеният пръстен, Лукас — каза Сторх със захласнат поглед и продължи унило: — Досега си имах работа с подобния, подправения от Клас.

— Как така, подправен? — зачуди се доктор Лукас. — Този пръстен не би могъл да се подправи от никого.

— Ами с 3D-принтер — отбеляза психиатърът. — Клас е специалист в тази област. Затова и тези проблеми с него. Но ако знаеш какво се случи преди броени часове.

Вратата на кабинета на Лукас се отвори с трясък. Греам явно бе дочул какво казва Сторх за любовника му Клас и изрева:

— Къде е моят Клас? Не мога без него.

— Спокойно, спокойно! — уплашено се засуети психиатърът и продължи с още по-тих глас: — На сигурно място е. В затвора е!

— Какво? — не издържа ирландецът и хвана за гушата Сторх, повдигайки го във въздуха. Достигнаха тавана, който бе най-малко три метра висок.

— Ако ме пуснеш, мога и да ви разкажа какво се случи днес. Тъкмо и Йоп е тук, виждам — запелтечи психиатърът, обръщайки очи надолу към кмета.

— Пуснете го незабавно, бароне! — разпореди се Йоп.

Кабинетът на доктор Лукас се изпълни с влезлите „бледници“.

— Седнете кой където намери, „братя“! — засили глас домакинът. — Мисля, че настъпи време да се опознаем.

Той се запъти към нещо, което наподобяваше завеса, отмести някакъв медицински шкаф зад нея и натисна бутон. Отвори се врата на асансьор.

— Аха, скришни места си имате, докторе? — каза Греам с насмешка. — Тук ли преглеждате пациентите си? Ха, ха, ха…

— Идвайте всички, ще се поберем — провикна се докторът, като не обърна внимание на закачката на ирландеца.

Асансьорът бе доста стар на пръв поглед. Бутоните бяха от предния век, зацапани, като няколко от тях дори не светеха. Интересното бе, че тези бутони бяха повече от стотина и обхващаха почти цялата стена.

Със силно скърцащ звук, вратата се затвори и доктор Лукас Вирюли натисна на бутон номер 100. Всички със затаен дъх очакваха да поемат нагоре, поне до втория етаж на сградата. Тази сграда нямаше повече от два етажа.

Неочаквано за всички, обаче асансьорът хвана обратна посока, а именно надолу. Скоростта бе толкова голяма, че всички увиснаха във въздуха, като в космически кораб.

„Бледниците“, Лукас, Греам, Йоп, майорът и Бери, инстинктивно се бяха отлепили от пода и висяха във въздуха, но Теодора и психиатърът едва дишаха, залепени един до друг. Налягането бе неимоверно високо.

— Ах, простете ми Теодора и вие колега Сторх, но забравих, че сте земни хора — изломоти Лукас, след като се „приземиха“. Той мислеше тези негови думи да минат за извинение.

— Не мога да се помръдна — каза тихо Сторх.

— И аз — потвърди и Теодора — Като че ли си счупих тазобедрената става.

След няколко секунди асансьорната кабина спря. Вместо да се отвори вратата, то тя се понесе със същата скорост, но този път хоризонтално, в посока север.

Ако се съдеше по посоката, то те би трябвало да се движат под терена на морския флот на Холандия или така наречения административен отдел на „Марине“.

Особеното на това парче място Амстердам бе, че то единствено бе на държавата, а не на града и от години се водеше борба за притежаването му. Парцелът земя бе толкова голям, колкото един среден градски квартал и бе запълнен със сгради, тип военен. Имаше и стадион за игри, на който ежедневно се водеха игри и състезания на военните от флотата. Най-особените и забележителни здания бяха трите „Титанови полупирамиди“ и високата сграда на отдела за кибернетично развитие.

В сградите, облепени с метала титан, се намираха на съхранение и опазване съкровищата на държавата. От висококачествени картини до изящни златни огърлици и скъпоценни камъни, с неимоверна стойност и невиждани, и недокоснати досега от никой обикновен човек, само от упълномощените, които влизаха със специални облекла и спазваха строги инструкции.

Асансьорната кабина, с необикновените си пътници, се движеше вече с по-умерена скорост, но все пак бе доста натоварваща за „земните“, Теодора и доктор Сторх. Те охкаха от болки и се бяха свили на кълбо в един от ъглите.

Тунелът, в който се движеше или по-скоро летеше кабината, бе един от тунелите, построени преди векове, за които никой нищо не се знаеше.

Начинът, по който се движеха, наподобяваше на придвижването на супер бързия влак от Париж за Амстердам.

Кабината спря изведнъж и доста рязко. Това накара „земните“ да извикат от болка.

— Ужасно ме боли… — заоплаква се Теодора, ловейки се за кръста.

— Нищо ви няма, сега ще се оправите! — каза Лукас, отваряйки вече вратата на асансьора и обръщайки се към всички, почти заповяда: — След мен, моля!

След като изкачиха високите и стръмни стълби, всички се намериха в помещение, наистина обковано от метал или по-скоро титан.

Йоп, кметът на Амстердам, вече знаеше къде се намират. Те бяха в базата на военноморския флот и по-точно в суперсекретното здание на „Титановите полупирамиди“. Само, че на него този периметър не му бе познат, въпреки че бе идвал няколко пъти тук.

— Доктор Лукас, бихте ли обяснили! — каза Йоп с тон, неподлежащ на съмнение, че бе извън себе си.

— Спокойно, господа! Всичко по реда си! — каза Лукас, усмихвайки се.

Сторх бе дошъл на себе си от свръхнапрегнатото пътешествие. Теодора опипваше ставите на краката си, които все още я боляха. Останалите от групата не бяха усетили нищо и затова се бяха събрали около Лукас, с надеждата да получат отговори на многото въпроси, които ги вълнуваха.

В залата бе тъмно и мрачно. Доктор Лукас се приближи до затъмнен, със сивкава щора прозорец. Отвори го посредством един прост на вид механизъм, познат от предните векове. Изглежда този прозорец не бе отварян от много отдавна, защото изскърца остро. Вдигна се и прах. Докторът кихна няколко пъти, засмя се и каза:

— Явно не е проветрявано отдавна тук, но това не е толкова важно за вас. Вижте прекрасната гледка.

Малката групичка погледна към отварящия се прозорец и всички, с изключение на Греам, зяпнаха с учудване и изненада. Виждаха се високи, студени планини, покрити с лед и някои от тях, облети с неоново зеленикаво сияние, присъщо за северното сияние.

— Та ние не сме в Холандия, така ли? — възкликна Теодора. — Пак сме в Шотландия? Това не може да бъде вярно!

— Не, разбира се, че не сме в Шотландия — със засилена усмивка каза Лукас и продължи: — Всичко по реда си. Сега ще ви обясня и отговоря на, може би, многобройните ви въпроси. Но първо бих желал Бери да вземе този лист и да го пусне във въздуха.

Бери взе подадения му лист и демонстративно го пусна пред всички, разбира се, с пресилена усмивка, като на актьор и се закикоти:

— На вашите услуги, доктор Лукас Вирюли!

Листът, който бе просто празно парче хартия се понесе първо наляво, после пое надясно и точно преди нападне на мраморните плочи на пода изчезна. Нямаше и следа от него.

— Но това е невъзможно! — промълви Бери, като спря вече да се смее и актира, добавяйки вече със сериозен тон: — Това бе трик нали, докторе?

— Не, това не е трик, скъпи ми Бери. Това го направи ти, не аз, нали? — каза докторът, заливайки се от смях и се обърна към групата: — Това не е нито илюзия, нито трик. Това е просто нанотехнология, но не тази, която познавате вие и вашите учени. Това е технология, развита от нас, старите „бледници“.

— Ами ние младите „бледници“, какво сме? Защо нищо не знаем? Кои сме ние? Какви сме ние? — Бери отправи редицата въпроси към доктора.

— По-спокойно, Бери. Всичко по реда си! — намеси се Греам. — Нека докторът да продължи своята демонстрация.

— То демонстрациите ги правя като че ли аз, с тези листове, които падат в нищото — засмя се Бери.

— Ще ви е трудно да разберете всичко от първия път, но времето е назряло да знаете истината за вас, за нас, за света, в който живеем и за новия свят, в който ще живеем — започна своята изповед доктор Лукас. — Кои сме ние старите „бледници“? Това съм аз и МакЕвън, който работи в сянка в супер лабораторията ни в Кайрнгорм, планините в Шотландия.

— МакЕвън? — прекъсна го Бери. — Та това е моят прапрадядо. Аз го видях или поне така си мислех, когато бяхме с Теодора миналата седмица там на острова, в някакво имение. Оттам имам и пръстена. Теодора, покажи му го!

— Да, знам за всичко това, затова и сега всичко ще бъде комплект. Повярвай ми. Този пръстен е разковничето на цялата истина за нас и за света, от който идваме ние. Или по-точно от вселената, от която идваме ние.

— Вселена?! — почти извика Теодора и добави истерично: — Вие всички сте луди и сте за лудницата. Дори има и психиатър тук, нали професор Сторх? Вие сте такъв и все още сте с всичкия си?

— Хм, след последните научни развития и откритието на сферата на Рим Стоймат, май си имам и аз моите съмнения — каза професорът, свил вежди почти до болка.

— Но да продължа, Теодора, може ли? — запита вежливо Лукас, обръщайки се към жената.

— Ами какво ми остава друго, освен да слушам бръщолевенията ви. Само не ми казвайте, че идвате от друга вселена.

— Не аз, скъпа Теодора. От другата вселена са дошли тези, които са искали да посадят семето на знанието и силата на вида технология, приличащ на сегашната „земна нанотехнология“. Това е било преди хиляди години. Тогава човечеството се е състояло само от първобитни племена и без много, много ум в главата. Но с течение на времето и посадените от тях семена, в главите на някои от тях, включително и на това семе, в моята глава, то човечеството се отправя в друга насока.

— Значи вие сте един екземпляр от тези племена, живеещи преди хиляди години? — изкикоти се Теодора и продължи, обръщайки се към Сторх: — Професоре, затворете този мъж там, където му е мястото. В лудницата! Та той се изкара безсмъртен!

— Да, такъв съм, скъпа! — изпъчи се Лукас, взе един молив, който бе на масата и го заби в шията си.

— Ах, не! Какво правите, докторе? Аз просто… — изрече Теодора, причерня й и почти се свлече на пода.

Бери я подхвана, плесна й две леки плесници и тя се съвзе за момент. Видя как от гушата на доктор Лукас бликна кръв, но в следващия момент, отворът моментално се сви и раната заля на минутата. Лукас бе същият, както и преди да направи демонстрацията. Теодора пак припадна, като този път плесниците на Бери не помогнаха.

— Поставете я на пода, Бери! — каза спокойно Лукас. — Ще се оправи, не се притеснявайте.

И наистина, тя се съвзе след около минута, стана и се вторачи в Лукас. Попипа мястото на раната и смело каза:

— Разказвайте, докторе. Вече съм съгласна с вас и с това, че чудеса съществуват. Аз съм вече Алиса в страната на чудесата!

— Радвам се да го чуя! — изрече докторът, като се притече на помощ на Теодора, придържайки я и поднасяйки й стол.

Всички от групата го бяха обградили в кръг и със зяпнала уста чакаха какъв разказ ще им поднесе Лукас.

— В основата на всичко е изкуството да можеш да управляваш материята — поде докторът и с недвусмислен жест вдигна ръка нагоре, като продължи да говори: — Сега внимавайте какво ще стане с моята ръка.

Всички изчакаха няколко минути, но нищо не се случи.

— Май нещо триковете ви не стават всеки път, докторе? — изрече Теодора, с лека ехидна нотка в гласа.

— Да, така е! И знаете ли защо? Защото го няма пръстена на Титос. Без него не можем да управляваме материята. Но ако Теодора ми го подаде, така нареченият от нея трик ще се получи.

— О-хо, разбира се?! Заповядайте пръстена на Титос, ха, ха, ха! — ухили се Теодора, вадейки пръстена от ръката си.

Лукас го взе и го потри в костюма си, който бе от лен. Тогава се случи нещо необикновено. Ръката му се извиси над тялото му и в един момент се откъсна от рамото му, и от тялото му. Раздроби се на малки късчета или по-скоро на малки топчици, наподобяващи молекули, но тогава в уголемен вид. Рана нямаше, нямаше и кръв. Просто всичко бе залято с тези малки топчици, дори на цвят те бяха кървавочервени.

Ръката продължи да се рее в пространството над групата, достигайки тавана. Възклицанията на всички и викът на Теодора не попречиха, същата тази ръка да премине през тавана и да изчезне от погледите им.

Не след дълго, облак от малки топчета премина през тавана и спускайки се надолу, се насочи към мястото, където бе ръката на доктор Лукас. Оформи се пак ръка, която се долепи до тялото на доктора и след това, всичко бе, както си бе и преди. Ръката бе на мястото си. Лукас пак я вдигна, стисна и разпусна няколко пъти юмрук и каза:

— Това се казва управление на материята. С ума си ние можем да я насочваме. Самите ние, вие, сме материя. Нашите тела са материя, съставени от молекули, атоми и всичко онова, което сте учили за нея по физика и химия.

— Но какво е пръстенът на Титос? — запита Бери, треперейки от напрежение след случилото се.

— Пръстенът!? Да. — Всичко, целият свят дори ще се върти около този пръстен, мили хора. Това е ключът към управлението на материята. Това е средството да отключиш молекулите, да преминеш на ниво наночастици, да ги придвижиш същите тези частици и след това да ги подредиш пак, както са си били. Сами видяхте, нали?

— Но как се осмелихте да жертвате собствената си ръка, докторе? — запита професор Сторх. Той бе като онемял досега.

— От толкова отдавна чакаме с МакЕвън да се появи този пръстен! — отговори докторът.

— А защо той не ви го е дал досега? — отправи въпрос Бери и продължи: — Защо той ми го даде на мен, а не на вас?

— Да, наистина, защо? — поде също и Теодора. — Нали казвате, че той е в Шотландия, също безсмъртен, като вас.

— МакЕвън е само една субстанция сега. Или по-скоро дух, вкаран в робот. Но не точно робот, който вие познавате от филмите или японските роботчета от тенекийки. МакЕвън е материя, която взема всякакви форми. Може да ги движи, може да ходи, но всичко това не е твърдата материя, която представлява човека. Просто е трудно за обяснение — заоправдава се Лукас, като ученик незнаещ урока си, но продължи: — МакЕвън не си спомня този епизод от живота си. Това е причината. Но връзката му с Бери е била така силна, че дори след векове, то той е могъл да се свърже с него в това имение, където пръстенът е бил толкова години.

— И сега какво ни чака, докторе? — изрече Греам, който бе в сянка досега. — Имаме пръстена! Мисля, стига с тези демонстрации и обяснения!?

— О, по-спокойно Греам. Нашето общество се гради на принципи. И тези принципи са по-добър живот, зачитане, както на нашия сорт хора, така и на хуманоидния, в лицето на Теодора и професор Сторх! ОК? — отвърна Лукас с леко разочарование. — Вие, барон Олаф, като ще ли не принадлежите на това общество. Досега ви понасях, защото нямах пръстена, но сега, приятелю, ще съм безкомпромисен към такива като теб.

— Ха, ха! Така ли? И как ще стане това? — запита високомерно Греам.

— Ами просто така — Лукас духна с устни, долепени до пръстена, право в лицето му, част от което се превърна в купичка малки топчици. Това бе същото действие, като и преди малко откъсването на ръката му.

— Върнете лицето ми, докторе! — изпищя като обезумял Греам. — Ах, какво става с мен?

Лукас продължаваше да духа през пръстена и вече цялото тяло на Греам се превърна в облак от топчици, насочващи се към тавана. Преминаха необезпокоявани през него и поеха нагоре към синевата.

— Май се разтвори в небитието, този неприятен Греам — ехидно се засмя Лукас и добави: — Не се страхувайте, това бе нужно да стане. Аз искам да създам идеалното общество, приятели. И това ще стане, повярвайте ми! Имам пръстена, имам и вас, какво повече ми трябва.

— Без съд и присъда? Просто изпепелихте ирландеца? Вие никога няма да създадете идеалното общество, докторе! — изкрещя Теодора.

Тя не бе на себе си от гняв. Бутна силно близкия стол към Лукас. Той понечи да се запази с ръката, в която бе пръстенът. От удара, сътворението на Титос излетя между пръстите му и се понесе нагоре. Всички „бледници“ погледнаха към него и се издигнаха, политайки, към тавана. Най-бърз бе Бери. Той хвана пръстена още във въздуха и изчезна заедно с него в пространството. Погледите им се насочиха нататък, но от него нямаше и следа. Само някакъв мъглив образ, във вид на субстанция, се бе проектирал на тавана. Образът на МакЕвън!

— Без пръстена не можем нищо да направим — констатира доктор Лукас с разочарование и добави: — Можем да си ходим по домовете.

— Ами къде изчезна Бери? — извика Теодора.

— МакЕвън го прибра, скъпа — отговори докторът. — Въпросът е дали ще може да премине през „Ада“.