Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (15)

15.

Генерал Маркус бе овладял положението във форта. Преди да тръгне да преследва Джакомо, с останалите кораби, то той остави един кораб с около стотина войници на сушата. Пиратите ги нямаше, бяха избягали, но някой все пак трябваше да пази стените и вече полуразрушения вход на главната база.

— Да видим какво ще стане, ако влезем в устието на реката? Напред към западната част на острова! Близо до брега! — заповяда Маркус на щурмана.

Не след дълго, в един залив, обрасъл с гъсти дървета и шубраци, голямо ято птици се разхвърчаха уплашено във въздуха и това остана не незабелязано от капитана.

— Генерале, тук има нещо — каза му той, сочейки черния облак от издигащи се и силно крякащи в паника птици.

— Да, виждам. Да спрем, за да огледаме. Не ми се вярва тук да е пиратът, но все пак да видим.

Закотвиха кораба и с няколко лодки, генералът и още няколко офицери, запориха водата.

Едва стигнали скалите, капитанът усети силно течение и нервно даде заповед, лодката да се върне обратно в морето.

Изглежда бе късно, защото течението бе така силно, че нищо не можеше да помогне. Лодката влезе почти неуправляема в залива, който пък бе изпъстрен със скали и кипяща вода, идваща от устието на река.

Всички хванаха греблата, напрегнаха сили, но въпреки това течението носеше лодката неудържимо. Скалите щяха да ги посрещнат със сигурност. Как ли ще се спасят от фаталния удар с тях? Задачата не бе лесна и това го знаеше и самият Маркус, обиколил толкова морета.

За момент, капитанът се бе отпуснал, когато последва силен удар в подводна скала. Той изхвърча нагоре. Удари се силно и главата му се разби в камъните. Вълната се оцвети в аленочервено.

Лодката вече бе набрала такава скорост, че никой не вярваше, че ще се спасят. Тогава те се удариха в хлъзгава скала, която ги пренасочи към вход на подземна пещера. Оттам изхвърчаха ято птици, като пера се посипаха по главите на войните в лодката. Течението забави своя ход и Маркус си отдъхна, благодарен, че не се удариха и те в скалата.

Слязоха в пещерата, която бе необичайно осветена. Въпреки че бе мрачно, то сиянието даваше възможност да се огледа вътрешността. Сталактити бяха надвиснали над тях. Имаха чувството, че те всеки момент можеха да забият острите си върхове в телата им.

Първите стъпки направи генералът, като подаде ръка на останалите в лодката. Не след дълго я завързаха за стърчаща издатина на скала и заоглеждаха пещерата.

— Оттук май няма измъкване — с отчаян тон констатира Маркус.

— Генерале, пазете се! — извика един от войните, сочейки нещо на пода.

— Скорпиони?! — изплашено добави друг.

— Да се връщаме в лодката?

— Вече е късно. Вижте, цялата е вече почерняла от тях — генералът извади сабята си и започна да чисти ботушите си от полазилите го вече смъртоносни животинки.

— Бог да ни е на помощ!