Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (38)

38.

Научното описание за окончателно завършен бледник, според експертите от компанията „Стоймат“ за паранормални явления в областта на трансформациите на човешкото тяло, бе следната:

„Нормалният човек захранва тялото си с енергия чрез храна, а бледниците, само с кръвта на определени животни, но не и хора. В съприкосновение на тази кръв с вид отровна субстанция, произвеждаща се от жлеза, намираща се във видоизменения стомах, се създава реакция, от която бледникът захранва с енергия тялото си. Следствието е, че силата и бързината на тези същества бе няколкократно по-експлозивна от тази на обикновения човек. Границата им на болка бе доста висока и затова те не се притесняваха от нараняванията при скоковете им, достигащи до няколко метра височина. Ставите им бяха здрави, свързани с много еластични мускулни връзки. Това ги правеше наистина суперхора. Раните заздравяваха почти веднага, защото клетките се регенерираха с много голяма бързина.“

Предположенията на компанията „Стоймат“ бяха, че с нанотехнология е възможно да се създаде такава жлеза и постави изкуствено в тялото. Разбира се, на този етап на развитие на човечеството, този вид технология не бе в състояние да създаде такава жлеза, но изглежда някъде някой си играеше на бог. И това датираше от векове наред. Легендата за шотландските бледници бе едно от доказателствата за това.

Никой не вземаше това им изявление за реално и в научните кръгове се подсмиваха вяло.

Шефът на компанията, небезизвестният психиатър Рим Янмат, имаше много добра репутация в областта на духовната регресия, с утвърдени постижения и бе трудно да не го вземат насериозно. Представеното от него и на не по-малко прочутия от него сътрудник в компанията доктор Ренс Фентюр твърдение, че съществуват все още бледници, бе неприемливо за науката. Според тях те бяха сорт полувампири — полухора. Понятието „бледник“ бе окачествено като пълна безсмислица и отхвърлянето му, както от науката, така и от църквата бе понятно за голямата част от хората.

Но в „Стоймат“ мислеха напълно противоположното, защото почиваха на факти. Факти, които се потвърждаваха с всеки нов изминат опит на рутинирания петдесетгодишен психиатър Фентюр и младия, изключително надарен, доктор Янмат. Те се осмеляваха да надничат в зона, която досега бе табу за науката.

Компанията се намираше отскоро на полуостров, в просторно, историческо здание на бившето пристанище на Амстердам. Полуостровът граничеше с военната база на корабоплаването в Холандия и това правеше много от офицерите в базата нервни и подозрителни към тази световноизвестна фирма. Ако времето бе със задна дата, преди няколко века, то със сигурност сътрудниците й биха си намерили място на кладата. Зданието се казваше „Де Звайхер“ и бе като икона на града. Амстердамската управа отначало не даваше и да се спомене за поместване на компанията там. Разбира се, парите които „Стоймат“ предложи бяха прекалено много, за да се коментира евентуално отказване. Амстердам трябваше да довърши новото си метро и тези пари спасяваха много чиновнически местенца.

Доктор Янмат бе наследил огромно количество капитал и го бе утроил с гъвкавия си и находчив инстинкт на бизнесмен. Затова и спечели зданието с лекота. Надстрои още десет етажа и три подземни помещения, с дебелина на железобетона от два метра. Почти всичките сто служители бяха подписали договор за тайна и се бе образувало по този начин едно голямо семейство, със своеобразни закони и касти.

Кастата, която се занимаваше с нанотехнологията, бе водеща и най-ценена в компанията. Бяха привлечени най-видните холандски учени в тази област.

Не по-малко ценен бе и отделът на Кристофър Орие, софтуерният вундеркинд на Холандия.

Опитите се провеждаха в най-долното подземно помещение, което разполагаше със собствен генератор и още няколко резервни такива. Янмат искаше да няма непредвидени изключвания на електричеството, защото при прекъснат опит бе катастрофално за изследвания индивид.

— Доктор Фентюр, йонната сфера е загрята до точката на комуникационната, топлинна граница — по-скоро изрече на себе си управляващата процеса тази вечер, научна сътрудничка, Хелга Ритфелд. — Можем да поставим вече Навил в „ковчега“ — продължи тя, като отметна дългата си, почти метър, руса коса.

Неслучайно бе наречена от всички мъже тук „русалката“ на Стоймат. Фентюр бе влюбен в нея, но не смееше да прояви чувствата си, защото знаеше, че тя физически бе вече окупирана от много по-младия и по-приятен от него Рим Янмат.

— Хелга, мисля…, че още е рано. Първо да проверим дали няма „бъг“ в програмата. Къде е Крис? — предпазливо изрече тези думи Фентюр и се огледа за момчето-вундеркинд, което бе направило възможно да се показват на екрана кадри от предишни събития, намиращи се дълбоко в съзнанието.

Навил, едър мъж с бледо лице, бе един от тези или така наречените тук „опитни зайчета“. „Ковчегът“ пък бе наименованието на сферата, в която се поставяха изследваните бледници.

Повечето от този вид заподозрени хора бяха пръснати из цяла Холандия и на компанията, за да се добре до тях, й костваше доста усилия и средства. Бе създаден и специален разузнавателен отдел, който бе наречен от сътрудниците, с нотки за шега, разбира се „ФБР-то“ на „Стоймат“.

Статистично погледнато, обаче заподозрените вземаха високи, ключови длъжности в обществото. Това не бе се изплъзнало от съзнанието на шефа Рим и той си задаваше въпроса, дали това не бе някакво тайно общество.

Навил Стекеленбюрг бе градоначалник на Ротердам, втория по големина град в Холандия и след много преговори, и най-вече предложена солидна сума, той се съгласи да го изследват. Разбира се, надяваше се, че отделеното време, за този според него сеанс-фарс, ще подобри отношението му с жена му, която искаше пари за ваканция на Карибите. Сумата за изследването окончаваше с четири нули.

— Кристофър е на екстрено посещение при професор Сторх — почти се провикна Марике, асистентката на Фентюр и отметвайки пурпурно оцветения кичур на косата си, добави: — Бе извикан незабавно, лично от него. Нещо в клиниката му се е случило и то с някаква много важна пациентка. Нуждаят се от помощта на нашия Крис и назоваха добра сума за решаването на проблема. Изглежда и Сторх ще приеме най-после насериозно „ковчега“, който му изпратихме миналата седмица.

— Тогава и без Крис да опитаме? На нас ни трябва опит с тази технология! — каза Хелга, обръщайки се към Марике.

— Ами да го поставим, тогава. Ако има „бъг“, то най-много да видим някоя изкривена картина — каза, със сигурност, екстравагантната асистентка.

„Да. И изкривено завинаги лице, може би?“ — помисли си русокосата, но не посмя да изкаже мисълта си на глас.