Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (48)

48.

Теодора също бе в състояние, което не би могло да се окачестви като нормално, докато лъчът не се скри.

— И така, братя! — кметът поде с неподправен тон — мога да ви наричам братя, нали?

— Разбира се, че сме братя! Уверихме се и то по какъв начин?! — майорът бе седнал на масата, невярващ на очите си, че има и други такива, като него.

— Братя, да, такива сме, но какво ще правим с престъплението? — намеси се Бери, като продължи, говорейки по-скоро на себе си: — Ще трябва да го поделим май.

На всички бе ясно, че Греам е лицето, което би трябвало да признае и вземе вината върху себе си. Майорът се бе стъписал, след този нов обрат на събитията и само гледаше в пръстена. Теодора забеляза това и сложи ръката си под масата.

— Наистина, аз убих Бен, но имаше за какво да го направя — започна Греам на чист холандски. — Имах си своите причини и тайни, но сега разбирам, че трябва да ги разкрия на вас, защото вие сте мои братя и защото ви вярвам.

— Кой сте вие? — окопити се майорът.

— По нашата йерархия аз съм „барон Олаф Хайландски“, скъпи ми майоре — отговори ирландецът и се обърна към Йоп с виновна физиономия — и любовник на сина Ви, кмете! Аз съм хомосексуален, но съм и би, тоест обичам и жени.

— Клас е хомосексуалист? — изсумтя кметът и гледайки го с ококорени очи добави: — Моят син, хомо…, хм…, да, може би си прав, бароне, но аз никога не съм забелязвал това.

Бери се отправи към Теодора, грабна ръката й и недвусмислено я вдигна нагоре, за да я видят всички и каза:

— Мисля, че е по-добре да гледаме на фактите, господа. Видяхме, че този пръстен е разковничето на нещо, което само баронът знае. Бихме искали да научим всички кои сме и какво ни предстои да предприемем. За мен знам, че имам нови качества, които другите хора ги нямат. Виждам, че и вие също ги притежавате, с изключение на Теодора, носителката на пръстена. Но тя е с нас, тя е с мен и винаги е била с мен. Така че трябва да гледаме на нея, като на един от нас, като наша сестра и да я пазим.

— Ами май преди малко ме опазихте! — засмя се жената и завъртя пръстена встрани, за да не блести така силно в очите на присъстващите бледници.

— Добре, тогава — каза Греам решително. — Ще ви разкажа всичко, което знам за нас, така наречените „бледници“. Знам цялата история за създаването на нашата „порода“. Всичко идва от Шотландия.

— Така си и мислех — с умислено лице промълви Бери. — Ние тъкмо оттам идваме и то само преди 24 часа, нали Теодора?

— Ами да, този пръстен оттам го имам. Бери ми го подари за рождения ми ден и то как само!? — потвърди тя, усмихвайки му се.

Майорът от полицията слушаше внимателно и невярващ, както винаги на казаното досега, то той само анализираше. Знаеше, че напоследък става с него нещо необикновено, докато днес не се сблъска със събития, които не бе очаквал и в сънищата си. Но той искаше да чуе истината и както подобава на началник, каза строго:

— Братя, да изслушаме барон Олаф или както ние го наричаме с името „Греам“.

Йоп и той се приближи до барона и също с повелителен тон каза:

— Да, и аз искам да чуя истината за нас. Моля те, бароне, слушаме те!

Ирландецът седна на стола до Теодора и започна с равномерен тон да разказва:

— Както казах, всичко започва от Шотландия. Било е преди хиляди години, когато в пещерите на Хайландската планина са живеели местните племена.

Имало едно племе, което като негов поминък бил ловуването, не с лък и стрели, ами с отправяне на звуци към тогавашните животни и с това ги убивали. Те не ядели месото им, а просто изгребвали само мозъка им. С течение на времето, това племе надраснало другите по хитрост и умствен прогрес. За разлика от другите племена, то хората му имали много бледа кожа, с което си спечелили и по-късно името „бледници“. Вождът им бил суров човек и откакто се помнело, то той бил винаги вожд и винаги жив и неостаряващ. Според легендите, той все още е жив и се говори, че това е днешният доктор Лукас. Но за него по-късно ще ви разказвам.

И така тези бледници изминали съвсем друго развитие в сравнение с другите, нормалните хора. Всичко това, което притежавате вие и аз, като различност го имали и те. ДНК-то им и гена е в други форми и в това се състои и различието. Дали това се е дължало на консумацията на мозъци или са се развили по друг начин, различен от този, който Дарвин е предрекъл е все още въпрос. Дори самият доктор Лукас все още не може да даде отговор.

Напоследък една компания, наречена Стоймат е в състояние да даде приемлив отговор, като под хипноза човек може да се върне в минало време и всичко това се вижда на екран.

— Да, така е — с убедителен тон каза Бари, като продължи: — И аз чух за това, и дори в следващите дни съм се записал за участие в този експеримент. „Стоймат“ е само на 10 метра от моето жилище.

— Но да продължа с разказа си — прекъсна го Греам с вдигната ръка.

— Да, разбира се, „бароне“ — с лека ехидна физиономия отговори Бери. — Аз само исках да отбележа, че ще бъда при вашия доктор Лукас, за който така и все още нищо не знаем.

— Доктор Лукас е всемогъщият вожд на това древно племе или поне така говорят наследниците на рода „бледници“. Той може всичко. Наистина всичко.

— Но кои са наследниците? — почти се провикна майорът — Какво знаеш за тях? Колко са и къде се намират?

— По-спокойно, господин началник. Това не ти е полицейското бюро! Не забравяй, че си един от нас, „бледниците“ — не изтърпя да отбележи ирландецът.

— Простете му, Греам. Навикът не се забравя лесно — подметна, с усмивка, кметът на Амстердам.

— Вижте какво, братя. Аз мисля, че е време да се срещнем с доктор Лукас и да ви се разясни всичко. Каква е йерархията, какво предстои да правим? На нас ни е нужно да си изясним, кои сме ние? Това, с опитите на Стоймат, ще заинтригува доктора. Сигурен съм. — Греам продължи да говори вече по-разгорещено.

— Но къде е този доктор? Ако е в Шотландия, то ще ни е необходимо време. А и планината е далече и труднодостижима в областта, за която се говори — каза Бери навъсено, изправяйки се.

— Ах, може би ще се изненадате, ако ви кажа, че доктор Лукас е съвсем наблизо — Греам също стана, хвана ръката на Бери и посочи сграда, намираща се отвъд градската библиотека ОБА.

— Това са Валовете, скъпи ми приятелю! — закиска се Йоп, намигвайки на майора.

— Знам много добре къде са проститутките, кмете, но ти не знаеш кой ги лекува и ги подготвя за нови нощи.

— Ако ми говориш за доктор Вирюли, то грешиш, Бароне! — намеси се Теодора, засегната от това изказване на Греам.

— О, господи…, та той наистина се казва Лукас. Доктор Лукас Вирюли е вашият Лукас!? — каза Бери, отхвърляйки ръката на Греам встрани. — Това е невъзможно! Това е нашият домашен лекар. Никога не бих си помислил, че той е това, за което говорите.

— Хм…, разбира се, че това е той и добре се прикрива тук, в сърцето на Амстердам — изрече с гордост ирландецът и добави: — А сега да тръгваме при него! Нещо против?

— Да тръгваме, но какво ще кажем на полицаите отвън? — запелтечи кметът Йоп.

— Оставете на мен! — с горда осанка каза майорът и отвори вратата.

Отвън чакаха група полицаи, като сержантът веднага предостави услугите си:

— На кого да поставим белезниците, шефе?

— Тук всички са невинни! — остро каза майорът и продължи да нарежда: — Всички вие заминавате в управлението, а аз имам още работа с кмета и неговите гости. Разбрано!

— Разбрано! — отговори сержантът и занарежда на своите подчинени какво да правят.

Охраната на Греам също питаше с искащи очи. Ирландецът направи необходимите инструкции, като им обясни да се прибират на кораба и там да чакат по-нататъшни нареждания, ако е необходимо.