Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (17)

17.

Настаниха Пелопония и младежа в офицерското помещение и ги оставиха да си почиват.

В главната каюта, Маркус също бе поставен от войниците на легло и офицерът зачака заповедите му.

— Трябва да хванем този звяр Джакомо! — прошепна не след дълго Маркус и продължи с по-ясен тон: — Младежът и девойката знаят всичко за базата. Като си починат още малко, доведи ги при мен.

— Слушам, генерале!

Титос бе полегнал на дървен нар и гледаше Пелопония, която му се усмихваше.

— Как си, любима? — помилва я младежът. — Чувстваш ли промени в тялото си след престоя ни при бледниците? Помниш ли нещо?

— Не, нищо не помня, но съм като новородена. Хм…, може би си спомням и някакво име „Лукас“?! — каза девойката и добави, показвайки лека издутина на рамото си. — Също и този разрез тук го нямаше преди. Мястото е твърдо, но не ме боли.

— И при мен, като че ли е така — заопипва се Титос и допълни: — И аз имам същия разрез. Името „Лукас“ и на мен през цялото време не ми излиза от съзнанието. Но пък се чувстваме великолепно, нали?

— Да. Да опитам нещо — и докато каза тези думи, девойката се намери за секунда на десет метра разстояние от нара, на който бяха полегнали. — Това е вече нещо. Каква бързина притежавам?!

Вратата на помещението бе от дърво и пред нея стояха няколко войници и си говореха тихо. Слънцето бе обляло кораба в непоносима горещина и затова моряците постоянно хвърляха вода на палубата и също към офицерското помещение. Войниците не бяха доволни от това, че постоянно ги мокреха и мърмореха неодобрително.

От каютата на Маркус излезе офицер и се запъти към помещението, където бяха настанени Пелопония и Титос. Току-що влязъл, то той се подхлъзна от водата, която бе нахлула и в офицерското помещение и почти вече падаше върху купчина островърхи дъски, когато Титос, със светкавична бързина, го задържа. Разстоянието бе наистина голямо за такъв скок. Офицерът се изправи, невярващ на очите си, че е възможно това и погледна уплашено младежа.

— Генерал Маркус иска да ви види веднага — проговори той и погледна към Титос. — Изглежда сте си починали достатъчно, след като можахте дори да ме спасите от нараняване. Благодаря ви, момко!

Маркус бе легнал на нара и едва дишаше, едно от горещината и друго от преживяното в пещерата със скорпионите. Видял повиканите да влизат, то той понечи да се изправи, но не успя.

— Генерале, останете в леглото! — забеляза надигането на Маркус Титос и добави: — Ние ще идем при вас.

— Добре. Още един път ви благодаря, че ме спасихте, Пелопония! — каза той, обръщайки се към девойката.

— Той ви спаси — каза тя, кимвайки към Титос. — Той и мен спаси, няколкократно.

Слънчев лъч се промъкна в каютата и я огря. Огря също и пръстена, който здраво стоеше на ръката на девойката. Цялата стая се озари в бяла светлина, от която очите боляха. Всички замижаха.

— Този пръстен е виновникът за всичко — промълви младата жена тихо, по-скоро на себе си.

— Какво става тук? — извика генералът. — Какво е това сияние?

— Пръстенът е. Не се страхувайте. Титос го направи за мен.

Лъчът се скри и стаята, като че ли потъна в мрак.

— Титос, момко, знаете ли как да се доберем до Джакомо? — запита генералът, опитвайки се пак да се надигне на лакти.

— Да. Знаем и двамата как да влезем в базата му. Баща ми е там все още и какво ли ще му направят, ако не го освободим!? — Пелопония отговори на генерала, вместо Титос.

— Само трябва да се внимава с теченията. Аз съм запомнил добре мястото с двете скали. Но трябва да обиколим острова — допълни момъкът и разказа всичко за методите на влизане в базата, както и за „бурето“.

— Дайте заповед на цялата ескадрила да тръгва! — обърна се Маркус към офицера и добави, кимайки към младежите: — Вие двамата гледайте хубаво, за да не пропуснем мястото. Ще ги изненадаме!