Александра Маринина
Не пречете на палача (8)

Седма глава

Григорий Валентинович Чинцов чак подскачаше от удоволствие, седейки пред телевизора и слушайки коментарите на телевизионните журналисти по повод публикуваното в днешния вестник интервю с Александър Ратников — съветникът на Президента. Интервюто беше просто забележително и в него се казваше всичко, което трябваше да бъде казано, според поръчката на Чинцов. Този Сауляк беше наистина голяма работа. Как ли бе успял да го направи?

— По думите на Ратников, Президентът му е дал твърдо обещание да не допуска допълнителна парична емисия — говореше от екрана популярен коментатор. — Но тъй като други пътища за решаването на проблема с неизплатените заплати и пенсии засега няма, то най-вероятно е в близко време той да не бъде решен. Любопитно е да се отбележи, че самият съветник на Президента е уверил журналистката Юлия Третякова, че сред хората от най-близкото обкръжение на Президента съществува пълно единодушие по този въпрос. С други думи, всички, в това число и самият Президент, прекрасно знаят, че вътрешният дълг не може да бъде погасен в близките няколко месеца. Цитирам: „Ако от устата на Президента или на когото и да било другиго от обкръжението му чуете твърди обещания, че дълговете ще се погасят през март-април и ще бъде изплатена работната заплата, която много жители на Русия не са получавали от септември миналата година, трябва да знаете, че това е лъжа. Президентът не възнамерява да включва машината за печатане на пари. Задълженията няма да бъдат погасени.“ Край на цитата. И тези изявления бяха направени от човек, който от две години не е давал никому интервю. Какво ли го е накарало да наруши своя обет за мълчание? Ще си позволя да изкажа предположението, че в редовете на президентското войнство са възникнали разногласия, свързани със съдържанието на неговите предизборни обещания. Една група от съветниците настоява в предизборната програма на Президента да бъдат дадени само реални обещания и именно към тази група се числи Александър Ратников. Друга пък, очевидно смята, че в борбата за електорат всички средства са добри — дори и откровената лъжа. И този факт, че недосегаемият за журналистите съветник все пак е решил да се изкаже публично, говори за криза в политиката на Президента и за това, че неговото обкръжение абсолютно не е подготвено да проведе предизборната му кампания и в случай на победа да поддържа Президента през следващите четири години. Ако съветниците на Президента са единодушни в оценката си за истинското състояние на нещата, но се разминават по въпроса — да се лъже ли населението или да му се казва истината — то едва ли това може да се приеме за нормална проява на плурализъм в мненията. По-скоро би трябвало да се говори за степента на тяхната безпринципност. Остава ни само да узнаем към съветите на коя от тези две групи ще се придържа самият глава на държавата.

„Ах, само какъв текст!“ — потри длани от радост Григорий Валентинович. Сега вече единият от трите коза на Президента бе избит завинаги от ръцете му. Каквито и обещания за изплащане на заплатите да дадеше, никой не би му повярвал. И ако не искаше да се прослави като лъжец, не биваше повече да подхвърля захарен памук на народа.

Нещата се нареждаха повече от отлично. Григорий Валентинович добросъвестно изгледа информационната програма докрай, включително спортните новини и прогнозата за времето. Чак тогава позвъни на своя благодетел — новият кандидат-президент Малков.

— Слуша ли? — попита го горделиво.

— Браво — похвали го Малков и по тона му Чинцов разбра, че е много доволен. — Отлична работа. Очаква те премия.

— Нещо друго да ти трябва? Момъкът си го бива — висока класа. Трябва да го използваме.

— Остави го сега да си почине. Иначе ще си помисли, че не можем без него. Колкото повече работи за нас, толкова повече и ние ще зависим от него — сам разбираш. Той и без друго знае много, така че не бива да го ядосваме. Изплати му хонорара, който си му обещал, и нека се развлича. Кажи му да се появи след седмица, но не го притискай. Разбра ли, Гриша? Не го притискай.

— Да, разбрах.

— Страхувам се от него — замислено рече Малков. — Опасен тип е той, Гриша.

— Голяма работа — намръщи се Чинцов. — Нищо опасно няма в него. Нормален мужик, знае си интересите. Ако беше опасен, щеше да се покрие, а той тръгна да ни търси. Сигурно добре разбира, че не само той е опасен за нас, но и ние сме опасни за него. Неслучайно избяга от нашите момчета в Екатеринбург. И пръв ни предложи сътрудничеството си, защото му е ясно, че той притежава знанията, а ние — силата и не се знае кое от двете е по-страшно.

— Така ли мислиш? — усъмни се Малков.

— Аз за своите думи отговарям.

— Внимавай, Григорий. Ако грешиш, сещаш се какво ще стане с теб.

— Не бой се, няма да сгреша — самонадеяно заяви Чинцов и след малко затвори апарата.

„Е, работата е опечена — помисли си със задоволство. — Женя Шабанов ще се постарае да направи, каквото е необходимо за посещението на Президента в родния му град. Добре се получи, че успяхме да го пробутаме в президентския екип. С такива помощничета, каквито ги има сегашният лидер, не са му нужни никакви врагове.“

* * *

В списъка, който генерал Минаев бе предал на Павел, фигурираха седем души. Пръв бе Малков, Евгений Шабанов — сегашният имиджмейкър на Президента — заемаше четвърто място, а последен в него бе генералният директор на фирма, намираща се в един от черноморските райони на страната. Казваше се Олег Иванович Юрцев. Именно през този участък от морското крайбрежие, който бе контролиран от Юрцев, преминаваше трафикът на оръжие и наркотици между Русия, Грузия, Абхазия и Турция.

Олег Иванович беше уважаван светски човек. Щедро спонсорираше различни фестивали и презентации, поради което имаше широки връзки с московските делови и творчески кръгове. С помощта на Минаев за Павел не бе трудно да узнае, че за среща с Юрцев съвсем не е необходимо да се пътува на юг, тъй като той често посещаваше столицата. Между другото, тези дни трябваше да пристигне в Москва като гост на поредното пищно мероприятие, за чието провеждане Олег Иванович бе заделил абсолютно безвъзмездно доста прилична сума.

Работата с Юрцев Павел възложи на Михаил. Ларкин беше не само най-надареният, но и най-безцеремонният от цялата група. „Докато Михаил Давидович се оправя с южняка — реши Сауляк, — трябва да видя какво е станало с другите двама от моите хора.“

Посещението му на Асатурян го зарадва. Гарик непрекъснато шареше насам-натам, занимавайки се със своите безкрайни покупки и продажби. Впрочем, това бе станало любимото му занимание, още щом бе излязъл от пелените.

При Павел попадна в началото на осемдесетте години, когато с неукротима енергия спекулираше с икони, антики и диаманти. Според оперативните данни, обемът на покупко-продажбите му беше съвсем незначителен, а печалбите — фантастични. Дълго време не го арестуваха, като непрекъснато ходеха по петите му, опитвайки се да разберат как го прави. Оперативните работници допускаха, че например едни диамантени обеци можеха да се пробутат най-много с петдесетпроцентно надуване на цената, която реално имаха. Но при тези разчети Асатурян не би могъл да изкара такива пари, каквито слагаше в джоба си. Затова логичен бе изводът, че броят на сделките му би трябвало да е много по-голям от фиксирания по време на неговото проследяване. С него не се занимаваше милицията, а КГБ, защото правеше сделките си предимно с чужденци или пък с граждани, пътуващи в чужбина.

Така и не бе изяснено как ловкият Асатурян се изхитрява да натрупа такива печалби и най-накрая го арестуваха, като му подбраха подходящ съкилийник, надявайки се, Гарик все пак ще се разбъбри. Специално го „консервираха“ няколко денонощия без никакъв разпит, като очакваха, че агентът от неговата килия ще изкопчи някаква информация, за която да се хване следователят. Но очакването им се оказа напразно. Гарик бързо се сприятели с агента, не се правеше на мълчаливец, споделяше опита си с него, но за никакви допълнителни сделки не споменаваше в тези задушевни разговори. Следователят тъкмо вече бе започнал да губи търпение, когато се получи любопитно съобщение от началника на следствения изолатор. Дежурният погледнал в килията на Асатурян и видял следната сцена: агентът-съкилийник си лежал на койката, а подследственият Асатурян се бил надвесил над него и правел някакви странни движения с тялото си. Дотичалият по сигнала на дежурния началник на изолатора се втурнал в килията и тъй като той бил по-образован и по-начетен от своя подчинен, веднага се досетил, че Асатурян хипнотизира съседа си по килия.

— Ти какво правиш?! — развикал се началникът. — Веднага прекратявай!

— Не мога — хладнокръвно отговорил Гарик. — Не мога да спра. Трябва да го извадя от хипнозата.

— Я излез — прошепнал началникът на дежурния.

Затваряйки след него вратата, той с жест повикал до себе си Асатурян.

— Ти какво, настина ли го можеш?

— Нали показвам — обидил се Гарик. — Гледайте, ако не ми вярвате.

— И какво той трябва да направи, като си го хипнотизирал?

— Наредих му да ми разкаже как се е целувал за пръв път с момиче.

— Че за какво ти е притрябвало? — учудил се началникът. — Нима ти е интересно?

— Не, разбира се. Но той не ми вярваше, че мога, и ние се договорихме, че ще го хипнотизирам и ще му заповядам да ми разкаже нещо, което не ми е известно. А след това той ще се събуди и аз ще му преразкажа всичко, което ми е говорил под хипноза. Така ще го убедя, че го мога. Нали от никого другиго не бих могъл да разбера за това момиче, освен от него самия.

— Я почакай малко — въодушевил се началникът, — а ти можеш ли да го попиташ…

— Не, шефе — веднага го прекъснал Гарик, усмихвайки се хитро. — Хич не си въобразявайте, че ще ви стана „кука“. Ако е само заради експеримента — винаги на вашите услуги, но за вас аз няма да работя.

На другия ден извикали Гарик на разпит. Своя следовател той виждал за пръв път и естествено не би могъл да знае, че това не е никакъв следовател, а самият генерал Булатников. На Асатурян популярно му разяснили, че изборът му е прост до примитивност — или бая годинки затвор, или свобода със солидни пари. При такива условия колебанието отпаднало от само себе си. Разбира се, Гарик избрал свободата. А за благодарност, че материалите за наказателното дело са унищожени, разказал на своя благодетел по какъв начин се е изхитрявал да получава високи печалби. Оказало се, че той просто внушавал нужните цени, както на продавачите, от които ги купувал, така и на своите клиенти, които оскубвал порядъчно. Хората после не можели да дойдат на себе си от изумление и все се опитвали да разберат защо диамантено колие на стойност петдесет хиляди те с нежна усмивка на уста са продали на някакъв си симпатяга за хиляда рубли. Клиентите пък, бръкнали се за същото това колие с шестдесет хиляди, считали, че са направили добра сделка. Самият Гарик чрез не особено сложни пресмятания стигнал до утешителния извод, че чисто и просто, е сложил колието в джоба си, спечелвайки сума, равна на неговата стойност, и си е докарал от сделката още девет хиляди, като при това никого не е нито окрал, нито обидил в прекия смисъл на думата.

С Гарик бе много лесно да се работи, защото материалите от следственото му дело бяха унищожени, както се казва, де юре, а де факто, те спокойно си лежаха в сейфа на благодетеля му и всеки момент можеха да бъдат извадени оттам, а следственото дело — реанимирано. Докато Михаил Ларкин, сътрудничейки на комитета, си осигуряваше сит и не свързан с омразната му професия живот, от който по принцип би могъл да се откаже при определени обстоятелства, то Гарик Асатурян се бореше за своята свобода, от която не би се отказал в никакъв случай. Затова той изпълняваше всякакви задачи, при това, с удоволствие и без угризения на съвестта дори от най-мръсната работа. Неговото главно оправдание пред себе си бе нежеланието му да попадне зад решетките за дълги години.

— Пал-Дмич! — радостно извика Гарик, виждайки Сауляк. — Най-сетне се появихте!

Павел внимателно го огледа и се подсмихна. Не беше чудно, че момъкът му се бе зарадвал. В неговото положение постоянният контакт с куратора и системното изпълнение на поръченията му беше гаранция за това, че няма да отворят проклетия сейф. Изчезването на Павел, наистина не внезапно, а предварително уговорено и представено като пътуване за някъде, бе накарало Гарик да изпита известно неудобство, което с времето бе прераснало в патологичен страх, че всяка секунда „може да се започне“. „Къде е Павел? — питаше се често. — Къде са материалите? Къде се намира страшният сейф, в чий кабинет? Ако изведнъж в службата нещо се случи, отворят сейфа и извадят следствените материали? Павел го няма и никой няма да ме прикрие и защити. Бих могъл да потърся оня тип, който пръв ме вербува, но кой го знае какъв е и къде се намира…“

— Човек може да си помисли, че си се затъжил за мен — подхвърли Сауляк, без да откъсва от очи него.

За разлика от Михаил, който бе пуснал коремче, Асатурян си бе останал все така строен и почти миниатюрен. Миша водеше спокоен и заседнал живот, а Гарик си беше все същото миткало и се занимаваше със същата дейност, каквато бе упражнявал и преди вербуването си. Единственото условие, което Павел му беше поставил, бе при сделките си да не използва своите необикновени способности. „Никой не бива да узнае какво можеш!“ — повтаряше му непрекъснато.

— Доколкото си спомням, ти имаше някакви познати мадами в „Метропол“. Не си се скарал още с тях, нали?

— Как можете да говорите така, Пал-Дмич — ухили се Асатурян. — Жената е свещено нещо. Човек не бива да се кара с жените, а трябва да ги пази.

— Правилно — кимна Павел. — Вдругиден в „Метропол“ има мероприятие. Ще работиш.

— Винаги готов! — радостно извика Гарик и вирна ръка, имитирайки пионерски поздрав.

* * *

Последният, когото навести Сауляк, беше Карл Фридрихович Рифиниус — мъж на години, от малък играещ ролята на мрачен красавец. Карл беше по-силен от Рита, но много по-слаб от Миша Ларкин. Той беше надарен приблизително колкото Гарик Асатурян, но както биха казали актьорите, фактурата му беше друга. Едър, импозантен, с рано посивели коси и блестящи черни очи, той вземаше ума на жените, при това, без да прилага способностите си да внушава мисли. Имаше имидж на трагически герой, който си бе изградил като двайсетгодишен, и на петдесет и четири така и не бе излязъл от него.

Карл Фридрихович беше професионалист, работеше като психотерапевт и при лечението на своите пациенти прилагаше хипноза. Но имаше един недостатък, по-скоро не толкова недостатък, колкото черта на характера. Много му се искаше да го обичат, но от друга страна не изпитваше абсолютно никаква потребност самият той да обича. Никога не му липсваха влюбени в него жени, с някои от тях се сближаваше, но мнозинството ги държеше на разстояние, като постоянно им даваше аванси и ги окуражаваше, за да не се откачат от въдицата му. Той не можеше да се въздържа и от флирт с пациентките си — и не само с хубавичките, а с всички поред. Като че ли всяка влюбена в него жена му даваше нов заряд от енергия, подхранваше силите му, придаваше вкус на живота му.

И жените му бяха изяли главата.

Една влюбена до уши пациентка, след като изчакала няколко месеца красавецът-доктор да премине най-сетне от комплименти към реални действия, загубила търпение и написала заявление до прокуратурата, от което ставало видно, че доктор Рифиниус, след като я потопил в хипнотичен сън, се възползвал от нейната безпомощност и я изнасилил. Всичко би се разминало, ако Карл Фридрихович не бил допуснал наивната грешка да работи без асистент — нещо, което било забранено. Нямало свидетели на печалното събитие, но не се намерили и такива, които да потвърдят, че Рифиниус не е докосвал и с пръст своята пациентка. А съпругът на пациентката се оказал голям и преголям началник от партийно-държавния елит и на доктор Рифиниус му станало съвсем ясно, че повече няма да му разрешат лекарска практика. Очевидно така му бе писано.

Би могъл, разбира се, да се бори, да доказва, да дава интервюта, да иска възмездие от клеветницата… Но това би имало някакъв смисъл, ако тази история се бе случила три-четири години по-късно, когато се заговори вече и за демокрация, и за плурализъм, и за свобода на печата. Но това станало в осемдесет и пета и Карл Фридрихович нямал ни най-малки шансове да победи в тази борба. Нещо повече, на него съвсем ясно и недвусмислено му дали да разбере, че трябва по живо по здраво да се омита от столицата на родината и да си потърси някое забутано градче, защото такъв негодник и развратник няма място там, където живеят и работят най-добрите хора на страната — нейната чест, ум и съвест. Карл нямало какво друго да направи, освен да се заеме с размяната на московския си апартамент с прилично жилище някъде в Централна Русия.

Той бил самотник, както и всички останали, които бяха вербувани в групата на Сауляк. Семейни хора за нея не бяха необходими.

И изведнъж се появява човек, който казва, че при определени условия Рифиниус може да остане в Москва. Условията бяха три: да прекрати лечебната си практика окончателно и във всичките й разновидности, да си смени името и местоживеенето и да оказва услуги, като изпълнява поръченията, дадени му от този човек. Карл не беше нито наивен, нито глупав и по стила на решаването на проблема му съобрази, че си има работа с могъща организация, и бързо се досети от какво естество биха могли да бъдат тези услуги и поръчения. Пари не му трябваха, защото вече бе припечелил достатъчно, за да живее, както му харесва. Тъй като пациентите му бяха най-отбрани хора, то във вид на благодарност от тяхна страна той бе получил всичко, за което си мечтаеше, на нищожни цени, достъпни дори и за най-обикновен инженер. Нямаше от какво да се страхува, не беше обвинен в някакви криминални нарушения, но го изгаряше омразата. Омразата към онази преситена глупачка, която бе посмяла да му погоди този гаден номер, заради това, че не я бе изчукал. Омразата към високомерния й импотентен мъж, когото също бе лекувал преди години. Омразата към всичко, което олицетворяваше ума, честта и съвестта в един град, където не му позволяваха да живее.

Павел му даде нови документи с името Константин Фьодорович Ревенко. Обясни му, че бе избрал това име, стараейки се да запази инициалите му, защото в противен случай на Рифиниус би му се наложило да си отработва друг подпис, а сега щеше само малко да го попромени. Пък и носните си кърпички, върху които влюбените дами старателно бяха избродирали инициалите му, трябваше да изхвърли. И би било жалко за тях — бяха от натурална батиста, а не от някаква си китайска синтетика.

Новопоявилият се Ревенко смени местоживеенето си и се разтвори в многомилионната Москва.

Той не работеше от любов и благодарност като Рита, не от алчност като Миша Ларкин, не от страх да не попадне в затвора като Асатурян. Сътрудничеше на Павел от идейни съображения, защото ненавиждаше целия свят, а особено тези, срещу които и най-често работеше. Сауляк не си правеше никакви илюзии за мотивацията на бившия доктор, затова и му даваше подходящи задачи — партийни дейци, служители от правозащитните органи, високопоставени ръководители. Той се стараеше нещата да се наредят така, че след всяко изпълнено поръчение Карл да вкуси от изгарящата сладост на мъстта.

Подбудите за работа у Рифиниус бяха емоционални, а не материални. Рита се страхуваше от психиатрията, Ларкин от мизерията, Гарик от затвора, а Карл не се боеше от нищо и това слабо място във веригата трябваше бързичко да се оправи. Едно от първите поръчения на Рифиниус-Ревенко бе да докара до самоубийство млада студентка първокурсничка. Някакви много богати, но не и много законопослушни хора бяха заинтересувани от нейния баща. Той, загубил преди година съпругата си, упорито се отказваше от изгодните условия и твърдеше: „Аз съм готов да рискувам, но ако нещо се случи и ме затворят, какво ще стане с моето момиче? Как тя ще живее с мисълта, че баща й е крадец?“ С други думи, момичето пречеше, а татенцето трябваше да омекне, защото никой друг, освен него нямаше право да подпише необходимите на тези хора документи. Затова, след като дъщеря му ни в клин, ни в ръкав взе, че скочи от балкона на дванадесетия етаж, успяха да го пречупят, да го заставят да изпълни исканията им и да натрупат от това колосални пари. А Павел пък се сдоби със солидни доказателства за причастността на Карл към смъртта на момичето. Та, с тия именно доказателства и го държеше в ръцете си.

През двете години, които Сауляк прекара зад решетките, Карл-Константин си живееше тихо и спокойно. Още не бе навършил пенсионна възраст, но работейки за Павел, бе припечелил достатъчно, за да няма никакви финансови притеснения. Разполагаше се в просторния си апартамент, грижеше се за два ирландски сетера, ходеше на лов. Понякога си водеше жени, но никога не допускаше да останат у него.

След половинчасов разговор Павел разочаровано се убеди, че омразата на Рифиниус е угаснала, и единствено би могъл да го манипулира чрез доказателствата за съпричастността му към смъртта на нещастното момиче. Стимулът безспорно бе силен и ефективен. Под въздействието на този стимул — стимулът на страха — Гарик прекрасно работеше и щеше да работи още доста години, докато не изтечеше срокът на давност. Но Гарик бе сравнително млад, нямаше още четиридесет и съответно му липсваха в известна степен спокойствие и мъдрост. Рифиниус бе доста по-възрастен и откъде човек можеше да бъде сигурен, че той няма да махне с ръка на перспективата да попадне в съда. Освен това, изобличителните материали за Гарик имаха далеч по-голяма тежест от не съвсем безспорните улики и доказателства срещу Карл.

— Радвам се, че се срещнахме — говореше Карл Фридрихович, подръпвайки от цигарата си, но Сауляк виждаше, че това не е истина.

Живял си бе спокойно цели две години и навярно му се искаше да си живее тъй и по-нататък. Очевидно, не му се щеше да си навлича неприятности и да си нарушава спокойствието.

— Карл Фридрихович, потрябва ми вашата помощ, но ви обещавам, че това е за последен път. Разбирам, че търсите покой, че сте се уморил от моя милост. Ценя това, което направихте за мен, а направихте немалко. Работата беше трудна и вие сте в правото си спокойно да си отдъхнете от нея. Но ви моля просто за лична услуга — меко нареждаше Сауляк, стараейки се да избягва очите на бившия психотерапевт. — Помогнете ми за последен път и повече никакви задачи. Разбира се, вашата работа ще бъде подобаващо заплатена.

— Добре — с въздишка се съгласи Рифиниус. — Ще направя всичко, което ви е нужно.

„Трябва наистина да свършвам с теб — мина през ума на Павел. — Ще поработиш сега и край.“

* * *

Банкетната зала на хотел „Русия“ преливаше от светлини и от пръв поглед не можеше да се определи съвсем точно чий блясък бе по-силен — на кристалните полилеи или на диамантите, с които бяха окичени от глава до пети присъстващите дами. Тазвечерното събитие тук бе свързано с нефтения бизнес, който, както е известно, влечеше след себе си много кръв и смърт, но на тези, които останеха живи носеше огромни печалби.

Олег Иванович Юрцев беше почетен гост на това мероприятие, тъй като на много от събралите се в тази зала бе давал пари, за да започнат собствен бизнес. Освен това, той по своя инициатива бе предложил на организаторите на тази презентация да поеме разходите за пътуването и за тридневното пребиваване в Москва на някои от чуждестранните бизнесмени, които нямаха нищо против да се поразходят за чужда сметка. Самите те не биха харчили пари за присъствието си тук, макар за много от тях то бе доста полезно, както от гледна точка на имиджа им, така и заради заздравяването на приятелските и деловите отношения.

Цялата публика в залата бе щателно проверена, затова тук не се допускаха телохранители. Пък и без тях нямаше къде дори и яйце да се хвърли от народ.

Застанал пред щедро отрупаната маса, Юрцев с удоволствие си похапваше изискани специалитети, като от време на време отпиваше глътка скъпо бяло вино от висока кристална чаша. Следвайки модните тенденции, организаторите на презентацията бяха предпочели шведските маси, за да дадат на гостите пълна свобода за общуване. Вдясно от Юрцев бе застанал набит и смугъл мъж с ярко очертани изпъкнали устни — бизнесмен от Арабските емирства, а отляво — красива дама около тридесет и петте, която имаше вид на делова жена, вероятно, референт на някаква голяма фирма. Разбира се, Олег Иванович бе довел в Москва своята любовница, но тя не присъстваше на този банкет. Един час преди началото на тържеството двамата се бяха скарали за пореден път, след което Юрцев бе излязъл от хотелската стая и бе затръшнал вратата след себе си. Сега бе време да си избере обект за ухажване, за да не изглежда като бяла врана, тъй като всички поканени мъже бяха с дами. Красивата му съседка не го привличаше особено. Юрцев по принцип не харесваше деловите жени. Смяташе ги за добри бизнес партньори — акуратни, почтени и лишени от страст към глупавия риск — но според него, дори и за най-невинния флирт те не бяха подходящи. Характерът им бе прекалено мъжки — нямаше я лекотата, порочността, глезливостта — а Юрцев най-много обичаше младите лекомислени и капризни куклички.

Остави чинията си и с чаша в ръка започна бавно да се разхожда из залата, разменяйки си усмивки и поздрави с познати. Той имаше и делови интерес, но бе решил да не избързва с тази работа. Нужният му човек трябваше да се поотпусне, да си похапне до насита, да си пийне повечко и чак тогава щеше да обсъди с него нещо важно. Погледът му се спираше на нечии източени крачета или върху оголеното стройно гръбче на някоя кукличка и Юрцев лениво се питаше дали да не си я отведе в някое ъгълче и да се поразтуши с малко празни приказки, но после решаваше, че би могъл да си потърси нещо по-добро.

В един момент се почувства доста особено и дори го побиха студени тръпки. Бързо се огледа наоколо, но не забеляза нищо нередно и се успокои.

По някое време успя да го въвлече в разговор стар познат, който работеше в московското представителство на американска нефтена фирма, но след десетина минути Юрцев изведнъж си помисли: „Що за идиот! И защо се занимавам с него…“ Дори се хвана, че въобще не го слуша какво му говори. Извини се учтиво и под предлог, че трябва да се срещне с някакъв господин в другия край на залата, се отдалечи.

Внезапно го хвърли в огън, подмишниците му обилно се изпотиха и Юрцев инстинктивно посегна да разхлаби възела на вратовръзката си. После пък започна до го тресе. „Какво ми става?! — изплашено си помисли. — Да не би да съм се разболял?“ Но треската му премина също така бързо, както се бе появила, и Олег Иванович се почувства нормално. Като всеки мъж, той панически се страхуваше от всяко влошаване на здравето и абсолютно не можеше да търпи нещо да го боли. „Трябва да си потърся място да поседна“ — реши Юрцев, отправяйки се към изхода на залата. В хола имаше меки диванчета и кресла, но всички те бяха заети и той продължи по-нататък към тоалетните с надеждата да си намери по-спокойно местенце. Провървя му. Завивайки по надясно по дългия коридор, видя някакъв диван с кресла и ниска масичка помежду им. И там седеше само един човек — възпълен мъж с дълга къдрава коса и тонирани очила.

Юрцев се разположи в креслото, протегна крака и с облекчение се облегна назад. Вече не го тресеше, но затова пак главата му започна да се налива с болезнена тежест и болката започна да пробожда темето му. „Сигурно наистина съм се разболял — помисли си. — Точно сега ли трябваше да ми се случи това! Как ще летя утре към къщи?“

— Глава ли ви боли? — съчувствено го попита къдравият мъж.

— Да, нещо такова… Личи ли ми?

— Разбира се, много сте пребледнял. Сигурно е от задухата. Вероятно имате проблеми с кръвоносните съдове.

— И какво да правя сега? — попита Юрцев, имайки усещането, че всяка дума кънти в черепната му кутия.

— Няма нищо страшно — усмихна се мъжът. — След трийсет и петте от това страда всеки трети, само че много хора не му обръщат внимание, а това е грешка. После се чудят откъде са се взели инсултите. Аз самият излязох тук по същата причина. Глътнах една таблетка и след пет минути ми мина напълно. Впрочем, ако желаете, мога да ви предложа и на вас. Винаги нося със себе си солиден запас от тях.

Главоболието се засилваше и на Юрцев дори му се стори, че му притъмнява пред очите.

— Но тук даже няма с какво да я глътна, нямам сили да се върна в залата.

— Не е необходимо да я гълтате. Сложете си я под езика и тя моментално ще се разтвори. Ефектът е практически мигновен.

Мъжът с очилата подаде на Олег Иванович флаконче от тъмно стъкло, пълно до половината с малки бели таблетки.

— Вземете си, веднага ще ви олекне, ще видите. Защо да се измъчвате така.

„Наистина, защо трябва така да се измъчвам? Боже мой, каква непоносима болка! Ами, ако изведнъж получа инсулт!“ — стреснато си помисли Юрцев, изсипвайки на дланта си малка таблетка.

Събеседникът му си прибра флакона и отново се усмихна.

— Преди да преброите до сто, ще ви олекне. Това е много хубаво лекарство. Моята жена ми го доставя от Канада.

Олег Иванович затвори очи и сам не разбирайки защо, започна да брои до сто. Болката му толкова бързо отслабваше, че той се удиви. На „осемдесет и шест“ направо се чувстваше отлично. Сякаш въобще не му бе имало нищо.

— Вие сте вълшебник — рече признателно. — Бих искал да си запиша как се нарича това лекарство.

— Един дявол знае как се нарича — весело махна с ръка къдравият непознат. — Жена ми го купува и трябва да питате нея.

— Нима не е написано на флакона?

— Този флакон не е оригинален. Лекарството се продава в едни големи бурканчета, които е много неудобно да ги носиш със себе си. Нали разбирате, специална разфасовка, предназначена само за болниците. Аз си отсипвам по малко във флакончета, за да мога да си ги нося в джобовете. Искате ли тези да си ги разделим с вас?

— Не ми е удобно да ви ограбвам — усмихна се смутено Юрцев.

— Дребна работа. Имам вкъщи още много, пък и на жена ми скоро й предстои да лети до Канада, ще ми донесе други. В какво да ви отсипя? Намира ли ви се някаква хартийка?

Юрцев бръкна в джоба си, извади си тефтерчето и откъсна едно листче.

— Става — кимна одобрително мъжът. — Свийте от него кесийка.

Той отново извади тъмно флаконче, махна пластмасовото му капаче и изсипа няколко таблетки в малката кесийка.

— Ето такааа. И ще ви дам един съвет — не чакайте да ви връхлети нов пристъп. Още щом почувствате, че започва да ви боли глава, веднага — таблетка под езика. Как започват пристъпите ви? В огън ли ви хвърля?

— Да — потвърди изненадано Юрцев.

— А след това изведнъж ви разтриса?

— Точно така.

— Типична картина. И при мен е точно така. Повярвайте на един препатил човек и не чакайте да ви заболи глава. Щом започне да ви тресе, веднага си вземайте лекарството. От колко време ви се случва?

— Днес ми е за пръв път. Преди никога не съм имал такова нещо.

— Аз вече четвърта година го влача — въздъхна непознатият мъж.

— А колко често имате пристъпи?

— Според ситуацията. В задушно помещение, където има струпани много хора — на всеки тридесет или четиридесет минути. А при нормален начин на живот — един път месечно, че дори и по-рядко. Зависи също от времето, от нервното претоварване, от интензивността на работата и прочее. Но вие не се плашете. Веднага таблетката под езика — и никакви проблеми.

— Благодаря — топло рече Юрцев, надигайки се от креслото. — Вие много ми помогнахте.

— Дреболия — небрежно махна с ръка къдрокосият. — Радвам се, че успях да ви помогна.

Олег Иванович се върна в залата, чувствайки се бодър, весел и пълен със сили. Направо чудодейни бяха таблетките на този рошав очилатко. „Всъщност, от къде на къде ще рошав и очилат? Въобще не беше рошав — къса акуратна подстрижка и не носеше никакви очила. Нещо бъркам — рече си Юрцев. — Рошавия очилатко го видях вчера в хотела. Седеше във фоайето на подобно диванче в компанията на умопомрачителна дългокрака брюнетка. А този с таблетките беше съвсем друг. Нима толкова ми се обърка мозъкът от тази болка, че да наслагвам образи един върху друг?…“

Започна да търси човека, с когото бе отлагал разговора си, очаквайки го да се наяде и напие. Не беше лесно да го намери в това стълпотворение и Олег Иванович бавно обхождаше залата, кимайки, усмихвайки се и разменяйки си учтиви фрази с познайници. Най-сетне откри този, който му трябваше. Ставаше дума за предоставяне на кредит при изгодни условия. Банкерът се оказа доста несговорчив и Олег Иванович пусна в действие цялото си обаяние и красноречие. Но изглежда бе поизбързал и събеседникът му не бе пил достатъчно.

Изведнъж отново го хвърли в огън и му се стори, че в залата е страшно задушно. „Трябва да вземе таблетка — проблесна в мозъка му. — И то по-скоро, докато не е започнала пак да ми се цепи главата от тази ужасна болка…“

Извини се на банкера, отдръпна се настрана и извади от джоба си кесийката с таблетките. „Бързо, по-бързо да си пъхна една под езика, преди да е започнал пристъпът…“

Понечи да прибере кесийката, но кой знае защо, пръстите не го слушаха и все не улучваха джоба му. Юрцев усети, че се задушава, и силно му се зави свят. Той разпери пръсти, изпускайки пакетчето, и трескаво се вкопчи във възела на вратовръзката си. Пред очите му заплува всичко, размаха ръце напосоки и събори на пода чашата с шампанско на някаква жена, която стоеше наблизо. Преди да се потопи в пълна тъмнина, успя с една частица на гаснещото си съзнание да отбележи, че не е чул звъна на строшения кристал, и даже го учуди този факт.

* * *

Човекът под номер пет в списъка на генерал Минаев вечеряше в „Метропол“ със своята съпруга, празнувайки двайсетгодишнината от тяхната сватба.

Гарик Асатурян, осигурил си съдействието на една позната сервитьорка, търпеливо чакаше да се появи в полезрението му обектът — депутатът от Държавната дума, Изотов. Сервитьорката трябваше да го извести, когато Изотов излезете от залата, за да отиде в тоалетната, да се обади по телефона от фоайето или по каквато и да било друга причина. Гарик не възнамеряваше да се появява в ресторанта, но и да се навърта около входа и да привлича любопитни погледи, също не влизаше в плановете му. Беше показал Изотов на своята позната и сега седеше в ъгъла, откъдето към залата нямаше видимост, но и него самия никой не го виждаше. За всеки случай, се беше уговорил със своята приятелка, тя да измисли някакъв предлог, за да изведе Изотов от ресторанта, ако той не излезеше по собствена инициатива.

Но предлог не потрябва, защото депутатът се накани да излиза.

Още щом го забеляза да се надига и да се отправя към вратата, сервитьорката дотича през служебния вход при седящия тихо като мишка Асатурян.

— Тръгна — оповести тя и отново се втурна навътре.

Гарик пъргаво скочи.

Изотов влезе в тоалетната, а той го последва, дочака го да излезе от кабинката и внимателно докосна рамото му.

— Леонид Михайлович, ще ми разрешите ли само две думи?

— И точно тук ли? — високомерно вдигна вежди депутатът.

— Прав сте, по-добре ще е навън.

Когато се оказаха във фоайето, Асатурян му посочи с жест мястото, където бе прекарал три мъчително дълги часа. Беше сигурен, че там никой нямаше да им попречи.

Той се концентрира. Бе наблюдавал Изотов почти половин ден, преди да дойде с жена си в ресторанта, и бе успял да забележи, че Леонид Михайлович се отнасяше към категорията на така наречените кинестици — хора, възприемащи обкръжаващия ги свят, в това число и своите събеседници, чрез жестовете. За работа с кинестиците съществуваше специална методика, която се различаваше от тази, предназначена за другите категории — аудиалисти и визуалисти, въздействието върху които трябваше да се осъществява съответно по вербален начин или чрез зрителна последователност. Асатурян вече беше разбрал кои жестове и пози на Изотов отговарят на състоянията „доверие“ и „подчиненост“ и умело им подражаваше, произнасяйки при това предварително подготвен текст, от който можеше да се направи извод, че той се договаряше с депутата за пространно интервю, но и в който изкусно бяха вплетени думи-сигнали, предназначени да потиснат волята му.

След няколко минути Гарик усети, че Изотов е „готов“.

— А сега, от този момент — заговори му бавно, без да променя интонацията си, — вие ще слушате само мен. Вие повече няма да имате собствени мисли и мотиви, ще слушате само моя глас и ще правите само това, което той ви нареди.

За разлика от Михаил, далеч по-щедро надарен от природата, в работата си Гарик трябваше да произнесе цялата формула, за да потопи Изотов в хипнотичен транс, и за това му бе необходимо известно време. Най-накрая той премина към главното:

— Вие ще се върнете при жена си и ще се държите така, сякаш нищо не е станало. Ако тя ви попита защо сте се забавил, ще й кажете, че сте срещнал някакъв познат — бивш колега от предишната ви работа. Ще останете в ресторанта още половин час и после ще си тръгнете. Ако жена ви предложи да си вземете такси, не се съгласявайте под предлог, че сте пил, в ресторанта е било задимено, боли ви глава и ви се иска да повървите пеша до метростанция „Тверская“. Ще тръгнете бавно по „Тверская“. Не бива да нервничите, всичко ще е наред. Когато стигнете до „Пица-хат“, кажете на жена си, че сте размислил и искате да спрете такси. Ще излезете с нея на пътното платно и ще я блъснете под някой автомобил, който се движи с голяма скорост… После вие ще се отърсите от транса, но за мен и за нашия разговор никога няма да си спомните. Няма да си спомните и няма да кажете на никого.

Сега оставаше само да се чака.

Изотов се върна в ресторанта, а Гарик се шмугна в стаичката, където се преобличаха сервитьорките, взе си палтото и излезе на улицата. След интензивната работа главата му бе понатежала и той с удоволствие се разхождаше по тротоара, вдишвайки сухия и студен въздух.

Съпружеската двойка се появи след около тридесет и пет минути и Асатурян доволно си отбеляза, че всичко вървеше по план, формулата беше произнесена правилно.

— Хайде да вземем такси — дочу гласа на Изотовата жена.

— По-добре да повървим пеша, ще се разходим по „Тверская“ — отвърна депутатът. — Ние с теб толкова рядко се разхождаме заедно. Пък и главата ми нещо се мотае от алкохола.

— Ами, да вървим тогава — съгласи се охотно тя и то хвана под ръка.

Двамата бавно поеха към метростанция „Тверская“, а Гарик ги следваше на почетно разстояние. Стигайки до зданието, на което светеше надписът „Пица-хат“, те изведнъж се спряха. Изотов се бе обърнал с лице към Асатурян и той се прикри в някаква сянка. Не ги чуваше какво си говорят, но съдейки по жестовете им, те очевидно спореха за нещо. Жената нервно местеше чантичката си от едното рамо на другото и явно не бе доволна от решението на своя съпруг. Най-сетне стъпиха на платното и заобиколиха паркираните автомобили. Кръстовището се намираше далеч и движението на този участък бе доста интензивно.

„Хайде — мислено подканваше депутата Гарик. — Хайде, блъсни я, какво се бавиш! Блъскай!“

Струваше му се, че времето е спряло, макар да бяха минали само няколко секунди, откакто Изотов и жена му бяха слезли от тротоара. Очевидно, Изотов, следвайки програмата, избираше най-удобната за своята цел кола, която щеше да премине най-близо до него. Асатурян се обърна и стисна клепачи, защото такова напрегнато очакване винаги му причиняваше физическа болка.

И в този миг се дочу тъп удар, последван от скърцане на спирачки и ужасени вопли на минувачи.

* * *

Най-леката задача Павел възложи на Рита. Предварително бе прегледал списъка на Минаев и беше избрал човека, за когото се изискваха най-малко усилия при работа с него. „Как може да е още е жив — бе си помислил мрачно. — Гробът отдавна плаче за него.“

За този човек не съществуваха никакви правила — дори и най-елементарните, съблюдаването на които подсказваше не законопослушанието, а здравият инстинкт за самосъхранение. Той постоянно сядаше пиян зад волана и караше колата си с главозамайваща скорост, пушеше на бензиностанциите и правеше още множество толкова глупави и опасни неща. Освен това, беше невероятно внушаем и неустойчив, леко се поддаваше на всякакви провокации, позволяваше да бъде въвличан в авантюри, обожаваше облозите и не умееше да отстоява своята гледна точка, при най-малкия натиск преминаваше на страната на своя опонент и във всичко се съгласяваше с него. Това беше човек, за когото бе по-лесно да каже „да“ в отговор на най-невероятното предложение, отколкото да отговори с „не“ и да обясни причината за своя отказ. Той просто се страхуваше от всяко интелектуално усилие. Напрягането на мозъка му се струваше толкова трудно и невъзможно, както да вдигне с голи ръце товар от един тон.

— Нека в интервала между шест и седем часа вечерта на пълна скорост да завие от „Садовое колцо“ на „Сретенка“ и да премине около петстотин метра — наръчваше Павел на Рита. — След това да спре, да излезе от колата и да чака да дойдат при него.

Както обикновено, Рита не задаваше много въпроси. Щом трябваше да спре и да чака до колата, значи така трябваше. Павел си знаеше работата.

— Да блокирам ли паметта му? — уточни тя.

— Задължително. Ти ще разговаряш с него през деня и той не бива да разказва на никого за тази среща. Неговата поява на „Сретенка“ за заинтересованите хора трябва да изглежда като собствена инициатива, а не като изпълнение на нечие нареждане.

Рита послушно кимна.

Тя причака човека, числящ се под номер пет в списъка на Минаев, когато той излизаше от жилището на своята любовница. Това беше най-доброто решение, защото до офиса му можеха да бъдат забелязани от познати или от сътрудници.

Павел седеше наблизо в колата си и с миниатюрен приемник следеше работата й.

— Трябва да поговоря с вас — дочу приветливия й алт. — Имате ли нещо против да се качим в колата ви?

— Моля.

Гласът на мъжа бе сит, ленив и благодушен.

„Явно визитата у любовницата е преминала повече от успешно“ — иронично си помисли Павел.

— С какво бих могъл да бъда полезен на прелестната непозната?

— О, с много неща — засмя се Рита. — Първо, искам да ме погледнете внимателно.

— И какво? Трябва ли да ви позная? Къде сме се срещали?

— Отначало ме погледнете както трябва, а после ще ви обясня.

Настъпи пауза. Рита работеше, взирайки се в очите на мъжа. Тя с лекота потапяше събеседника си в транс, използвайки умело погледа си и мимиките, като при това не отстъпваше даже и на Михаил Ларкин. Слабостта й се състоеше в друго — тя не можеше да застави човека да престъпи някои бариери. Имаше постъпки, за извършването на които бе необходимо да се прекрачи определена черта, и далеч не всеки можеше да го направи по своя собствена воля. А за да заставиш обекта на въздействие да премине тази черта, бе необходима много голяма степен на потискане на волята и пълно блокиране на самоконтрола. Много трудно бе да заставиш даден човек да убие някого, а още по-трудно — да убие самия себе си. Миша Ларкин можеше това и Гарик го можеше, и Карл. А Рита не можеше — силиците не й стигаха.

— Вие не бива да се връщате в офиса си — отново прозвуча в слушалката гласът й. — Аз сега ще си тръгна, а вие ще отидете някъде с колата на тихо местенце, ще спрете и ще останете в нея до шест без десет. До шест без десет. След това ще излезете на „Садовое колцо“, ще стигнете до площад „Сухаревская“ и с пълна скорост ще завиете по „Сретенка“. Ще изминете по „Сретенка“ петстотин метра, ще спрете и ще излезете от колата. При вас ще дойде някой и ще ви каже какво ще направите после…

След няколко минути Рита се настани в сааба до Павел. Нямаше вид на уморена, защото обектът действително не бе представлявал никаква трудност за нея.

— А сега към къщи, момичето ми — рече й ласкаво Сауляк. — Ще те откарам.

— А ти?

— Имам още работа. Ти си почини, а аз ще дойда довечера.

Около шест той застана на пост до изхода на метростанция „Сухаревская“. В шест и четвърт от „Садовое колцо“ на „Сретенка“ с пълна скорост зави ново лъскаво БМВ, а след миг се разнесе грохот и скърцане на смачкан метал.

Движението по „Сретенка“ беше еднопосочно само по посока на „Садовое колцо“, а не и обратно. Аварията беше неизбежна.

Но Рита съвсем не бе длъжна да знае това.