Александра Маринина
Не пречете на палача (7)

Шеста глава

Чинцов с нетърпение очакваше да стане десет часа. „Как всичко се преобърна! Който търси, намира. Работата е ясна, никой не обича мизерията и Сауляк е решил да изкара пари. Че какво, похвално намерение. Разбира се, че живият съратник е по-добър от мъртвия враг — от живия поне някаква полза има. Щом си предлага услугите, значи не се готви да пакости. Трябва да изстискам от него всичко, което мога, а после ще видим какво ще стане. Може би ще успея да го вербувам за своя екип.“

Шабанов му бе позвънил късно вечерта и бе казал, че идва веднага. Чинцов бе разбрал, че се е случило нещо, но дори не бе и предполагал каква новина ще му донесе Евгений. Най-много го бе заинтересувала онази жена. Дали пък тя не беше роднината на Сауляк, която го бе посрещнала в Самара?

— Една такава слабичка блондинка, нали? — бе запитал.

— Не — беше поклатил глава Шабанов. — Атрактивна брюнетка, малко заеква. Но долната си устна има мъничък белег.

— Значи не е тя — разочаровано бе въздъхнал Чинцов. — Не би било лошо да намерим онази роднина. Може да ни се окаже от полза. А ти защо си толкова унил, Женя? Да не би да си ударил някоя чашка от страх?

— Нищо не съм пил — бе се намръщил Шабанов. — Просто нещо ми е лошо. Някаква слабост, сам не разбирам какво точно ми е.

— Може би се разболяваш?

— Възможно е. В главата ми е такава мътилка, сякаш три нощи поред не съм спал.

— Добре, добре. Да оставим това сега. Важното е, че утре Сауляк ще ми позвъни. Хитрец е той, знае си интересите. Николай ми каза, че Сауляк бил засякъл него и Серьожа. Изглежда този момък правилно е решил, че е по-добре, вместо да се крие от нас, да търси приятелството ни. Така се нареждат и неговите, и нашите работи.

Шабанов си бе отишъл, а Григорий Валентинович бе прекарал една безсънна нощ, премисляйки как най-добре да проведе разговора с неуловимия Сауляк. Беше от ясно по-ясно, че той ще поиска пари за услугите си. Може би трябваше да го посплаши и да го накара да склони на по-нисък хонорар? Или пък да се престори, че не знае нищо за него, да не стане подозрителен. Май че беше най-добре да му заплати щедро, а после да го сгащи в нещо, когато съвсем не очаква.

Чинцов скочи от леглото още преди зазоряване и се втурна към кухнята да приготвя закуска за жена си и дъщеря си. Не че беше кой знае какъв домошар и любещ съпруг, а просто нямаше търпение те да закусят и без много да се помотават, да се измитат от къщата. Те вечно се суетяха, гиздеха се с часове и дори едни скапани яйца изпържваха за не по-малко от четиридесет минути.

Дъщеря му беше студентка, но сега не бяха ония времена, когато обучението във вузовете беше безплатно, но отсъствията от занятия ти излизаха доста солени. Днес ще влезеш на куково лято в безплатен вуз, а в платеното обучение никой не ти обръща внимание на дисциплината. Плащай си семестъра и прави каквото си искаш, можеш и въобще да не ходиш на лекции — важното е да си вземеш изпитите през сесията.

Дъщерята на Чинцов никак не обичаше да става рано и отиваше в своя платен институт за втората, а понякога и за третата лекция. Жена му също не си даваше зор да отиде навреме на работа, а на Григорий Валентинович никак не му се щеше да разговаря със Сауляк в тяхно присъствие. Това трябваше да бъде избегнато.

— Ай, Гриша — проточи глас жена му, вмъквайки се в кухнята по халат, от който се подаваше бархетна нощница. — Да не би да имаме днес някакъв празник?

— Ами, просто така — с привидно безгрижие отвърна Чинцов, — нещо не ми се спеше и затова станах по-рано. Върви да се измиеш, закуската вече е готова.

Жена му се скри в банята, а той се отправи да буди дъщеря си. Това не бе проста работа и изискваше голяма издръжливост. Лена беше разглезена и капризна девица, а за вежливо отношение към по-възрастните или поне към родителите си и дума не можеше да става.

— Махай се — злобно изръмжа тя и се обърна с лице към стената.

— Лена, ставай. Вече е осем.

— Казах ти да се махаш. Омитай се оттук!

— Аз пък ти казвам да ставаш! — повиши глас Чинцов.

— Върви, знаеш ли къде…

Лена рязко се извъртя, изрита одеялото, разголвайки се безсрамно, и започна да пищи:

— Абе, защо не вървиш на майната си! Не ме пипай! Когато си искам, тогава ще ставам!

— Мръсница! — изрева Григорий Валентинович, сграбчи одеялото и го запокити в далечния ъгъл на стаята. — Веднага ставай! И си прикрий срамотиите. Разговаряш с баща си, а не с твоя чукач! Само за беля те отгледах! Аз плащам пари за учението ти и бъди така любезна да се учиш, че иначе и чистачка няма да стане от теб. Глупачка такава!

Лена мълчаливо нахлузи през главата си една тениска, която достигна до средата на бедрата й, мина покрай баща си с демонстративно полюшваща се походка и излезе от спалнята.

Подобни скандали не бяха рядкост в семейство Чинцови — безочливата им и не особено умна дъщеря редовно даваше повод за такива „диалози“ с повишен тон. Майката в тези случай вземаше страната на своя съпруг. Тя разбираше, че скъпото им детенце не е цвете за мирисане, смяташе претенциите на Григорий Валентинович за напълно основателни и не си правеше никакви илюзии, че би могла по някакъв начин да повлияеше на устатото си и съвсем обнагляло отроче.

Лена седна да закусва с нацупена физиономия, което не се отрази въобще на добрия й апетит. Чинцов пък не можа нищо да сложи в уста, но изпи цели три чаши чай. Той даже включи ютията и изглади полата на жена си, да я изпрати от къщи колкото се може по-бързо. Струваше му се, че минутите летяха с неимоверна скорост, а жените все се ровеха, все нещо търсеха, по десет пъти сменяха ту блузки, ту бижута — сякаш се готвеха за прием в американското посолство.

Най-сетне в десет без двадесет външната врата се затвори зад тях и Чинцов облекчено въздъхна. Сега вече можеше да разговаря със Сауляк.

* * *

Вячеслав Егорович Соломатин не можеше да проумее какво ставаше с него. Кой знае защо, ръцете и краката му бяха станали оловни, по цялото му тяло се бе разляла топла тежест, а думите достигаха до него като през памук.

— Защо ви е нужен Павел? — питаше го невисока русокоса жена в късо светло кожухче.

— За да помогне — отвръщаше той, движейки с усилие устните си.

— На кого е нужна помощта му?

— На Президента.

— А Президентът знае ли, че му е нужна помощ?

— Не. Аз знам. Аз искам да му помогна.

— Защо мислите, че Павел може да направи това?

— Не знам… Надявам се. Няма на кого друг да разчитам. Всички са купени, всички са продажници наоколо…

— Павел знае ли за вас нещо компрометиращо?

— Не. Няма какво да знае. Аз нищо такова не съм направил.

— Павел опасен ли е за вас?

— Не. Надявам се… Нищо лошо не съм му сторил. И не се готвя. Искам само той да ми помогне.

— Виждате ли ме, Вячеслав Егорович?

— Виждам ви.

— Каква съм?

— В кожухче… Дребничка такава, светлокоса. Слабичка. Тъмно е, не ви виждам очите…

— Вие грешите — каза жената. — Аз съм висока и пълна. С боядисана коса, късо подстригана. Нося пухкаво зелено палто. Лицето ми е силно гримирано. На ушите си имам диамантени обеци. Нали така?

— Така е — послушно потвърди Соломатин.

„И от къде на къде ми дойде на акъла, че тя е дребна и слабичка? Я виж какво женище е. И палтото й е наистина зелено. В него дори изглежда още по-грамадна. И обеци има на ушите си, не се вижда добре в тъмното, но съм сигурен, че са с диаманти. Нещо май ми има на очите…“

— Павел ще ви телефонира утре и вие ще имате възможност да се договорите с него за всичко. Сега аз си тръгвам, а вие постойте тук още няколко минути и си отивайте после вкъщи. И нищо няма да си спомняте, освен това, че разговарях с вас и ви обещах, че Павел ще ви позвъни. Нали така, Вячеслав Егорович?

— Да, така е — едва чуто отвърна той с неподатливи устни.

Жената отстъпи в тъмното и изчезна, сякаш се разтопи във вечерната мъгла.

Соломатин покорно чакаше, скован от някакво неразбираемо вцепенение. Постепенно самочувствието му се подобри, оловната тежест премина, ръцете и нозете му отново станаха послушни. „Какво става с мен? Какво правя тук? А, да, разговарях с някаква едра, гримирана жена със зелено палто. Разговаряхме за Павел. Обеща, че утре той ще ми се обади по телефона… Господи! — сепна се изведнъж Соломатин. — Той откъде знае, че го търся? Да не би Василий да се е издънил? Бях му наредил само отдалеч да следи Сауляк, да не се приближава и да не влиза в никакви контакти. Васка се кълнеше, че Сауляк не го бил забелязал, а изчезването му на летището в Екатеринбург се дължало на опита му да се скрие от двамата с волгата, които го причаквали до затвора. Нима Васка ме е лъгал? Или това са пак шегичките на Сауляк? Булатников казваше, че Павел можел на всекиго да развърже езика…“

Вячеслав Егорович се отърси от мрачните мисли и си погледна часовника. Вече беше десет и половина, трябваше отдавна да си е вкъщи, а той стърчеше в Кунцево, на някаква си улица „Гришин“. „Какъв ли дявол ме доведе тук?“

Стъпвайки бавно и внимателно, стигна до колата си и убедил се, че краката му го държат, решително седна зад волана.

* * *

Днес Рита се справи по-добре, увереността й се бе върнала и дарбата й се прояви с цялата си сила. Павел не си тръгна веднага. Нареди й да се качи в сааба, а той остана в тъмното и иззад едно дърво наблюдаваше Соломатин. Този път Рита не му бе внушила да брои до триста, просто му бе казала да почака малко, а Вячеслав Егорович се опомни чак след двадесет и три минути. Сауляк специално бе засякъл времето. „Браво, моето момиче!“ Страхуваше се, че след нощта, която бе прекарал с нея, тя ще отслабне и няма да може да се съсредоточи, но бе станало точно обратното. Бе започнала да работи още по-добре.

Вероятно тук беше разковничето. Рита беше най-слабата в групата, не я изпращаше на сложни задачи, но може би цялата работа беше в това, че й бяха липсвали положителни емоции. Ако нещата стояха така, съществуваше надежда, че дарбата й ще се разгърне в пълна мощ, и ако Рита беше привързана към него, тогава нямаше да му бъде нужен никой друг. „Трябва да видя какво правят останалите — напомни си Павел. — Ако са нарушили забраната ми и са се показали на светло, да вървят по дяволите. Слава Богу, никой не познава Рита и към нея няма да се проточи никаква нишка, дори и ако нещо не е наред.“

Рита имаше много измъчен вид и слепоочията й се бяха оросили от ситни капчици пот. Той със странна нежност си помисли, че тя навярно много се бе старала да си свърши добре работата, че беше дала всичко от себе си в разговора със Соломатин, защото е искала Павел да не се разочарова от нея. В досегашния му живот никога не бе имало друга жена, която да го цени и да се страхува, че би могла да го разочарова.

Изведнъж си спомни как я бе видял за първи път — дребничка, слабичка, с посивяло личице, в дълъг и отвратително грозен болничен халат, залитаща от слабост след инжектираните силни лекарства. Тогава беше едва на деветнадесет години и приличаше на нещастно проскубано пиле. Отначало я бяха откарали в милицията, защото съседката й по комунална квартира бе заявила, че Рита системно крадяла и изливала в мивката водката, която също толкова системно купувал нейният мъж-алкохолик. Кварталният милиционер искал проблемът да се реши мирно и тихо, но съседката мушнала в джоба му солидна сума, за да затвори Рита за хулиганство. Добре си бе направила сметката — да изявят претенции тя и мъжът й за разширяване на жилищната си площ за сметка на освободилата се стая. Откарали Рита в участъка, поукрасили съответно материалите и документите и ги дали на следователя да възбуди наказателно дело срещу нея. А тя — свещена простота — да вземе да му каже:

— Те сами си изливаха водката. Аз въобще не съм я пипвала.

— Вие чувате ли се, момиче, какво говорите? — изумил се следователят. — Как така ще я изливат сами? Такива неща не стават!

— Стават — упорито твърдяла Рита. — Аз много исках да я изливат и те го правеха.

Повече никакви достоверни обяснения не могли да получат от нея и приели мъдрото решение: да се изпрати на съдебнопсихиатрична експертиза. Тъй като и там Рита настоятелно заявявала, че не е докосвала съседските бутилки, а съседите й само са се подчинявали на волята й, лекарите с чиста съвест я признали за невменяема и момичето било натикано в психиатрията. Добре че Булатников навреме я бе забелязал и Павел беше успял да я измъкне оттам, преди конските дози лекарства да свършат страшната си работа. Разбира се, всички лостове на нейното освобождаване бе държал Булатников. Павел по това време вече беше уволнен от КГБ и не бе разполагал с никакви възможности, но именно той бе дошъл да вземе Рита. Владимир Василиевич имаше твърдо правило: да работи само чрез Павел. Лично откриваше хората за групата на Сауляк, но нито един от тях не знаеше за връзките му с Павел и това, че истинският шеф е именно той. Тези хора трябваше да бъдат свързани само със своя куратор — Павел Сауляк.

Рита повече не се върна в своята „комуналка“. Булатников се бе разпоредил да я настанят в малка гарсониера, да я излекуват и да й бъде приложен целият комплекс от мероприятия по вербовката. Като начало Павел отдели време да й внуши, че единствено като му сътрудничеше, би могла да остане на свобода и да живее спокойно. Бе й обяснил, че в случай на отказ от нейна страна, той повече няма да я покровителства и ще й се наложи да се върне в комуналната квартира при забележителните си, добрички съседи, и че няма да чака дълго повторението на епопеята с милицията и психиатрията. Рита беше ужасно наплашена от всичко, случило се с нея, и това повторение никак не я блазнеше. Освен това, беше толкова благодарна на Павел, когото смяташе за свой избавител и благодетел, че допусна доста разпространената сред наивните девойки грешка да се влюби в прекрасния принц-спасител.

Но всичко това Павел го бе осъзнал едва сега. И не можеше да се начуди какво толкова бе харесала в лицето му, което бе доста далеч от еталона за мъжка красота.

Той я изпрати до входа, но не се качи в жилището й. Трябваше да се прибере, да се наспи, да посъбере сили и да помисли. Предстоеше му нещо, което трябваше да свърши на всяка цена, и работата едновременно за трима възложители — за генерал Минаев, за екипа на новия кандидат-президент и за привърженика на сегашния Президент, Соломатин — му бе необходима, само за да отклони опасността от себе си и да си осигури свобода на действие, за да доведе до завършек единственото важно в този момент за него начинание.

* * *

Пред дома на Михаил имаше опашка. Съвсем истинска, макар и само от четири жени. Павел веднага се сети каква е работата и изруга на ума си. „Не е издържал Миша, не е могъл да се справи със скуката и с навика да разполага с големи пари. Започнало е частна практика копелето.“

— Коя от вас е последна? — попита.

Жените бяха на различна възраст, но кой знае защо израженията на лицата им бяха еднакви.

— А вие за кога имате час? — обади се най-възрастната.

— За петнайсет и трийсет — набързо излъга Павел.

— Това не може да бъде — убедено заяви тя. — За петнайсет и трийсет съм записана аз. Още преди две седмици се записах.

— Значи ще мина след вас — миролюбиво предложи Павел.

— Не, след нея е мой ред — обади се друга, малко по-млада дама. — Аз съм записана за шестнайсет.

— Няма проблеми, момичета. Значи, първо вие, после — аз.

Дамите го погледнаха неодобрително, но не отвърнаха нищо.

— Честно казано, аз не съм се записвал — призна си той. — Но ми се налага. Много ми се налага. Сами разбирате. Само че вие не се вълнувайте, няма да ви прередя. Всичките ще ви изчакам да минете. И не ме издавайте, че съм се наредил на опашката след вас.

Дамата, определена за четири часа, го изгледа този път съчувствено.

— Сигурно не сте дошъл от хубаво — каза тя. — Имате много измъчен вид. Не се безпокойте, днес повече никой няма да дойде. Михаил Давидович приема до пет и не записва никого за по-късно от шестнайсет часа.

Павел мълчаливо се спусна на полуетажа и приседна на перваза. „Значи Миша приема по един клиент на всеки половин час. Халтураджия такъв! Нима може за тридесет минути да направиш хубава хипноза и да убедиш човека, че всичко му е наред? За това трябва да се поработи не по-малко от два часа. А може би той дори не работи с хипноза. Миша е универсал — уникално природно явление, но е прекалено алчен и това един ден ще го погуби.“

Сауляк зачака търпеливо, отбелязвайки си, че той действаше много точно: на всеки половин час от апартамента му излизаше по една жена и влизаше друга. Впрочем, бе излязъл и един мъж. Най-сетне в четири и половина на прага се появи жената, която имаше час за шестнайсет. Павел решително изкачи няколкото стъпала и прекрачи в тъмното антре.

— Михаил Давидович — извика високо. — Може ли да вляза при вас, без да съм записан.

— Влезте — дочу се отвътре познат глас.

Павел влезе в неголямата стая и с облекчение установи, че макар да бе нарушил забраната му, Михаил не беше започнал да се прави на магьосник. Никакви свещи, кръстове, талисмани и прочие атрибути, призвани да внушат на клиентите мисълта за връзката на екстрасенса с висшите сили и с духовете от отвъдното. Михаил седеше зад обикновено бюро, облечен в най-обикновен костюм, светла риза и вратовръзка. Само че видът му съвсем не беше делови, а по-скоро бохемски — къдравите му кичури достигаха до раменете, на носа му се мъдреха очила с тонирани стъкла, а коремчето му бе станало още по-забележимо и по-закръглено.

— Павел Дмитриевич! — възкликна той.

— Май не ме очакваше, а? — мрачно рече Сауляк. — Мислел си си, че няма да разбера за твоите шмекерлъци. Сигурно цяла Москва за теб говори. И само каква опашка се беше проточила пред вратата ти.

— Няма такова нещо, Павел Дмитриевич — замънка Михаил, — нищо чак толкова особено. Аз съм обикновен терапевт… без ония глупости. Никой не ме знае, кълна ви се.

— И с какво се занимаваш тук по предварително записване. Уроки ли разваляш? Неверни любовници ли омагьосваш, кучи син такъв?!

— О, какво говорите?! Не, не — замаха с ръце той. — Просто разговарям с хората, премахвам им стреса. Обяснявам им, че не трябва да обръщат внимание на нещата, които отравят живота им. Нали знаете правилото? Ако не можеш да измениш ситуацията, промени отношението си към нея. Разбира се, внушавам и някои мисли против волята им, но те не забелязват нищо, кълна ви се. Никой не знае. Павел Дмитриевич, влезте ми в положението! Вие си отидохте и не казахте за колко време, нали трябва да се живее? Какво трябваше да направя, до гроба си ли да се мотая без работа?

— Добре, престани да хленчиш. Аз се върнах и трябва да се работи.

— Разбира се, разбира се, Павел Дмитриевич — радостно бърбореше Михаил, разбрал, че му е простено. — Аз съм готов. Непрекъснато се поддържах във форма, заради това и приемен кабинет си отворих — да не си губя навика…

— Ти не навика, а живота си можеш да загубиш — сърдито го сряза Сауляк. — Нямаш ли поне малко мозък в главата си? Нали специално те предупредих!

Но гневът ум вече бе попреминал и Павел сега мислеше само за това как най-ефективно да използва Михаил.

* * *

Юлия Третякова беше начинаеща журналистка. Разбира се, тя мечтаеше за слава, за главозамайващи скандални публикации и за разобличителни интервюта, които един ден щеше да вземе от най-известните хора в страната, а може би и в целия свят, но засега й доверяваха само да събира материал за рубриката „Срочно в броя“.

Днес в едното от управленията на вътрешните работи беше дежурен неин познат и Юлия имаше намерение да се повърти покрай него до обяд и към пет часа да донесе в редакцията дописки за грабежи и побои, а ако й провървеше — и за кървави убийства. След оперативката излезе от издателството и тъкмо се бе отправила към метрото, когато към нея се приближи импозантен възпълен мъж с тонирани очила и дълга къдрава коса.

— Госпожице — рече й той с приятен баритон, — бихте ли ми отделила няколко минути?

Юлия се озърна нервно, след това съобрази, че зданието на редакцията е съвсем наблизо, и в случай на опасност можеше да се скрие в него. От друга страна пък, този непознат би могъл да се окаже някоя знаменитост. С други думи, не можеше да се отказва от подобни разговори. Ами ако изведнъж се появеше нещо сензационно?

— Слушам ви — отвърна, усмихвайки се лъчезарно.

— Искам да ви направя предложение. Но то е от такъв характер, че не бих желал да попадам пред очите на вашите колеги. Какво ще кажете, да се отдръпнем малко настрана?

Това я заинтригува, макар някъде в съзнанието й да се прокрадна необясним страх. „Абе, журналистка ли съм или не съм в края на краищата! Нямам право да се страхувам, ако се появи възможност да се докопам до горещ материал.“

Мъжът се отправи към един безистен и Юлия покорно го последва. Влязоха във вътрешния двор и се настаниха на ниска пейчица.

— Хайде да се запознаем — поде той. — Казвам се Григорий, а вие?

— Юлия. Слушам ви, Григорий.

— Вижте какво, Юлия, аз ви наблюдавам отдавна. За първи път ви видях преди няколко месеца и представете си, влюбих се във вас. Да, да, не се смейте, дори и в нашето цинично стоково-парично време това понякога се случва. Оттогава често идвам тук, стоя пред редакцията и ви очаквам да се появите. Не бива да се плашите. Аз не възнамерявам да ви предлагам нищо лошо. Вие сте изумително момиче и бих могъл просто да ви гледам отдалеч и да се смятам за щастливец. Но сега ми се предостави възможност да ви направя услуга. Впрочем, именно затова и реших да се запозная с вас.

— Каква услуга?

— Аз мога да направя така, че за вас да се заговори в журналистическите среди.

— Да не би да имате сензационен материал? — веднага се разпали Юлия.

— Засега не. Но той може да се появи, ако вие пожелаете това.

— Не ви разбирам — сбърчи чело тя.

— А аз ще ви обясня. Имам възможност да взема интервю от Ратников.

— Какви ги говорите?! — възкликна Юлия. — Не, аз не ви вярвам. Вече две години Ратников не допуска до себе си никакви журналисти. На никого не се е удало да вземе интервю от него, откакто той се включи в екипа на Президента.

— Точно така — усмихна се обаятелно Григорий. — На никого. Нито едно интервю за две години. Затова пък в пресата и по телевизията редовно се промъква информация за това, че Ратников отказвал да беседва с журналистите. Представяте ли си какъв шум ще се вдигне около името ви, ако вие бъдете единствената, заради която непристъпният Ратников направи изключение?

— Но той няма да го направи… — колебливо възрази Юлия.

— Ще го направи. Ако вие сте съгласна, това интервю ще бъде публикувано след три дена във вашия вестник. Съгласна ли сте?

— Но аз не разбирам… Не, не ви вярвам.

— Юлия, не ви питам дали ми вярвате или не. Засега ви питам само искате ли да вземете това интервю?

— Господи, разбира се, че искам! Но как ще стане това?

— Аз лично ще взема от него интервюто. Вие сте права, той няма да ви допусне до себе си, както няма да допусне и никого от вашего брата журналистите. А аз мога да го направя. И ще ви предам касетата със записа на нашия разговор. Вие ще подготвите материала за публикация и ще сложите под него името си.

— Но това е измама! — възмути се Юлия. — И тя ще бъде разкрита моментално. Ратников ще прочете вестника и на всеослушание ще заяви, че интервюто не го е взела Юлия Третякова, а някакъв мъж на име Григорий.

— Виж, това си е моя грижа. И ви давам дума, че нищо такова няма да се случи. Е, Юлия, решавайте.

— Но защо ви е нужно това? — подозрително запита тя, борейки се с изкушението да се съгласи веднага и безпрекословно.

— Искам да направя нещо хубаво за вас — обезоръжаващо се усмихна новият й познат. Нали ви казах, че много ми харесвате. Аз не разчитам на близко познанство, защото разбирам, че такова красиво и талантливо момиче сигурно си има приятел, когото обича, който й е скъп, и когото тя едва ли ще отблъсне, заради такъв нелепо романтичен чудак като мен. Аз въобще не витая в облаците, както би могло да ви се стори, макар да съм способен на силни чувства и истинска преданост. И би ми доставило огромна радост, ако мога да направя нещо полезно за вас. Ето, това са и всичките ми подбуди.

— А гаранции? Откъде мога да бъда сигурна, че на лентата ще е записан именно гласът на Ратников? Ако се окаже, че ме лъжете.

— Ако толкова се страхувате, мога да направя видеозапис. Може да не познавате гласа му, но лицето…

В главата на Юлия цареше пълен хаос. Ужасно искаше този материал. Това щеше да бъде първата крачка по пътя към славата и при това, толкова огромна. За нея щеше да се заговори като за журналистка, за която няма затворени врати. Та нали толкова мастити „зубри“ си бяха счупили зъбите в Ратников. На всички им бе показана червена светлина, а тя бе успяла! Но пък всичко това беше някак странно… Неочаквано.

Изведнъж съзнанието й се проясни, стана й леко и свободно. Какво толкова имаше да му мисли? Такъв шанс се случваше един път в живота и би трябвало да е идиотка, за да го пропусне.

— Добре — решително заяви. — Съгласна съм.

— Чудесно. Вдругиден по същото време ще ви очаквам в този двор. Тогава вие ще получите видеокасетата с интервюто на Ратников.

— И какво ви дължа за това?

— Господи, Юлия! — възмутено възкликна Григорий. — Нима не вярвате в безкористността?!

— Ами, в такъв случай, предварително ви благодаря — надигна се от пейката тя. — Много се надявам, че няма да ме подведете или излъжете.

Излязоха заедно от безистена. Юлия зави към метрото, а новият й познайник премина от другата страна на улицата и влезе в едно вишневочервено волво.

* * *

Михаил отдавна не беше изпълнявал такива трудни поръчения. Бе уверил Павел, че е поддържал непрекъснато форма, но нима можеше да се сравни внушението, което прилагаше на истеричните и готови да повярват на всичко жени, изтерзани от постоянните неуредици и нещастия, с това, което му предстоеше сега. Днес трябваше да работи със силни и здрави мъже, които на никого не вярваха и във всекиго виждаха враг. Но Михаил си даваше сметка, че на всяка цена трябваше да изпълни задачата, защото иначе Павел щеше да му откъсне главата. Пък между другото, и пари нямаше да му даде.

След като заключи, колата и намести удобно на рамото си чантата с видеокамерата, Михаил въздъхна дълбоко, за няколко секунди затвори очи, концентрирайки се, и решително влезе във входа на многоетажната тухлена сграда, намираща се на булевард „Староконюшечний“. Вътрешната врата нямаше секретна брава, пък и кому ли бе нужна, щом зад тази врата стоеше широкоплещест набит гард, на чието бедро се мъдреше разкопчан кобур.

— При кого идвате? — строго запита той, преграждайки пътя му.

Михаил безмълвно го погледна в очите и извади от джоба си журналистическа карта, на която бе написано: „Юлия Третякова, кореспондент“. Гардът беше волеви момък и на Михаил му се наложи един след друг да му изпраща силни импулси, за да сломи съпротивата му. Най-сетне той пое картата.

— Трябва да ви запиша — каза вяло.

— Разбира се — съгласи се Михаил.

Той разчиташе тъкмо на тази стандартна процедура. Ако бъдеше направена проверка, в дневника щеше да бъде отразено, че тук е идвала Юлия Третякова. Охранителят си свърши работата и му върна картата. Михаил я мушна в джоба си и бодро закрачи към асансьорите. Сега трябваше да се промъкне в апартамента на Ратников и да го застави да говори това, което бе необходимо. „Дали ще ми стигнат силите? Да, трябва да ми стигнат, не бива да се отпускам, а страхливите мисли да вървят по дяволите!“ — окуражи се той.

В асансьора отново затвори очи и се постара да се мобилизира вътрешно. Автоматичните врати плавно се отдръпнаха в двете посоки и пред него изникна поредният телохранител, който не пазеше вече всичките обитатели на сградата, а само живеещия на този етаж съветник на Президента.

Този път му се наложи да прилага по-мощно усилие. Гардът стоеше като телеграфен стълб и не се помръдваше нито на сантиметър от асансьора, макар да не употребяваше сила, което бе добър признак. „Дръпни се! — мислено му заповядваше Михаил. — Направи три крачки назад, обърни се, приближи се до апартамента на Ратников и позвъни. Ако те попитат: «Кой е?», нека да чуят в отговор твоя глас. Отдръпни се, обърни се, позвъни. Отдръпни се.“

Телохранителят послушно направи три крачки назад и позвъни в апартамента.

След минута Михаил вече разговаряше с жената на съветника, която се оказа лесна плячка, тъй като абсолютно не бе подготвена за съпротива. Усмихвайки се мило, тя го поведе във вътрешността на жилището.

— Саша, имаш гости — рече напевно, отваряйки вратата към кабинета на своя съпруг.

Михаил го блъсна вълната на гнева, излъчван от Ратников. Той не очакваше никакви гости, а още по-малко пък журналисти, чийто достъп в дома му бе категорично забранен.

— Кой сте вие? Защо ви пуснаха тук? — раздразнено запита Ратников.

— Александър Иванович… — поде с мек глас Михаил.

Той беше вир-вода от напрежение, потта се стичаше по гърба му и дългите му къдрави кичури залепваха за шията му. По време на сложна работа не биваше да носи очила, за да не се задържат и разсейват импулсите от стъклата им, и Михаил не виждаше съвсем ясно предметите, намиращи се на повече от три метра. Това го изнервяше, но той се стараеше да не се отвлича и напълно да се съсредоточи в потискането на волята на президентския съветник. Все пак осъзнаваше, че бе прекарал две години в професионално бездействие. Почти беше забравил колко тежка е истинската работа.

Но след двадесетина минути почувства, че е овладял ситуацията. Ратников отпуснато седеше в креслото зад бюрото си и гледайки в обектива на камерата, разказваше за разногласията в президентския екип. От време на време Михаил му задаваше въпроси и неговият глас също се записваше, но това не беше проблем, защото звукът на тези места можеше да бъде изтрит и ако се наложеше, на неговото място щеше да бъде монтиран гласът на Юлия Третякова. Най-главното бе, че не попадаше в кадър, тъй като стоеше пред Ратников с камерата в ръце.

Интервюто завърши. Михаил изключи апаратурата, прибра я в чантата си и се приближи съвсем близо до съветника.

— Ние с вас добре поработихме — произнесе с тих, почти лишен от интонации, глас. — И ако някой ви запита, на кого сте дал това интервю, ще казвате, че при вас е идвало момиче на име Юлия Третякова. Ето, оставям ви визитката й, за да не забравите как се казва и от кой вестник е. А мен никога не сте ме виждал. Не сте ме виждал, нали?

— Да — кимна безволно Ратников.

Очите му бяха вперени в някаква точка, където доскоро бе светила червената лампичка на видеокамерата. Той се намираше под въздействието на силна хипноза и сега можеше да му се внуши всичко и да се блокира всеки спомен.

— Довиждане, Александър Иванович — рече Михаил. — Не е необходимо да ме изпращате, сам ще се оправя. Още щом чуете хлопването на входната врата, ще дойдете на себе си. И всичко ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. Разбрахте ли ме?

— Да — отново кимна съветникът.

— Тогава сбогувайте се с мен.

— Довиждане… Юлия.

Михаил внимателно излезе от кабинета и на пръсти се насочи към изхода. Успя лесно да се справи с няколкото секретни брави, с които бе окичена вратата от вътрешната страна, и излизайки на стълбищната площадка, се постара да я хлопне колкото се може по-силно. Ратников трябваше да чуе сигнала, по който в съответствие с програмата бе длъжен да излезе от транса. Ако това не станеше, да не дава Господ, жена му щеше да влезе при него, а той щеше да си седи с опулени очи и полуидиотска физиономия…

* * *

Михаил Давидович Ларкин добре осъзнаваше на кого и на какво дължи своето „благосъстояние“ и не си правеше никакви илюзии. Неговата необикновена дарба се бе проявила през пубертета и той, без да се изплаши въобще, я бе приложил в училище при получаването на добри оценки. Пак чрез нея се бе промъкнал в технически вуз, защото за тихите еврейски момченца в началото на седемдесетте входът в престижните хуманитарни вузове бе затворен. Беше слабичък по физика и математика, но на изпитите получаваше добри бележки и без стипендия не оставаше. Най-важното бе да влезе последен на изпит, за не го чуят другите студенти какви глупости дрънка. Наличието на диплома не му бе донесло знания и след разпределението на работа в едно конструкторско бюро, животът му бе станал съвсем мизерен. Началниците го ругаеха, колегите му вдигаха рамене в недоумение, виждайки неграмотните му проекти, и при всеки сгоден случай го прехвърляха от място на място, за да се избавят от баласта и да назначат свестен инженер. И тук даже хипнотизаторските му способности бяха безсилни, тъй като с никакво хипнотично въздействие не можеше да се застави да проработи прибор, изготвен по негови чертежи.

Но на Михаил му бе провървяло, защото неговата майка работеше като костюмиер в един театър, който често пътуваше на задгранични гастроли. Майка му, разбира се, не я вземаха на тези гастроли, защото в театъра имаше и други костюмиери с по-хубави лични досиета, но затова пък Ираида Исааковна беше душата на театралното задкулисие. Обожаваше я цялата трупа, споделяха с нея радости и скърби, на рамото й си изплакваха мъките, шепнешком й доверяваха всички слухове и интриги. Михаил от най-ранно детство обичаше да прекарва времето си в майчиното си ателие и него — къдравото, пухкавобузо ангелче — го глезеха, държаха го на коленете си, черпеха го с бонбони и портокали, а осемгодишен даже вече играеше мъничка роля в един спектакъл. И като възрастен Михаил Ларкин не бе престанал да се отбива в театъра, където го приемаха радушно, защото все така обожаваха Ираида Исааковна и пренасяха обичта си към нея във вид на доверие към нейния син, в чието присъствие не се стесняваха да обсъждат своите работи.

Веднъж, когато Михаил вече бе сменил пет и шест пъти местоработата си, в кабинета си го извика завеждащият сектора. Там имаше и някакъв непознат човек.

— А ето го и нашия Михаил Давидович — кой знае защо радостно оповести завеждащият, надигайки се от своя стол. — Вие си поговорете тук, а аз ще ви оставя, за да не ви преча.

Гостът се оказа сътрудник на КГБ. Той вежливичко и интелигентно предложи на Ларкин по-внимателно да се вслушва в разговорите, които водят актьорите и останалият персонал, особено в навечерието на гастролите — дали не се готви някой от тях тайно да изнесе скъпоценности, дали не си търси валута за покупки в западни магазини, дали не изказва страшното си намерение да стане невъзвращенец и така нататък.

— Разбирате, Михаил Давидович — меко говореше човекът от КГБ, — вие сте толкова лош инженер, че пред вас проблясва реалната опасност да си изгубите мястото и да останете въобще без работа. Прехвърлят ви от едно учреждение в друго, от един сектор в друг и просто не знаят какво да правят с вас. Най-сетне ще се намери принципен ръководител, който ще ви уволни по некадърност и непригодност, а с такава характеристика в трудовата книжка повече никъде няма да ви вземат. Може би ще ви вземат само за нощен пазач. Но вие не искате да ставате пазач, прав ли съм?

— Прав сте — искрено отвърна Михаил. — Не искам да съм пазач.

— Ето, видяхте ли. Ако ни помагате, кадровият отдел ще получи указание и никой с пръст няма да ви пипне вече. Даже можете да не ходите всеки ден на работа. Ще вземате чертежите вкъщи, за това ще получите разрешение, а за да изглеждат прилично проектите ви, нашето ведомство ще има тази грижа. Между другото, споделете тайната си как ви се удаде да завършите института с такива чудовищно слаби знания. Да не сте давал подкупи на преподавателите?

— Какво говорите! Какви подкупи! — разсмя се от сърце Михаил и внезапно, подчинявайки се на някаква смътна подбуда, взе, че разказа на този комисар по какъв начин се бе изхитрил да получава добри оценки на изпитите.

Дълбоко в себе си подозираше, че комисарят няма да му повярва и ще вземе разказа му за остроумна измислица, но той се отнесе към признанието му неочаквано сериозно.

— Това е много интересно — рече замислено. — Бихте ли дошъл в службата ми да си поговорим по-детайлно на тази тема?

Михаил не схвана в какво би трябвало да се състои смисълът на тази „детайлност“, но се съгласи без колебание. Той смяташе, че връзката с такава могъща организация като КГБ би могла да стане солидна опора за тихото еврейче, непритежаващо дарба за точните науки и на практика нямащо никаква професия — въобще нищо, освен една гола диплома.

Комисарят му назначи среща за по-нататъшни преговори и му остави бележка с някакъв адрес. Михаил се изненада, че този адрес не беше на улица „Лубянка“, но не каза нищо. Щом веднъж бе решил да „дружи“ с комитета, някак не вървеше още от първия момент да проявява подозрителност и да задава излишни въпроси.

На другия ден се отправи да го търси. Оказа се обикновена жилищна сграда. Той намери посочения в бележката апартамент и натисна звънеца, но вратата му отвори не познайникът му от вчера, а съвсем друг човек, който се представи като Павел Дмитриевич. И този човек си поговори с него не за театър и гастроли, не за подслушване и доносничество, а за неговата необикновена природна надареност. През този ден нещата бяха ограничени в рамката на беседването, но Павел Дмитриевич му каза, че трябвало да се проведат изпитания, и го помоли да дойде утре.

При следващата им среща в жилището на Павел Дмитриевич имаше един мъж и една жена. Павел му предложи да продемонстрира върху тях уменията си. За чистота на експеримента Михаил трябваше предварително да напише на лист хартия това, което се готви да им внуши, а след това да започне да действа. След като свърши експериментът, извадиха листа от запечатания плик и свериха написаното с реалните резултати. Павел Дмитриевич остана много доволен. Той изпрати мъжа и жената, а него го помоли да остане.

— Михаил — поде бавно, когато останаха сами, — предлагам ви да забравите всичко, което се е случило с вас до този момент, и да започнете нов живот. Никакви проекти и чертежи, никакви хуления от началници и премествания от място на място. Оставете това в миналото. Аз ви предлагам истински мъжки живот, в който над главата ви няма да виси дамоклевият меч на оскъдното ви образование и на вашата националност. Съгласете се, че в нашето общество това никак не е маловажно.

— Какво трябва да правя? — с готовност се съгласи Михаил.

— Ще бъдете назначен на спокойна и незабележима длъжност, защото дори и ние не можем да ви спасим от алинеята за безделничество. Но аз ви обещавам, че работата ви ще бъде лека, необременяваща и най-важното — неизискваща специални знания. Ще разполагате с достатъчно свободно време и това свободно време понякога, подчертавам — само понякога — ще използвате за изпълнението на задачи, поставени ви от мен и свързани с вашите необикновени способности. За нашето сътрудничество ще знаем само ние двамата, така че, ако се опасявате за своята репутация, мога да ви уверя: с нея всичко ще бъде наред. За изпълнените от вас задачи ще ви се заплаща много добре. Много — повтори натъртено Павел Дмитриевич.

— А… от какво естество ще бъдат задачите ми? — плахо попита Михаил, усещайки, че от страх подът сякаш се изплъзваше изпод краката му.

Той никога не се бе стремил към мъжкия живот. Уестърните за каубои и екшъните за шпиони не го привличаха, искаше само да бъде сит, респектиращ и богат. А в този неразбираем мъжки живот сигурно щеше да се наложи да бяга, да стреля, да участва в преследвания с автомобили. По физкултура винаги бе имал тройка, която му пишеха не за задоволителни резултати в бягането, а единствено заради добросъвестното му присъствие в спортната зала и на стадиона.

— Вече ви обясних, че поръченията ще бъдат свързани само с използването на природната ви дарба.

— И никакви засади и преследвания? — недоверчиво измънка Михаил.

— А на вас много ли ви се иска да постреляте? — усмихна се под мустак Павел Дмитриевич. — Това може да се уреди.

— Не, не! — изплаши се Ларкин. — Никак не ми се иска. Напротив.

— Отлично. Моля ви да вземете своето решение още сега. Помислете и ми кажете съгласен ли сте или не? При вземането на решението ви моля да имате предвид няколко обстоятелства. Първо: отказвайки се, вие можете да си осигурите многогодишно киснене из разни конструкторски бюра, откъдето периодично ще ви гонят. Второ: съгласявайки се, ще можете да си осигурите спокойно и комфортно съществуване. И трето: ако се откажете, цял живот ще се презирате, че дипломата си сте получил фактически незаконно, и ще се срамувате, че сте използвал дарбата си за такова нещо. Сътрудничейки на нас, вие ще се чувствате нужен и полезен, вас ще ви уважават и ценят, защото сте уникален човек. И тази уникалност ще ви позволи не само да живеете в разкош, но и да се гордеете със себе си. А сега помислете си, докато сваря кафе.

Павел Дмитриевич излезе и остави Ларкин сам в стаята. Виеше му се свят от толкова неочаквани неща, струпали се за толкова кратко време. „От една страна, някакви хитрички задачи… Но от друга — да не виждам повече шефа, да не ходя в скапаното конструкторско бюро. И пари…“ С други думи, не чак толкова дълго размишлява Ларкин, вероятно десетина минути.

И след две седмици завинаги се сбогува с инженерно-конструкторската дейност. Сега вече той работеше в бюро за пропуски в някакво особено засекретено учреждение. За тази работа не се изискваше никакво образование. Приемаха заявки от сътрудниците, а когато очакваният посетител се появеше, трябваше само да му се издаде пропускът, след като се направеше предварителна проверка на паспортните му данни — и това бе всичко. И никакви главоболия. Наистина, заплатата му беше мизерна, но Павел Дмитриевич му бе обещал, че за изпълнението на задачите възнаграждението му ще бъде коренно различно.

Павел Дмитриевич изпълни обещанието си, и то много скоро. На Михаил посочиха един човек, казаха му неговото име и му наредиха „да поработи“ над него. Миша направи всичко както трябва, доведе този човек в ресторанта, застави го да отвори дипломатическото си куфарче и да му даде да прочете всички намиращи се в куфарчето документи, а след това накара човека да внесе някои поправки в тях. После пък на масата им седнаха двама непознати мъже. Единият носеше фотоапарат и Миша фотографира тримата в приятелски разговор с чаши в ръце. След два дена голямо наказателно дело за многомилионни присвоявания и подкупи бе отменено поради липса на достатъчно доказателства и арестуваните бяха пуснати на свобода. Миша разбра, че следователят, с когото беше „работил“, го бяха притиснали със снимките, на които той весело си пийваше водка в скъп ресторант и в компанията на босове от сенчестия бизнес.

А след ден Павел Дмитриевич предаде на Михаил Ларкин плик с такава сума, която той дори и не бе сънувал.

Убеждавайки се, че може изгодно да експлоатира природната си дарба, Миша се зае да си прави експерименти, тъй като подозираше в себе си наличие на непроявени резерви. Вдъхновено се отдаде на това занимание, без да жали труда си, и след известно време се оказа, че резерви действително съществуваха. И то какви! Например след половинчасово облъчване под кварцова лампа той можеше безпогрешно да намери в непознато помещение най-щателно скрит предмет, ако наблизо имаше човек, който някога се е докосвал до този предмет. Ефектът от въздействието на лампата се задържаше два дена и после се губеше. А ако в течение на два дена употребяваше антибиотици, добиваше способността да внушава мислено. Можеше да не казва гласно нищо, а човекът правеше това, което той му внушаваше. Непрекъснатите експерименти с различни лекарства му причиниха алергични пъпки по гърба, но затова пък Михаил съвсем точно установи какви таблетки и в какви количества трябва да изпие, за да се причуват гласове на обекта му на внушение. Ларкин не се уморяваше да се самоусъвършенства и след две години стана екстрасенс-хипнотизатор от най-висока класа.

А поръченията му ставаха все по-сложни и по-сложни, като разбира се, и заплащането за тях ставаше все по-високо. По негова воля през осемдесет и шеста се проля и първата кръв… Но той вече бе обсебен от хазарта. Вече не се страхуваше.