Александра Маринина
Не пречете на палача (6)

Пета глава

Антон Андреевич Минаев откара Павел на вилата си. Тя беше уютна, обзаведена с любов и удобна. Антон Андреевич с удоволствие би живял в нея целогодишно, ако не бяха дъщеря му и жена му, на които повече се харесваше градското им жилище, защото бяха напълно равнодушни към прелестите на провинцията.

— Навярно сте уморен и бихте искал да си почините — каза той на госта си, включвайки отоплението. — Разполагайте се и да не ви безпокои студът — след около час ще бъде направо горещо. А разговорите ще отложим за по-късно.

— Бих искал да поговорим веднага — сухо отвърна Сауляк. — По-добре е, колкото се може по-скоро да си изясним ситуацията. Не изключвам възможността да ви се прииска да ми откажете гостоприемството си.

— Е, щом толкова настоявате… — разпери ръце Минаев, радвайки се обаче вътрешно. — Тогава ще сложа чайника, тъй като ни предстои продължителна беседа.

Той приготви силен и ароматен чай, сложи на масата захар, конфитюр и купичка с бонбони, а после наряза кашкавала и хляба, които предвидливо бе взел — гостът му идваше от път и сигурно бе гладен.

— Познавате ли ме? — обърна се към него, когато привърши с домакинстването си.

— Ако не греша, вие сте полковник Минаев. А може би вече и генерал?

— Генерал — потвърди Антон Андреевич. — И сигурно знаете, че много години работих с Булатников. Издигнах се до длъжността на негов заместник.

— Да — кимна Сауляк, — знам.

— Тогава би трябвало да разбирате две неща. Първо: на мен ми е известно кой сте вие и с какво сте се занимавал. И второ: на мен не са ми безразлични обстоятелствата около гибелта на Булатников и аз искам да си ги изясня в детайли. За тази цел сте ми нужен вие, Павел Дмитриевич. Ще ви кажа и нещо повече: подозирам, че тези, които са ликвидирали Владимир Василиевич, имат пръст в лишаването ви от свобода, в тикването в затвора.

— Грешите — едва доловимо се усмихна Павел. — В затворническата зона аз се озовах съвсем самостоятелно, по собствена вина и по собствено желание.

— И кое беше повече? Вината или желанието ви?

— Едното произтичаше от другото.

— Ясно — замислено рече Минаев. — Това донякъде променя нещата… Но впрочем — не кардинално.

Тук генералът си поизкриви душата. Той много бе разчитал да събуди у Сауляк жажда за мъст към тези, които са го пратили в затвора. Но ситуацията се оказваше коренно различна от очакванията му и това наистина променяше нещата. Дали Сауляк щеше да се заеме с убийците на Булатников? Малко бе вероятно. Ако имаше подобно желание, той не би се скрил в колонията, а би грабнал томахавката на войната и би си разчистил сметките с тях. Но не бе го направил и след две години малка бе вероятността да се удаде на генерал Минаев да разпали огъня на отмъщението у него. Дори и най-праведните емоции имаха неприятното свойство да изстиват.

— Каква задача бе ви възложил Булатников преди смъртта си?

— Прекрасно знаете, че няма да ви кажа — отвърна спокойно Сауляк.

— Но вие добре разбирате, че неговите убийци трябва да се търсят сред хората, с които е бил свързан Булатников непосредствено преди да умре. Отказвате ли да ми помогнете?

— Смятайте, че е така. Булатников беше свързан с множество силни и влиятелни хора и всеки от тях би могъл да организира покушението над него. Вашето начинание е безсмислено и безперспективно.

— Аз не смятам така! — разпалено възрази генералът. — Много години работих с Булатников и просто съм длъжен да открия истината за смъртта му, да направя така, че да възтържествува справедливостта. Това е мой дълг, разбирате ли? Дългът на ученика, сътрудника, помощника.

Павел мълчеше и бавно отпиваше от ароматния горещ чай. Той не се бе докоснал въобще до храната, а само си бе сложил в чашата лъжичка конфитюр.

На Минаев му мина през главата, че щом не бе успял да го хване на жаждата за мъст, би могъл да изиграе картата си със страха. А ако и с това не сполучеше, оставаше му в резерв чувството за благодарност. Така или иначе, трябваше да застави Сауляк да му сътрудничи, защото никой, освен него не можеше да реализира замисъла му.

— Знаете ли защо организирах вашата охрана? — запита го.

— Досещам се. Освен жената, която ми изпратихте, около мен се навъртаха още четирима. Между другото, кои са те?

— Поставяте ме в сложно положение, Павел Дмитриевич — усмихна се под мустак Минаев. — Безусловно, аз ще ви разкрия картите си, ако ние с вас ще си сътрудничим. Но ако сте безразличен към съдбата на Булатников и не желаете да ми помогнете, просто нямам право да ви обяснявам нищо. Аз също си имам своите професионални тайни.

— Вашите професионални тайни не струват кой знае колко. И без друго е ясно, че хората, на които Булатников е правил услуги, сега се страхуват от огласяване. Владимир Василиевич разполагаше с широка агентурна мрежа, но някои определен род задачи възлагаше само на мен. Та, тия хора искат да ми видят сметката, за да не си отворя устата. Даже е странно, че се оказаха не чак толкова много. Ако пред портала на затвора, от който излязох, се бе струпала половин Русия, никак не бих се изненадал. Щом не желаете да ми кажете кой конкретно се е заинтересувал от моя милост — ваша си работа. Това не ме засяга особено. Така или иначе, аз знам, че съм преследван и независимо кой го прави, мерките, които ще взема за своята безопасност, ще са едни и същи.

— Значи вие съвсем не се страхувате?

— Напротив, страхувам се. Но това не означава, че от страх ще се втурна да ви разказвам за Владимир Василиевич. Вие сте бил негов ученик и заместник, би трябвало и без моите разкази да знаете достатъчно много. А ако нещо не знаете, явно Булатников така е искал да бъде. Вие знаете точно толкова, колкото той ви е позволил да научите, и нямам намерение да вървя против волята му.

— Бих могъл да ви предоставя безопасно убежище — подхвърли Минаев.

— Благодаря. И какво ще ми струва това?

— Помогнете ми да открия убийците на Булатников. Павел Дмитриевич, повярвайте, за мен това е много важно. Тук няма никаква политика, това е чисто човешко желание. И освен това, не исках да ви споменавам, но… Виждате ли, аз все пак знам нещичко. Вероятно Владимир Василиевич е скривал от мен някои факти и обстоятелства, но уверявам ви, те не са никак много. Известно ми е с какво точно се е занимавала групата, която вие сте оглавявал. Може би, повтарям, не съм в течение на всичките ви действия, но дори и само това, което ми е известно, е достатъчно за да ви сервирам купища неприятности. Не възнамерявам да го направя, не желая умишлено да ви причинявам зло, но ако откажете да ми помогнете, страхувам се, че ще бъда принуден да разглася някои факти. Подчертавам, не за да навредя лично на вас, а само за да унищожа тези, на чиято съвест тежи животът на Булатников.

— Елегантен шантаж? Не ви прави чест, генерале.

— Плюя на честта си, майоре. Да, зная какъв сте бил, преди да станете агент на Булатников. Знам още, че по онова време, когато сте носил майорските пагони, сте имал и друга фамилия. И знам при какви обстоятелства сте загубил званието и длъжността си. Та, така, майоре, плюя на честта си, ако съм принуден да живея със съзнанието, че убийците на моя учител, приятел и командир се разхождат на свобода. Разбирате ли ме? Самото това обстоятелство не ми прави чест. Аз съм офицер и мъж, ако тези думи въобще нещо ви говорят.

— Тогава аз съм длъжен да констатирам, че вие лъжете, Антон Андреевич. Ако знаете толкова много за мен, то непременно бихте знаел и кой е убил Булатников. Не вярвам, че не го знаете.

Минаев не отвърна нищо, разбърквайки съсредоточено с лъжичка захарта в чашата си. След това вдигна към Сауляк очи, които кой знае защо бяха станали тъмни и бездънни.

— Да, Павел Дмитриевич, излъгах. Знам кой го направи. И искам да ми помогнете да унищожа тези хора. Видяхте ли, вече ви разкрих картите си. Искам не просто да изтрия тези хора от лицето на земята, но и да покрия имената им с вечен позор.

— Ясно — кимна Павел. — Но аз не споделям чувствата ви. Антон Андреевич, хайде да кажем истината поне на самите себе си, ако не можем на другите. Това, което правеше генерал Булатников, това, което вършех аз и моите хора по негово нареждане, е меко казано, престъпно. Трябваше да ни разстрелят всичките за тези наши деяния. И вас заедно с нас, защото вие знаехте за тях и си мълчахте. А сега вие искате да накажете някои хора за нещо, което самият Булатников е извършвал многократно. Излиза, че на него му е позволено, а на тях — не е? Двойно водене на сметки, двоен морал? За вас Владимир Василиевич е учител, командир и приятел, но за огромен брой хора той е най-обикновен убиец и мръсник. По този причина, ако желаете да отмъщавате за него, то това трябва да си остане лично ваша работа. Вие нямате право да въвличате в тази работа никого и от никого нямате право да искате помощ.

— Дори и от вас?

— Дори и от мен.

— Нима у вас не е останало нито капка топло чувство към него? Направо не мога да повярвам.

— Не ми е необходимо да ми вярвате. Благодарен съм ви, че ми изпратихте човек, който не ми позволи да предам Богу дух още в първите часове на свобода, и ме докара жив и здрав до Москва. Знам, че това ви струва не малко пари, и още веднъж ще повторя, че съм ви благодарен. Но не искайте от мен повече.

— Ама, голям твърдоглавец сте! — избухна Минаев.

Сауляк му се изплъзваше от ръцете, а той ужасно много бе разчитал на него. Само Павел можеше да му помогне и трябваше на всяка цена да го принуди да стори това.

— Разберете най-сетне — продължи разгорещено, — че всички разговори за чистите ръце са приказки за деца. Вие самият сте бил кадрови офицер, служил сте в нашето ведомство и трябвало да си давате сметка, че съществуват множество цели и задачи, чиито решения предполагат най-различни нарушения на морала и етиката. Цялата оперативна работа от глава до пети е омазана с мръсотия — така е било и така ще бъде. Вие нямате право да упреквате Владимир Василиевич, мен и самия себе си, че с нашите действия са били нарушавани някакви норми, и че някому е нанесена вреда. Това е неизбежно, защото го е изисквала целта. Каква полза ще има, ако сега започнете да си скубите косите и да се разкайвате за извършените грехове? С това живота няма да го промените. Генерал Булатников е предприемал всички тези постъпки в името на социално одобряема цел, а тези, които го убиха, направиха това заради собствените си интереси. Нима не забелязвате разликата?

— Значи така, Антон Андреевич — поде Сауляк, без за да гледа генерала, — хайде да оставим за друг път разсъжденията по въпросите за морала и етиката. Ние с вас имаме парично стокови отношения и аз съм готов да направя всичко, което се изисква от мен в рамките на нашата сделка. Вие осигурихте безопасността ми по пътя от колонията до Москва, вложил сте много пари в това начинание и независимо защо сте се втурнал да ме спасявате, аз трябва да ви се отплатя. По-нататък. Вие още известно време осигурявате моята безопасност, снабдявате ме с нови документи и жилище. Желателно — и с някаква легенда, докато успея да се ориентирам в ситуацията около себе си. С други думи, вие ме поддържате през периода на моята адаптация към новите условия на съществуване. Срещу тези услуги аз правя за вас това, което искате. Вие искате да сте квит с убийците на Булатников? Аз пък съм готов да ви окажа съдействието, което е по силите ми. Пак подчертавам, че нямам намерение да си отмъщавам за смъртта на Владимир Василиевич, а само да ви се издължа за помощта, която вече ми оказахте и ще ми оказвате в бъдеще. Е, спазарихме ли се?

Минаев с усилие сдържа въздишката си на облекчение. Вече бе започнал да се опасява, че с този особняк нямаше да може да намери общ език.

— Разбира се, Павел Дмитриевич. Спазарихме се. И много се радвам, че стана така. Готов съм да призная, че не бях прав, когато се опитвах да ви заставя да споделите убежденията ми. Отношението ми към Булатников и неговата гибел действително си е моя лична работа и никой не е длъжен да се съгласява с мен. А сега предлагам поне няколко часа да си отдъхнете, защото нощта вече преваля. А утре ще се захванем за работа, ако нямате нищо против.

Павел мълчаливо стана и по затвореното му сурово лице Антон Андреевич разбра, че той не възнамерява да му отговаря. За Сауляк разговорът бе приключен.

* * *

Генерал Минаев не се съмняваше, че убийството на Владимир Василиевич Булатников е дело на онези хора, заради чиито интереси той бе осъществил своята най-мръсна и кървава комбинация. Познаваше ги поименно, но му бяха необходими цели две години, за да си състави пълен списък. И сега, когато името и снимката на единия от тях започнаха да се появяват на телевизионния екран и по страниците на вестниците, Антон Василиевич се досети, че на натрупания от тази групировка криминален капитал му е станало тясно. Трябваше му размах и голям простор за действие. А за тази цел му бе нужен свой президент, който ще осигури приемането на необходимите укази, подписването на необходимите книжа и вземането на необходимите решения от свои министри. Разбира се, освен президента съществуваше още и Дума, в нея групировката вече бе успяла да пробута продажни депутати, които биха лазили и по корем, само и само да не допуснат приемането на неудобни за този капитал закони. На всичко отгоре, изборите за Дума и президентската кампания се бяха случили в едно полугодие — така на групировката й бе още по-лесно да осъществи плановете си.

Павел помоли Минаев да му даде три дена за възстановяване.

— Трябва да се погрижа за холецистита си — обясни му той, — иначе мога да получа криза в най-неподходящия момент. Освен това, трябва да се наспя и да посъбера сили.

Антон Василиевич беше готов на всичко и с радост изпълняваше всичките му условия, молейки се на Бога, той да не се откаже в последния момент. Но по всичко личеше, че Павел не бе склонен към колебания, щом веднъж вече бе взел решението си.

След три дена той заяви:

— Готов съм да се захвана за работа.

Изглеждаше много по-добре от преди — цветът на лицето му бе здрав, макар и малко бледничък. Вече не седеше с часове в креслото, затворил очи и скръстил ръце, а се разхождаше из вилата и около нея, занимаваше се с гимнастика. Веднъж Минаев го бе наблюдавал тайно как прави физическите си упражнения и бе останал поразен от способността му да скача с въже двайсет минути без прекъсване, при това, с огромна скорост.

Междувременно генералът бе осигурил на Павел ново жилище, нови документи с името Александър Владимирович Кустов, а също така международен паспорт, според който Кустов току-що се е върнал от Белгия, където е прекарал две години в брак с очарователна белгийка, но в крайна сметка несходството на характерите взело превес над желанието му да поживее комфортно и той се върнал в родината си. Двегодишното му отсъствие напълно обясняваше известната (меко казано) неинформираност на господин Кустов, например за това колко струва билетът в метрото и къде се продават билети за надземния градски транспорт. Разбира се, че беше напълно естествено след двегодишно пребиваване в чужбина Александър Владимирович да няма собствен бизнес или да не е служител в някое държавно предприятие. Засега той все още разполага с известни средства, така че не му е особено наложително да работи.

В списъка, който генерал Минаев бе изготвил за Сауляк, фигурираха седем фамилии и тази на сегашния кандидат за президент се числеше под номер едно, затова пък фамилията Чинцов я нямаше въобще. Антон Андреевич бе подбрал само тези, които непосредствено бяха свързани с организирания трафик на оръжие и наркотици, които лично бяха участвали във вземането на решения, в разработката на конкретни операции и в подялбата на печалбите. По това време Чинцов не бе бил нищо повече от дребна фигурка, от момче за всичко, на което бяха възлагали преди всичко изплитането на интриги и тяхната реализация. Тогава — преди три-четири години — с Булатников бяха контактували двамата главатари на тази банда, а мястото на Чинцов в йерархията й бе било някъде ниско в основата. Затова пък сега — и това бе известно на Антон Андреевич — Чинцов се бе присламчил към екипа на кандидата за президент и бе станал едва ли не негова дясна ръка. Освен това, Минаев знаеше, че именно Чинцов се бе заинтересувал от Павел и се бе опитвал да измъкне сведения за него чрез МВР.

— Не искам да крия нищо от вас — рече генералът, държейки в ръка списъка на лицата, подлежащи на унищожение. — Тук са изброени хората, които най-кръвно са заинтересувани от смъртта на Владимир Василиевич и които са го накарали да замлъкне завинаги. Но на мен ми стана известно, че те проявяват интерес и към вас, Павел Дмитриевич. Правили са справка за вас в Министерството на вътрешните работи и аз предполагам, че именно те са изпратили свои хора в Самара да ви убият. Вие трябва да започнете операцията, като си отваряте очите на четири. Нямам намерение да ви карам да играете на тъмно и да рискувате. За да изпълните условията на нашия договор, ще се наложи да се пъхнете в самото леговище на звяра, който е страшно нетърпелив да ви сграбчи в лапите си.

На Минаев много му се искаше да каже: „Павел Дмитриевич, не бива лично да се доближавате до тях. Нали имахте група, която ръководехте. Намерете своите хора и ги включете в работата. Хората на Чинцов познават лицето ви, докато вашите бивши сътрудници никой, освен вас не ги е виждал“. Но Антон Андреевич се въздържа и нищо такова не каза. Страхуваше се да не провали с толкова труд започнатата операция, на която бе дал простичкото и никому нищо не говорещото название „Стела“. Тази латинска дума в превод означаваше просто „звезда“ и не носеше никакъв подтекст, свързан със същността на операцията. Някога в младостта си на закрит кинопоказ Минаев бе гледал един италиански филм за живота на градски просяци, дребни крадци, бандити, сутеньори и проститутки. В този филм бе имало само една прилична девойка на име Стела. Тя бе била толкова невинна, толкова искрена и простодушна на фона на всичката останала измет, че Минаев — тогава още съвсем младо лейтенантче — направо се бе просълзил от умиление, а след това буквално се беше задъхвал от ярост, когато един от героите на филма я бе накарал да проституира, за да му плати пиячката. Оттогава думата „стела“ бе станала за Антон Андреевич синоним на нещо чисто, правилно и праведно.

Сауляк пое списъка от ръцете му и бързо го прегледа. В него, освен имена, адреси и телефонни номера, имаше още кратки сведения за професиите, заниманията и за семейното положение на обречените.

— Имате ли някакви предпочитания откъде да започна или да действам по свое усмотрение? — попита Павел.

— Нямам. Преценявайте сам. Колко пари са ви необходими на първо време?

— Не знам, изостанал съм от пазарната конюнктура. Дайте ми хиляда долара, пък после ще видим. Или може би искам прекалено много?

— Не, не — припряно отвърна генералът, изваждайки портфейла си. — Това съвсем не е много, сам ще се убедите.

Докато през тези три дена Сауляк си почиваше на вилата му, Минаев бе подписал всички необходими документи и бе продал колата му, която се намираше в един охраняем гараж. Добавяйки няколко хиляди долара, той бе купил на Павел нов автомобил, който повече подхождаше на имиджа му на „жених“, завърнал се от чужбина и нямащ никакви финансови притеснения, за да е принуден да работи. Всъщност, предишната му кола бе далеч по-добра, защото зад външния й неугледен и дори предизвикващ съчувствие вид се криеше невероятна мощ и издръжливост, тъй като по двигателя й всичко бе преправено от най-добри специалисти. Разбира се, тези нейни достойнства бяха взети предвид при продажбата й и бяха включени в цената. Сега вместо свръхскоростното и свръхмощно жигули, Сауляк притежаваше чер сааб. През последните години количеството на чуждестранните марки коли по улиците толкова бе нараснало, че степента на незабележимост и невзрачност на сааба бе равна на тази на жигулито.

Павел се отправи към Москва. Минаев го изпрати до външната портичка и гледа след него, докато тънката му и изправена като натегната струна фигура не се скри зад завоя на пътя, водещ към железопътната спирка. След това Антон Андреевич бавно се върна във вилата, заключи отвътре и започна да си приготвя вечеря. Той знаеше, че сега щеше да му се наложи най-малко една седмица да преодолява пристъпите си на раздразнителност и злоба и най-добре бе през този период да не контактува с хора, които не би искал да обиди. Така се случваше винаги, когато от етапа на продължителна предварителна проработка и прецизни приготовления операцията преминаваше към реализация. На подготвителния етап все още можеше нещо да се преиграе, преосмисли и прекомбинира. Можеше все още да се откажеш от една цел и вместо нея да си поставиш друга, можеше да се откажеш от едни изпълнители и да задействаш други. Можеше да отложиш началото на операцията, ако почувстваш, че не всички са готови, че някъде нещо не се стикова както трябва. Докато не бе настъпил етапът на реализацията, нещата все още бяха поправими. Но още щом стартираше реализацията, генералът бе обсебван от чувството, че напълно губи контрола над ситуацията. Хората започваха да действат съобразно предписанията, подключваха се отдавна приведени в готовност механизми, схемата започваше да работи, да се разгръща и всеки момент можеше да се случи нещо неочаквано, заплашващо с големи неприятности и дори с катастрофа. Можеш да конструираш и най-съвършения апарат, но когато го задействаш, разбираш, че е невъзможно да повлияеш на природните явления, и при определени метеорологични аномалии твоят механизъм отива по дяволите. Колкото и щателно да си подготвил операцията, не би могъл да предвидиш всички случайности. Именно от тази невъзможност да повлияе на случайностите и на техните последствия у генерала се пораждаше чувството на неувереност в себе си и загуба на контрол. То не му даваше да заспи, лишаваше го от апетит и му отравяше живота. Но след около седмица отминаваше.

* * *

В началото на февруари времето бе хладно, но затова пък слънчево и тихо. Само че слънчевото време дразнеше Евгений Шабанов. В служебния му кабинет компютърът бе поставен така, че лъчите на слънцето се отразяваха в екрана и му пречеха да работи. Много пъти се бе чудил как да размести мебелите така, че компютърът да намери най-подходящото си място, но тъй и не бе успял нищо да измисли. Помещението беше тясно, дълго и ако извъртеше бюрото си, то щеше да заеме цялата широчина на кабинета. Тогава на Шабанов щеше да му се наложи да седи гърбом към вратата. Той не се смяташе за нервен, но наличието на врата зад гърба му го нервираше и понижаваше неговата работоспособност.

Точно седмица оставаше до 15 февруари — денят, когато Президентът трябваше да изпълни обещанието си да пристигне в родния си град и там публично да обяви дали ще се балотира за следващия мандат. И задачата на Евгений Шабанов бе да доведе до пълно съвършенство президентското изказване. Впрочем, представата на Шабанов за това каква трябва да е тази реч се отличаваше с известна специфичност. Той се хранеше от ръката на президентския съперник.

„Аз много мислих…“ На това място Шабанов се замисли. То беше ключово и от него трябваше да изстиска всичко, което бе възможно. На всички бе известен стилът на Президента — отсечени фрази с големи многозначителни паузи и с пълна липса на меки доверителни интонации, с които толкова се славеше първият президент на СССР, който умееше да говори без листчета и да гледа хората в очите. Сегашният нямаше тая дарба, не можеше да го прави. И да се научи не желаеше. Значи какво трябваше да се предприеме в такъв случай? Ами, повече интимност да се добави в тази фраза. „Аз много мислих — зачука с пръсти по клавиатурата Шабанов, — не спях по цели нощи, спорих със самия себе си…“ Отлично! Шабанов си представи как снажният широкоплещест Президент, извисявайки се над катедрата, ще произнася този текст, поглеждайки в листчето, със своя метален, лишен от топли интонации глас. И точно на тази фраза той ще загуби поне две точки.

Като цяло текстът вече беше готов и няколко пъти бе отредактиран от разни съветници. Шабанов бе последен, защото беше имиджмейкърът на Президента. Той трябваше да постави акцентите, паузите — с други думи, да превърне литературния сценарий в режисьорски. Евгений още един път пробяга с очи по текста, стигна до думите: „от месец март нататък проблем с работните заплати няма да има“ и сложи знак, че последната дума трябва да се произнесе високо, ясно и желателно по срички. Задръжките на работните заплати вече бяха станали „притчи во язицех“^[1] и даже на глупака бе ясно, че проблемът не би могъл да се реши през март. На кой ли умник бе хрумнало да вмъкне това неизпълнимо обещание в текста на президентската реч? Така или иначе, то бе вмъкнато и нека Президентът да си произнася по-гръмко клетвата. Март чукаше вече на вратата и позорът от неизпълненото обещание щеше да му се лепне като черно петно. След като цялата страна бе чула „ня-ма да и-ма“, върви се оправяй после.

Биваше си ги съветничетата на сегашния Президент — хвани единия, та удари другия. Заклетият ти враг няма да ти напакости толкова, колкото тъпият съветник. На Шабанов не му беше много съвестно и срамно, че използваше служебното си положение, изключително за да кара Президента да губи точки. На негово място всеки друг — дори и най-преданият на държавния глава човек — при това и добър професионалист, едва ли би могъл да избегне вредата, която нанасяха тези неизвестно откъде пръкнали се съветници. Ето например, какво бе разписанието на първия ден от пристигането на Президента в родния му град. Беше февруари, студ вятър, а му бяха натрупали няколко срещи с населението и трудещите се, по време на които Президентът трябваше да държи речи не на закрито, а на улицата. Наистина голям умник го бе измислил. Та нали той щеше да пресипне като едното нищо. Или пък щеше да премръзне и щеше да пожелае да се сгрее като всеки руски мужик. А добре бе известно как се сгряват мужиците в Русия от веки веков. Така че, Президентът или трябваше да се качи на трибуната и с възпалено гърло да произнесе отговорната си реч, или… И едното, и другото бяха провал. Което пък за Шабанов бе добре. Дори много добре.

Той привърши с работата си към десет вечерта, изключи компютъра и се протегна, пукайки със стави. Вече можеше да се прибира вкъщи. Тъкмо си закопчаваше палтото, когато запищя клетъчният телефон на бюрото му.

— Да, слушам — каза нетърпеливо в слушалката.

— Ако ви интересува човекът, пристигнал от Самара — дочу непознат женски глас, — можете да получите информация за него след час на ъгъла, където се пресичат „Профсъюзна“ и „Бутлеров“.

— Кой се обажда? — объркано попита Шабанов, но жената прекъсна линията.

Дали го интересуваше човекът, пристигнал от Самара? Интересуваше го и още как! Първо, защото от него се интересуваха покровителите на Шабанов. И второ, защото да се докопа до него искаше Соломатин — един от най-отявлените привърженици на Президента. Шабанов не знаеше защо на благодетелите му беше необходим този мъж от Самара, но съвсем точно знаеше, че им е нужен ужасно. А за това, че го търси под дърво и камък и Соломатин, имиджмейкърът бе узнал съвсем случайно, подслушвайки непредназначен за неговите уши разговор.

„Кой ли ми позвъни?“ — рече си, обзет от неприятно предчувствие.

* * *

Рита беше най-спокойната и най-дисциплинираната от цялата група. Може би защото не бе толкова надарена от природата като останалите. Но за определени поръчения способностите й бяха напълно достатъчни и Павел обичаше именно на нея да възлага задачи. Рита не бе нито опърничава, нито капризна, не задаваше излишни въпроси и винаги стриктно съблюдаваше инструкциите. Най-важното бе, инструкциите да са много детайлни, защото тази симпатична трийсетгодишна жена слабо владееше импровизациите.

Тя беше първата, с която се срещна Павел, връщайки се в Москва след възстановителния си период във вилата на Минаев. Влизайки в жилището й, Сауляк веднага разбра, че през последните две години Рита е била фактически без работа. Тоест, водела се е на някаква държавна служба, но заплатата й е стигала само за най-насъщното. Зоркият му поглед не забеляза нито една нова вещ — и телевизорът си беше същият, и мебелите, и мокетът на пода.

След смъртта на Булатников преди две години, когато Павел бе решил да се скрие в затвора, той най-строго бе забранил на хората от своята група да си докарват странични доходи.

— Трябва да ви стигне това, което си изкарахте вече. Потърпете, докато се върна, иначе ще изгорите — бе ги предупреждавал, макар да бе сигурен, че почти никой няма да издържи, защото в днешно време техните способности се радваха на голям интерес и услугите им много се търсеха.

Но на Рита вярваше и тя не бе го подвела, не беше нарушила разпорежданията му.

След като му отвори, Рита мълча дълго, взряна в състареното му лице. Както обикновено пък, Павел избягваше очите й. Най-накрая усети, че рухна невидимата стена, която тя мигновено бе издигнала помежду им.

— Ти се завърна — тихо промълви Рита и заплака. — Господи, върна се най-сетне…

— Нали ти обещах — усмихна се бледо Сауляк. — Хайде, малката ми, не плачи, всичко е наред. Аз се върнах и ние отново ще се заемем за работа. Сигурно си останала съвсем без пари.

— Не е там работата, Паша. По дяволите, парите! Страхувах се, много се страхувах. Лиших се от цел, от смисъл. Преди знаех за какво живея. Имаше задачи, имаше работа и аз трябваше да я свърша добре. А после ти изчезна и всичко рухна. Бих могла да се захвана с нещо, но нали ми забрани…

— Умница си ми ти — рече й ласкаво Сауляк. — Умница си, че си ме послушала. Затова сега всичко ще отиде на мястото си. Повярвай ми, всичко ще се оправи. Още днес започваш работа. Готова ли си?

— Не знам — сви колебливо рамене Рита. — Толкова отдавна не съм работила. Може да не се получи нищо…

— Ще се получи — увери я той. — Ти само вярвай в себе си, настрой се и ще стане. Трябва да позвъниш на този човек и да му определиш среща.

Павел й подаде едно листче, на което бе записан телефонният номер на Шабанов.

— Определи му среща на пресечката между „Профсъюзна“ и „Бутлеров“. След това ще тръгнем заедно. Ти ще поговориш с него, а аз ще наблюдавам отстрани.

Рита послушно посегна към слушалката.

— А ако той не се съгласи да се срещнем? — попита, натискайки бутоните. — Трябва ли да настоявам?

— В никакъв случай. Обявявай срещата и затваряй. Ако съм му нужен, ще дойде непременно. Ако ли не — значи съм сбъркал.

След двадесет минути пътуваха в югозападна посока. Павел не отвличаше Рита с разговори, давайки й възможност да се концентрира. Наруши мълчанието чак на метростанцията „Калужская“.

— Запомни ли всичко? Той трябва да ти каже кой точно ме търси и защо. А ти на него — че съм съгласен да работя за тях, ако осигурят безопасността ми. Оттук тръгваш пеш. След срещата премини от другата страна на „Профсъюзна“ и отиди до пресечката с „Генерал Антонов“. Няма да могат да се движат с кола близо до теб, защото ти ще вървиш в посока, обратна на автомобилния поток. Ясно ли е?

— Да, Паша — отвърна Рита.

Гласът й бе лишен от всякакви интонации и Павел разбра, че тя се подготвя за работа. Остави я до метрото, придвижи се малко напред, намери подходящо за паркиране място, слезе от колата, заключи я и се отправи към мястото на срещата с Шабанов.

Неслучайно бе избрал именно това място. Наоколо имаше удобни входове и изходи, от които можеше да се води наблюдение.

Рита се появи и застана до павилиончето, правейки се, че разглежда стоката, изложена на витрината. Уговореният час вече изтичаше и Шабанов трябваше да дойде всеки момент, ако въобще дойдеше.

Павел се облегна на едно дърво и по навик скръсти ръце на гърдите си. Не биваше да се отпуска и трябваше да има готовност да се притече на помощ на Рита, ако се наложеше. Това бе малко вероятно. Задачата й беше най-обикновена, с подобни задачи се бе справяла стотици пъти и само два пъти се бе получила засечка. За пръв път това се бе случило преди десет години, когато тя току-що бе започнала да работи с Павел. Докато бе говорела на улицата, някаква кола бе блъснала едно момиченце. Рита се бе разконцентрирала, изплашила се бе и вече не беше успяла да се съсредоточи. За втори път нещо подобно бе станало след три години. Тогава се бе отправила да изпълнява поръчението си с висока температура, тъй като боледуваше от тежък грип. Павел знаеше, че не бива да се работи щом си болен, и ако Рита му бе споменала, че не се чувства добре, за нищо на света не би й възложил тази задача. Бе скрила това от него и той после я бе мъмрил доста сериозно. Но днес Рита беше здрава и му оставаше да се надява, че на улицата няма да се случи нищо непредвидено.

От неговото място се виждаше колата, която спря пред павилиончето, до което бе застанала Рита. Сауляк напрегна зрението си, за да разгледа мъжа зад волана. Както и бе очаквал, оказа се, че това е по-възрастният от двойката, която го преследваше. „Как ли се казваше? Настя май спомена — Николай. А младичкият — Серьожа. Той обаче нещо не се вижда.“

От автомобила слезе представителен мъж около четиридесетте. Рита му направи едва забележим знак и се отдръпна от витрината. Мъжът я последва и тя го отведе на няколко метра встрани. Към това място нямаше видимост от колата, защото пречеха павилиончетата.

Сауляк сложи на ухото си миниатюрен приемник.

„Вие ли ми позвънихте?“ — чу се мъжки глас.

„Не. Но на срещата с вас изпратиха мен. И така, интересува ли ви човекът, пристигнал от Самара?“

Настана тишина и Павел разбра, че Рита бе започнала да работи. Преди никога не бе започвала така изведнъж. Обикновено около десетина минути водеше най-обикновен разговор, настройваше се към своя събеседник, водейки го към прага на признанието, и чак след това подключваше своите необикновени способности. Днес нервничеше и това беше обяснимо — не беше работила две години, бе отвикнала и вероятно й се искаше всичко да свърши по-бързо. А може би се и страхуваше, за разлика от преди.

Паузата прекалено се удължаваше. Най-сетне от приемника се дочу гласът на мъжа, който изведнъж бе станал вял и безизразен:

„Да, нас много ни интересува Сауляк.“

„Защо ви е той?“

„Отначало бе планирано да бъде ликвидиран.“

„А след това?“

„След това беше решено да бъде използван. Искат да се договорят с него.“

„Как именно искат да го използват?“

„Искат да повлияе на някои хора. Да ги сплаши и да ги накара да променят решението си. Той знае много за тези хора.“

„Тоест, вие искате да го използвате за шантаж?“

„Да.“

„Само за шантаж? Или и за още нещо?“

„Не, само за това.“

„Предайте на своите приятели, че той е съгласен, но при условие че ще му осигурите свобода за придвижване. Не се опитвайте да го търсите сами, кажете ми телефона си, той ще ви позвъни.“

„Да, да… Три-седем-пет-нула-три-нула-шест.“

„Фамилия?“

„Чинцов.“

„А име и презиме?“

„Григорий Валентинович.“

„Нещо друго?“

Отново възникна пауза. След това прозвуча гласът на Рита:

„Вие не ми казахте всичко. Говорете.“

„Да… Има една жена…“

„Каква жена?“

„Жената, която беше с него. Неговата близка. Те се интересуват и от нея.“

„Предайте им да забравят за тази жена. Тя няма нищо общо тук. Запомнихте ли? Трябва да забравят за нея.“

„Добре.“

„Кой още търси Павел?“

„Н-не знам…“

„Лъжете. Помислете и ми кажете кой още се интересува от него.“

„Соломатин.“

„Кой е той?“

„Човек от екипа на Президента.“

„Името и презимето му?“

„Вячеслав Егорович.“

„И за какво му е Павел?“

„Не знам. Наистина не знам.“

„Вие виждате ли ме?“

„Да… Виждам ви.“

„Как изглеждам?“

„Среден ръст. Руса коса. Късо кожухче, светло.“

„На колко години съм?“

„На около тридесет.“

„Грешите. Аз съм висока брюнетка към четиридесетте. В дълго палто от норки. На долната си устна имам малък белег, забележим е, но не ме загрозява. Когато говоря, заеквам леко. Съвсем лекичко. Ясно ли е?“

„Да, добре…“

„Кой е другият в колата?“

„Моят помощник.“

„Име?“

„Николай.“

„Него ще го питат ли за мен?“

„Не знам. Сигурно ще го питат.“

„Кажете му, че дребничката жена с късото светло кожухче е случайна минувачка, която аз съм помолила да ви доведе от павилиончето до мен. А вие сте разговарял с мен, онази жена си е отишла, тя не ме познава въобще. Всичко ли разбрахте?“

„Да.“

„Аз си тръгвам, а вие ще останете тук още няколко минути. Пребройте бавно до триста и можете да се връщате в колата. Предайте на Чинцов нашите условия. Павел ще му позвъни утре в десет сутринта. И помнете: той е съгласен да ви сътрудничи, но ако се опитате да го прекарате, ще ви се наложи да съжалявате за това. Павел не е от бъбривите, но е отмъстителен.“

„Да. Ще предам всичко.“

„Отивам си. Започвайте да броите.“

Рита премина покрай самия Павел. Тя следваше съвсем точно инструкциите му и не тръгна по тротоара край колата, в която чакаше Николай, а свърна рязко зад павилиончетата. Шабанов послушно остана да брои в тъмнината и Сауляк доволно си отбеляза, че Рита не бе загубила своите способности. Всичко бе направила точно както трябваше.

Проследи я с поглед, докато светофарът светна зелено и тя премина от другата страна на улица „Профсъюзна“. После, стъпвайки леко и безшумно, Сауляк отиде до своя сааб, качи се в него и потегли към пресечката с улица „Генерал Антонов“, където трябваше да дойде Рита.

* * *

— Умори ли се? — попита я загрижено, когато се качи в сааба.

— Малко — усмихна се бледо тя. — Сигурно съм отвикнала.

— Нищо детето ми, ти си юнак, добре си свърши работата. Напразно се страхуваше. Сега ще те откарам вкъщи и ще си починеш.

— А утре?

Павел долови боязън в гласа й.

— Какво утре?

— Утре ще трябва ли да работя?

— Не ти ли се ще? Страхуваш ли се?

— Не, не е това… Страхувам се, че пак ще изчезнеш. Без теб аз съвсем…

— Какво, детето ми?

— Не знам какво да правя. Чувствам се ненужна.

— Нали все още работиш в спестовната каса?

— Сега се нарича спестовна банка. Да, там работя.

— Скучно ли е?

— Разбира се. Но съм свикнала.

Изведнъж Сауляк осъзна колко самотна е тази млада жена. Бе я включил в групата си преди десет години и отначало се бе опасявал, че Рита всеки момент би могла да се възпротиви и да започне да иска свободата си, да пожелае да си създаде нормално семейство, да ражда деца. Но после се бе зарадвал, че опасенията му се бяха оказали напразни. Рита беше послушна, изпълнителна и не предявяваше никакви претенции. Тогава не я бе разбрал и самонадеяно бе считал, че тя работи с него изключително от чувство за благодарност, тъй като съвсем навреме я бе измъкнал от болницата, където бе попаднала по инициатива на своите гадняри-съквартиранти в комуналното жилище.

Павел съвсем спокойно би могъл да мине без трайна връзка с жена. Не се нуждаеше от емоционално обвързване и душевна близост, беше студен и затворен в себе си човек. И считаше, че се разбира от само себе си, Рита да бъде точно такава, тъй като не искаше свобода, нямаше определен приятел, не напираше да се омъжва.

Сега си спомни очите й, когато го бе видяла пред прага на жилището й, спомни си как тя се бе разплакала. И осъзна, че през всичките тези години е бил пълен идиот. Че въобще не я е разбирал. А тя го обичаше.

Някога, преди десет години, бе успял да й внуши, че трябва да се гордее с качествата, подарени й от природата. Че те са ценност, която я отличава от останалите хора, че трябва да пази този природен дар и да го усъвършенства. Защото точно чрез този дар животът й ще се изпълни със смисъл. Рита бе му повярвала. А в нейните очи Павел бе бил единственият човек, който можеше да я оцени и похвали. Тя не познаваше Булатников и никога не беше го виждала. Нейният единствен шеф бе бил пак Сауляк. Освен това, Рита не познаваше останалите членове на групата и дори не знаеше за тяхното съществуване. Павел се бе надявал, че подчертавайки нейната изключителност и уникалност, ще може да поддържа интереса й към работата, затова никога не й бе споменавал, че разполага с още трима души — при това, по-силни и по-надарени. Опасно бе да предизвикваш ревност у жена, дори тя да не е спрямо любим мъж, а спрямо работата. Сауляк бе станал за Рита единственият, с когото тя би могла да говори за себе си открито, без да скрива нищо, на когото би могла да довери своя страх или умората си, от когото да чуе думи на одобрение и възхищение. И когато той бе изчезнал за две дълги и предълги години, Рита се бе почувствала самотна, предадена, захвърлена и никому ненужна. „Бедното ми момиче — помисли си Павел, — съвсем естествено е да се страхува, че отново ще изчезна, и че отново ще се лиши от работата, която я кара да се чувства необходима и полезна. Тя отново няма да има нищо друго, освен скучната си служба в спестовната банка, освен пустото си жилище и убийствената си самота.“

Стигнаха до дома й и заедно се качиха горе. Рита свенливо му предложи да вечеря у нея и лицето й радостно разцъфна, когато той се съгласи.

— Нямам нищо специално — рече му после малко смутено. — Ти се появи толкова неочаквано.

— Нищо, момичето ми, нали знаеш, че не съм претенциозен към яденето.

— Искаш ли да ти опържа картофки?

— Искам — кимна Павел. — Да ти помогна ли?

— Не, ти си седи тук. Ще се справя сама.

Вечеряха и пиха чай с кифлички. Вече преваляше полунощ, а Павел все още не си тръгваше. Не можеше да реши дали да си отиде или да остане. Много му се искаше да си върви вкъщи, защото близостта с Рита не му бе необходима — нито преди, нито сега — но се опасяваше, че за изминалите две години нещата са се променили, и че тя би могла да се окаже единствената, която няма да го подведе. А това означаваше, че трябва още по-здраво да я привърже към себе си.

— Отдавна исках да ти кажа… — поде колебливо.

— Какво, Паша?

— По-точно, исках да те попитам… Не, не е това. Кажи ми, моето момиче, ти в мен само своя шеф ли виждаш? Или аз означавам и нещо повече за теб?

Свенлива усмивка озари миловидното й лице.

— Разбира се, Паша. Ти означаваш за мен много. Мислех си, че отдавна си се досетил за това. Нима съм се заблуждавала?

— Не, не съм се досетил. Беше ми необходимо да проживея две години далеч от теб, за да го разбера. Знаеш ли, ти ми липсваше много. Много. А аз на теб?

— Умирах без теб — изрече простичко Рита. — Къде се беше дянал цели две години?

— Бях надалеч. Вече няма значение къде съм бил. Важното е, че се върнах. Повече няма да те напускам.

— Дори и сега?

— Дори и сега. Да вървим да спим, момичето ми.