Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Не мешайте палачу, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Не пречете на палача

Преводач: Йордан Дачев

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Слово“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Националност: руска

Печатница: „Абагар“ ООД, В. Търново

Редактор: Татяна Вишовградска

Художник: Петър Крусев

ISBN: 954-439-545-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4327

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Григорий Валентинович Чинцов се намираше в състояние, близко до паниката. Един след друг отпадаха от пробега най-силните и най-надеждните помощници на Малков — неговата опора, както финансова, така и идеологическа. Ни в клин, ни в ръкав, бе посегнал на живота си Юрцев — направо на самия банкет, организиран от нефтената компания, се бе нагълтал с някаква отрова. Впрочем, някои очевидци твърдяха, че той като че ли не бил на себе си, изглеждал зле и все се държал за главата. След това отишъл при някакъв банкер да се договаря за кредит и банкерът му отказал. Юрцев се отдалечил само на две крачки, извадил отровата от джоба си и я глътнал. Имаше и вероятност да не се е отровил самият той, а да са го ликвидирали конкурентите му. Олег Иванович беше чепат, безкомпромисен човек, никой не бе получил от него пощада и нищо чудно да са му видели сметката.

През тази същата вечер депутатът Изотов пък на пияна глава бе блъснал собствената си съпруга под колелата на една кола. Кой знае какъв бяс му бе влязъл под кожата, а може би ревността е била причина да му причернее пред очите. Сега си седеше в килията и депутатският му имунитет не струваше пукната пара, след като бе убил жена си на публично място.

И онзи безмозъчен тип Семьонов си бе строшил главата с БМВ-то си. Още от съвсем млад си бе бил такъв и никой не бе успял да го вразуми. Не признаваше никакви правила и правилници. Натряскваше се и сядаше зад волана — което бе и всичко, което умееше добре да прави.

Но това се бе случило преди три дена. А вечерта, след като показаха на цялата страна посещението на Президента в родния му град, се беше обесил Евгений Шабанов.

„Кой глупак ще повярва, че се е обесил сам! — мислеше си Чинцов. — Помогна ли са му, не ще и съмнение. Прекалил е с нещо Шабанов. И той не си знае мярката. Колко пъти му е казвано: внимателно трябва да се действа, за да направиш крачка напред, предварително две трябва да отстъпиш. А той какво? Стана му широко около врата, забрави за всичко и превърна президентската визита в цирково представление. Само пълният глупак не би се досетил, че всичко е работа на едни и същи ръце. Кой изготви програмата? Шабанов. Кой посъветва Президента да отиде рано сутринта на гробището и да се поклони на покойните си родители? Ами, този, който знае, че по тези места до единадесет часа мразът не омеква, че ако прогнозата за деня е минус двадесет, то значи сутринта ще е минус тридесет и чак към обяд времето ще се постопли малко. Кой следи какви костюми и какви обувки носи Президентът, кой следи за външния му вид от гледна точка на неговия имидж? Пак същият този Шабанов. А той не е посъветвал държавния глава да си обуе обувки с дебели подметки. И си ходи Президентът цял час из гробищата при тридесетградусов мраз само по едни тънки кожени половинки. А кой шлифова текста на неговата реч? Все Шабанов. Решил, идиотът му с идиот, да се повесели и да превърне в клоунада президентското изказване. Защо не си е купил билет за цирка, щом толкова му се е дощяло да се кикоти! Президентът няма само врагове, има и привърженици. И не са малко, никак не са малко. Те са очистили Женя Шабанов. Жалко за него. Както се казва, в негово лице имахме своя ръка направо в пазвата на Президента. Трудно ще ни бъде сега без него. Но от друга страна, така му се пада. Сам си е виновен.“

Така разсъждаваше Григорий Валентинович през нощта, след като късно вечерта вчера бе узнал за смъртта на Шабанов. Но следобед мислите му промениха посоката си. Около два часа го застигна страшната вест, че човекът от екипа на Малков, когото самият Малков го бе предвидил, в случай на евентуална своя победа в кампанията, за министър на вътрешните работи, беше станал жертва на умопобъркан маниак, който нападнал бъдещия министър направо пред входа на жилището му и го бе прострелял няколко пъти. Разбира се, маниакът бил заловен, тъй като убийството станало около десет часа и наоколо било пълно с народ. Но това практически нямаше никакво значение и не облекчаваше положението, защото бъдещият министър на вътрешните работи бе предал Богу дух още преди пристигането на милицията и на линейката.

И чак сега Григорий Валентинович осъзна, че един след друг затриваха всички тези, които толкова се страхуваха от излизането на Павел Сауляк от затворническата колония. Тези, в чийто интерес бе проведена „чистката“ в редица региони на страната. Тези, които най-много се бяха облажили, превръщайки „прочистените“ региони в бази, през които преминаваше трафикът на оръжие и наркотици.

„Нима някой е разбрал и е започнал планомерно да ликвидира конкурентите? Не — възрази си Чинцов. — Това не може да бъде. Юрцев се е отровил лично, всички са го видели. Изотов също сам е блъснал съпругата си под колелата. Ако някой си е разчиствал сметки, то го е направил с жена му, а не с него. Семьонов също самичък е предизвикал катастрофа, никой друг не е пътувал в колата му. Ами Шабанов? Да, Евгений едва ли се е обесил сам. Тук са се потрудили хора от екипа на противника. Отмъстили са си, че е прекарал Президента. А онзи последния, в който е стрелял маниакът? Маниакът си е маниак и това е. Трябва да прогоня глупавите мисли от главата си! — решително си каза Григорий Валентинович. — Нищо особено не се е случило. Обикновени съвпадения.“

Само че, не му беше толкова лесно да се отърси от подозрителността си. И първото му подозрение, разбира се, падна върху Павел. Но след пет минути се поразмисли и се засмя. „Какво общо има с това Павел? Защо му е притрябвало? Разбираемо би било, ако Сауляк беше започнал да измъква пари заради своето мълчание. А като ликвидира тези хора, каква ще му е изгодата? Ами, никаква. Те лично на него не са му направили нищо, така че, няма причина да си разчиства с тях сметките. А самият факт, че Павел потърси връзка с нас и ни предложи небезвъзмездна помощ, говори само за това, че той е човек трезвомислещ, практичен и лишен от глупави сантименталности. Всеки друг, само не и Павел, би могъл да има отношение към тези покушения.“

Налагаше се обаче да се помисли и за това, че екипът на Малков бе намалял с пет души. И бяха извадени от строя именно тези петима, които даваха за предизборната му кампания най-тлъстите суми. Зад гърба на Малков стоеше криминален капитал, натрупан от търговия с оръжие, наркотици и жива стока. Почти зад всеки кандидат стоеше подобен капитал и разликата беше само в степента на неговата криминалност. Зад едни президентски кандидати — нефтът и газът, зад други — тежката промишленост, зад трети — отбраната, зад четвърти — банките. Всяка групировка преследваше своите интереси и на всяка от тях беше нужен свой президент. Това беше ясно като бял ден.

Отдавна, още по времето на съветската власт, имаше група хора, организиращи „прозорци“ на границите и митниците, които вземаха за предоставените възможности да се възползваш от тези „прозорци“ солидни такси. В условията на тотален стоков дефицит процъфтяваше Спекулацията, а през тези „прозорци“ ентусиастите на спекулативното дело сновяха насам-натам из страните на бившия социалистически лагер и внасяха в Русия всевъзможни стоки за ширпотреба — козметика, дрешки, битова техника и други дребни неща, но на големи партиди. Имаше и такива, на които им се удаде да се промъкнат в бленувания капиталистически свят.

След това, в началото на деветдесетте, проблемът със стоките отпадна някак от само себе си, но „прозорците“ се запазиха и се повдигна въпросът как те да бъдат използвани колкото се може по-ефективно. Зад Малков стояха именно такива хора, които имаха добри и добре заплатени връзки на митниците и на границите.

От друга страна, излезлият от нелегалност бизнес в сянка започваше трескаво да търси къде би могъл в полза за общото дело да вложи натрупвания много години капитал. Така и се намериха едни други притежателите на „прозорци“ и хората, направили пари от незаконно, „ляво“ производство на трикотажни изделия. И щом като имаше пари, спечелени от „ляв“ трикотаж, и дупки на границите и митниците, подготвени още в онези времена, когато се намираха мераклии да пътуват нелегално до Полша и България за ширпотреба, то защо тези възможности да не бъдат обединени в нещо по-голямо?

Двете групировки се събрали за преговори, пийнали си хубав коняк, напарили се в банята и се споразумели. Ние, значи, имаме прекрасни възможности за нелегално преминаване на границите и за прекарване на стоки от всякакъв род. Но нямаме достатъчно пари, за да се снабдим с ценна стока и да използваме своите гранично митнически възможности не за дреболии, за които дори е срамно да се говори, а с размах. С други думи, да не ни е срамно за безцелно преживените години. От друга страна, вие, господа, не си знаете парите, но пък нямате възможности да ги вложите в такова дело, че да ги завъртите и да ги умножавате бързо, редовно и пак с размах. Тоест да не залагате само на една операция, та била тя и печеливша, а да се организира систематично извличане на доходи и с увереност да се гледа в светлото и свръхосигурено бъдеще.

Тези разсъждения се сторили на поканената страна логични, а доводите — солидни. Накратко, те се споразумели. И започнали да подготвят плацдарми в регионите, намиращи се наблизо до „прозорците“ в граничния и митническия контрол. Товарът минава през „прозореца“, спира в „своя“ регион, отлежава в щателно законспириран и добре охраняем склад, докато се подготвят съответните му книжа и се подмени опаковката му, а след това се определя по-нататъшният му маршрут. През „прозореца“ той е преминал в един голям контейнер, а от региона ще излиза на малки партиди, имащи конкретен адресат-купувач. В процеса на първоначалните преговори „трикотажниците“ настоявали да не се рискува излишно с тези плацдарми и складове — колкото по-бързо се отървеш от стоката, толкова ти е по-спокойно. Приел си я през „прозореца“ — веднага я разтиквай по предназначение. „Граничарите“ обаче се придържали към друга гледна точка, знаейки, че да продаваш на едро, разбира се, е по-безопасно, но пък и продаваш по-евтино, а на дребно — по-опасно, но и по-печелившо. Помнете — убеждавали те „трикотажниците“, — когато предаваш такава голяма партида, винаги разбираш, че твоят купувач не е последната инстанция. Част от стоката той ще вземе за себе си, но останалото ще започне да вкарва не в своята мрежа, а където и както му попадне. Нима можем да проверим къде е попаднала стоката ни? А да разчитаме, че нашият пласьор ще проверява щателно тези, на които я препродава, също е наивно. Ние ще изгорим по-бързо, отколкото ще спечелим при такъв начин на работа. По-добре е да вложим пари в системата за безопасност, да укрепим своите региони с подходящи ръководители и да си работим на спокойствие. И след това, ако се заемем с нов бизнес, имаме предвид с жива стока, на нас ще са ни нужни бази за натрупването й. Ние не можем да ги прекарваме поединично. Значи, трябва да ги държим някъде, докато се събере цяла партида. И е желателно това място да не бъде много отдалечено от съответния „прозорец“.

„Трикотажниците“ помислили и се съгласили. Начело на цялото мероприятие стояли седем души — четири „граничаря“ и трима „трикотажници“. Именно те в своето време бяха се свързали с Владимир Василиевич Булатников с молба да им разчисти необходимите региони. А когато работата беше свършена, когато капиталът заработи, те очистиха генерал-лейтенант Булатников. Защо им е човек, който толкова много знае за техните работи? Абсолютно за нищо. Хора, обременени с ненужни и опасни знания, никому не са нужни. Те кой знае защо, пречат на всички.

И сега от цялата тази седморка живи бяха останали само двама — кандидатът за президент Сергей Георгиевич Малков и някой си Глеб Арменакович Мхитаров, на когото при победа на Малков в изборите бе обещан пост министър на финансите.

* * *

Да работят с Мхитаров, Павел възложи на Гарик и Рифиниус. По принцип Сауляк не беше привърженик на груповите действия и дълго време не бе запознавал членовете на своята група един с друг, основателно считайки, че така е по-безопасно за всички. И работата не беше само в излишните знания, които в дадения случай на никого не бяха от полза, но и в опасността да се пробудят ревността, хазартът, конкурентният дух.

Но за изпълнението на една задача през деветдесет и първа година на Павел му бяха дотрябвали двама души. Както и да го въртеше, както и да го обмисляше, не можеше да се мине само с един изпълнител. Тогава му се бе наложило да запознае Гарик Асатурян с Карл Рифиниус-Константин Ревенко. Но с това запознанство се бе и ограничило нарушаването на принципа му. Те, както и преди, не знаеха за съществуването на Рита и Миша Ларкин, също както Рита и Михаил Давидович не знаеха нищо нито за тях, нито един за друг.

Мхитаров живееше в Петербург и държеше под крилото си Калининградското пристанище и Виборгския район, откъдето минаваше границата с Финландия. Гарик и Карл се оправиха към него с експреса „Червената стрела“, купувайки си билети в двуместно купе на спалния вагон.

Техните психофизиологични особености бяха съвсем различни. Преди работа Гарик ядеше много, но само определена храна, докато в същото време Рифиниус се стараеше да яде колкото се може по-малко, но затова пък пиеше големи количества минерална вода. Още щом влакът потегли от Ленинградската гара в Москва, Асатурян веднага отвори чантата си и започна да слага на масичката огромни яркочервени чушки, дебели връзки копър, магданоз и целина, дълги краставици и твърдо сварени яйца. Той с добре оттренирано движение „напред-назад“ извади от чушките семенниците им заедно със сърцевината, обели яйцата и ги напъха цели в изчистените вече чушки. После оформи солидни букетчета от подправките и ги мушна след яйцата.

Вземайки едно от готовите си вече кулинарни произведения, Гарик отхапа голямо парче от него и блажено притвори очи.

Рифиниус равнодушно наблюдаваше гастрономичното му свещенодействие и отпиваше дребни глътчици минерална вода от чаша, която си носеше от къщи.

В купето им надзърна кондукторката на вагона — симпатична дебеланка с весели очички и апетитни трапчинки на бузите.

— Какво желаят господата? Чай, кафе, сандвичи, бисквити, вафли?

— За мен чай, моля — рече Карл.

— За мен също, стопанке — намигна й Гарик. — Случайно да ви се намира и лимонче?

— За хубав човек всичко ни се намира — шеговито пропя дебеланката.

С крайчеца на окото си Гарик забеляза, че се измени лицето на партньора му, и се досети, че той е решил да изпробва как биха се сработили като двойка. Все пак за тази цел бе необходима тренировка, а тяхното първо и единствено партниране се бе състояло толкова отдавна.

— Направете ми една услуга, включете и мен в списъка си на хубавите хора — произнесе Карл, като при това се промени интонацията му, ритъмът на речта му и дори ритъмът на дишането му.

Очевидно, бързо се настройваше на тази пухкавелка.

„Интересно — помисли си Гарик, — на какво тя отреагира, обещавайки ми лимон за чая? На думата «стопанка» или на намигването ми? Ако е реагирала на «стопанка», значи е аудиалистка, а ако е било на намигването — визуалистка. Карл започна да работи с нея чрез речта и дишането, значи се е ориентирал вече къде какво. Много е бърз дяволът.“

— Ще ви запиша в списъка на солидните — засмя се кондукторката.

— Да не би да разполагате с друг асортимент за солидните — включи се Асатурян, стараейки се да влезе в ритъма й на говор. — В такъв случай, струва ми се, че би имало смисъл да се премине от хубавите към солидните. Какво ще ме посъветвате? Погледнете моя колега с опитното си женско око и ми кажете защо винаги така не ми върви?

Кондукторката послушно премести погледа си върху Рифиниус и той мигновено я сграбчи в менгемето си. Карл работеше с очи и лице, с движения на веждите и на ръцете, с жестове и пози, а Гарик непрекъснато бърбореше, стараейки се да не се отклонява от ритъма, зададен от нейното дишане и от начина й на говор.

— Колко години вече пътувам с него по командировки, и всеки път едно и също. На него предлагат всичко най-добро, а мен въобще не ме забелязват. Ще ви доверя и нещо повече, всички жени, които съм имал, ме напускаха и отиваха при него…

Карл му направи едва забележим знак и той млъкна.

Дебеланката продължаваше да стои облегната на вратата и да гледа Рифиниус. Сякаш дори не й бе направило никакво впечатление, че Гарик е престанал да разговаря с нея.

Паузата беше съвсем кратка и би я забелязал само много опитен човек, който разбира какво става тук.

И Гарик продължи отново:

— Вие сега ще се върнете в служебното си купе, ще ни приготвите две чаши чай с лимон и ще напишете две бележки. В едната ще има редчета от вашата любима песен, а в другата от вашето любимо стихотворение. Написаното ще донесете тук заедно с чая и ще ми го дадете. Тръгвайте.

Кондукторката се обърна, с усилие отвори вратата на купето и излезе в коридора. След няколко минути се върна в ръцете си с поднос, върху който имаше две чаши чай и две листчета, сгънати наполовина.

Гарик и Карл взеха чашите и бележките. Любима песен на кондукторката се оказа песента за синия вагон от един популярен мултипликационен филм, а любим неин стих беше: „Я так долго напрасно молил о любви“ от Надсон.

Гарик прибра листчетата, изведе дебеланката от транса и затвори вратата след нея.

— Интересна смес има в главата си, нали? — замислено рече Карл. — Простичка детска песничка — и изведнъж малко известно стихотворение от поет, който не се изучава в училище, пък и не са много хората, които го помнят въобще. Навярно е имала романтична връзка с човек, който се е опитвал да я приобщи към изисканата поезия, но в песенния жанр не и бил силен и не е успял да повлияе на примитивните й вкусове. Може би това е било неговото любимо стихотворение и нашата кондукторка го е наизустила — то е и съвсем късичко. Така че, носи го в паметта си, защото не може да забрави този мъж.

Гарик не отговори нищо. Той хрускаше последната пълнена чушка и интензивно работеше с челюстите си. Карл допи чая си и започна меланхолично да смуче лимоновото резенче.

— Вие знаете ли защо работим заедно? — обади се Асатурян. — Какви сложности има в тази задача?

— Никакви сложности, доколкото ми е известно — сви рамене Рифиниус. — Просто трябва да се помни за единството на психолингвистичното пространство.

— Какво? — ококори се Гарик. — Какво имате предвид?

— Мхитаров е порусил се арменец и вие, Гарик, лесно ще можете да подберете думи-символи и думи-сигнали, които да проникнат в неговото подсъзнание. За мен това може да се окаже непосилно. В някои случаи много е ефективно използването на майчиния език на обекта, особено ако той отдавна не говори на него. Употребата на думи и понятия, неразривно свързани с ранното детство, връщат човека към това състояние на зависимост и на безпрекословно послушание, което е доминирало във взаимоотношенията му с неговите родители през онези години. Вие знаете този език, а аз — не. Затова Павел Дмитриевич възложи тази задача на вас. От друга страна, господин Мхитаров няколко пъти се е оплаквал на лекарите от безсъние и повишена раздразнителност. Не изключвам това да е следствие на някакви аномалии в психиката му и ако наистина е така, методиката на работата с него ще бъде по-особена. По тази причина за изпълнението на тази задача Павел Дмитриевич покани също и мен. Аз трябва като специалист да огледам Мхитаров и да коригирам, ако се наложи, прилаганата методика.

— Сега разбрах — кимна Асатурян. — Искате ли краставичка? Много добре промива организма. Гледам ви, че непрекъснато пиете вода. Тя сигурно също промива.

— Ами — усмихна се снизходително Рифиниус, — просто навик. Без никакви лечебни цели.

Гарик си изгриза краставицата, а Карл си допи водата от високата бутилка. Повече нямаше за какво да разговарят и около един и половина те си легнаха да спят.

А сутринта точно в 8 часа и 29 минути „Червената стрела“ пропълзя под сводовете на Московската гара в Санкт Петербург.

* * *

Сергей Георгиевич Малков беше губернатор на голяма област. Разбира се, в този регион плацдарми нямаше. Съществуваше желязно правило — не мърсувай там, където живееш.

Малков често посещаваше Москва — както по служебна, така и по лична работа — но Миша Ларкин бе решил, че най-добре ще е все пак да работи с него в домашни условия. Павел не бе възразил по този въпрос.

Московската милиция и без Малков си имаше достатъчно грижи около Юрцев и маниака. Именно затова Ларкин бе пътувал и след Президента в неговия роден град и там се беше оправил с Шабанов по-далече от столицата. След това се бе върнал, бе поспал един ден, понатрупал бе сили и се бе отправил към „бащинията“ на Малков.

Сергей Георгиевич беше дебел, плешив и постоянно потен. На кръглото му лице хладно проблясваха сини очички, които при случай можеха да стават топли и дружелюбни, но можеха също така да хвърлят искри. И децата му имаха удивителна прилика с него: прекалено охранени, пухкави и малко подвижни. Само че характерите им бяха съвсем различни. Синът му завършваше единадесети клас, беше многократен победител в републиканските олимпиади по литература, чужди езици и история. Готвеше се през есента да влезе в университета. Родителите му нямаха никакви проблеми с него. Но дъщерята беше друго нещо и от нея те получаваха само непрекъснато главоболие.

Беше се родила в годините, когато по съветските екрани триумфираха филмите за Анжелика и нейните многобройни любовници. И не беше чудно, че семейство Малкови бяха дали на своето момиченце името Анжелика — тогава то бе било много модерно. Но вместо сексапилна блондинка с нежни устни и стройна снага, Анжелика бе израснала като дебела, уродлива и невероятно разпусната самка. Тя отрано беше разбрала, че е доста далеч от еталона за женска красота, но бе решила да компенсира този свой недостатък с имитация на собствена сексуална привлекателност.

— Каква е разликата дали съм красива или не — говореше на приятелките си. — Важното е, че момчетата с удоволствие се чукат с мен.

Приятелките й вярваха на нейните думи, защото с очите си виждаха, как на забавите и на купоните момчетата се уединяваха с Анжелика, докато в същото време много по-привлекателни момичета си оставаха без внимание от тяхна страна. Откъде можеха да знаят, че тя разполага с широк асортимент от трикове-примамки, с които ловеше доверчивите глупаци. Основният й номер беше този за обзалагането.

— Познавам двама души — говореше със заговорнически шепот, — които се басираха за теб и за мен.

— Как така са се басирали? — чудеше се момъкът.

— Много просто. Единият твърди, че не можеш да спиш с мен, а другият — обратното.

— Че защо да не мога? — възмущаваше се младежът.

— Защото съм дебела и грозна. Той мисли, че няма да ти стане оная работа. А парите са големи. Ако успея да те вкарам в леглото, другият ще ми даде част от спечеленото. Виж какво ти предлагам. Сега ще отидем в съседната стая, ти не се бой, ще ти помогна, аз ги умея тия неща. И няма никаква опасност, вземам предпазни средства, дори няма да ти се наложи да мислиш за нищо. Тук постоянно някой надниква зад тази врата, така че на онзи човек непременно ще кажат, че ти се е вдигнал, и че си ме изчукал. После ще си поделим парите, които ще ми дадат. Съгласявай се, те не са никак малко.

Кой мъж не би се съгласил при такъв комплект от условия? Жената сама се предлага, обещава помощ, ако нещо не е наред, няма да ти се надсмива и да издевателства, ако възникнат проблеми, сама се предпазва, няма никакви претенции, че на всичко отгоре и ти плаща.

Така Анжелика бе започнала на петнадесет години, харчейки за своите сексуални занимания всичките пари, които се изхитряваше да изкопчи от своите благосъстоятелни родители. На седемнадесет тя все пак бе забременяла и майка й, след като хубавичко я бе шамаросала, се бе отправила към лекаря да урежда документите за аборт. На двадесет Анжелика се беше развела с втория си мъж и се бе пристрастила към наркотиците. А към двадесет и петте вече бе станало опасно да я пускат да излиза от къщи. Тя се бе превърнала в някаква смахната, която в ума си имаше само три неща: обилна и вкусна храна, секс от всякакъв вид и качество и хероин. Последното май беше най-опасно, защото струваше скъпо, а разпуснатата Анжелика не признаваше никакви прегради по пътя към реализацията на своите въжделения. Тя помиташе тези прегради с безогледността на абсолютния цинизъм и с мощта на танкова дивизия.

Миша Ларкин се появи пред прага на голямата къща, в която живееше губернаторът, с огромен букет рози в ръце. Очакваха го, защото той предварително бе позвънил по телефона и дълго бе разговарял с майката на Анжелика.

— Казвам се Аркадий Гринберг — вежливо й говореше Миша със своя приятен баритон. — Знаете ли, аз се запознах с Анжелика преди няколко години, когато гастролирах във вашия град.

— Вие артист ли сте?

— Не съвсем. Аз съм музикант, свиря в симфоничен оркестър. Та, едни мои приятели ми казаха, че Анжелика се била променила много. Не съм сигурен дали ме разбирате…

— Разбирам ви много добре — усмихна се губернаторшата. — Сега съм принудена да си стоя вкъщи и да я пазя. Само за малко да ме няма — тя изчезва нанякъде и всеки път никой не знае какъв край ще имат похожденията й. Нали виждате, Аркадий, нищо не скривам от вас, пък и без друго, целият град вече знае за нашето нещастие. Нищо не можем да направим, за да разрешим този проблем.

— Трудно ми е да повярвам — добави в гласа си още малко ужас и обърканост Ларкин. — Знаете ли, ние имахме романтична връзка и ми се струваше, че Анжелика ме обича истински. Аз почти съм сигурен, че бих могъл да пробудя у нея онова хубаво нещо, което тя притежава и винаги го е притежавала. То не би могло да изчезне. Просто не всеки е способен да го види.

— Страхувам се, че вие се заблуждавате — тъжно въздъхна госпожа Малкова. — Нищо хубаво не е останало у дъщеря ми. Понякога се моля на Бога, да я прибере, колкото и чудовищно да ви звучи това.

— Не бива да говорите така! — разпалено възрази Михаил Ларкин. — Не трябва да се отчайвате. У всеки човек има по нещо хубаво. Сигурен съм, че ако поговоря с Анжелика за нашата любов, тя ще се опомни. Такива силни чувства не могат да си отидат, без да оставят трайни следи.

— Добре, да опитаме тогава — съгласи се тя, без особен оптимизъм.

И Миша се яви „да опита“. Той ненапразно се бе представил като Аркадий Гринберг, знаейки колко силна е в Русия магията на имената и националностите. Такова име подхождаше на благопристоен млад евреин. Разбира се, музикант. И в никакъв случай — наркоман.

След като връчи цветята на стопанката — едра, но съвсем не пълна жена, с приятно, малко поувехнало лице — Ларкин бе съпроводен до втория етаж, където, затворена в стаята си, Анжелика очакваше сгоден случай да се изпари от къщи. Вчера бе успяла да свие масивната златна верижка на баща си, която той бе забравил да си сложи след сутрешния си масаж. За нея биха й дали достатъчно хероин така да се надруса, че след това два дни да не се помръдне от леглото.

Миша влезе в стаята й и гнусливо се намръщи. Анжелика вероятно тежеше около сто и двадесет килограма и външният й вид в никакъв случай не би могъл да се нарече приличен. Ларкин веднага се досети, че е друсана, но ефектът от наркотика вече бе към своя край.

„Това е добре — помисли си той. — Ако успея да се вмъкна в системата на наркотично й светоусещане, докато още не се е продухала, ще мога още днес да свърша всичко.“

— Салют — рече му губернаторската дъщеря с противен писклив глас. — Ти кой си?

Ларкин се обърна и след като се убеди, че вратата зад него е плътно затворена, на пръсти се приближи до широкия креват, на който се бе изтегнала пищната особа.

— Аз съм твоят принц, красавице — тихичко й каза. — Ти спа толкова години, докато ме чакаше. И ето — аз дойдох. Сега аз ще започна да те будя, ти ще се събудиш и ще започнеш такъв живот, какъвто се случва само в приказките. А преди това ти си спала много години, измъчвали са те кошмари и затова ти е било толкова лошо и тежко. Разбираш ли?

— Аха — отвърна Анжелика. — Само че как ще стане? Първо ще ме чукаш и след това ще ме будиш или обратно?

— Едновременно — усмихна се неотразимо Ларкин. — Сега ти ще се съблечеш и аз ще започна да те будя. Ще ти хареса, ще видиш.

— Добре — послушно се съгласи тя. — Ти кой си наистина? Аз познавам ли те?

— Разбира се.

Миша приседна в края на леглото и хвана ръката й. Пръстите й бяха пухкави и някак лепкави. Другата си ръка прекара няколко пъти пред очите й и след това подпъхна дланта си зад тила й.

— Разбира се, че ме познаваш — заговори Ларкин, стараейки се да имитира ритъма на нейната реч и на дишането й. — Аз съм музикант, казвам се Аркадий Гринберг. Аркадий Гринберг. Преди няколко години бях тук на гастрол със своя оркестър, ние с теб имахме любовна връзка. Ти много силно ме обичаше. Аз теб също. Даже след това идвах няколко пъти специално, за да се срещна с теб. После ти ме прогони. Именно така беше — не аз те изоставих, а ти ме прогони…

След два часа той излезе от стаята на Анжелика, внимателно затвори вратата подир себе си и се спусна на първия етаж, където го очакваше майката на неговата „любима“.

— Това е ужасно, нали? — с тъга му рече тя. — Сигурно не сте предполагал, че ще е толкова лошо. Май нищо не се получи между вас, а?

— Да — кимна унило Миша. — Тя даже едва ме позна. Боже мой, Боже мой, какво е направила със себе си!

Той с трагичен жест се хвана за главата.

— Но знаете ли, все пак ми се струва, че има надежда — поде след това, решавайки, че трагизмът и безизходността са вече в достатъчно количество. — На мен ми се удаде да се добера до онова хубаво нещо, което още не е умряло в нея. И ми се струва, че дори й е срамно за постъпките й. Разбира се, съвсем малко. При наркоманите чувството за срам и за разкаяние почти напълно липсва, но у нея се е запазило отчасти… Ех, да можех да остана тук и да я посещавам всеки ден! Уверен съм, че бих могъл да я излекувам. Чувствам, че мога.

— Но какво ви пречи да го направите?

— Налага ми се да си отида.

— Кога?

— След седмица.

— И не ви ли е възможно да поостанете?

В гласа на губернаторшата затрептя слаба надеждица, че би могло да стане чудо, и този млад музикант-евреин да спаси дъщеря й, да спаси всички.

— Уви, не. След десет дни отивам с моя оркестър на гастрол в Австралия. Но може би, когато се върна… Ще се постарая да направя така, че да остана тук колкото се може по-дълго. Много ми се иска да направя за Анжелика всичко, което е по силите ми.

В това време по стълбището се дочуха тежки стъпки. Двамата едновременно вдигнаха глави и видяха Анжелика, която се спускаше към тях, напълно прилично облечена, измита и даже вчесана.

— Имате ли нещо против да приготвя чай? — запита тя със светски маниер.

Губернаторшата объркано погледна госта, тъй като никога не бе чувала дъщеря си да говори така.

— Благодаря ви, Анжелика Сергеевна — влезе в тона й Ларкин, — много сте любезна, но трябва да си тръгвам. Надявам се обаче, че майка ви с удоволствие би приела чаша чай.

— Жалко, че толкова бързо си отивате — все така бавно и вежливо каза Анжелика. — Ще разрешите ли да ви изпратя? Мамо, ти тук ли ще се сбогуваш с нашия гост?

— О, не — скочи губернаторшата, — аз също ще го изпратя.

Двете излязоха на верандата и останаха там рамо до рамо, чак докато Ларкин под бдителните очи на охраната излезе зад оградата на голямата къща.

* * *

Госпожа губернаторшата не можеше да дойде на себе си от изумление. След като гостът си отиде, Анжелика не само че не бързаше да се усамоти в своята стая, но и изяви желание да направи нещо из къщата. Внимателно подбирайки думите си, майка й се отказа от нейната помощ. Анжелика никога нищо не беше правила и тя имаше всички основания да подозира, че не би се справила дори и с най-обикновената домакинска работа.

— Толкова се срамувам, мамо — рече дъщеря й. — Аз се държах просто безобразно. И живеех безобразно. Сякаш спях и сънувах кошмари. А сега се събудих. Сега всичко ще се промени, обещавам ти.

Гласът й беше тих и безизразен, но този факт не се стори странен на губернаторшата. Анжелика я следваше по петите и непрекъснато питаше:

— Къде е татко? Кога ще се върне? Искам да му се извиня за всичко лошо, което съм сторила. Толкова ми е тежко. Искам да му се извиня и да смъкна тази тежест от себе си.

В четири часа се върна от училище по-малкият син. Хапна набързо и се качи в стаята си, където както обикновено щеше да остане чак до девет, упорито залегнал над книгите.

Около осем се разнесе шум от автомобилен двигател и се тракна врата.

— Ето че пристигна и баща ти — усмихнато оповести майката на Анжелика.

В следващата секунда пистолетен куршум проби тила й.

Нещастната жена така и не узна никога, че нейната дебела и неповратлива дъщеря се втурна в антрето и щом на прага се показа Малков, отново натисна спусъка и стреля няколко пъти в него.

Ларкин чакаше в хотела вечерната емисия на местните новини. Бе решил да не си тръгва от града, докато не се убеди, че работата е свършена. Не беше изключен някой срив и тогава щеше да му се наложи утре да се върне в голямата губернаторска къща и да я довършва. Именно заради този нежелателен, но напълно възможен срив бе организирана трогателната сцена на колективно сбогуване: майката и дъщерята стоят рамо до рамо на верандата и махат с ръце на музиканта Гринберг. И тогава утре охраната щеше да го пропусне без особени формалности, дори можеше и да не предупреди стопаните за визитата му.

Но всичко се бе наредило още днес. Дикторът от телевизията, сдържайки с усилие възбудата си, коментираше кадрите, заснети от репортерите в губернаторския дом и около него. Жената на губернатора лежеше ничком в кухнята с прострелян тил. Самият губернатор представляваше безформена маса от човешко месо, пльосната в антрето. Дебелата Анжелика седеше с олимпийско спокойствие на едно кресло в дневната, обкръжена от лекари и милиционерски служители, а върху малка масичка за списания пред нея беше поставен пистолет.

— Откъде имате този пистолет? — попита я висок цивилен мъж, вероятно следовател от прокуратурата.

— На татко е — отвърна с изненадващо детска интонация тя. — Татко има много пистолети, аз намерих този и го скрих.

— Защо го взехте? Имахте ли някаква цел?

— Не знам. Не помня. Днес си спомних и реших да ги убия.

— А защо? Анжелика, защо убихте своите родители?

— Ами, за да не ми пречат да живея. Вечно едно и също: това не бива, това не трябва, пари не ми даваха… Писна ми.

Видеозаписът свърши и сега на екрана отново изникна физиономията на говорителя.

— Тази страшна трагедия още един път ни напомня на всички нас: няма нищо по-важно от борбата с такова голямо зло, каквото е разпространението на наркоманията. Наркотиците не щадят никого — нито тези, които ги употребяват, нито техните близки, нито даже съвсем страничните хора. Един ден всеки от нас би могъл да стане жертва на някой наркоман.

„Нямам повече работа тук — помисли си Михаил Ларкин, докато се събличаше да си ляга. — Утре си отивам у дома.“

* * *

Не бяха успели да изчезнат от вестниците ехидните коментари по адрес на депутатите от Държавната дума, блъскащи жените си под бързо движещи се автомобили, когато се появиха вледеняващите кръвта съобщения за трагичната смърт на кандидата за президент, застрелян от собствената си дъщеря-наркоманка.

Прочитайки за това в пресата, Вячеслав Егорович Соломатин въздъхна с облекчение. Шабанов вече бе отстранен от пробега, а сега и кандидатите за президентския пост ставаха с един по-малко. Съдбата се грижеше за Лидера и му помагаше в нелеката праведна борба.

През този ден Президентът публично беше заявил, че към края на седмицата създадените от него комисии за решаване на чеченския въпрос ще докладват своите съображения. Доколкото му било известно, щяло да има седем варианта за изход от кризата, но самият той имал и свой личен — осми вариант.

Соломатин тържествуваше. Бе успял да се добере до Лидера с това решение и Лидерът го беше забелязал. И не просто го бе забелязал, а и му беше благодарил. Вячеслав Егорович не бе пропуснал да напомни на Президента за старото им познанство. Държавният глава, разбира се, се бе усмихнал приятелски и си бе дал вид, че си спомня всичко, че всъщност въобще не е забравял за него, но по всичко си бе личало, че не го помни. Само че това не беше от особено значение — главното бе, да го забележи сега и да не го забравя повече.

И Вячеслав Егорович си помисли още, че ненапразно Владимир Булатников толкова бе хвалил своя помощник Павел Сауляк. „Умее момчето да работи, и дума да не става. Как ли се е изхитрил да се докопа безшумно до документа? Един дявол го знае. Жалко, че го няма сега Булатников. Някога човек по всякакъв въпрос можеше да се обърне към него. За Булатников невъзможни неща не съществуваха, стига да си платиш. Само да бих могъл да назнача Павел на служба при мен!“

Но Соломатин разбираше, че за това няма да му излезе късметът. Павел не беше от хората, които ще ти паднат в ръцете, изплъзваше се винаги, дори и лицето си не показваше. Звънеше само по телефона и получаваше хонорара за своята работа чрез специален тайник.

* * *

Соломатин и Булатников живееха в един и същи вход. Те едновременно се нанесоха в новите си апартамента, когато току-що построената сграда се заселваше с ръководни кадри и партийни дейци, затова нямаше нищо учудващо в това, че голям началник от КГБ и функционер от градския комитет на партията се оказаха съседи по етаж. Те бързо се сдружиха, обменяйки си инструменти за смяна на брави и патрони, за забиване на дюбели и за окачване на полилеи. Ходеха си на гости, понякога водеха и съпругите си, по едно време дори синът на Соломатин ухажваше дъщерята на Булатников и двамата съседи шеговито обсъждаха перспективата да се сватосат.

А след това на Вячеслав Егорович нещо не му потръгна. При избора на поредната приятелка на своето сърце и тяло той бе направил непростима грешка. Дамата се оказа бодлива, прилепчива и въпросът за развода на партийния любовник бе поставен от нея повече от категорично. При това, тя изобразяваше страстна любов, абсолютна невъзможност да живее разделена от любимия си и твърдо намерение да си отиде от този свят, в случай че не се възсъединеше с единствения мъж на нейния живот. И ненатрапчиво, но доста прозрачно намекваше, че в предсмъртното си писмо, което неминуемо ще попадне в ръцете на компетентните органи, ще разкаже защо не желае повече да живее. Тази перспектива никак не зарадва Соломатин. По всичко личеше, че съпружеската му изневяра щеше да стане достояние на всички, а това автоматично означаваше, че трябваше да се прости с партийната си кариера.

След като една вечер си бе пийнал порядъчно количество водка, Вячеслав Егорович сподели болката си със своя добър приятел и съсед. Разказа му, че цял живот е бил много внимателен и предпазлив във връзките си с жени, а сега изведнъж се беше насадил на пачи яйца. Владимир Василиевич се окашля, захапа за момент долната си устна и каза, че безизходни ситуации няма. И каза още, че ако партийният деец Соломатин е готов да съдейства на Московското управление на КГБ в работата му по изключването от редовете на КПСС на няколко другари, то той, Булатников, ще му помогне в решаването на дамския въпрос.

След известно време влюбената дама рязко престана да телефонира на Вячеслав Егорович, а на неговите позвънявания с напрегнато и виновно гласче отвръщаше, че е осъзнала колко е била неправа, че повече няма да иска нищо от него. И въобще май било по-добре да скъсат, за да не разрушават едно здраво съветско семейство. Соломатин беше напълно съгласен с това — действително беше по-добре.

Но го измъчваше любопитството и страшно му се искаше да узнае по какъв начин Булатников бе успял да направи това толкова бързо и абсолютно безболезнено. Започна да досажда на съседа си с въпроси, но той само хитровато се усмихваше и си премълчаваше.

Веднъж Соломатин, връщайки се със съпругата си от театър, на две преки от своя дом видя съседа си по етаж, застанал до непозната кола, да разговаря с висок, слаб мъж. Булатников също го забеляза, но не реагира въобще и не прекъсна разговора си. На другия ден Соломатин се отби в апартамента му и след като пийнаха няколко чашки водка, за да отбележат поредния държавен празник — Деня на граничаря — Вячеслав Егорович подхвърли:

— Интересно, на такива страховити мъжкари, като онзи твой познат, дали също всичко им е наред с мацките. Човек не може да го гледа, без тръпки да го побият.

— Остави го на мира! — строго рече Булатников. — Той е моята дясна ръка. Съдбата му не е за завиждане, но момчето не се пречупи, понесе всичко по мъжки. Сега отново работи с мен, само че нелегално. Между другото, своето щастливо избавление от любвеобилната красавица ти дължиш именно на него.

Тук Соломатин не издържа и като пиявица се залепи за съседа си, упорито настоявайки да му обясни какво точно се е случило. Може би под влияние на алкохола и пък защото го беше засегнело ироничното подмятане по адрес на неговия сътрудник, Булатников му разказа, че на младата жена са били предоставени снимки, изобразяващи как тя в самозабрава се чука със съвсем друг мъж — в смисъл, не със Соломатин. И тези снимки много силно подронвали издигнатата от нея теза за неземната любов, всепоглъщащата страст и абсолютната невъзможност да живее без своя единствен мъж Вячеслав Егорович. По такъв начин прилепчивата особа била лишена от своя основен коз — натискът върху съвестта на Соломатин и неговите най-съкровени чувства.

— Ама че кучка! — възкликна гневно Вячеслав Егорович. — Пък аз, глупакът, й повярвах, че наистина обича само мен, съжалявах я, мислех си, че съм й развалил живота.

— Хайде, хайде — опита се да го охлади Булатников. — Не бива така. Работата е свършена и това сега е най-важното. Няма защо да я ругаеш.

Соломатин повече за нищо не го попита, но тъй като бе умен и пресметлив човек, досети се, че въпреки всичко, жената му е била вярна, а снимките са някакъв хитър фокус, който е направил кльощавият и възгрозен помощник на Булатников, казващ се Павел.

С годините дружбата им се заздравяваше, сдържаността на Булатников намаляваше, особено след като си пийнеше, и Соломатин успя да узнае, че Павел Сауляк е изключително способен и по поръчение на Булатников може да прави просто фантастични неща. Наистина, съседът му не споменаваше от какво естество са тия поръчения, държеше си езика зад зъбите, но хвалбите си за Павел не пестеше.

Когато генерал-лейтенантът загина, първият човек, за когото си помисли Соломатин, беше именно Павел. Такъв помощник на него самия беше страшно необходим. Възползвайки се от връзките си, той откри координатите на Сауляк, но още преди да отиде при него с някакво предложение, Павел беше арестуван за някакво особено тежко хулиганство и скоро след това го изпратиха в затвора.

Но Соломатин беше търпелив. Той умееше да чака и твърдо вярваше в своята щастлива звезда.

* * *

Антон Андреевич Минаев дебело зачеркна последната, най-горната фамилия в своя списък. Известно време замислено се взираше в листа на бюрото пред себе си, след това решително го накъса на малки парченца и го изгори в пепелника.

Първата част на операция „Стела“ беше завършена.

За съжаление обаче, Павел беше изчезнал неизвестно къде…