Александра Маринина
Не пречете на палача (2)

Първа глава

— Ти знаеш повече от мен по този въпрос и аз не разбирам защо се обръщаш към мен за помощ.

Високият, солиден мъж в генералска униформа стана от бюрото си и бавно започна да се разхожда из своя огромен кабинет.

Събеседникът му седеше в креслото, преметнал крак върху крак, но нехайната поза и свободно отпуснатите му върху подлакътниците ръце бяха само израз на илюзорно спокойствие и самоувереност. Антон Андреевич Минаев беше отвътре като натегната струна, макар в момента да разговаряше не с противник и не със собствения си началник, а със стар добър приятел още от студентските си години. Наистина, бе дошъл да моли за услуга, за помощ, но нали пък бяха приятели. И по ранг бяха равни — не само по звания, а и по длъжност, макар и да бяха от различни ведомства.

— Какво общо имат тук знанията ми, Саша. В дадения случай информираността само пречи — отвърна Минаев. — Става дума за това, че момъкът няма да стигне до Москва, защото ще му видят сметката още на първия километър от перона на гарата. Сега аз нямам в свое подчинение оперативна група, а да искам съдействие от шефовете на други подразделения, означава да проваля цялата работа. Моля те да направиш само две неща: поискай от администрацията на затвора да ти даде оперативна информация за него и помогни да го докараме до Москва. Обстоятелствата отпреди две години ме карат да мисля, че прекалено много хора ще проявят интерес към този мъж, а аз искам да се срещна пръв с него. Това е всичко. След това нека сам си избира къде да живее и работи, ако въобще живее и работи, а не хвърли топа и не започне да се въргаля в моргата.

— Какъв интерес имаш към него? Виж какво, Антон, ако се готвиш да се набъркваш в политиката — прав ти път, но без мен. Аз в такива игрички не играя. Мога да направя това, за което ме молиш, макар да са необходими известни усилия, но няма да си мръдна и пръста, докато не ми обясниш за какво ти е притрябвал този злобен бандит Сауляк.

— Причините са много, Саша — съвсем сериозно и даже малко тъжно рече Антон Андреевич. — Но една от тях е главната. Сауляк беше агент на Булатников и се насади в затвора практически веднага след неговата гибел. Нали помниш как загина Владимир Василевич Булатников? И аз държа да разбера кой е скрил момъка и защо. Искали са да го запазят? Или напротив — да го накарат да замълчи? И ако е така, той трябва да ме доведе до тези, които знаят как и защо загина Булатников. Разбери, Саша, Булатников беше мой учител, той оглавяваше управлението, когато ме назначиха като старши инспектор. И под негово ръководство, с неговата поддръжка аз изминах целия този път от старши инспектор до заместник-началник на управлението. Нужен ми е Сауляк, защото само той знае с какво се е занимавал Владимир Василевич, когато изведнъж така странно се отправя на оня свят. И само самият Сауляк знае как и защо се е озовал зад решетките.

— Убедително — кимна с глава Александър Семьонович, продължавайки бавно да се разхожда из просторния си кабинет. — Кога му изтича присъдата на твоя момък?

— Не зная точно — някъде между първи и петнадесети февруари.

— Е, значи разполагаме с около десетина дни. Ще видя какво мога да направя, Антон. Не ти обещавам нищо конкретно. Сам разбираш, че такива неща се планират предварително, а за десет дена кой знае какво не можеш да измъдриш. Запитване до оперативния отдел на затворническата зона ще изпратим, макар че не мога да ти гарантирам качество и изчерпателност на отговора. Ще помислим и как да ти докараме момчето. Извини ме, Антон, но хайде да се срещнем не тук, а у дома. Сега е вече три и пет, а в три имам съвещание. Хората ме чакат.

Генерал Минаев тутакси се надигна от ниското кресло. Направи го с лекота и без никакво усилие, от което веднага стана ясно, че ни един негов мускул нито за секунда не се бе отпуснал по време на целия този разговор.

* * *

Приключвайки заседанието, Александър Семьонович Коновалов вече прехвърляше в ума си варианти как най-добре да изпълни молбата на своя приятел, като при това минимално да натовари с допълнителна работа собствените си подчинени. Неговата длъжност му даваше възможност да получи информация за затворника Сауляк, но при транспортирането му от Самара биха моли да възникнат значителни усложнения.

Ако Минаев бе казал истината и Сауляк действително е бил агент на самия Булатников, то биха се намерили доста желаещи да го пипнат веднага след излизането му от кафеза. Владимир Василевич Булатников беше фигура, точно толкова влиятелна, колкото и никому неизвестна — освен, разбира се, на своите колеги. И само съвсем тесен кръг от хора знаеха, че почти зад всички рокади във високите етажи на властта между август 1991-ва и октомври 1993-та година, зад всички скандални разобличения от този период, зад всички по-значителни събития стоеше генерал-лейтенант Владимир Булатников. Никой не знаеше защо, никой не можеше да разбере тези механизми, които той привеждаше в действие. Само имаше шепа хора, които знаеха: в случай на нужда — намери Булатников. Този човек може всичко.

Така поне бе представил нещата Антон Минаев, а да му се вярва или не — това вече бе друг въпрос. Александър Семьонович не бе особено загрижен как да помогне на приятеля си, тъй като бе отслужил в органите на вътрешните работи толкова години, че бе привикнал най-напред да мисли за работата, след това за интересите на своето ведомство и за личните си интереси, а за дружбата — на трето, та дори и на четвърто място. Ако Антон нищо не бе преувеличил или изопачил, то този Сауляк биха могли да го отвлекат или да му видят работата, още щом прекрачеше прага на затвора и излезеше на свобода. Ако го убиеха — голяма работа. Сауляк не беше силна фигура, не беше депутат, не беше народен артист, не беше и журналист, известен със скандалните си разкрития. Никой дори не би и забелязал убийството му. Но ако го отвлечаха — работата беше съвсем друга. Кой знае какво бе известно на този момък! През двете години, които Сауляк, бе прекарал в затвора, той си бе мълчал, бе бил по-нисък от тревата и като че ли със своите бодливи знания не се бе опитвал да си откупи свободата. Затова едва ли би се разбъбрил, оказвайки се от другата страна на затворническия портал.

Би могъл да има всевъзможни причини за мълчанието си, но бе и съвършено очевидно, че те съществуваха — и слава Богу. А ако някой поискаше да се възползва от информацията му, би трябвало да го отвлече и да му развърже езика. Последствията, от една страна, бяха непредсказуеми, но от друга пък, не бе трудно човек да се досети, че ще ги има, защото започваше предизборната надпревара. Президентът бе обещал не по-късно от 15 февруари да обяви дали ще се балотира за втори мандат. Значи до 15 февруари все още съществуваше възможност да се повлияе на решението му. Може би се бяха намерили мераклии да направят от бившия агент силен коз в голямата политическа игра.

Съвещанието завърши около пет. В шест и половина в учреждението, намиращо се в Самарска област и имащо сложен буквено-цифров код, бе изпратена шифрограма и генерал Коновалов реши да изчака отговора, преди да предприеме по-нататъшни действия.

* * *

Отговорът на шифрограмата пристигна след три дена и не зарадва с нищо Александър Семьонович. Фразите бяха гладки, стандартни, безлични — ни окото, нито умът можеха да се хванат за нещо в тях.

Излежавайки присъдата си, Павел Дмитриевич Сауляк, роден през 1951 година, осъден през март 1994-та по член 206, алинея 3 от НК на РСФСР на две години лишаване от свобода при общ режим, не се бе отличил с нищо особено. Не се бе сдушавал с „отрицателните елементи“, но и не беше сътрудничил на администрацията. Добросъвестно се бе трудил в шивашкия цех, където затворниците създавали ненадминатите творения на шивачеството — брезентови ръкавици и палатки. Нарушения на режима не бил правил, колети и писма не получавал, никой не му идвал на свиждане. Не е поставял въпроса за условно предсрочно освобождаване, но и нямал никакви особени основания за това. Да, той спазвал дисциплината, но признаци, че е осъзнал вината си, че се е разкаял, липсвали. Бил затворен в себе си, необщителен, не влизал в контакти нито с осъдените, нито с представителите на администрацията.

Сауляк бил арестуван на 4 февруари 1994 година и съответният срок за лишаване от свобода се изчислявал от момента на задържането му под стража — присъдата му изтичала на 3 февруари 1996 година.

Прочитайки този безличен текст, генерал Коновалов вдигна рамене. Той съвсем точно знаеше, че така, както бе написано, просто не се случваше. Не можеше попадналият в затвора човек спокойно и мирно да се труди, без да контактува с никого и да не влиза в конфликти. Би трябвало или администрацията да го покровителства, или той да стане член на групировка около някой лидер в така нареченото „семейство“. Във всеки друг случай контактите и конфликтите бяха неизбежни и Сауляк би бил принуден най-малко два-три пъти да цапне нечия муцуна — при това не лекичко, а както се полага — за да го оставят на мира. За това той би получил наказание от петнайсет денонощия карцер, а можеше да му лепнат и направо всичките трийсет. Само че в отговора, пристигнал от затворническата колония, черно на бяло бе написано, че осъденият Сауляк не е правил никакви нарушения на режима, че не е влизал в конфликт с другите затворници, и това навеждаше Александър Семьонович на тъжната мисъл, че или сътрудникът на оперативния отдел, който бе изготвил отговора, нищо не разбира от работата си, или тук имаше нещо гнило. Май че Антон Минаев беше прав и на този Сауляк трябваше да се обърне особено внимание.

Още един ден бе необходим на Александър Семьонович, за да реши с какви сили да се опита да опази загадъчния агент-хулиган. До трети февруари оставаха седем дни. Те не бяха чак толкова много, за да се подготви както трябва комбинацията, а на всичко отгоре тя трябваше и да се измисли…

И генерал Коновалов позвъни на човека, на когото считаше, че може напълно да се довери. Телефонира в управлението за криминално разследване на ГУВР^[1] в Москва на началник-отдела за борба с тежки криминални престъпления Виктор Гордеев.

* * *

Настя Каменская отдавна не бе мръзнала толкова жестоко, както през тази зима. Предишните няколко години температурата през зимните месеци се бе въртяла около нулата, времето бе било влажно и кишаво, ботушите бяха протичали, горните прозорчета в помещенията бяха стояли отворени денонощно, но тази година природата се беше опомнила и очевидно бе решила да покаже на хората какво е истинска зима.

Сутрин на Настя й бе студено да се измъкне изпод одеялото и това само й носеше допълнителни страдания, тъй като по принцип сутрешното ставане за нея бе трагично мероприятие — особено пък, ако навън още беше и тъмно.

Скачайки от леглото тя се втурваше към кухнята, запалваше газта и на четирите дюзи на печката, след което се понасяше към банята и стоеше десет-петнайсет минути под горещия душ, очаквайки организмът й да благоволи да се събуди, а кухнята да се позатопли. Всеки ден, застанала под изгарящите водни струи, тя си мислеше все за едно и също нещо: „За какво ми е всичко това? Защо трябва да се измъчвам така? Толкова ми се иска да си легна, очите ми се затварят, краката ми се подгъват, не мога да разсъждавам, вие ми се свят. Аз не мога да ставам в шест и половина, не мога, не мога!…“ И всеки ден тя излизаше от банята, приготвяше си силно кафе, наливаше си чаша леденостуден сок и след около четвърт час животът вече й се струваше напълно поносим, а доскорошните горестни самосъжаления — глупави и безсмислени. Най-трудни бяха първите минути след ставането и й бяха необходими почти нечовешки усилия на волята, за да ги преодолее, без да рухне.

Защо Анастасия Каменская бе устроена така не знаеше никой, но всички бяха привикнали с това, включително и самата тя.

Тази сутрин Настя пак стоеше под душа и спазвайки традицията, отчаяно се самосъжаляваше.

— Да ти опържа ли филийки за закуска? — дочу гласа на съпруга си.

— Няма нужда — отвърна му със страдалчески глас.

— А какво искаш? Яйца на очи?

— Не ми трябва нищо. Искам да умра.

— Ясно — подсмихна се зад вратата Алексей. — Значи пържени филийки. Стига си се глезила, в кухнята вече горещината е тропическа.

Настя спря водата и веднага почувства как добре затоплената баня започва да се изпълва с хладен въздух, нахлуващ изпод вратата. Набързо се избърса, загъна се в дългия си плътен халат и хукна към кухнята, където я очакваше спасителната топлина.

— Върви им на някои — с шеговита завист промърмори, забивайки зъби в сочната пържена филийка, покрита с топено сирене. — Не им се налага посред нощ на работа да тичат и сутрин стават с празнично настроение без сълзи и мъчения.

— Аха — кимна Алексей. — На някои им върви със съпрузите. Търпеливи, обичливи, сутрин стават, за да приготвят закуска на жените си, пазаруват им, примиряват се с тежките им характери. Защо ти имаш такъв мъж, а аз нямам такава жена?

— Ами, не можеш да си избираш — сви рамене Настя. — За тези петнайсет години, през които ме сваля, би могъл да си потърсиш нещо по-добро. Кой ти е виновен, че си се заинатил на всяка цена да се докопаш до мен. Между другото, защо си се надигнал толкова рано? Нали се канеше днес да работиш вкъщи?

— Аз и сега се каня. Съжалих те, ленивке, и станах да ти приготвя закуска.

— Благодаря ти, слънчице, оценявам жеста ти — усмихна се мило Настя. — Кога обещаха да ви изплатят заплатите?

— На нас не ни обещават, а мълчаливо не ни ги изплащат. Откакто не ни платиха за ноември, и до ден-днешен си мълчат. Какво, да не би да се очакват проблеми?

— Още не зная, но е напълно възможно. На нас също не са ни давали януарската заплата, но поне всеки ден ни обещават. Вчера с теб имахме триста хиляди на разположение. Една седмица ще изкараме с тях, но после какво ще правим?

— Не го вземай чак толкоз навътре — намръщи се Алексей. — Тази седмица имам четири хонорувани лекции, а през следващата — три. Ще се оправим някак си.

— Скъпи, но заради твоята неизплатена декемврийска заплата ние с теб изхарчихме последния ти учебник, просто го излапахме от първата до последната страница заедно с увода, заключението и корицата. Някак си неправилно живеем, нямаме стратегия как да печелим пари и как да ги харчим. Нали помниш как бяхме планирали да запазим хонорара от този учебник за годишнината от сватбата ни — да отидем някъде. Утре ние ще изядем твоите лекции, а какво ще правим вдругиден, ако и на двама ни не дадат заплати? Ще започнем да продаваме нещата, които ти ми подари?

— Настя, този разговор, особено когато бързаш за работа, е безсмислен, ако нямаш някакви конкретни предложения. Яж по-бързо, че ще закъснееш.

— Имам вариант и искам ти да помислиш над него. Беше ми споменал, че на последната конференция са ти направили интересно предложение…

— Настя!

Алексей рязко стана и се приближи до прозореца.

— Така или иначе, ти няма да дойдеш с мен. Разбирам, че ти е съвсем безразлично къде се намирам — редом с теб или накрай света в Канада. Ти нищо не виждаш, освен работата си, и нищо не ти е нужно, освен тази работа. Но аз не искам да се отделям от теб, скучно ми е без теб, тъгувам по теб и ние многократно сме обсъждали този въпрос.

— Альоша, ама защо се сърдиш? Какво тогава да правим? Да пукнем от глад ли? Нито ти, нито аз сме виновни, че на „бюджетниците“ не изплащат заплати, и нищо не можем да променим. Това не по силите ни. Значи някой от нас трябва да припечели пари — друг изход нямаме. И ако ти отидеш в Канада за три месеца и си прочетеш лекциите, поне една година няма да ни пука дали ще ни дадат заплати или не.

— Няма да отида — упорито тръсна глава Алексей. — Аз и тук печеля, от глад няма да умрем.

Те не се скараха. Настя и Алексей практически никога не се караха, но горчивината от разговора си остана и Настя пристигна в службата не в най-доброто си разположение на духа.

В кабинета й беше студено и тя даже не можеше точно да определи от какво е ядосана повече — дали от хроническата си зиморничавост или от сутрешния диалог със своя съпруг. Неприятно й бе да си признае, че Алексей имаше известно право — наистина съвсем спокойно би се отнесла към факта, че той ще отсъства цели три месеца. Бе привикнала да живее сама, да не се нуждае от никого и осемте месеца семеен живот не я бяха я инжектирали със страх от раздялата със съпруга.

В десет часа трябваше да отиде при началника на отдела за сутрешна оперативка, но в десет без десет при нея се отби Коля Селуянов и й съобщи, че нямало да има оперативно съвещание.

— Че защо? — учуди се Настя. — Какво се е случило?

— Не съм в течение — сви рамене Селуянов. — Колобок^[2] го нямаше тази сутрин, а преди пет минути се обади по телефона, че ще пристигнел не по-рано от дванайсет.

— Е, слава Богу, че не се е разболял — усмихна се с облекчение тя. — Всички останали неприятности някак си ще ги преживеем.

Както обикновено, работа имаше, колкото си искаш. Настя звънеше по телефона на някого, нещо изясняваше, събираше справки, уточняваше сведения, чертаеше схеми, правеше си записки, мръщеше се, фучеше, пиеше кафе, непрекъснато пушеше, но надвечер почувства, че нещата започнаха да се поизбистрят в главата й. Два пъти през този ден й се наложи да прекъсне увлекателните си разследвания, защото идваха свидетели, с които трябваше да разговаря. Задачата й бе възложена от началника на отдела полковник Гордеев с прякор Колобок, затова, когато към осем вечерта отново чу гласа му по вътрешния телефон, си помисли, че в тази късна доба се е натресъл още един свидел, с когото, освен нея — глупачката — няма кой друг да се заеме.

— Влизай — сухо отсече Гордеев и Настя си отбеляза, че гласът на началника й не приличаше много на благодушен.

„Интересно, кога успях да се провиня и в какво?“ — мина й през ума. Само преди два часа Виктор Андреевич бе разговарял с нея спокойно, дружелюбно, бе я нарекъл „момичето ми“ и бе я похвалил за сполучливото й решение на проблема.

Но въпреки нейното лошо предчувствие, той съвсем не изглеждаше сърдит или разстроен.

— Сядай — кимна й към едно кресло. — И се постарай да не се учудваш на нищо. Кажи ми, ти вестници поне понякога четеш ли?

— Поне понякога, да — отвърна Настя с усмивка. — Но това „понякога“ се случва извънредно рядко.

— И не гледаш телевизия?

— Гледам, но също не много често.

— Значи не се интересуваш от политика?

— Ни в най-малка степен — увери началника си тя.

— Това е лошо. Ще се наложи да ти направим политическо ограмотяване.

— Може би не трябва, Виктор Андреевич? — жално рече Настя. — Не обичам такива неща.

— Трябва, момичето ми, иначе нищо няма да разбереш.

— Че толкова ли е сложно? — недоверчиво го погледна тя.

— За мен — не, но за разлика от теб, аз чета вестници. Значи така, Настя. Живеел едно време генерал-лейтенант Булатников, започнал работа в КГБ, престанал да работи пак там, само че наименованието на учреждението било друго. И имал си той особено доверено лице — агент. Павел Дмитриевич Сауляк. През деветдесет и трета година, наскоро след октомврийските събития, генерал-лейтенант Булатников загинал при неизяснени обстоятелства, а не след дълго Павел Сауляк се оказал подсъдим и по най-кратката процедура бил изпратен на топло.

— Нещастен случай? — попита Настя. — Или сам си е виновен.

— Никой не знае, освен самия Павел Дмитриевич — разпери ръце Гордеев. — Но след седмица, на трети февруари, присъдата му изтича и той излиза на свобода. За него това е всичко засега. Нека се върнем към Булатников. Владимир Василевич Булатников е притежавал две неща, които са еднакво важни за нас в този момент. Първо, той е имал репутация на човек, който може извънредно много, прави извънредно много, но пък още повече знае. И второ, имал е ученик, когото грижливо е обучавал много години, издигал го е по служебната стълба, отшлифовал е майсторството му и в крайна сметка го е довел до длъжността на свой собствен заместник. Този човек се казва Минаев — Антон Андреевич Минаев. След смъртта на Булатников на неговото място пристигнал друг човек, който не бил съгласен да има заместник от обкръжението на Булатников, и на Минаев му се наложило да премине на друга служба, но в рамките на същото това ведомство. И тъй като генерал-майор Минаев е от хората, които не забравят за стореното им добро, мисълта за тайнствената гибел на неговия покровител и учител не му давала нито миг покой.

— И иска да зададе няколко въпроса на Павел Дмитриевич?

— Точно така — кимна Гордеев.

— Тогава какъв е проблемът? Той не умее ли да задава въпроси? Или не иска да излиза на светло и да се срещне лично с този тип?

— Минаев всичко може и иска. Но виждаш ли, момичето ми, той се страхува, че Сауляк просто няма да стигне до него.

— Че защо?

— Ето на, тъй си и знаех. Ще ми се наложи да ти обяснявам надълго и нашироко. Ти какво, не разбираш ли кой е Сауляк?

— Не, не разбирам. Какво трябва да разбера, освен че е агент на КГБ? Обстоятелството, че наскоро след смъртта на Булатников се е оказал зад решетките, подсказва, че той прекалено много знае, независимо по чия воля е станало това — по негова или чужда. Причината е само една и тя е очевидна.

— Видя ли, пък казваш, че ни си разбирала. Би трябвало да ти стане ясно, че повече от сто метра от вратата на затвора Сауляк няма да измине. И ако изминавайки тези стотина метра, той замълчи завинаги, това все още е половината беда, колкото и цинично да звучи. Вторият вариант ни заплашва с повече неприятности.

— Вие смятате, че ще поискат да го отвлекат, за да изтръскат от него всичко, което той знае?

— Налага ми се да мисля така. Виждаш ли, момичето ми, ученикът на Булатников, генерал-майор Минаев, разполага със сведения, че преди около три-четири месеца някой е започнал да проявява интерес към осъдения за хулиганство Павел Дмитриевич. Той има основания да предполага, че към Сауляк се протягат пипала, при това не само от една страна, а от две — пък нищо чудно и от три. Сауляк е работил за Булатников и би могъл да знае кой и защо е премахнал генерала, а освен това, би могъл да знае и много неща, които ще влязат в работа някому при предстоящата предизборна кампания. В тази работа, както се досещаш, всички средства са добри и всеки действа според собствените си разбирания. Някой ще започне да заклеймява негодниците-управници и да изисква от тях изплащане на заплатите и пенсиите, друг ще започне да доказва, че е измислил най-ефективния метод за прекратяване на чеченския конфликт, а трети ще започне да рине земята, търсейки компромати за своя съперник и неговата групировка.

— Чудесно, но аз все пак така и не разбрах какъв е проблемът. Да не би генерал Минаев да няма възможности да осигури охрана на Сауляк? Защо изведнъж този проблем е станал ваш, а не негов?

— Защото Антон Андреевич Минаев не разполага с оперативен апарат и не иска афиширане. Защото се е обърнал със своя проблем към стария си приятел Александър Семьонович Коновалов, а генерал Коновалов на свой ред го прехвърли върху моя гръб. И защото е безсмислено да се осигурява охрана на Сауляк. Количеството ще премине в качество, но по същество резултатът ще е същият. Ако Сауляк го охранява един човек, ще похитят и двамата. Ако охраната му е от пет души, за да бъде достигната целта, пред портала на затвора ще се появят десет бандита. Ако около Сауляк се строи рота, на мераклиите ще им се наложи да проведат военна операция, за да го пипнат. Но така или иначе, те ще го пипнат, разбери това. Две години той е мълчал, две години от него не е изтекла никаква информация, което съвсем не означава, че той не разполага с такава. И тези, които сега проявяват такъв интерес към Сауляк, искат да изтръскат тази информация от него, за да я използват в политическата си игра.

— Ами че да я използват — сви рамене Настя. — На нас какво ни пука? Играта си е игра и нека си я играят.

— Ти нищо не разбираш — поклати плешивата си глава Колобок. — Първо, аз получих заповед от генерал Коновалов, която не мога да не изпълня. Той има оперативна информация, че се готви убийство или отвличане на човек, и ми възлага да предотвратя това престъпление. Така че, въпросът е приключен и измъкване няма. Второ, ние с теб — майор и полковник — сме хора тихи и незабележими, а те — генерали, богопомазани. На тях Сауляк също е нужен, защото сигурно и двамата се числят в някой отбор. И добре би било, ако са в един. Защото, ако са в различни, ние с теб можем да им сърбаме попарата. И така, аз те питам, момичето ми: знаеш ли какво трябва да се направи, за да бъде доведен Павел Дмитриевич Сауляк от затвора в Самарска област до столицата на нашата родина жив и невредим?

— Знам — отвърна тя. — Аз знам какво трябва да се направи. Само че не си представям съвсем точно как да се направи това.

* * *

Той беше спокоен и търпелив като изпаднал в анабиоза гущер. До изтичането на присъдата му оставаха само шест дни, но беше равнодушен към този факт, защото не можеше да реши добро ли е това или лошо. Сауляк четеше вестници редовно още от деня, в който бе попаднал в затвора, за да разбере преминала ли е опасността, но така и не разбра. Ту му се струваше, че може да излезе, че нищо вече не може да му се случи, ту изведнъж нещо ставаше във вътрешната политика и той разбираше, че е по-разумно да си стои на сянка. Тъй като нямаше в досието си нито едно нарушение на правилника и постоянно преизпълняваше трудовата си норма в шивашкия цех, той всеки момент би могъл да отиде при началника на отряда и да подаде молба за условно или условно предсрочно освобождаване. Причини за отказ нямаше и съдът навярно би удовлетворил молбата му. Но не беше сигурен, че там навън, на свобода, ще бъде в безопасност. И какво щеше да стане след шест дни? Може би трябваше да направи някоя дяволия и да си навлече допълнителна присъда? Или все пак да излезе?

Сауляк си имаше свои принципи за работа и един от тях беше никога да не повтаря един и същи номер, тъй като това можеше да доведе до разгадаване на замисъла му. Преди две години преднамерено бе извършил престъпление и се бе отправил зад решетките — там бе било безопасно и спокойно. Но ако имаше хора, които го наблюдаваха и очакваха да излезе, те веднага биха се досетили, че се бои от тях, ако няколко дни преди да му изтече присъдата направеше нещо, което да го задържи в дранголника. Това бе евтин и популярен трик. Така че, засега трябваше да си дава вид, че нищо особено не знае, че преди две години действително се е напил и е посегнал на когото не трябва, че дори и през ум не му е минавало, че го следят, и че за някого представлява интерес. Защо да не му минава през ума? Ами защото в главата му няма нищо интересно — само някакви си глупости. А ако покажеше страха си, все едно да си признае: да, момчета, аз знам много неща, при това такива, че от тях косми по ушите ви ще израстат, след това ще се изправят, а най-накрая от ужас ще наизпадат. Тогава във всеки затвор биха го спипали, пред нищо не биха се спрели, не биха пожалили пари за подкупи, за да го пипнат.

Павел се обърна на една страна. Въртеше го нещо кръстът — очевидно холециститът му се обаждаше. След минута се надигна и отпусна крака на пода. Помещението спеше или поне си даваше вид, че спи. Сауляк добре знаеше, че в тази измамна тишина би могло да се случи какво ли не…

Той нахлузи ботушите си и тръгна по прохода между койките, без да тропа, но и без особено да се старае да не вдига шум. Имаше мека, гъвкава походка и при желание би могъл да се придвижва почти безшумно.

— Накъде си се отправил, Черенок^[3]? — дочу шепот зад себе си. — Внимавай, да не сгазиш лука!

Павел дори не обърна глава. Знаеше, че единственият човек, който не иска той излезе от затвора, беше младичкият голобрад Коля, осъден за някаква глупава кражба като малолетен, а после преместен в затвора за възрастни, след като навършил осемнадесет години. Бе дошъл тук съвсем наскоро — преди около два месеца — и от неговото снажно, добре оформено тяло веднага се бяха заинтересували „любителите“. Сауляк, който се бе зарекъл да не влиза в никакви контакти, предвид собствената си безопасност, бе принуден да наруши обета си, защото бе съжалил момчето. Веднъж бе дочул шушукания на тема как по-хитро да „прекарат“ Коля и търпеливо бе зачакал кога мръсниците ще пристъпят към реализация на намеренията си. Не му се бе наложило да чака дълго — мераклиите най-накрая се бяха договорили за поредността си в „мероприятието“. Той нито за миг не бе изпускал момчето от погледа си и когато бе усетил, че се започва, тихо се бе приближил до вратата, зад която се бяха укрили изнасилвачите. До нея, разбира се, стояха двама пазачи, които бабаитите бяха оставили на пост, обещавайки им да се „пооблажат“ от Коля след самите тях, но те не представляваха особено препятствие за Павел. Отдавна, само месец след пристигането на Сауляк в затвора, всички вече знаеха, че не бива да си имат вземане-даване с него, ако им е скъпа кожата. Така че, забелязвайки безшумно движещата се фигура на Черенок, единствената им мисъл бе как да избегнат погледа му.

Вратата се оказа заключена. Без да обръща глава встрани, Сауляк протегна, ръка и със задоволство усети как в дланта му легна топлият стоманен ключ, прилежно поставен от единия „постови“. Рязко го пъхна в ключалката, завъртя го и блъсна вратата. Тъкмо навреме — все още нищо не се бе случило. Коля стоеше, силно приведен напред, за ръцете и краката го държаха четирима кучи синове, а този, който по жребий или уговорка бе пръв, вече бе смъкнал гащите си и с лигава физиономия демонстрираше „пълната бойна готовност“ на своя „пищов“. Зрелището беше ужасяващо, защото под кожата на члена, който и без това бе надарен от природата с внушителни размери, бяха имплантирани сачми — предмет на особена гордост на този скудоумен бабаит. Сауляк само за миг си представи каква нечовешка болка би изпитало бедното момче, когато това зловещо „съоръжение“ започнеше да раздира ануса му, но този миг бе достатъчен всичко да свърши мълниеносно.

Гордо стърчащият напред и нагоре дебел и дълъг пенис изведнъж започна да повяхва и пред очите на всички да се сгърчва като детско балонче, на което са изпуснали въздуха. Другите „любовчии“ бяха онемели и стояха като истукани, макар в действителност да не се бе случило нищо свръхестествено. Не покойник се бе появил от оня свят, а Черенок — точно такъв затворник, каквито бяха и те. Всички знаеха, че Черенок няма никого да издаде, няма за никого донос да направи. За две години много неща се бяха случили пред очите му, даже го бяха провокирали да стане доносник, очаквайки, че той ще се поддаде, и след това с чиста съвест да му се устрои съдилище, но така и не бяха дочакали това да стане.

Сега стояха, без да шавнат, вперили очи в пода.

Сауляк хвана Коля за рамото и го изведе навън. Момчето ридаеше гласно, като дори не направи опит да прикрие лицето си — дотолкова беше уплашено.

— Не реви — сухо му рече Павел. — Всичко свърши. Повече няма да се повтори.

— Откъде знаеш? — изхлипа Коля. — Ти да не би да си им главният?

— Не съм. Но знам.

— Ще ме вземеш ли в твоето семейство? — притеснено помоли момчето.

— Нямам семейство. Аз съм сам.

— Вземи ме при себе си. Двама ще бъдем. Другите говорят, че никой не ти изпраща колети и никой на свиждане не ти идва. А на мен мама ще ми изпраща колетчета и аз ще си ги поделям с теб.

— Не ми трябва нищо. Стига ми и това, което си имам.

— Я се виж колко си кльощав, как така ти стига! — възмути се Коля. — Ненапразно ти викат Черенок, ти и зад сап от лопата можеш да се скриеш.

— Казах — нищо не ми трябва.

С това Павел бе прекратил този разговор.

Той не бе започнал да допуска Коля близо до себе се, но непрекъснато чувстваше погледа му, пълен с признателност и свенливо възхищение. Затова сега, нахакано движейки се към изхода на помещението и дочувайки шепота зад себе си, Сауляк осъзнаваше, че всеки от отряда бе готов да се погрижи, никаква неприятност да не му се случи, защото всички искаха омразният, тайнствен и излъчващ смътна, но остра опасност Черенок най-накрая да се омете оттук. Само може би младокът Коля би желал той да се задържи по-дълго, защото се страхуваше да остане без покровител. Разбира се, за нарушение на режима не биха го задържали кой знае колко време — нямаше такъв закон да се продължава самоволно срокът на издадената от съда присъда и ако някой дръзнеше да ядоса Черенок няколко дни преди излизането му на свобода, то тези дни биха превърнали в ад живота на обитателите на помещението — в това никой не се и съмняваше.

Сауляк отвори вратата към коридора и тихо закрачи към умивалнята. Запали лампата, без да му пука от нищо, разви крана, наплиска лицето си с леденостудена вода, вдигна глава и погледна отражението си в нащърбеното мътно огледало.

Почти не се бе изменил за тези две години. Даже не бе отслабнал, защото просто нямаше накъде още да слабее — винаги бе бил тънък като глист. Тесни кости, гладка, опъната кожа, силно хлътнали бузи, високо чело, малки очи, обрамчени от къси почти незабележими ресници, рехави вежди, тънък и прекалено дълъг за такова лице нос с изразена гърбица. На главата — оскъдно количество косми, повече от които вече посребрени. През тази година навършваше четиридесет и пет. Всъщност, само по косата си личеше възрастта му. Рано бе започнал да оплешивява и на трийсет и пет тя забележимо бе оредяла. Иначе приличаше на висок строен момък със сухи мускули и с нито грам тлъстина под кожата. Имаше силни и издръжливи крака на бегач, но ръцете и раменете му бяха слаби и тънки.

По коридора се чуха стъпки и в умивалнята надникна Костяк^[4], който си отработваше предсрочно освобождаване с участието си в секцията по вътрешния ред. Не го бе домързяло да се надигне посред нощ. На всички Черенок в гърлата бе заседнал, никой не можеше да го преглътне.

— Ти какво, да не си се разболял? — загрижено попита Костяк. — Ако искаш, ще кажа на Зурлата да извика лекаря.

„Зурла“ обитателите на затворническата зона наричаха единия от дежурните помощник-началници на колонията — съкратено ДПНК — който сега беше на смяна. Да излезеш навън от бараката по това време бе забранено, а дори и да излезеш, не би отишъл далеко, защото всяка барака имаше ограда, опасана с бодлива тел, а вратата на оградата бе заключена с катинар. И без началника на отряда или ДПНК не можеше да се мине през тази врата. Така че, ако имаш нужда от лекар, то без помощта на ДПНК той не можеше да бъде доведен.

Сауляк дори не се обърна и само мълчаливо гледаше отразената в огледалото физиономия на Костяк.

— Не е необходимо — процеди най-сетне през зъби той.

— По-добре си легни, Черенок — боязливо го помоли Костяк. — ДПНК точно по това време обхожда бараките.

— Млъквай — спокойно и почти ласкаво отвърна Сауляк и Костяк се изниза, без да гъкне повече.

Когато отново остана сам, Сауляк се замисли. Хълбокът го болеше, но можеше да се търпи. Само да не вдигнеше температура. Ако се намираше на свобода, би направил, каквото е нужно — слънчогледово масло с лимон или бутилка топла минерална вода „Есентуки-17“ с ксилит да глътне и да легне под юргана с гореща грейка от лявата страна. Това бе най-добрата профилактика, пък и пристъпът би могъл да се предотврати, ако се усетеше навреме.

Той се върна в спалното помещение и се изтегна на койката. Оставаха още шест дни. А после — какво?

* * *

— Остават само шест дни — говореше представителен мъж в сив костюм и в гласа му сякаш звънтеше метал. — А след това? Та той знае всичко и може всеки момент да го разкаже.

— Той не е от бъбривите. Във всеки случай, през тия две години, които прекара в затвора, от него не е изтекла никаква информация. Значи си държи езика зад зъбите и не възнамерява да се възползва от сведенията, с които разполага. Защо се страхувате, че излизайки на свобода, той ще се раздрънка? Защо сте толкова сигурен в това?

— Защото аз много добре си представям какво нещо е свободата и с какво тя се различава от затвора. Намирайки се в затворническата зона, на какво той би могъл да разчита, разгласявайки сведенията, които са му известни? Само на слава. Разгласената тайна губи цената си, а да шантажира когото и да било от колонията, практически не е възможно. Оттам не може да се телефонира, а писмата се преглеждат. Затова пък, излизайки на свобода, той може да продаде своята осведоменост много и много скъпо. Надявам се, че помниш каква ми е целта. Сауляк трябва да умре, преди да разтвори натъпканата си с информация уста. Разбра ли ме? Той трябва да умре така, че на никого да не хрумне идеята да търси зад това нещо по-пикантно. Най-невинно би могло да бъде едно пиянско сбиване на някой строеж или сред полето. Съвсем точно знам, че Сауляк го пасат, чакат го и ще го преследват, за да разберат какво се крие в главата му. И, пази Боже, да се отървем от Сауляк така, че да им дадем повод да се развикат, че от него именно сме се отървали.

— Добре, Григорий Валентинович, аз всичко разбрах.

* * *

„Към днешния ден тридесет и шест инициативни групи са издигнали тридесет кандидата, но кой от тях ще се балотира на президентските избори ще стане известно малко по-късно“ — говореше очарователната чернокоса водеща на телевизионните новини.

На екрана започнаха да се появяват снимките на известни политици, за които ставаше дума.

Вячеслав Егорович Соломатин се усмихна криво, гледайки познатите физиономии. На всички до един косъмът им не бе чист, защото сред тях нямаше нито един истински независим. Зад всекиго стоеше криминален капитал, защото некриминалният, честно спечеленият, нямаше откъде да се вземе. Закон на икономиката. Честни пари в голямо количество и в едни ръце — това беше песен от далечното бъдеще, толкова далечно, че нямаше доживяване.

„За тези, които се мъдрят сега на екрана, Володя Булатников би поразказал доста — помисли си. — За съжаление обаче, него го няма, затъкнаха му устата, побояха се от него. Но нищо, жив е пък неговият помощник Паша Сауляк. Той, разбира се, по-малко знае, но достатъчно, за да се извие вратът на тези президентски недоносчета. Има само един Президент в тази страна, народът вече си го избра и друг не му е нужен. И за да елиминирам неговите конкуренти, ми е необходим Паша Сауляк.“

Вячеслав Егорович нито дори за минута не се съмняваше, че ще съумее да се споразумее с помощника на покойния генерал Булатников. Та нали всяко споразумение в крайна сметка бе само въпрос на пари и гаранции. Соломатин разполагаше с големи пари и можеше да даде всякакви гаранции.