Александра Маринина
Не пречете на палача (18)

Седемнадесета глава

Това беше един от редките дни, когато сутрешното ставане от леглото не предизвикваше у Настя ужас, близък до паниката. Първо, разсъмваше се достатъчно рано и събуждането не беше така мъчително, а второ, предстоеше й традиционната разходка из Измайловския парк в компанията на Иван Алексеевич Заточний, шеф на управлението за борба с организираната престъпност. Познаваха се от около година, а по време на разходките си водеха беседи на най-различни неангажиращи теми. Впрочем, понякога разговаряха и за работа. Настя знаеше, че тези разходки са известни на много хора, и че коментарите за тях са доста соленички, но Иван Алексеевич я бе посъветвал да не им обръща внимание и да се постарае да извлича полза от слуховете.

Почти винаги към тях се присъединяваше и синът на генерала, Максим, който се готвеше да кандидатства в един от вузовете на МВР и старателно усъвършенстваше кондицията си, за да се представи добре на изпита по физическа подготовка. Настя си спомняше, че през лятото той бе бил едро, леко възпълничко момче, чиято физическа форма бе доста далеч от съвършенството. Но сега, под непрекъснатия и безмилостен контрол на своя баща, Максим се бе превърнал в млад здравеняк с яки крака и внушителни бицепси.

— Чух, че Коновалов се опитал да ви примами на служба при себе си?

До преди секунди бяха разговаряли за съвсем обикновени неща и преходът се оказа толкова рязък, че Настя дори не разбра веднага за какво става дума.

— Имаше такова нещо — кимна тя.

— И вие сте му отказала. Интересно защо? Не ви ли се иска да работите в Главното управление? Или не ви харесва самият Коновалов?

— Бих го казала другояче. Иска ми се да работя на „Петровка“ и ми харесва Гордеев. Както е известно, по-хубавото е враг на хубавото.

— Мога ли да сключа споразумение с вас? — попита Заточний.

— Опитайте — усмихна се Настя.

— Ако някога решите да напуснете Гордеев, преди всичко си помислете за мен. Договорихме ли се? Това не означава, че вие обещавате непременно да дойдете в моето ведомство. Но аз искам на първо място да си помислите за работа при мен, а след това да разгледате и другите предложения.

— Говорите така, сякаш ще стане опашка от претенденти за моята особа. Освен Коновалов, никой друг не ми е предлагал да си сменя местоработата.

— Това е така, защото всички познават Гордеев и им е ясно, че е напразна и безнадеждна работа да подмамваш кадрите му. Просто така никой не напуска полковника.

„Да, същите тези думи чух и от Коновалов. Буквално същите думи“ — рече си Настя.

— Защо съм ви, Иван Алексеевич? Вашата организирана престъпност е прекалено тясно свързана с икономиката, а аз нищо не разбирам от нея. Вече съм ви казвала, че ми прилошава от всичките тия икономически премъдрости.

— Искате ли да ви докажа, че не сте права? В течение на десет минути.

— Ами, да, пак ще започнете да ме уговаряте, че могат да се намерят пет умни книжки и да се усвоят основните им правила, а след това за една година да се вникне в тънкостите. Говорил сте ми това. Не ми е интересно.

— Давате ли ми десет минути? Готов съм да се басирам на кутия портокалов сок.

— Става. Слушам ви. Аз обичам портокалов сок.

— Аз също. И съм сигурен, че ще ви се наложи да ми го купите. Та, ето какво, Анастасия. В нашето управление се провежда оперативна разработка на голяма организирана група, която трупа пари от контрабанда на наркотици, оръжие и жива стока. Занимаваме се с нея вече година, но за нашия бранш това не е много дълго време. Знаете, че организираните групи се разработват с години.

— Разбира се — кимна Настя.

— Тази група си има междинни бази в редица области. И тези области са седем. Да ги назова ли?

Тя рязко се спря и го изгледа.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно. Та, какво, да изреждам ли областите или не е необходимо?

— Не е нужно. Вярвам ви. Излиза, че съм нагазила във вашата епархия.

— Ами, вие си имате свой интерес, серия трупове. Не се чувствайте виновна, просто не сте знаела.

— А Коновалов! — с досада възкликна Настя. — И той ли не е знаел нищо? Ние сме навлезли в територия, където работите вие, мотаем ви се из краката, пречим ви. Нещо провалихме ли ви?

— Засега не сте успели — усмихна се Заточний. — А Семьонича не го обвинявайте. При нас от веки веков дясната ръка не знае какво върши лявата. Не сме се развикали от всеки ъгъл, че провеждаме оперативни мероприятия в тези региони. Но не намирате ли, че сам по себе си фактът е прелюбопитен? И ако работехте при мен, а не в криминалното управление, то вашите многобройни трупове далеч по-рано биха се сраснали с моите контрабандисти. А за да се очертаят районите, където се подвизава вашият прословут палач, съвсем не е необходимо да се знаят основите на икономическата теория. Достатъчно е да си само Каменская. Е, какво? Спечелих ли сока си?

— Какъв предпочитате? „Яффа“ или „Уимбълдън“?

— „Севън дей“.

— Направо ме нокаутирахте, Иван Алексеевич. Вижте какво се получава: някой се възползва от ситуацията с маниака и серийните убийства, за да вдигне скандал и да предизвика пълна смяна на ръководството в правозащитните органи. Логично ли е?

— Логично. Или поне за това говорят вашите справки за кадровите промени.

— Вие виждал ли сте ги?

— И дори съм ги чел. Изпросих ги от Коновалов. Между другото, тези справки са го впечатлили много.

— Оставете това — махна с ръка Настя. — Всичко се оказа напразно. Надявах се чрез анализа на кадровите промени да предвидя пътя на палача, а по всичко личи, че той въобще не е от средите на нашите сътрудници. Колко работа отиде по дяволите. Иван Алексеевич…

— Да? Искахте нещо да ми кажете?

— Не. Просто така…

— И все пак?

— Нали ви казах — просто така. Това не би могло да бъде.

— Не мога да ви позная, Настя. Нали точно вие твърдяхте, че така не бива да се разсъждава. Нали точно вие стотици пъти сте ми повтаряла, че е възможно всичко да се случи. Трябва само да му се измисли обяснение. Та, какво искахте да ми кажете?

— Бих искала да разбера какво е било отначало, а какво — после. Оглеждани са били районите, където е имало скандални неразкрити убийства, провокиран е бил скандал и под такъв предлог са сменяли ръководителите и са назначавали други, корумпирани, а после в тези райони са организирали своите бази. Така ли?

— Вероятно. Във всеки случай, това е твърде правдоподобно.

— А не обратното?

— Не разбрах.

Заточний се спря и обърна към нея едрото си тяло.

— Не разбрах какво имате предвид.

— Ами, ако първо са били избрани регионите?

— Шегувате се! Не може да бъде.

— Ето, виждате ли? И вие не вярвате.

— Трудно е да се повярва, Настя. Това вече граничи с фантастиката. Да избереш удобен за престъпните си цели район и след това да чакаш да се случи нещо извънредно, за да вдигнеш скандал? Невероятно. Ами, ако не се случи? Така можеш и цял живот да си чакаш.

— Иван Алексеевич, мислите прекалено хубаво за хората. Вие сте романтик.

— А вие?

— По-скоро съм циничка. И съм готова да повярвам, че тези скандални серийни убийства са били извършени преднамерено. Разбирате ли? Умишлено. Те са били част от плана. И тогава ми става ясно, че непременно има човек, който знае за това и познава тези, които са организирали и извършили престъпленията. Аз изхождах от това, че за палача издирването на убийците е въпрос на разкриване на престъпленията. Затова се и опитвах да го намеря сред сътрудниците на милицията, затова и мислех погрешно, че жертвите му са от хората, фигуриращи в оперативните материали. А в действителност това би могло да се окаже само въпрос на осведоменост. Звучи чудовищно, нали?

— Като че ли да — промърмори Заточний. — Човек не може да ви упрекне в липса на фантазия. Хайде, доразвийте мисълта си. Кой е този ваш палач и защо в такъв случай унищожава тези наемни убийци.

— Страхува се от разобличение.

— И защо се е застраховал точно сега? Та нали убийствата са били извършени отдавна. И след това, защо устройва тези ритуални игрички. Убил си — убил и край. Защо на всяка цена трябва да се покаже, че това са именно тези хора, които са извършили отдавнашните убийства? За кого е предназначен целият този спектакъл?

— Трябва да си помисля — рече много сериозно Настя. — Не съм готова да ви отговоря веднага.

— Помислете — съгласи се Заточний. — А за да мислите по-лесно, ще ви кажа още нещичко. По тези контрабандни историйки на разработка при нас се намираха някои персони, които несъмнено ще представляват интерес за вас.

— Например?

— Например някой си Олег Иванович Юрцев. Чувала ли сте за такъв?

— Иван Алексеевич, не ми вадете душата — примоли се Настя. — Кажете ги веднага. Кой още? Мхитаров? Изотов? Малков? Лученков?

— И даже Семьонов. Целият отбор на Малков, начело със самия него. Според нашите разработки те се считат отговорни за всеки от регионите. Нещо като куратора.

— Но те са шест — бързо съобрази Настя, — а регионите са седем. Или може би греша?

— Седем са. И трябва да има още един куратор. Но засега той не ни е известен. По тази причина, драга Анастасия Павловна, аз ви моля за приятелска услуга. И ще смятаме, че сме квит. Подсказах ви това-онова за вашите трупове, помогнете ми и вие.

— Надценявате ме — поклати глава тя. — Едва ли ще мога. Нищо не разбирам от вашите работи.

— Ами, опитайте. Не съм ви началник и няма да ви наказвам за неизпълнена задача.

— Иван Алексеевич, излиза така, че палачът първо се е разправил с кураторите и чак след това се е заел с убийците. Не разбирам защо го прави.

— И аз не разбирам — въздъхна Заточний. — Отначало си помислих, че конкурентна фирма отстранява кураторите, за да заеме местата им. След това си помислих, че това го прави не конкурентна фирма, а шефът на цялата тази банда, защото не е доволен от тяхната работа. Дори допуснах, че кураторите са замислили дворцов преврат, с цел да изместят главатарите, а главатарите са се усетили навреме и са потушили бунта още в зародиш. А сега не знам въобще какво да мисля. Написах докладна, в бригадата на Коновалов се включват и наши сътрудници. Да се надяваме, че със съвместни усилия все нещо ще постигнем.

Настя и Заточний се обърнаха и тръгнаха в обратна посока по алеята. Срещу тях тичаше Максим, който тъкмо привършваше петкилометровия си крос.

— Браво — похвали го баща му. — Влезе в норматива. Можеш да си починеш десет минути.

— Лельо Настя, а вие покривате ли норматива? — попита юношата, правейки в тръс кръгове около тях.

— За такива като мен още не са измислени нормативи — пошегува се Настя. — Наскоро ми се наложи да тичам след един влак, който бе потеглил, и след това цял час не можах да спра сърцебиенето си.

— Че как тогава работите в криминалното следствие? — учуди се Максим.

— Трудно. Провървя ми с началника…

— Глупости — прекъсна я Заточний. — Не ми обърквайте момчето. Началникът ви няма нищо общо с това. Запомни, Максим, че за да ти простят слабата физическа подготовка, трябва да притежаваш особени способности. Когато станеш толкова умен и талантлив като Анастасия Павловна, тогава би могъл да си позволиш да не се вместваш в нормативите. Но не и преди това. И не забравяй, че си мъж. Към теб изискванията са други.

Максим забави темпото, направи няколко дихателни упражнения и тръгна редом с тях.

— Добре ви е на вас, жените — рече завистливо.

Заточний се намръщи недоволно и Настя се досети, че на Максим му предстои да изслуша възпитателна лекция вкъщи.

Генералът се грижеше сам за сина си и не отминаваше без внимание нито една негова погрешна дума. Не си скъпеше времето и труда за детайлни и обстоятелствени обяснения на неправотата му.

След четиридесет минути стигнаха до метрото и се разделиха — семейство Заточни живееха наблизо, а Настя трябваше да пътува към Шчелковското шосе.

След разходката тя се чувстваше бодра и настроението й бе приповдигнато, защото й предстоеше да решава поредната интелектуална задачка, а това, според твърденията на Юра Коротков, за нея беше по-сладко от най-сладката бонбонка.

Но преди да се зарови в книжата, тя позвъни на Заточний.

— Иван Алексеевич, вашият седми номер е Евгений Шабанов, покойният имиджмейкър на Президента. Той нещо все ми се губеше. Първите шестима лесно се оформиха в група, а Шабанов стоеше като единак. Нали все пак е от екипа на Президента. Все се мъчех с него, не знаех къде да го дяна.

* * *

Михаил Давидович Ларкин обичаше комфорта, уюта, топлината и спокойствието. Той не понасяше суетенето и му беше много неприятно, когато определена ситуация го принуждаваше да нервничи. Ларкин много добре знаеше, че нервността и прибързаността се отразяваха зле на необикновената му природна дарба.

Някога, работейки под ръководството на Павел Сауляк, той с увлечение се бе старал да се самоусъвършенства, упорито бе изучавал методиката на тренировките, не бе жалил силите си, когато тези тренировки изискваха уморителни в своята монотонност упражнения. Беше довел своето майсторство до съвършенство и много се гордееше с това. Дългата му практика бе доказала обаче, че всички неприятности и болести пречеха на способностите му да се изявят оптимално.

Появата на човека, претендиращ за ролята на новия му шеф, беше за него именно такава неприятност. Ларкин добре помнеше своя пръв вербуващ, с когото бе разговарял само един път в кабинета на завеждащия отдела в конструкторското бюро, където бе бил на служба по това време. И след като бе започнал да работи за Павел Сауляк, Михаил се бе уповавал на мисълта, че истината за него знаят само двама души — първият вербуващ, насочил го към Сауляк, и самият Сауляк. Оказа се обаче, че има също и трети, и това обстоятелство моментално изведе Ларкин от състоянието му на душевно равновесие. И този трети човек беше много опасен, защото бе показал на Ларкин пълен комплект компрометиращи материали — от магнетофонния запис на първия му разговор с вербуващия, при който Миша простодушно си бе признал малките тайни около получаването на дипломата си за висше образование, до видеозаписи на неговата работа при изпълнение на някои задачи, поставени му от Павел, както и резултатите от тази работа. Получаваше се повече от впечатляващо. Той никога досега не бе виждал тези компромати, казваха му, че съществуват, и Ларкин вярваше. Но когато ги зърна със собствените си очи, почувства се много неприятно. По-неприятно просто не можеше да бъде.

— Разбира се, няма да дам ход на тези записи, ако вие се отнесете с разбиране към създалата се ситуация — говореше този трети човек.

Миша винаги бързо съобразяваше, фактът, че не притежаваше способности за техническите науки, съвсем не означаваше, че е глупав. Даже обратното.

— Какво се иска от мен? — попита той.

— Изпълнение на моите поръчения, нищо повече. Трябва да работите за мен така, както сте работил за Павел.

— Ами, ако той се върне?

— Какво означава „ако“? — благодушно се усмихна мъжът. — Павел непременно ще се върне. Не се и съмнявайте. И вие ще продължите да работите с него, както и преди. Но заедно с това ще работите и за мен. И нищо няма да споменавате на Павел. Това впрочем е и всичко. Направете избора си, Михаил Давидович. Да, и още нещо. Незабавно ми се обадете, когато Павел Дмитриевич се върне. Аз ще се погрижа за вашата безопасност и още щом Сауляк се появи, ще направя всичко необходимо да не се срещнем случайно пред прага на вашия гостоприемен дом. Та, какъв е вашият отговор?

— Съгласен съм — въздъхна Ларкин. — Вие не ми оставихте избор.

— Защо говорите така, Михаил Давидович? — укорително поклати глава събеседникът му. — Избор винаги има. Вие можете да се откажете и да се предадете на органите на правосъдието.

Естествено, такъв избор никак не устройваше Миша. Нима за това години наред си бе изграждал този малък комфортен свят, за да се окаже изведнъж зад решетките? Не, не и не!

— Какво трябва да направя?

— Засега нищо. Почивайте си, събирайте сили, поддържайте формата си. В най-близко време аз ще се свържа с вас и ще ви поставя задачата.

— Сигурен ли сте, че тя ще ми е по силите?

— Разбира се. Вече сте го правил, и то доста успешно. С мен ще ви е много по-лесно да работите, отколкото с Павел, защото аз ще ви снабдя с цялата предварителна информация за човека, с когото ще ви се наложи да контактувате. Така че, гответе си и изхвърлете от главата си ненужните съмнения.

Този разговор се бе състоял преди четири дена. И ето че четвърти ден Миша си седеше вкъщи, по-точно казано, лежеше на мекия удобен диван, поставил ръце под главата си и втренчил поглед в тавана. Никак не му се харесваше това, ама никак. Нямаше и с кого да се посъветва. Павел не излизаше на връзка, а Ларкин не знаеше къде да го търси. Нямаше нито адреса, нито телефона му. Така бе било винаги. Дори и при най-остра необходимост той никога не би могъл да открие своя шеф.

Веднъж преди доста години Павел му беше казал: „Ти, Михаиле, разбира се, си специалист от висока класа, но помни, че може да се намери някой, който е по-силен. Природата те е надарила, тя е щедра и мнозина дарява, при това на някои дава повече, отколкото на останалите. Аз напълно допускам, пък и ти трябва да допускаш, че твоята дарба не е най-мощната. И ако по-надарен човек започне да работи срещу нас, той ще съумее да те накара да разкажеш това, което знаеш. Дори няма да успееш да мигнеш и вече всичко ще си му разказал. Затова е по-добре да знаеш по-малко.“

Друг на негово място навярно би започнал да възразява, но само не и Ларкин. Той много добре знаеше как хората издаваха всичките си мисли, след като ги обработеше.

„Дали да потърся сега Павел? Правилно ли е да искам съвет от него? Ами, ако оня човек разбере и се разсърди? Ако даде ход на тези ужасни записи — и магнетофонни, и на видеолента?…“ Михаил се опитваше да разсъждава трезво и да си изясни кой е по-опасен за него — Павел или новият му познат. И по всичко личеше, че не е Павел. Макар че, щом материалите, които му бяха показани, не са били само в един екземпляр, то би било напълно възможно и Павел да има копия от тях. И тогава какво излизаше? Ако откажеше да работи за другия, той щеше да ги публикува или нещо подобно. Ако пък Павел разбереше, че Миша работи за него, също можеше да го подхлъзне на динена кора. От трън — та на глог.

Оставаше само едно — да се надява, че всичко ще му се размине. „Слуга на двама господари?! Че какво? В световната литература тази ситуация е описвана милиони пъти. И винаги се е получавало така, че слугата-плут е надхитрявал стопаните си и е излизал като победител от нея. Ненапразно казват, че умното теле от две майки бозае. Може би трябва да рискувам?…“

Мрачните му размишления бяха прекъснати от телефонен звън.

— Искам да се запиша за сеанс — прозвуча истеричен женски глас в слушалката. — Бих желала за утре, ако е възможно. Налага ми се срочно, защото обстоятелствата са особени.

Всичко беше ясно. Сигурно жената бе узнала за измяната на своя съпруг току-що или преди няколко часа. Веднага бе седнала пред телефона да звъни на приятелките си и да им разказва за „този мерзавец“. И някоя от тях я беше посъветвала да отиде при известния психотерапевт, който моментално ще премахне душевната й болка. Обстоятелствата й били особени! Като че ли само на нея съпругът й изневерява. С такива дамички се работеше лесно. Ларкин им възвръщаше душевното спокойствие само за два сеанса. По хиляда долара за сеанс.

— Сгрешила сте — реже вежливо Миша. — Вероятно търсите Михаил Давидович? Но той вече има друг номер.

— Какъв е? — запита измамената жена.

— Не го знам. Поставиха ни нова АТЦ и промениха всички номера. Сега този е моят номер.

— А откъде тогава знаете, че търся Михаил Давидович? — стана подозрителна тя.

— Не сте първата — усмихна се Миша. — По цял ден го търсят. И други искат да ги приеме.

— Но в такъв случай Михаил Давидович би трябвало да ви остави новия си телефонен номер, за да го давате на тези, които му звънят — не мирясваше дамата.

— Трябва да ви разочаровам. Вашият Михаил Давидович не ме е молил за съвети. И вас също. Всичко хубаво.

Ларкин остави слушалката и горестно изкриви устни. Парите отлитаха изпод носа му. Но Павел категорично го бе предупредил да прекрати терапевтичната си практика. Окончателно и безвъзвратно. И Миша не смееше да наруши заповедта му. Та нали Сауляк можеше да се върне всеки момент. Така и беше казал: „Пак заминавам, но този път за кратко време — седмица-две.“ Вече бяха минали две седмици. Павел все още го нямаше, но би могъл да се обади буквално всяка минута.

Михаил с тъга си помисли за Галя — мило и симпатично момиче, пухкаво и апетитно. Би могъл да я повика по телефона. Тя бе наивничка, добра, открита и душата му си почиваше в нейно присъствие. Допадаше му и в леглото — не беше взискателна, не му отнемаше много сили, пък и време също. Беше й необходим не като чукач, а за да поддържа самочувствието й. Че как иначе — такъв интересен мъж, на възраст, образован и с пари. Може би наистина трябваше да й се обади? И тя сигурно щеше веднага да пристигне.

Ларкин се претърколи на една страна и посегна към телефона, който се намираше на пода до дивана.

— Къдричке — измърка в слушалката, — неочаквано вечерта ми се оказа свободна. Ти как си?

„Как си?“ Иска ли питане. Разбира се, че незабавно ще хукне към него. Какво да донесе? Да похапнат? Непременно. Тя знае какво обича Миша и пътьом ще го купи.

Но въпреки всичко, Ларкин искаше да се покаже като джентълмен. Една жена не биваше да се охарчва заради него.

— Ще ти дам парите, като пристигнеш, така че не се скъпи — разпореди се той. — За нас с теб — само най-хубавото.

„Ето това е — каза си, след като затвори. — Трябва да се поукраси тревожното чакане с хубава храна и нежни женски ласки. Защото не се знае накъде ще се обърнат нещата утре.“

* * *

Докато Михаил Давидович нервничеше и се измъчваше, лежейки на мекия си диван, полковник Гордеев и неговите двама помощника си блъскаха главите как да го открият. Или поне да си изяснят кой е той.

Юра Коротков, зафиксирал срещата на генерал Минаев с непознатия мъж с тъмни очила, в този момент беше сам и не можеше да проследи и двамата. Оставаше му единствено да се надява, че Антон Андреевич ще го потърси пак.

— На Минаев не му се харесало, че посетих приятеля му Александър Семьонович — съобщи полковник Гордеев на Коротков и Селуянов. — Той веднага намерил свои хора сред съответните ръководства и се поинтересувал дали не сме му организирали външно наблюдение. Явно се е подскрежил. Нищо, нека сега се помъчи над въпроса откъде ни е известно за дружбата му с Чинцов.

— А сигурен ли сте, че те са тясно свързани? — попита Коротков. — Ами, ако това в действителност е била случайна среща?

— Ако е била случайна, той не би се разтревожил и не би се втурнал да проверява дали не сме му изпратили съгледвачи. Ние с вас знаем, че нямаме право да го правим, и той иска да ни уличи в незаконни действия. А защо му е това, ако е чист? Суетата, деца мои, винаги е по-красноречива от всякакви думи. Аз специално ходих при Коновалов и му разказах за подозренията си. Коновалов е нормален честен мужик и не може да не предаде нашия разговор на своя другар. Той вярва на Минаев като на самия себе си. Пък аз исках да видя какво ще се пръкне от това. Ето че видях. Убедих се, че на Минаев не му е чист косъмът. Може би във връзката му с Чинцов няма нищо криминално и той се е хванал във възможността да ме прекара и да ми отклони вниманието към нещо друго. Излиза, че нещо друго все пак има. Антон Андреевич се е забъркал в някаква каша. Или се готви да се забърква. Затова изважда козовете от колодата и си ги пъха в ръкава.

— Странна му е логиката — сви рамене Коля Селуянов. — Първо ни моли за помощ и иска да му докараме човек от Самара, а след това се готви да ни погоди мръсен номер. Не е по мъжки.

— Но затова пък е много модерно — отбеляза Коротков. — Напълно в духа на нашето време: да помолиш някого за нещо, да го използваш и да го изхвърлиш поради непотребност. Нали гледаш телевизия — всички така постъпват. Предават своите наляво и надясно.

— Прав си, синко — рече Виктор Алексеевич и в гласа му се промъкна неприкрита заплаха. — Колкото и прискърбно да е това, ти си прав. Уважаемият генерал Минаев ни използва като безплатна работна сила. Молбата на Коновалов е закон за мен, не можех да не я изпълня, но още тогава усещах, че това няма да свърши добре. Ето че и не свърши. А сега, разбирайки, че в нещо ставаме опасни за Минаев, той иска да ни извие ръцете. На първо място моите, като ваш началник, който ви е дал незаконна заповед. А в кюпа заедно с мен сте и вие, като изпълнители на незаконната заповед. Умен излязох все пак, че не въвлякох в това и Настя, че инак и тя като нищо щеше изгърми. Но, деца мои, не за това трябва да мислим, а за друго.

Той замълча и бавно започна да се разхожда по тесния и дълъг кабинет. Юра и Николай си седяха тихо, защото добре им беше известно, че не бива да пречат на началника си, когато той размишлява.

— Правилно го каза Юра, при нужда предават своите без никакво съжаление и угризения. Не просто за майтап и развлечение, а именно в случай на нужда. И трябва да се помисли каква именно нужда е сполетяла генерал Минаев. Сигурно не е ремонт на колата или теч от тавана на апартамента му. Защо му е нужен този коз във вид на нашите незаконни действия? За да ни задуши, деца мои, при това да ни задуши, без да гъкнем. Да ни лиши от кислород. Той се е обърнал към своето ръководство с рапорт, че е открил наблюдение над себе си. Подире му ще изпратят съгледвачи от ФСБ и ще изяснят кой още върви по петите му. Тоест, синчета, ще ни пипнат като две и две — четири. След което ще ме извикат на мекия мъхест килим и ще започнат да ме изстискват. И в тази ситуация аз трябва да им кажа нещо, да им дам някакви обяснения. Тук ще имам два пътя. Или да им кажа истината, давайки си сметка, че след половин час всичките ми мъгляви подозрения и наличните факти ще станат известни на Минаев, или да им кажа неистината — с други думи — да излъжа. Тогава тази неистина трябва да се измисли, да се отшлифова и ние тримата ще я научим наизуст. Да няма нито най-малки разминавания.

— Ами, да, Виктор Алексеевич? — изведнъж се оживи Коля Селуянов. — Нека ни пипнат. Ние пък ще ги забаламосаме.

— А не се ли страхуваш, че ще те изхвърлят от службата? — присви очи Гордеев. — Да не говорим, че и на мен могат да ми теглят ритника по задника. Не ти ли е жал за болния и плешив старец?

— Трябва хитро да го измислим, да няма за какво да се хванат. Хайде да издигнем версията, че разработваме мъжа с тъмните очила, който по външни белези се свързва при нас с редица неразкрити престъпления. Значи ние въобще не разработваме Минаев, а нашия очилатко. Очилаткото влиза в контакт с неизвестен гражданин и ние се помъкваме след този гражданин като магаре след морков. И даже си нямаме хабер кой е той в действителност. Какво ще кажете?

— Фантазьор си ти, Николай — въздъхна Юра Коротков. — Кой ще ни повярва, че вече дни наред толкова тъпо си вървим след съответния гражданин, без да си направим труда да установим самоличността му. Ако пък сме я установи ли, то сме длъжни да докладваме, че това е генерал от ФСБ и веднага бихме получили заповед „да не сте посмели“. Правилникът не го позволява.

— Стоп! — вдигна ръка Гордеев. — Верни неща говорите, момчета. Ако разберат точно колко дни се мъкнете след Минаев, главите ви ще хвръкнат. Ами, ако не разберат? Хайде да помислим не може ли тук да си поиграем. Сигурни ли сте, че той ви е засякъл?

Коля и Юра неопределено вдигнаха рамене.

— Ами стараехме се… — смънка Селуянов.

— И няма с кого да ви заменя — замислено рече полковникът. — Не бива никого да въвличаме в тази афера, защото се движим по острието на бръснача. А този дългокос тип с очилата страшно ни е нужен. Негово дело са и Юрцев и смахнатият Базанов. Ако въобще е той, а не някой друг със същите външни белези. Как да го намерим…

След около час Юра и Николай излязоха от кабинета му и връщайки се в своята стая, веднага се заеха да приготвят чай и да слагат на масата сандвичите със сух хляб и много скъп, но вкусен салам, които си бяха купили предварително от бюфета.

— Жалко, че не можем да кажем на Настя — въздъхна Селуянов. — Тя непременно щеше да измисли нещо умно.

— А на мен Колобок популярно ми разясни, че не съм се държал колегиално — отвърна Коротков, лакомо отхапвайки от хляба със салам. — Отнасял съм се, вика, към нея като към машина за производство на идеи, а тя имала и нерви, а не само мозък. Той не иска да я плашим.

— Без съмнение, това е правилно. Но май не съм забелязал Настя да е много плашлива. А ти?

— Аз пък съм забелязвал — кимна Юра. — Тя е голяма страхливка и сама си го признава. Но това е така, защото е по-съобразителна от нас с теб, предвижда ситуацията с пет хода напред и веднага й става ясно какви неприятности могат да я сполетят.

— Както се казва, от ума си тегли.

— Знаеш ли какво, Юра? Че ние забравихме за Стасов.

— Защо да сме забравили? — учуди се Коротков.

— Колобок каза, че нямало с кого да ни замени, а не искал да въвлича странични хора в тази авантюра.

— Николай, престани да си ги измисляш…

— Какво пък. Колобок няма да разбере нищо. Ще обясним на Стасов, че трябва да се помогне на Настя. Той няма да ни откаже, сигурен съм.

— Да, и веднага ще хукне да й разказва.

— Че ние с теб да не сме хукнали? — намръщи се Селуянов.

— „Ние с теб“ — иронизира го Коротков. — Ние с теб си седим тук и с всички сили се борим с желанието си да споделим с нея. Не е ли така? Но ние сме двама и един друг се възпираме. А той? Ще се поколебае около пет минути и ще й го издрънка.

— Можем да го помолим да не го прави — настояваше Коля. — Той е професионалист, трябва да ги разбира тези неща. А от друга страна, Стасов е частен детектив, за него нашите правила не важат. Когото му е посочил възложителят, него проследява. Друго не го интересува.

— И какво ще отговаря, ако го сгащят. Ще го стиснат за врата и ще го заставят да покаже контракта с възложителя, съгласно който му е поръчано да проследи Минаев. Не, приятелю, тази работа си е гола вода. В никакъв случай!

— Почакай малко, Юрка, защо бързаш да режеш от корен гениалните ми идеи? Ами, ако той има контракт?

— Да не би ти да го сключиш този контракт? — насмешливо попита Коротков.

— Ти само гледаш да се будалкаш — обидено измърмори Селуянов, отпивайки от горещия чай. — Майтапчия…

* * *

Настя обожаваше да чертае таблици и схеми. Тя лошо възприемаше информацията, изложена в свободна и разлята форма, когато непрекъснато й се налагаше да се връща към началото на текста, да прелиства страниците назад и да търси с поглед необходимите абзаци и думи. А разпределена по колонките на таблиците или по квадратчетата на схемите информацията ставаше нагледна и леко се поддаваше на анализ.

През целия ден след сутрешната си разходка със Заточний тя бе изучавала материалите по престъпленията на палача, вмъквайки в таблиците маса различни сведения от мястото и времето на убийството до следите, открити на местопрестъплението.

Надвечер всички таблици и схеми бяха съставени. Настя ги разположи на пода по средата на стаята, седна, подвивайки крака, и започна да обмисля получения резултат.

Според времето не можеше да се определи никаква система. Четирите убийства бяха извършени в различно време от денонощието. Според мястото — също нищо повтарящо се. Но като че ли по начина имаше над какво да се замисли. Всичките четири жертви бяха удушени, при това не с голи ръце, а с връв. Какво ги обединяваше?

Личността на жертвата? Нищо общо, освен това, че следите на потърпевшите някога са били намерени на местата, където са били извършени тежките престъпления, останали неразкрити. Но този факт не подлежеше на анализ, тъй като именно от него бе започнало всичко. Какво още?

Още един любопитен факт. Нито на едно от местата, където бяха намерени жертвите на палача, обстановката практически не беше нарушена. Казано на разбираем език — нито при един от четирите случая нямаше следи от борба. Това би могло да означава, че потърпевшите въобще не са били убити там, където впоследствие са били открити труповете им. Втори вариант — потърпевшите са познавали добре убиеца-палач, нищо лошо не са очаквали от него и доверчиво са се обръщали с гръб.

Настя се пресегна за таблицата, в която бяха вписани данните за времето на настъпване на смъртта (според преценката на съдебните експерти) и времето на намирането на труповете. След това взе друга таблица, където бяха посочени местата, в които бяха открити жертвите на палача. Питаше се би ли могло да се получи така, че в интервала от времето на настъпването на смъртта до намирането на трупа покойникът да бъде преместен и да бъде оставен на мястото, където е бил намерен?

В първия случай трупът беше открит двадесет минути след убийството. При това на място, където в този момент наблизо е имало не по-малко от сто души. За двадесет минути беше изключено да се пренесе трупът покрай толкова много хора.

Във втория случай смъртта беше настъпила в десет часа сутринта, а трупът е бил открит в избено помещение в три и половина следобед. Да се товари и се превозва труп посред бял ден, също изглеждаше малко вероятно.

В третия случай трупът на убиеца на депутата и на цялото му семейство беше открит в жилището на самия потърпевш. Убитият беше млад човек, беше водил безразборен живот и неговото отсъствие бе направило впечатление твърде късно. Към момента, когато са отворили жилището му, той бил мъртъв от около четири дена и било трудно да се установи точния час на настъпването на смъртта. Но ако този човек бе убит някъде на друго място, а след това са докарали трупа му и са го внесли в жилището, то това не би могло да стане съвсем безшумно. Нещо повече — не би могло да стане през деня. „Може би през нощта? Но през нощта дори и най-малкият шум се чува ясно… Трябва да се обадя и да уточня разпитвали ли са обитателите на сградата по този въпрос“ — отбеляза си Настя.

И четвъртият — последен случай. Този път жертва на палача се оказал човек, който съдейки по всичко, бе извършил жестоки убийства на самотни старци. Трупът му бил намерен рано сутринта на една детска площадка, а смъртта била настъпила около два часа след полунощ. Нищо особено, ако до трупа не били намерени няколко фаса и експертизата не бе доказала, че по тях има следи от слюнката именно на убития. Излизаше, че преди да бъде убит, той си е седял на тази площадка и спокойно си е пушел. Едва ли палачът е бил толкова предвидлив, че да вземе цигарените угарки от истинското местопрестъпление и да ги подхвърли до пълния с пясък трап на детската площадка. „Разбира се, на този свят всичко би могло да се случи…“

Настя си вписа още една бележка в тефтерчето: „Да попитам търсили ли са микрочастици от дрехите на убития по пейчиците.“ Ако той действително бе седял известно време на някоя от малките пейки, то непременно щеше да има следи от дрехите му. А може би не бе седял, а се бе разхождал напред-назад. В такъв случай пък би трябвало да останат многобройни следи от насложени една върху друга стъпки.

Тя извади от папката ксерокопие от протокола за огледа на местопроизшествието. Не, за многобройни следи от обувки нямаше нито дума. Следите били в нормално количество и били открити по цялото протежение от края на площадката до декоративната гъбка, където било открито тялото. Там имало и много други следи, но върви, че разбери сега кои от тях принадлежат на убиеца. „Колко угарки са били намерени? Шест. За да се изпуши една цигара, отиват от пет до седем минути. Значи общо прави около тридесет-четиридесет минути. Плюс интервалите между отделните цигари — значи трябва да се прибави още около половин час. Излиза, че потърпевшият е прекарал на площадката минимум час. И при това е седял. Трябва да има следи от дрехите му.“

При всички случаи се оказваше, че жертвите на палача са били убити именно там, където са били открити труповете им. Въпросът бе, защо са позволили да бъдат удушени, без да окажат каквато и да била съпротива?

Като охкаше и се държеше за кръста, Настя се изправи на крака. Трябваше да звъни и да си изяснява детайлите. Александър Семьонович Коновалов й бе дал телефонните номера, позвънявайки на които би могла да поиска всички необходими й данни.

В кухнята Алексей с увлечение четеше някакъв детективски роман, като периодично бръкваше в плетеното панерче, пълно с кашкавалени пръчици.

— Огладня ли? — попита той, без да откъсва очи от книгата.

— Още не съм. Отивам да разоря нашия оскъден семеен бюджет. Може ли?

— Давай. А по какъв начин?

— Трябва да проведа няколко извънградски разговора.

— Ъхъ — измуча Алексей, прелиствайки страницата. — Звъни си. Нали ще ни изпратят сметките чак след месец.

— Да не би да забогатеем за един месец? — полюбопитства Настя.

— Не знам. Може би най-сетне ще ми дадат заплата. Обещаха поне. Вземай телефона и изчезвай, че съм стигнал до най-интересното място. Ако поискаш да вечеряш, извикай ми.

Настя отмъкна апарата с дълъг кабел в другата стая и плътно затвори вратата, за да не пречи на мъжа си да узнае кървавата тайна.

След около половин час нещата се поизясниха и това само потвърди първоначалния й извод, че всичките четири жертви са били убити от палача там, където са били намерени телата им. Излизаше, че и четиримата са имали общ познат. Човек, когото те са познавали, от когото не се страхуват и спокойно го допускат близо до себе си. И дори се обръщат с гръб към него. Проверката на този факт изискваше много време — трябваше да се съберат сведения за кръга от познати на четиримата и да се намери тяхната пресечна точка. С такава обемна и отегчителна работа в днешно време малко хора се заемаха. „А-Б“-то на детективската работа бе останало в миналото и беше почти забравено.

Настя отново се върна в кухнята, запали газовия котлон и сложи чайника.

— Не пий кафе преди вечеря, ще си развалиш апетита — промърмори Алексей, все още забил нос в детективския роман.

— Ами че аз ще пукна от глад, докато се начетеш — възмути се тя. — И това ми се наричало съпруг. Защо се ожени за мен?

— Как защо?

Алексей най-сетне вдигна глава и се втренчи в нея с иронично учудване.

— За да ти чета книжките. Я виж колко ги имаш и почти всички са криминалета. А пък аз ги обожавам. Не мога да ги изчета и до пенсия. И колкото по-бързо те уморя от глад, толкова по-скоро тази разкошна библиотека ще остане за мое лично ползване. Добре де, стига си хленчила. Ей сега ще ядем.

Настя го съжали.

— От мен да мине. Можеш да си четеш още петнадесет минути. Аз сама ще се оправя.

— Не!

Алексей веднага затвори книгата и уплашено скочи.

— Искам да поживея още. Сигурно ще приготвиш нещо такова, от което няма начин да не се отровя. Почти цяла година живеем заедно, а ти така и не се научи как правилно се пържат картофи.

— Тогава, заповядай — зарадвано отвърна Настя, като мигновено зае освободилото се място и грабна книгата, която той току-що бе чел. — Татяна Томилина. Коя пък е тази?

— Не я ли знаеш? — изненада се Алексей. — Тя е жената на твоя Стасов.

— Но нейната фамилия е Образцова. Това да не й е псевдонимът?

— Ами, да.

— И как пише? Бива ли я?

— Че прочети я. Ще ти е от полза.

— Сериозно, Альоша, как е? Четивна ли е?

— Повече от четивна. Класическо детективско четиво без всякакви ужасии и порносцени. Има тайна, има интрига, има напрежение, а към края — и развръзка. Само че финалите й най-често са тъжни. Едни такива безизходни.

— А ти какви ги искаш? Бурно да възтържествува справедливостта и в края разобличеният престъпник да поиска вода и хрипливо да рече: „Вие победихте. Записвайте признанията ми“?

— Ами, да… Нещо от този род. Много ми се иска добрите да победят.

— Скъпи мой, Татяна е следовател. На кого друг, ако не на нея, най-добре й с известно, че пълна победа на добрите в наше време почти никога не се случва. Тя пише не за това, което само с чувала, а за това, което знае от собствения си печален опит.

— Не — заинати се Алексей, като ловко режеше рибата на парчета и я оваляше в брашно и яйце, — в този жанр има закони. Има закони и в литературата като цяло. Литературата не бива да бъде точно отражение на реалния живот, инак защо въобще ще е необходима. Ако в книгата всичко е такова, каквото е в живота, защо да я четеш? Можеш просто да погледнеш през прозореца и да видиш същото нещо. В криминалето не трябва да се описва как пияният чичо Вася заради бутилка водка се е сбил с пияния чичо Петя и го е утрепал. Защото в живота тези пияни чичковци се бият всеки ден, нищо необикновено няма в това убийство и то не е интересно никому. Макар че от гледна точка на реалното отражение на действителността трябва да се описва именно такова убийство, като най-често срещащо се. Помниш ли как ни учеха в училище? Отражение на типичното в типични обстоятелства. Реализъм. На кого е нужен този реализъм? Всеки ден телевизорът е препълнен с него. А пълната и безапелационна победа на доброто над злото не е нещо типично за нашите условия. Ето за това искам да чета. За поддръжка на бойния си дух.

— Май прекалено много се разгорещи — усмихна се Настя. — Впрочем, може и да си прав. В класическия детективски роман наистина се описва необикновено, рядко срещащо се престъпление. Е, да кажем, че не е рядко, но поне не се случва всеки ден. Никой не пише за банални убийства, в които няма загадка и интрига. А баналните престъпления са повече от половината.

— Точно така — поде Алексей. — Ти някога замисляла ли си се защо уестърните се ползват с такава бясна популярност? Защото в тях има лоши момчета и добри момчета. И добрите непременно побеждават лошите. А зрителят се радва, на него му е приятно, че хората на които симпатизира, са се оказали на висота и са победили. Доброто е възтържествувало.

— Господи! — въздъхна тя, — в теб се е събудил морализаторът. Какво ли ме очаква занапред?

— Занапред те очаква изумителен пържен шаран с гарнитура от задушени зеленчуци. И остави, моля ти се, на мира книжката ми, защото няма да я получиш, докато не я дочета. И не ме гледай като заек боа, няма да ме размекнеш. Ако искаш да усетиш своята социална полезност, почисти морковите и ги настържи на едрото ренде. Това е единственото нещо, което мога да ти поверя, защото тук не можеш да развалиш нищо, освен маникюра си.

Настя послушно се надигна и се зае с морковите. Алексей беше прав — тя не можеше нищо да готви. Така и не бе запомнила с какво масло и на какъв огън се пържат картофите, за да придобият хрупкава коричка. Добре че Альоша беше купил микровълнова фурна. В нея поне нищо не загаряше, макар че вкусът на храната, разбира се, съвсем не беше същият. Ако съпругът й го нямаше и й се налагаше непременно да сготви нещо топло, винаги ползваше нея. Самият той предпочиташе котлона и при него всичко се получаваше великолепно. Бог го бе надарил с талант на кулинар.

Настя усърдно стържеше моркова, опитвайки се да се съсредоточи върху палача и неговите жертви, но нещо непрекъснато я отвличаше, пречеше й като бръмченето на нахална муха. Дали някаква мисъл бе заблещукала в съзнанието й, дали някаква случайно подхвърлена думичка й напомняше за нещо…

Тя последователно възстанови в паметта си целия си разговор с Алексей. „Победа на доброто над злото. Отражение на типичното в типични обстоятелства. Реализъм. Пияниците чичо Вася и чичо Петя. Баналното убийство. Тайната, интригата, развръзката. Социалната значимост — да стържа моркови. Някъде тук… Какво интересно би могло да има в един морков, който трябва да почистиш и да го настържеш на едрото ренде? Но това е наистина някъде наблизо… Не ме гледай като заек боа, няма да получиш книжката, докато не я дочета. Като заек боа. Заекът знае, че боата ей сега ще го глътне целия, но нищо не може да стори. Боата го хипнотизира с поглед, предизвиквайки вцепенение… Ето го! Това е! Господи, Павел!“

В Самара той я бе погледнал и тя се бе почувствала точно така — както заекът се чувства пред погледа на боата. Ръцете и краката й бяха натежали, бяха станали непокорни и й се бе приискало да се подчини напълно на волята му, да направи това, което той й казва, и всичко щеше да бъде прекрасно.

Настя захвърли моркова и, трескаво бършейки ръцете си в престилката, се втурна в стаята. Както винаги в подобни случаи, необходимия лист беше неоткриваем, макар добре да си спомняше, че го бе сложила в синята папка. „Или може би в зелената? Да върви по дяволите, мога да погледна и в таблицата. Да, първото престъпление е извършено на четвърти февруари, в Уралск. Около единадесет часа вечерта. В бар «Каравела». В сервизното помещение. Как се наричаше този бар, в който с Павел отидохме, след като излязохме от оная задушна кръчма? Защо не погледнах как се казва?! Откъде бих могла да предвидя… Спокойно, Настя, не се ядосвай. Ти не си погледнала, но там беше още и Коротков. Той сигурно не е такъв зяпльо като теб. Той те следваше с частно такси и напълно е възможно да е разговарял с шофьора. В този разговор, ако той е бил най-обикновен, непременно би станало дума как се казва барът или поне улицата, по която Юра е проследявал своята невярна възлюбена…“

— Какво става? — прозвуча гласът на Алексей от кухнята. — Да не си решила да стачкуваш?

— Альоша, прости ми, скъпи — извика Настя. — Случи ми се поредният пожар. Само пет минутки!

Алексей също извика нещо в отговор, но тя не го разбра, защото вече избираше домашния номер на Коротков. Юра го нямаше вкъщи и жена му, Ляля, малко сърдито й обясни, че той още не се бил върнал от работа. Но и в кабинета му на „Петровка“ никой не отговаряше.

Настя вяло остави слушалката и се запъти към кухнята. Зеленчуците вече се задушаваха в тенджерата, издавайки упоителен аромат, а Альоша отново се бе задълбочил в книгата, написана от жената на Владислав Стасов. Тя седна срещу него, протегна крака и си запали цигара.

„Павел се чувстваше зле и отиде в тоалетната. Нямаше го доста дълго. А преди това той търсеше някого. Беше ми направило впечатление. Първо търсеше в кръчмата, а след това в другия бар. И дори ми се стори, че е намерил този, когото търсеше. Защо не обърнах по-голямо внимание на този факт? Защото веднага забравих за него. Защото в този момент най-важното бе да го измъкна изпод носа на Чинцовите хора. Ние се оказахме случайно в Уралск и Павел едва ли е имал някакви лоши замисли. Откъде биха могли да му хрумнат, при положение че трябваше да летим за Екатеринбург? Излиза, че той е намерил този, когото е търсел, и е тръгнал да го убива, аз — майорът от милицията, старши оперативният работник от криминалното следствие — съм си седяла на двадесетина метра от местопрестъплението и съм прикривала убиеца! Та нали, ако не го прикривах, ако не бях се настанила на масата на Чинцовите хора, целейки да ги забаламосам с пиянски дрънканици, Серьожа и Николай непременно биха тръгнали след Павел. И нямаше да има никакво убийство. По дяволите! Как можах да го допусна?!…

Не, не може да бъде. Това са глупости. Сигурно греша, това въобще не беше барът с романтичното име «Каравела». Ние с Павел бяхме в съвсем друг бар, на друга улица. И Сауляк не е убивал никого. На него действително му беше лошо. Това бе съвсем очевидно. Той и в хотела, преди да излезем в града, беше болезнено блед и постоянно се потеше. Павел не е убивал. Просто е съвпадение по време…“

Изведнъж гърлото й се сви в спазъм, Настя се задави от дима на цигарата и се закашля.

„След това, през нощта, Павел ме помоли да поседя до него… Кълнеше се, че никога няма да ме нарани. Откъде се бе взела тази неочаквана сантименталност? Нима е осъзнал, че ме е направил съучастница в убийството, и ми е поискал извинение за това? А в самолета, когато вече се готвехме за кацане, държеше ръката ми и масажираше някаква точка на нея, свързана с вестибуларния апарат. И аз си седях, хванала се за ръката на убиеца, и дори се отпуснах и задремах… Съвсем наскоро пък му позволих да нощува в жилището ми. Нощ насаме с убиец! Е, Каменская, добре го даваш!…

Спри се Анастасия — заповяда си тя. — Това са само твои подозрения. Още не е известно дали барът е бил същият. А ако е бил същият, може би вие вече сте били излезли, когато е било извършено убийството. Ти дори не си погледна часовника. Дори барът да е бил и същият и времето да съвпада, то все едно не е задължително Павел да е убиецът. Не нагнетявай нещата. Помисли си пак, помисли си както следва, провери всичко до най-малките детайли.“

Настя с всички сили се опитваше да се самоубеждава. И колкото по-старателно се самоубеждаваше, толкова по-ясно осъзнаваше, че палачът е Павел Сауляк.