Лусинда Едмъндс
Бавен танц (1)

1.

Юни 1987

Мади отвори очи и се обърна да провери колко часа показва будилникът й. Изненада се, че още нямаше седем. Не беше спуснала завесата на прозореца и ранното утринно слънце надничаше плахо през него. Като се чудеше защо ли се беше събудила толкова рано, Мади въздъхна, мушна се под завивката и стисна очи с намерението още да поспи.

Някакъв съвсем слаб шум обаче я накара отново да се размърда. Седна в леглото и се ослуша. Шумът се повтори, този път придружен от друг, доста по-силен.

Мади веднага осъзна какво ставаше. Отхвърли завивката и отиде на пръсти до пълната със стари пуловери картонена кутия, мушната под един стол в ъгъла на разхвърляната й стая.

— Шез, Шези — тихо извика тя.

Кутията беше празна, но шумът се чуваше много по-ясно. Мади запълзя на четири крака по пода, докато най-сетне откри причината за своето безпокойство.

— Шехеразада, как не те е срам, подредих ти такова уютно местенце, а ти да отидеш да го направиш върху чистото ми пране! — тихо се смееше Мади.

Малката едноока сива котка с тигрови шарки не обърна никакво внимание на господарката си и продължи да ближе новороденото си котенце, което се гърчеше и едва мяукаше с тъничкото си гласче. Като се поразмърда, Мади забеляза до нея още едно малко същество, което слепешката се притискаше с лапички към майка си, опитвайки се да намери мляко.

Мади наблюдаваше как Шехеразада нежно поставя второто си котенце до първото и ляга на една страна, за да могат новородените по-бързо да засучат. Мяукането секна почти веднага.

— Черно и бяло, а? Обзалагам се, че бащата е онзи голям котарак от „Върбите“ надолу по улицата — прошепна Мади. — Толкова се гордея с теб, Шези. Малките ти са красиви, много красиви.

Мади би могла да се закълне, че котката вдигна глава и й кимна в знак на съгласие, преди нова контракция да я върне към онова, което ставаше в момента.

Мади беше мълчалив свидетел на появата на бял свят на още две котенца и чак след като се увери, че няма да има повече, протегна изтръпналите си крака и се завлече долу до кухнята да приготви малко мляко и риба за закуска на изтощената Шехеразада.

Отнесе котешкото угощение горе в спалнята си. Докато Шехеразада лочеше благодарно млякото си, Мади се преоблече с екип за упражнения и сръчно завърза розовите панделки на балетните си обувки, а дългата си светлокестенява коса нави на кок високо на тила си. После отмести празната чинийка от млякото и нежно погали Шехеразада по главата.

— Сега си почини, миличка. Ще дойда да видя по-късно теб и прекрасното ти семейство.

Мади излезе от стаята, като успя да заобиколи скърцащите дъски пред стаята на баща си. Мина покрай купчините стари вестници, вехти обувки и всякакви боклуци, които бяха постоянно струпани по стълбите, и се отправи към оранжерията от задната страна на къщата.

Слънцето вече грееше ярко и предвещаваше приятен юнски ден. Мади беше истински щастлива, че най-сетне беше свободна да му се радва след трите дълги и трудни седмици учене.

Мислеше си колко красив беше изгледът от прашните прозорци на оранжерията. Занемарената градина живееше свой живот. Сред избуялата трева имаше макове и невени, всевъзможни плевели бяха завладели някога безупречните цветни лехи. Градинската стена от червени тухли беше обрасла с бръшлян и диви рози. Единствените звуци, които се чуваха от ябълката в дъното на градината, бяха сърдитите препирни на двойка свраки. Всичко изглеждаше свежо и ново. Трудно беше да си представи човек, че центърът на Лондон беше на по-малко от пет мили оттук.

Мади обичаше просторната къща с викториански тераси, в която живееше с баща си от малка. Тя се намираше в Уел Уок, на един хвърлей разстояние от Хампстед Хийт и на десет минути пеш от Хампстед Хай стрийт. Макар да се нуждаеше от основен ремонт (цели петнайсет години Кристофър не бе похарчил нито пени за наследената от родителите си къща) и в нея винаги да цареше хаос, тя беше нейният дом.

Мади се протегна доволно, после отиде до малката крива масичка, на която имаше касетофон и купчина касети. Посегна към една, после към друга, търсейки онази, която й трябваше. Обеща си, че след като се поупражнява, ще отдели десет минути и ще ги подреди в съответните кутийки.

— Ето те най-сетне, „Утро“ на Григ, отлично.

Тя сложи касетата и отиде бавно до полирания дървен стенд, разположен успоредно близо до тухлената стена на оранжерията. Една дъска на пода се беше разместила, но липсата на средства не позволяваше нов под, макар че баща й открай време й го обещаваше.

Нежните лирични звуци на известната творба на Григ изпълниха оранжерията. Мади изпъна тяло, постави ръцете и стъпалата си в първа позиция и започна своите plies^[1].

Всеки, който видеше Мадлен Винсънт по улиците на Хампстед, облечена в стар анцуг и маратонки, с вързана на конска опашка коса, едва ли би й обърнал внимание. Тя беше висока метър и шейсет, а носът и страните й бяха осеяни с лунички. Очите й обаче имаха особен син цвят и в тях искреше живот.

— Странно, че не приличаш на майка си. Такава красавица — обикновено казваха хората.

Мади се стараеше да не се засяга, но не можеше, особено когато видеше баща си да се взира тъжно в нея.

Разбира се, те бяха прави. Мади изобщо не приличаше на прекрасната си майка. Често се вглеждаше във фотографиите върху пианото в кабинета на баща си и се възхищаваше на идеалния овал на лицето й и огромните кафяви очи, обградени от буйна абаносова коса. Антония Греъм, мъртвата й майка, беше имала съвършената за балерина външност. Изглеждаше направо изящна на снимките като Одета/Одилия от „Лебедово езеро“, Аврора от „Спящата красавица“ и Жизел от едноименния балет. Но онова, което Антония беше предала на дъщеря си, беше тяло с идеални пропорции и талант за балет. Когато хората наблюдаваха как Мади танцува, те забравяха за луничките и невзрачното й лице и се удивляваха на лекотата и грацията, с които изпълняваше сложните стъпки. Само на седемнайсет, Мади вече обещаваше да стане като майка си.

Антония Греъм се беше издигнала от редиците на кордебалета до солистка, а после и до балерина. Когато животът й трагично секна при автомобилна катастрофа във Франция, тя беше на двайсет и осем и съвсем скоро щеше да бъде обявена за примабалерина на Кралския национален балет.

По онова време Мади беше едва на пет годинки. Единственото, което помнеше от майка си, беше силният парфюм, който тя използваше, и как се гушеше в коженото и палто след една премиера в Кралската опера, на която й бяха позволили да присъства. През последните две години от живота си Антония пътуваше много и имаше ангажименти да танцува по целия свят. Понякога Кристофър придружаваше съпругата си и тогава Мади оставаше вкъщи под грижите на някоя бавачка. Но той не беше с Антония, когато тя загина.

Като порасна, Мади започна да забелязва как баща й ставаше особено тъжен, когато говореше за майка й. Винаги й разказваше колко блажено щастливи са били и че тяхната любов била такава, каквато човек може да изпита веднъж в живота си. Кристофър говореше за Антония толкова пламенно, че с годините Мади все повече се убеждаваше, че майка й е била някакъв ангел и затова е била взета на небето толкова млада.

Една съвършена, мъртва майка. Доста труден обект за подражание.

Касетофонът изключи и Мади се отпусна задъхана на пода. Е, може би през следващата седмица ще успее най-сетне да накара баща си да се гордее с нея. В балетната школа към Кралския национален балет имаше прослушване за нови членове на старшата група. Това беше мечтата й още от времето, когато майка й, малко преди да умре, я заведе в детската балетна група. На Мади й се искаше да се пробва за групата младша възраст, но баща й изглеждаше толкова нещастен при мисълта, че Мади би заминала да живее в пансион и той би останал сам, че тя бързо се бе отказала от това си намерение. Все пак беше продължила да взема уроци след училище при един отличен учител по танци. Бе издържала блестящо всички основни изпити за Кралската балетна академия и учителят й беше уверен, че щеше да спечели и място в старшата група на националния балет.

Мади знаеше, че никога няма да успее да запълни празнината в живота на Кристофър, останала след смъртта на майка й, но се опитваше по всякакъв начин да му показва колко много го обича. През последните няколко години бяха станали много близки и Мади се радваше, че той разчита на нея за всичко. Кристофър се интересуваше много повече от музиката си, отколкото от домакинството, което трябваше да поддържат. Затова Мади беше поела отговорността за пазаруването, прането, плащането на сметките, както и за ангажиментите на баща си. Балетната школа към Кралския национален балет беше в Западен Лондон. Дотам се стигаше с метрото, което означаваше, че тя може да продължи да живее вкъщи и да се грижи за баща си. Дори си беше позволила да попита за стипендия и местните власти я бяха уверили, че ако я приемат в школата, таксите й ще бъдат поети.

Мади не беше казала на баща си, че ще ходи на прослушването. Щеше да се чувства ужасно засрамена, ако не успее, а иначе щеше да го изненада приятно. Кристофър все още си мислеше, че след лятната ваканция Мади ще се върне в гимназията в Хампстед да вземе последните си изпити.

Мади погледна часовника — имаше време за един душ, преди да занесе на баща си традиционната чаша кафе и варено яйце. Беше го чула да се прибира към три и половина през нощта. Бедничкият, мислеше си тя, докато изкачваше на пръсти стълбите към банята, сигурно е капнал от умора.

Кристофър Винсънт беше композитор. За нещастие нищо композирано от него през последните тринайсет години не беше продадено, затова той субсидираше дейността си, като даваше уроци по пиано вкъщи или свиреше нощем в коктейлбарове и хотелски фоайета. Освен това от време на време го викаха да свири на репетициите в националния балет. През следващата седмица трябваше да подпише шестмесечен договор да замества излязла в отпуск по майчинство пианистка. Както беше казал на Мади, това поне щеше да означава редовни приходи и вероятно щеше да си позволи да прекрати за известно време уроците и нощната работа, за да се заеме с довършването на концерта, който пишеше. Мади беше сигурна, че един ден талантът на баща й щеше да бъде признат — всичко беше само въпрос на време.

Като се изкъпа, тя се върна в кухнята и включи чайника. После огледа разхвърляната кухня с отвращение. Следобед наистина трябваше да се опита да й направи едно хубаво пролетно почистване. Бяха отпратили чистачката, госпожа Грийн, преди четири месеца поради финансови затруднения и оттогава във вечно разхвърляната викторианска къща съвсем се бе възцарил хаос.

Щом чаят завря и яйцето се свари, Мади ги сложи на един поднос и предпазливо заизкачва стъпалата към спалнята на баща си.

— Татко, събуди се. Имаш урок след половин час.

Тя остави рисковано подноса на ръба на леглото и дръпна завесите, фигурата в леглото се размърда под лъчите на слънцето, което надничаше през еркерния прозорец.

— Мади, колко е часът? — чу се пъшкане под завивките.

— Минава единайсет. Хайде, закуската ти ще изстине. — Сипвайки му малко чай в една голяма и нащърбена по ръба чаша, тя продължи: — Знаеш ли какво, вече съм баба.

— Моля?

Изпод завивките се показа сиво лице и една ръка приглади косата му.

Мади кимна гордо.

— Шези роди котенцата си преди около четири часа. Аз седях до нея и тя нямаше нищо против да я наблюдавам. О, татко, те са страхотни. Трябва да станеш и да ги видиш.

Кристофър се усмихна и успя да се надигне.

— Е, това наистина е добра новина, тъкмо за събуждане.

Мади му подаде чая и закрепи подноса в скута му.

— Мислех, че тази сутрин нямам урок — отпи от чая и отвори яйцето с лъжичката.

— Честно казано, вчера три пъти ти напомних. Себастиан идва за последен път преди прослушването в Гилдхол. Обади се много притеснен и аз му обещах, че ще го вместиш в програмата си.

— О, да — мило се усмихна Кристофър на дъщеря си. — Толкова съм отнесен. Какво щях да правя без теб, а?

Тя вдигна закачливо вежди.

— Наистина не зная, татко.

— Какви са плановете ти за днес?

— Ами имам часове по балет в дванайсет и половина, а после смятам да се прибера и да поразчистя кухнята. Направо е отвратителна и си мислех, че може и да сме развъдили някои гадини, които биха заинтересували хората от отдела за опазване на околната среда. Довечера вкъщи ли ще си бъдеш? Ще взема да приготвя една истинска вечеря. От няколко дни все вечеряме пица.

— Трябва да съм в бара в девет, но може да вечеряме по-рано.

— Добре. Какво ще кажеш да купя едно пиле? Може да го хапнем студено със салата, защото и без това времето е доста горещо.

— Звучи страхотно. — Лицето му изрази чувство за вина.

— Но, Мади, не предпочиташ ли да излезеш с приятели, вместо да готвиш за стария си баща? В края на краищата си в лятна ваканция.

— Разбира се, че не. Във всеки случай може и да отида до Кейт след това.

Тя скочи, защото на входната врата се звънеше.

— Това сигурно е Себастиан. Подранил е. Ще отида да го забавлявам, докато се измиеш набързо и си намериш някакви дрехи. — Мади скочи от леглото и се отправи към вратата. — Мисля, че имаш чиста риза в гардероба. Вчера огладих прането, но Шези реши да роди върху него и ще трябва да вземеш нещо друго.

Мади се спусна надолу по стълбите към входната врата.

— Добро утро, Себастиан. Влизай. Подранил си, а татко си легна снощи много късно. Ще слезе след няколко минути.

— Съжалявам. — Себастиан се наведе и я целуна и по двете страни. — Как е твоят номер?

— О, добре.

— Мади тръгна по коридора към кабинета на баща си. Себастиан я последва и веднага се спъна в купчината нотни листове, които Кристофър беше захвърлил точно до входната врата, като се беше прибрал през нощта. Тя отвори вратата на кабинета и останалата част от дома изведнъж й се стори почти безупречно подредена.

— Чай или кафе?

— Не, благодаря, но няма да ти откажа нещо студено. Днес се очертава да бъде адска жега.

Мади се отправи към кухнята, а Себастиан успя да си освободи малко място на един от старите фотьойли и се настани не съвсем удобно на ръба му.

— Е, притесняваш ли се за прослушването идната седмица? — попита го тя, като му подаваше чаша вода — единствената студена течност, която успя да намери.

Себастиан сви рамене.

— Да, разбира се, но малко. Сигурен съм, че ще бъдат поразени от таланта ми и веднага ще ми предложат пълна стипендия. А вие, мадам — сините му очи искряха, — казахте ли вече на татенцето?

— Не, и да не си посмял да кажеш нещо, Себастиан Ланг! Казала съм само на теб и на Кейт. Искам първо да получа мястото.

— Разбира се, че ще си мълча, глупачке. Смятам се за особено поласкан, че съм от посветените. Решил съм, ако и двамата имаме добри новини, да те заведа на чай в „Браунс хотел“. Какво ще кажеш?

— Точно от това се нуждае една начинаеща балерина, преди да започне шеметното си издигане до звездите — десет хиляди калории! Но… дадено!

Мади протегна ръка и Себастиан съвсем сериозно се ръкува с нея.

— Добро утро, Себастиан. Съжалявам, че закъснях. Кристофър влезе в кабинета с несресана коса и облечен с измачкани риза и джинси.

— Няма нищо.

— Доскоро. И ти желая късмет в сряда.

Мади се усмихна и се измъкна безшумно от стаята. После тръгна нагоре по стълбите да провери какво прави новото семейство и да подреди разхвърляната си спалня.

Като слушаше мелодиите, които звучаха на пианото, и същевременно сортираше дрехите за пералнята — а те бяха почти всички, до които се докосваше — Мади се замисли за Себастиан. Освен Кейт, най-добрата й приятелка от училище, Себастиан беше единственият човек, на когото имаше достатъчно доверие, за да сподели своите надежди и мечти. Баща й и бащата на Себастиан, Том, бяха учили заедно в музикалното училище Гилдхол и бяха останали добри приятели и след това. Том беше умрял скоро след смъртта на майка й и беше оставил вдовицата си Магда със седемгодишния Себастиан. Магда беше напуснала Англия, когато синът й беше на девет, за да се омъжи за някакъв италиански граф, а Себастиан беше изпратен в пансион и виждаше майка си само по време на редките й пътувания до Англия. Мади знаеше, че той ужасно страдаше от захласването на майка си по новия й съпруг. Магда, изглежда, бе забравила, че има син. През ваканциите Себастиан отиваше на гости у една своя леля, която живееше в малък апартамент в Хайгейт, докато майка му обикаляше със самолет из целия свят. Той открай време прекарваше доста време при Мади, защото леля му, нямаше пиано. Кристофър беше забелязал таланта на Себастиан и го беше обучавал безплатно, за да развие дарбата му. По-възрастен с две години от Мади, Себастиан беше станал за нея нещо като по-голям брат. И двамата бяха загубили родител, а през дългите ваканции бяха прекарвали заедно много часове, разговаряйки за мечтите си.

Макар че следващата сряда той щеше да се яви на прослушване в училище за класическа музика, неговата слабост беше съвременната музика. Искаше да пише мюзикъли. Мади не можеше да си спомни колко пъти я беше водил да гледат „Исус Христос Суперзвезда“ или „Евита“. Знаеше партитурите и на двете наизуст. Когато ходеха на дневно представление, се връщаха в Хампстед и Себастиан свиреше цялото шоу на пианото и я караше да пее женските роли.

— Притежаваш прекрасен глас, Мади — казваше той. — Трябва да го школуваш, защото има невероятен потенциал.

Мади се изчервяваше и му казваше да млъкне. За какво й трябваше да школува гласа си? На балерините не се налагаше да пеят.

Приятелката й Кейт се беше запознала със Себастиан преди два месеца и се беше държала много странно. Обикновено жива и остроумна, тя беше прекарала цял час в компанията на Себастиан, като се изчервяваше всеки път, щом той я заговореше, и едва обелваше дума в отговор.

— Какво, за бога, ти стана? — сърдито я беше попитала Мади, щом той си тръгна.

Кейт замечтано й беше отвърнала:

— Не е ли страхотен? Божичко, Мади, ти си такава късметлийка.

— Защо да съм късметлийка?

— Защото го виждаш, когато си поискаш.

Кейт беше дърдорила с часове за чудните сини очи на Себастиан, за гарвановата му коса и удивителната му физика, докато на Мади й се беше доповръщало от приказките й. Когато отново го срещна, тя се опита да го разгледа, за да открие какво бе имала предвид Кейт, но беше напразно.

Мади погледна часовника си. Имаше половин час, за да навлече трикото и клина и да отиде до студиото в Белсайз парк, където се провеждаха часовете по балет.

Докато бързаше надолу по Хаверсток Хил, започна да я обхваща някакъв ужас. Имаше само четири дни за упражняване. Беше работила толкова много за прослушването следващата седмица. Но мисълта как съобщава на баща си, че е получила място в балетната школа, където любимата му съпруга беше започнала бляскавата си кариера, й даваше сили да издържи на всичко.