Джоан Роулинг
Хари Потър и стаята на тайните (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА
НАДПИСЪТ НА СТЕНАТА

Привлечен от виковете на Малфой, Аргус Филч пристигна, пробивайки си път през тълпата с лакти, като викаше:

— Какво става тук? Какво става?

Филч видя Госпожа Норис, закри лицето си в ужас и политна назад.

— Котката ми! Моята котка! Какво се е случило с Госпожа Норис? — крещеше.

А изпъкналите му очи бяха вперени в Хари.

— Ти! — хриптеше той. — Ти! Ти си убил моята котка! Ти си я убил! Аз ще те убия! Ще те…

— Аргус!

Дъмбълдор бе пристигнал заедно с още няколко учители. В следващите секунди той мина бързо покрай Хари, Рон и Хърмаяни и откачи Госпожа Норис от скобата.

— Елате с мен, Аргус — каза той на Филч. — И вие също, Хари Потър, Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър.

Локхарт енергично пристъпи напред.

— Моят кабинет е най-близо, господин директоре, само един етаж по-горе, моля, чувствайте се добре дошли…

— Благодаря ти, Гилдрой! — каза Дъмбълдор.

Смълчаното множество се отдръпна да им стори път. Локхарт, развълнуван и със сериозно изражение, забърза след Дъмбълдор, следван от професор Макгонъгол и Снейп. Като влязоха в сумрачния кабинет на Локхарт, нещо прошумоля и пробяга по стените. Хари видя как няколко от лицата на Локхарт по снимките се скриха, както си бяха с ролки в косите. Истинският Локхарт запали свещите на бюрото си и се отдръпна. Дъмбълдор положи Госпожа Норис на полираната повърхност и започна да я оглежда. Хари, Рон и Хърмаяни си размениха тревожни погледи и се настаниха на столове около кръга светлина.

Върхът на дългия гърбав нос на Дъмбълдор беше само на два-три сантиметра от козината на Госпожа Норис. Той я разглеждаше внимателно през очилата си с форма на полумесец, а дългите му пръсти нежно я натискаха тук-там.

Професор Макгонъгол също се бе навела почти толкова ниско и наблюдаваше с присвити очи. Зад тях наполовина в сянката стоеше изправен Снейп с особено изражение на лицето, сякаш се мъчеше да потисне усмивката си. Локхарт кръжеше наоколо и не спираше да говори:

— Определено е убита от проклятие, навярно трансмутационна магия. Виждал съм резултати от използването й много пъти. Какъв лош късмет, че не съм бил там — знам контрапроклятието, което би спасила котката!

Между бърборенето на Локхарт се чуваха сухите сърцераздирателни ридания на Филч. Той се бе отпуснал в един стол до бюрото, захлупил лицето си с шепи, и не бе в състояние да погледне Госпожа Норис. Колкото и да ненавиждаше Филч, Хари не можеше да не му съчувства, макар и далеч по-малко, отколкото съчувстваше на самия себе си. Ако Дъмбълдор повярваше на Филч, със сигурност щяха да го изключат.

Сега Дъмбълдор мълвеше някакви странни думи и потупваше Госпожа Норис с магическата си пръчка, но нищо не ставаше — тя продължаваше да изглежда като току-що препарирана.

— Спомням си, че нещо доста подобно стана веднъж в Уагадугу в Африка — продължаваше да бърбори Локхарт. — Няколко нападения поред… Цялата история е описана в автобиографията ми. Но аз дадох на населението различни амулети, които веднага разрешиха проблема…

Всички снимки на Локхарт по стените кимаха одобрително, докато той говореше. Само една от тях бе забравила да свали мрежичката от косата си. Най-сетне Дъмбълдор се изправи.

— Тя не е мъртва, Аргус — спокойно каза той.

Локхарт рязко спря да брои убийствата, които бе предотвратил.

— К-как не е мъртва? — заекна Филч, като се опита да погледне между пръстите си Госпожа Норис. — Тогава защо е цялата… скована и неподвижна?

— Вкаменила се е от ужас — обясни Дъмбълдор („О, така си и помислих!“ — веднага заяви Локхарт). — Ала не мога да разбера точно как…

— Питайте него! — кресна Филч, като обърна обляното си в сълзи лице към Хари.

— Никой второкурсник не може да стори това — твърдо възрази Дъмбълдор. — Необходима е Черна магия от най-усъвършенстван…

— Той е! Той е! — плюеше Филч и подпухналото му лице стана моравочервено. — Нали видяхте какво е написал на стената? Той намери… в кабинета ми… той узна, че не съм… че съм… — и лицето на Филч се изкриви ужасно. — Той знае, че съм безмощен! — успя все пак да каже той.

— Изобщо не съм докосвал Госпожа Норис! — високо каза Хари, колкото и да му беше неудобно, че всички го гледат, включително многото локхартовци по стените. — Дори не знам какво е безмощен.

— Глупости! — озъби се Филч. — Той видя писмото ми от „Маг-експрес“!

— Ако ми позволите да кажа, господин директор — обади се Снейп от сянката и опасенията на Хари се засилиха. Знаеше, че каквото и да каже Снейп, няма да е в негова полза. — Потър и неговите приятели може този път просто да са се оказали на неподходящо място в лош момент — започна професорът, а устните му се извиха в лека иронична усмивка, сякаш сам се съмняваше в думите си. — Но тук има няколко подозрителни обстоятелства. Защо изобщо са се намирали в горния коридор? Защо не са били на празненството за Деня на Вси светии?

Хари, Рон и Хърмаяни се впуснаха да обясняват за честването на Деня на смъртта: „…и там имаше стотици призраци — те ще потвърдят, че бяхме там…“

— А защо след това не се върнахте в залата? — попита Снейп, а в черните му очи засвяткаха пламъчетата на свещите. — Защо сте се качили в този коридор?

Рон и Хърмаяни погледнаха към Хари.

— Защото… защото… — започна Хари и сърцето му биеше с всичка сила. Нещо му подсказваше, че ще прозвучи твърде измислено, ако разкаже, че е преследвал някакъв безплътен глас, чут при това само от него. — Защото бяхме уморени и искахме да си лягаме — каза той.

— Без да сте вечеряли? — продължи Снейп и по изпитото му лице трептеше победоносна усмивка. — Не знаех, че призраците поднасят на гостите си храна, подходяща за живите.

— Ние не бяхме гладни — обяви Рон на висок глас, а стомахът му шумно изкъркори.

Подлата усмивка на Снейп се разля по цялото му лице.

— Смятам, господин директор, че Потър не казва пълната истина — изсъска той. — Предлагам да го лишим от някои привилегии, докато не е готов да ни разкаже всичко. Моето лично мнение е, че трябва да го извадим от отбора по куидич на „Грифиндор“, докато реши да бъде откровен.

— Честно казано, Сивиръс — остро се намеси професор Макгонъгол, — не виждам причина да забраним на момчето да играе куидич. Тази котка не е ударена по главата с дръжката на метла. Изобщо нямаме доказателства, че Потър е извършил нещо лошо.

Дъмбълдор гледаше Хари изпитателно. Трепкащият поглед на светлосините му очи караше момчето да се чувства като че го преглеждат на рентген.

— Невинен е до доказване на противното, Сивиръс — твърдо рече той.

Снейп изглеждаше бесен. Също и Филч.

— Моята котка е вкаменена! — крещеше той и очите му щяха да изхвръкнат. — Искам да разбера, че някой е наказан за това!

— Ще можем да й помогнем, Аргус — търпеливо обясни Дъмбълдор. — Мадам Спраут успя да отгледа доста екземпляри мандрагора. Щом пораснат достатъчно, аз ще поръчам отвара, която ще съживи Госпожа Норис.

— Лично аз ще я направя — намеси се Локхарт. — И насън мога да кажа как се смесва лек от мандрагора за съживяване…

— Извинете — ледено каза Снейп, — но ми се струва, че аз съм преподавателят по отвари в това училище.

Настана неловко мълчание.

— Вие можете да си отивате — обърна се Дъмбълдор към Хари, Рон и Хърмаяни.

Те си тръгнаха колкото може по-бързо, но без да тичат. Като се изкачиха един етаж над кабинета на Локхарт, влязоха в първата празна класна стая и тихичко затвориха вратата зад себе си. Хари се взря в помръкналите лица на своите приятели.

— Мислите ли, че трябваше да им кажа за гласа, който чух?

— Не — каза Рон без колебание. — Да чуваш гласове, които никой друг не чува, не е добър знак дори и в магьосническия свят.

Нещо в тона на Рон накара Хари да го попита:

— Но ти ми вярваш, нали?

— Разбира се! — веднага отвърна Рон. — Ама… не можеш да отречеш, че е малко странно…

— Знам, че е странно — съгласи се Хари. — Цялата история е странна. Ами за какво е тоя надпис на стената? „Стаята е отворена“… Това пък какво ли трябва да значи?

— Чакай, нещо се сещам — бавно рече Рон. — Мисля, че някой ми беше разказал историята за някаква тайна стая в „Хогуортс“… Май беше Бил…

— А какво ли е безмощен? — попита Хари.

За негова изненада Рон се изсмя подигравателно, но веднага се овладя.

— Всъщност не е смешно… ама понеже се отнася до Филч… — започна той. — Безмощен е такъв, който е роден в магьосническо семейство, но няма никакви магически сили. Тоест обратното на вълшебник, роден в семейство на мъгъли, само че безмощните са рядкост. Щом Филч се опитва да се учи на магии от кореспондентски курс, сигурно е безмощен. Това обяснява много неща. Например защо толкова много мрази учениците. — Рон се усмихна доволно. — Той просто е озлобен.

Някъде удари часовник.

— Полунощ е — каза Хари. — По-добре да си лягаме, докато не е дошъл Снейп да ни изкара виновни за нещо друго.

* * *

През следващите няколко дена се говореше само за покушението срещу Госпожа Норис. Филч поддържаше жив спомена в съзнанието на всички, като обикаляше мястото, където е била нападната котката му, сякаш очакваше злосторникът да се върне. Хари го видя да трие надписа на стената с вълшебния универсален разтворител на петна на госпожа Скауърс, но нямаше никаква полза — думите светеха още по-ярко върху каменната стена. Когато не дежуреше при мястото на престъплението, Филч бродеше със зачервени очи из коридорите и се нахвърляше върху нищо неподозиращи ученици, като се опитваше да им наложи наказание за провинения от рода на „диша шумно“ или „изглежда щастлив“.

Джини Уизли беше силно разстроена от участта на Госпожа Норис и Рон обясни, че сестра му много обичала котки.

— Ама ти всъщност никога не си се сближавала с Госпожа Норис — успокояваше я Рон. — Честна дума, без нея ни е по-добре. — Устните на Джини затрепериха. — Такива неща не стават често в „Хогуортс“ — увери я Рон. — Ще хванат негодника, дето го е извършил, и ще го изхвърлят оттук за нула време. Дано само да успее да вкамени и Филч, преди да напусне училището. Е, шегувам се — побърза да добави Рон, като видя как Джини пребледня.

Случката се отрази и на Хърмаяни. Тя и без това прекарваше много време в четене, но сега вече не правеше нищо друго. Хари и Рон я попитаха какво е намислила, но не можаха да разберат нищо от отговора й и трябваше да чакат чак до следващата сряда, когато нещата се изясниха.

Хари беше задържан след часа по отвари, защото Снейп го беше накарал да стърже кръглите червеи, полепнали по чиновете. След като обядва набързо, той се качи в библиотеката да се срещне с Рон и видя, че насреща му идва Джъстин Финч-Флечли, момчето от „Хафълпаф“, с което си говориха в часа по билкология. Хари тъкмо отвори уста да го поздрави, когато Джъстин го видя, рязко се обърна и забързано се отдалечи в обратната посока.

Хари откри Рон в задната част на библиотеката да мери дължината на домашното си по история на магията. Професор Бинс искаше деветдесетсантиметрово съчинение на тема Средновековната асамблея на европейските магьосници.

— Не мога да повярвам, че не ми достигат някакви си двайсет сантиметра! — каза Рон и в яда си хвърли пергамента, който веднага се нави на руло. — А Хърмаяни е написала сто трийсет и пет сантиметра и смята, че това не е достатъчно.

— Къде е тя? — попита Хари, като грабна рулетката да премери своето домашно.

— Някъде тук — каза Рон и посочи към полиците, — търси си друга книга. Май се опитва да прочете цялата библиотека преди Коледа.

Хари разказа на Рон как Джъстин Финч-Флечли е избягал от него.

— Много важно! Според мен той е малко откачен — отсече Рон, като продължи да пише с колкото може по-едри букви. — Тия, дето ги приказваше, колко велик бил Локхарт…

Хърмаяни се появи измежду рафтовете с книги. Изглеждаше ядосана и най-сетне като че ли имаше желание да разговаря с тях.

— Всички екземпляри от "История на „Хогуортс“ са взети — каза тя и седна до Хари и Рон. — Списъкът на чакащите е за две седмици напред. Съжалявам, че оставих своята книга вкъщи, но не се събираше в куфара заедно с всичките томове на Локхарт.

— Защо ти е? — попита Хари.

— По същата причина, заради която я търсят всички — каза Хърмаяни, — да прочета легендата за Стаята на тайните.

— Каква е тя? — веднага попита Хари.

— Там е работата, че не мога точно да си спомня — отговори Хърмаяни, като хапеше устните си. — А и не мога да я намеря никъде другаде…

— Хърмаяни, дай да прочета съчинението ти — отчаяно я помоли Рон, като погледна часовника си.

— Няма — отвърна Хърмаяни и изведнъж стана строга. — Имаше десет дена да го напишеш.

— Трябват ми още само пет сантиметра, хайде, моля те…

Звънецът удари. Рон и Хърмаяни тръгнаха към кабинета по история на магията, като продължаваха да се препират.

История на магията беше най-скучният предмет в програмата им. Професор Бинс, който я преподаваше, беше единственият дух бродник сред учителите и най-интересното в часовете му беше, че влизаше в стаята през черната дъска. Древен и съсухрен, според много хора той изобщо не бе забелязал, че е умрял. Просто една сутрин станал да влезе в час и забравил тялото си в едно кресло пред камината в учителската стая. Оттогава навиците му не се бяха променили ни най-малко.

Този час беше по-досаден от всички други досега. Професор Бинс отвори записките си и започна да чете монотонно и неразбираемо като стара прахосмукачка, докато почти всички в класа изпаднаха в дълбок унес и само от време на време се сепваха колкото да запишат някое име или дата, и пак се одрямваха. Той беше говорил около половин час, когато се случи нещо небивало дотогава. Хърмаяни вдигна ръка.

Изненадан, професор Бинс вдигна очи от листовете с убийствено скучната си лекция за Международния конгрес на магьосниците през 1289 година.

— Госпожица… ъъъ…

— Грейнджър, професоре. А бихте ли ни казали нещо за Стаята на тайните? — попита Хърмаяни с ясен глас.

Дийн Томас, който зяпаше през прозореца, изведнъж се стресна от унеса си. Лавендър Браун, която бе захлупила лице върху ръцете си, вдигна глава, а лакътят на Невил се изхлузи от чина.

Професор Бинс запримигва.

— Моят предмет е история на магията — каза той със сухия си хрипкав глас. — Аз боравя с факти, госпожице Грейнджър, а не с митове и легенди. — И професорът се покашля леко, сякаш бе изтървал тебешир, след което продължи: — През септември същата година една подкомисия от магьосници от Сардиния…

Той заекна и спря. Ръката на Хърмаяни пак разсече рязко въздуха.

— Какво има, госпожице Грант?

— Но, сър, нали легендите винаги се основават на факти?

Професор Бинс я гледаше изумен и Хари бе сигурен, че никой ученик, наяве или насън, не го бе прекъсвал никога.

— Амиии… — бавно каза професор Бинс, — да, може и така да се каже… предполагам. — Той се взря в Хърмаяни, сякаш за пръв път вижда ученик на живо. — Обаче легендата, за която говорите, е твърде сензационна, дори абсурдна история…

Вече целият клас следеше всяка дума на професор Бинс. Той се вгледа в лицата, обърнати до едно към него. Тази необичайна проява на интерес напълно го стъписа, реши Хари.

— Е, добре тогава — бавно каза професорът. — Чакайте да си спомня… Стаята на тайните… Както всички знаете, „Хогуортс“ е основано преди повече от хиляда години — точната дата не е известна — от четиримата най-велики магьосници на онова време. Четирите дома на училището носят техните имена — Годрик Грифиндор, Хелга Хафълпаф, Роуина Рейвънклоу и Салазар Слидерин. Те заедно построили този замък далеч от любопитните очи на мъгълите, защото в онази епоха обикновените хора се страхували от магиите и магьосниците били подложени на гонения. — Той помълча малко, зареял поглед из стаята, и продължи: — Първите няколко години основателите работели заедно в пълно разбирателство, издирвали младежи, които имали дарба за магии, и ги взимали в замъка да ги образоват. После обаче между тях възникнали разногласия. Разривът между Слидерин и останалите се задълбочил. Слидерин държал на по-строг подбор на приеманите в „Хогуортс“ ученици. Той смятал, че магическото изкуство трябва да бъде запазено само за потомствени магьоснически родове. Не бил склонен да приема ученици от мъгълски произход, защото не ги намирал за благонадеждни. Не след дълго между Слидерин и Грифиндор възникнал сериозен спор по този въпрос и Слидерин напуснал училището. — Професор Бинс отново направи пауза, сви устни и заприлича на сбръчкана стара костенурка. — Достоверните исторически източници спират дотук — каза той, — но тези правдиви факти са замъглени от фантастичната легенда за Стаята на тайните. Според нея Слидерин е построил скрита стая в замъка, за която останалите основатели дори не подозирали. Слидерин е запечатал Стаята на тайните така, че никой да не може да я отвори, преди неговият истински наследник да постъпи в училището. Единствено Наследника ще успее да отвори Стаята на тайните и да пусне ужаса отвътре, та да го използва за прочистване на училището от всички онези, които са недостойни да учат за магьосници.

Когато разказът свърши, настана тишина, но това не бе обичайната сънлива тишина, изпълваща часовете на професор Бинс. Във въздуха витаеше тревога и всички го наблюдаваха напрегнато, надявайки се, че ще продължи. Професор Бинс обаче изглеждаше леко отегчен.

— Всичко това са пълни глупости, разбира се — каза той. — Училището многократно е било претърсвано от най-посветените магьосници за следи от такава стая. Тя не съществува. С тази история просто плашат наивниците.

Ръката на Хърмаяни отново беше във въздуха.

— Сър… Какво точно имате предвид с думите „ужаса отвътре“?

— Предполага се, че е някакво чудовище, което само Наследника на Слидерин може да контролира — отвърна професор Бинс със сухия си дрезгав глас.

Учениците се спогледаха тревожно.

— Уверявам ви, такова нещо не съществува — каза пак професор Бинс, като ровеше из записките си. — Няма никаква стая и никакво чудовище.

— Но, сър… — обади се Шеймъс Финигън, — щом Стаята можела да бъде отворена единствено от истинския наследник на Слидерин, никой друг не би могъл да я намери, нали?

— Глупости, О’Флеърти! — каза професор Бинс с вече доста по-строг тон. — Щом няколко директори и директорки на „Хогуортс“ не са открили нищо…

— Но, професоре — чу се тънкото гласче на Парвати Патил, — вероятно трябва да се използва Черна магия за отварянето й…

— Ако един магьосник не използва Черна магия, това не значи, че няма да го направи, ако се налага, госпожице Пенифедър — троснато отвърна професор Бинс. — Повтарям, щом магьосници като Дъмбълдор…

— Може би трябва да си от рода Слидерин, затова Дъмбълдор не е могъл — обади се Дийн Томас, но професор Бинс вече бе загубил търпение.

— Стига толкова! — прекъсна ги той остро. — Това е мит! Стаята не съществува! Няма и следа от доказателство Слидерин да е направил дори и таен шкаф за метли! Съжалявам, че ви разказах тази глупава легенда! А сега, ако нямате нищо против, да се върнем към историята, към солидните достоверни доказуеми факти.

И само след минути класът отново бе потънал в обичайния си унес.

* * *

— Винаги съм знаел, че Салазар Слидерин е бил смахнат налудничав старец — каза Рон на Хари и Хърмаяни, докато си пробиваха път с лакти през претъпканите коридори в края на часовете, за да оставят чантите си преди вечеря. — Но не бях чувал, че от него идва цялата тая работа за чистокръвните. Не бих живял в дома с неговото име дори и да ми плащат. Честна дума, ако Разпределителната шапка се беше опитала да ме прати в „Слидерин“, щях да се върна с влака обратно вкъщи.

Хърмаяни кимна енергично в знак на съгласие, но Хари не каза нищо. Стомахът му мигновено се беше свил. Той никога не бе казвал на Рон и Хърмаяни, че Разпределителната шапка сериозно обмисляше да го прати в „Слидерин“.

Спомняше си, сякаш беше вчера, онзи тъничък гласец, който говореше в ухото му, когато бе нахлупил шапката на главата си предишната година: „Знаеш ли, може да станеш велик, всичко ти е в главата, а «Слидерин» може да те изпроводи по пътя към величието, в това няма съмнение…“

Но Хари, който вече бе чул за лошата слава на дома „Слидерин“ — че от него излизат черни магьосници, — отчаяно си мислеше: „Не в «Слидерин»!“ И шапката каза: "Е, щом си сигурен… най-добре в „Грифиндор“…

Докато ги носеше тълпата, Колин Крийви мина покрай тях.

— Здравей, Хари!

— Здрасти, Колин! — отвърна Хари машинално.

— Хари… Хари… Едно момче от моя клас разправя, че ти си…

Но Колин беше толкова дребен, че не можеше да устои на напора на множеството, което го отнасяше към Голямата зала. Чуха го само как извика „До скоро, Хари!“ и после се изгуби от погледите им.

— Какво ли разправя за теб момчето в класа си? — зачуди се Хърмаяни.

— Че съм Наследника на Слидерин, предполагам — отвърна Хари, а стомахът му съвсем се сви, като си спомни изведнъж как Джъстин Финч-Флечли бе избягал от него по обяд.

— Работата е там, че тук вярват на всичко — каза Рон с възмущение.

Тълпата се разреди и те успяха да се качат по следващото стълбище без проблеми.

— Ти наистина ли вярваш, че Стаята на тайните съществува? — обърна се Рон към Хърмаяни.

— Не знам — отвърна тя и се понамръщи. — Дъмбълдор не успя да съживи Госпожа Норис, което ме кара да мисля, че тя е била нападната от нещо, не съвсем… човешко.

Докато говореха, бяха завили зад един ъгъл и се озоваха в края на същия коридор, където бе станало произшествието. Те спряха да погледнат. Всичко си беше както през онази нощ, само че нямаше вкочанена висяща котка. А срещу стената с надписа „СТАЯТА… Е ОТВОРЕНА“ имаше празен стол.

— Там сяда на пост Филч — промърмори Рон.

Те се спогледаха. Коридорът беше безлюден.

— Няма да е лошо да поогледаме наоколо — каза Хари, като пусна чантата си и се смъкна на колене, за да може да пълзи на четири крака и да търси някакви знаци.

— Белези от изгорено — каза той, — има ги на няколко места…

— Ела, погледни тук — каза Хърмаяни. — Това е странно.

Хари стана и отиде отсреща до прозореца, който бе най-близо до надписа на стената.

Хърмаяни му посочи най-горното стъкло, където двайсетина паяка се бяха скупчили и очевидно се бореха да преминат през малка пукнатина в стъклото. Един дълъг сребрист конец висеше като въже, сякаш всички те се бяха покатерили по него в желанието си да излязат навън.

— Виждали ли сте някога паяци да се държат така? — учуди се Хърмаяни.

— Аз не — отвърна Хари. — А ти, Рон?

И той погледна през рамо. Рон беше изостанал много назад и сякаш се бореше с желанието си да избяга.

— Какво има? — попита Хари.

— Ами аз… не мога… да понасям… паяци — напрегнато отвърна Рон.

— Не знаех това — каза Хърмаяни, гледайки Рон с изненада. — Толкова пъти сме използвали паяци за отварите…

— Не ми действат, когато са мъртви — каза Рон, който внимателно оглеждаше навсякъде, но не и към прозореца. — Просто не понасям начина, по който се движат…

Хърмаяни се разсмя.

— Няма нищо смешно — каза Рон яростно. — Ако искаш да знаеш, като бях на три години, Фред превърна моето… моето мече в голям гаден паяк, защото бях счупил неговата метла за игра. И на теб не би ти харесало, както си държиш мечето, изведнъж то да се сдобие с твърде много крака и…

Той млъкна и видимо потрепери. Хърмаяни все още се мъчеше да сдържа смеха си. Хари усети, че е по-добре да сменят темата, и попита:

— Спомняте ли си онази вода на пода? Откъде ли се беше появила? Някой я е избърсал.

— Тук някъде беше — каза Рон, дошъл на себе си дотолкова, че направи няколко крачки покрай стола на Филч и посочи: — Ето пред тази врата.

Той посегна към пиринчената топка, но бързо дръпна ръката си, сякаш бе изгорена.

— Какво има? — попита Хари.

— Не мога да вляза вътре — намуси се Рон, — това е момичешка тоалетна.

— О, Рон, тук няма никой! — каза Хърмаяни, като се приближи до него. — Това е тоалетната, която обитава Стенещата Миртъл. Елате да погледнем.

И без да обръща внимание на големия надпис „Не работи“, тя отвори вратата. Това бе най-отблъскващата и най-потискащата тоалетна, в която Хари бе стъпвал досега. Под голямо огледало с пукнатини и петна имаше един ред нащърбени каменни мивки. Подът беше влажен и отразяваше мъждивата светлина от няколко свещи, догарящи в своите гнезда. Дървените врати на кабинките бяха олющени и издраскани, а първата от тях висеше на една от пантите си.

Хърмаяни сложи пръст пред устните си и се запъти към последната кабинка. Като стигна пред нея, извика:

— Здравей, Миртъл, как си?

Хари и Рон надникнаха вътре. Стенещата Миртъл се носеше над казанчето и чоплеше една пъпка на брадичката си.

— Тази тоалетна е за момичета — каза тя, като погледна подозрително Рон и Хари. — Тия двамата не са момичета.

— Не са — съгласи се Хърмаяни. — Просто исках да им покажа колко… ъъъ… е приятно при теб.

И тя махна неопределено към мръсното старо огледало и влажния под.

— Питай я дали е видяла нещо — опита се да каже Хари само с мърдане на устните.

— Какво й шепнеш? — попита Миртъл, вперила поглед в него.

— Нищо — бързо отвърна Хари. — Искахме да попитаме…

— Ще ми се хората да престанат да говорят зад гърба ми — изхленчи Миртъл с глас, задавен от сълзи. — Аз все пак имам чувства, разберете, макар да съм мъртва…

— Миртъл, никой не иска да те обижда — каза Хърмаяни. — Хари просто…

— Никой не искал да ме обижда! Я виж ти! — застена Миртъл. — Моят живот тук винаги е бил толкова жалък, а сега се опитват да съсипят и смъртта ми!

— Искахме да те попитаме дали си виждала нещо странно напоследък — бързо изрече Хърмаяни, — защото една котка е била нападната точно пред входната ти врата в Деня на Вси светии.

— Видя ли някого наблизо през оная нощ? — попита Хари.

— Не съм обърнала внимание — драматично отвърна Миртъл. — Пийвс ме разстрои толкова, че се върнах тук и се опитах да се самоубия. Тогава, разбира се, се сетих, че съм… че съм…

— Вече мъртва — услужливо й подсказа Рон.

Миртъл изхлипа трагично и се вдигна във въздуха. После се завъртя, гмурна се с главата надолу в тоалетната, като ги изпръска целите с вода, и изчезна от погледите им. Ако се съдеше по долитащите хлипания, тя се беше настанила някъде в чупката на тръбите.

Хари и Рон зяпнаха от изненада, но Хърмаяни отегчено вдигна рамене и каза:

— Право да ви кажа, за Миртъл това е вид веселба… Хайде да си вървим.

Хари едва бе успял да затвори вратата след гърлените ридания на Миртъл, когато един силен глас накара и тримата да подскочат.

— РОН!

Пърси Уизли стоеше като закован на последното стъпало, с бляскаща значка на префект и с изражение, което показваше пълен шок.

— Това е момичешка тоалетна! — почти изкрещя той. — Какво търсите…

— Просто оглеждахме — вдигна рамене Рон. — За знаци… нали разбираш.

Пърси се наду и така досущ заприлича на госпожа Уизли, помисли си неволно Хари.

— Веднага… да се махате… оттам… — започна да ги пъди Пърси, приближавайки се към тях и размахвайки ръце. — Не ви ли е грижа какво ще си помислят другите? Промъквате се на това място, докато всички са на вечеря…

— Защо да не може да идваме тук? — запъна се Рон, като спря и впери поглед в Пърси. — Виж какво, ние дори с пръст не сме докосвали тая котка.

— Това казах и аз на Джини — тросна му се Пърси, — но тя се бои, че ще ви изключат. Никога не съм я виждал толкова разстроена, плаче непрекъснато. Защо не помислихте за нея, като виждате, че всички първокурсници са толкова впечатлени от цялата история?

— Теб изобщо не те е грижа за Джини — каза Рон и ушите му пламнаха. — Ти просто се боиш, че заради мен може да не станеш Отличник на „Хогуъртс“.

— Отнемам пет точки от „Грифиндор“! — отсече Пърси, като въртеше значката си на префект. — И се надявам да сте си взели поука! Никакви детективски опити, иначе ще пиша на мама!

След това се обърна и се отдалечи, а вратът му бе почервенял като ушите на Рон.

* * *

Хари, Рон и Хърмаяни нарочно седнаха колкото може по-далеч от Пърси в общата стая тази вечер. Рон още беше в много лошо настроение и все правеше петна върху домашното си по вълшебство. Като посегна разсеяно към пръчката си да изтрие петната, тя запали пергамента му. Като се напуши почти колкото домашното си, Рон захвърли учебника с класически заклинания за втори курс. За голяма изненада на Хари същото направи и Хърмаяни.

— Кой ли може да бъде? — попита тя спокойно, сякаш продължаваше вече започнат разговор. — Кой ли би искал да изгони всички безмощни и потомците на мъгъли от „Хогуортс“?

— Я да видим — каза Рон, престорено озадачен. — Кой от нашите познати мисли, че потомците на мъгъли са отрепки?

Той погледна към Хърмаяни. Тя отвърна на погледа му и не съвсем убедено каза:

— Ако говориш за Малфой…

— Разбира се, че за него! — каза Рон. — Нали го чу: „Мътнороди, вие сте следващите!“ Хайде де, стига ти само да погледнеш лицето на този гнусен плъх, за да разбереш, че е точно той…

— Малфой да е Наследника на Слидерин? — скептично попита Хърмаяни.

— Виж семейството му — намеси се Хари, като също затвори учебниците си. — Всички от рода му са учили в „Слидерин“, нали все се фука с това. Нищо чудно да са потомци на самия Салазар Слидерин. Само колко е злобен баща му!

— Може от векове да имат ключ от Стаята на тайните! — каза Рон. — И да са го предавали от баща на син.

— Ами… — предпазливо каза Хърмаяни. — Не е изключено…

— Само че как да го докажем? — мрачно попита Хари.

— Сигурно има начин — бавно и с тих глас каза Хърмаяни, хвърляйки бърз поглед към Пърси в другия край на стаята. — Ще бъде, разбира се, много трудно… И опасно, много опасно. Вероятно ще нарушим поне около петдесет училищни правила.

— Е, ако до месец, месец и нещо решиш да ни изясниш, ще се обадиш, нали? — заядливо каза Рон.

— Добре — отвърна Хърмаяни студено. — Трябва да направим следното — да се вмъкнем в общата стая на „Слидерин“ и да зададем на Малфой няколко въпроса, без той да разбере, че сме ние.

— Но това е невъзможно! — възкликна Хари, а Рон се изсмя.

— Не, не е — каза Хърмаяни. — Ще ни трябва само малко Многоликова отвара.

— Каква отвара? — попитаха Рон и Хари в един глас.

— Снейп я спомена в час преди няколко седмици.

— Да не мислиш, че няма какво друго да правим в час по отвари, освен да слушаме Снейп! — измърмори Рон.

— Но тази отвара променя външния вид! Само си помислете — можем да се преобразим в трима от слидеринци. Никой няма да знае, че сме ние. Малфой сигурно ще ни каже всичко. Той навярно и сега се фука в общата стая на „Слидерин“. Ех, да можехме да го чуем!

— Тая Многоликова отвара ми се струва малко съмнителна — каза Рон и се намръщи. — Ами ако си останем завинаги като трима от „Слидерин“?

— Действието й отслабва след определено време — обясни Хърмаяни и махна с ръка нетърпеливо, — но трудното ще е да се доберем до рецептата. Снейп каза, че я има в книгата, наречена „Свръхсилни отвари“, която сигурно е в Недостъпния отдел на библиотеката.

Имаше само един начин да се вземе книга от Недостъпния отдел — необходимо бе писмено разрешение от учител.

— Трудно ще обясним защо искаме тази книга — каза Рон — и да отречем, че ще се опитваме да правим някоя от отварите.

— Предполагам — каза Хърмаяни, — че ако се престорим на много заинтересовани от теорията, може да имаме късмет…

— О, забрави! Никой учител няма да се хване на това — каза Рон. — Трябва да е голям глупак…