Джоан Роулинг
Хари Потър и стаята на тайните (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
КЛУБЪТ ПО ДУЕЛИРАНЕ

Хари се събуди в неделя сутринта в обляната от ярко слънце болнична стая с нови кости в ръката, която обаче бе все още много скована. Той веднага седна в постелята си и погледна към леглото на Колин, но около него бяха опънати завесите, зад които Хари се бе преоблякъл предишния ден.

Като разбра, че е буден, Мадам Помфри пристигна с табла със закуска и започна да сгъва и да изпъва ръката и пръстите му.

— Всичко е наред — каза тя, докато той несръчно загребваше кашата с лявата си ръка. — Като се нахраниш, можеш да си отиваш.

Хари се облече възможно най-бързо и хукна към кулата на „Грифиндор“, нетърпелив да разкаже на Рон и Хърмаяни за Колин и Доби, но не ги намери. Тръгна да ги търси, чудейки се къде ли може да са отишли, и малко се обиди, че хич не ги беше грижа дали са му пораснали костите.

Като минаваше покрай библиотеката, от нея тъкмо излизаше Пърси Уизли, явно в много по-добро настроение, отколкото при последната им среща.

— О, здрасти, Хари! — поздрави го той. — Чудесно летене направи вчера, превъзходно! „Грифиндор“ вече има преднина, а ти спечели петдесет точки!

— Да си виждал Рон или Хърмаяни? — попита Хари.

— Не, не съм — отвърна Пърси и усмивката му веднага помръкна. — Надявам се, че Рон не се е напъхал отново в някоя момичешка тоалетна…

Хари се усмихна насила, изчака Пърси да се изгуби от погледа му и се запъти направо към тоалетната на Стенещата Миртъл. Не знаеше защо Рон и Хърмаяни може пак да са там, но след като се увери, че наблизо не обикаля нито Филч, нито някой префект, той отвори вратата и чу гласовете им от заключената кабинка.

— Аз съм — предупреди ги, затваряйки зад гърба си.

Отвътре се чуха изтрополяване, плисък и ахване и Хърмаяни погледна през ключалката.

— Хари! — възкликна тя. — Изплаши ни! Влизай. Как е ръката ти?

— Добре — отвърна Хари и се вмъкна в кабинката.

Върху тоалетната чиния бе закрепен стар котел и по изпукването той се сети, че под котела гори огън. Преносимите водоустойчиви огньове бяха специалитет на Хърмаяни.

— Щяхме да дойдем да те посрещнем, но предпочетохме да започваме с Многоликовата отвара — обясни Рон, докато Хари успя с мъка да заключи кабинката отново. — Решихме, че това е най-сигурното място да я скрием.

Хари започна да им разказва за Колин, но Хърмаяни го прекъсна.

— Вече знаем. Чухме професор Макгонъгол да съобщава на професор Флитуик тази сутрин. Затова сметнахме, че е време да се захващаме с подготовката…

— Колкото по-скоро изтръгнем признания от Малфой толкова по-добре — гневеше се Рон. — Знаете ли какво си мисля? Той беше в толкова лошо настроение след куидичния мач, че си го е изкарал на Колин.

— Има и още нещо — каза Хари, гледайки как Хърмаяни къса снопчета пача трева и я хвърля в отварата. — Нощес ме навести Доби.

Рон и Хърмаяни вдигнаха очи с изненада. Хари повтори всичко, което Доби му беше казал, и онова, за което не бе поискал да му разкаже. Двамата го слушаха, зяпнали от почуда.

— Стаята на тайните е била отваряна и преди, така ли? — попита Хърмаяни.

— Това обяснява всичко — каза Рон победоносно. — Луциус Малфой сигурно е отворил Стаята, когато е учил тук, и сега е казал на милото си синче Драко как да го направи. Това е очевидно. Жалко че Доби не е споменал точно какво чудовище има вътре. Интересно как никой не го е забелязал да броди из училището.

— Навярно може да става невидимо — каза Хърмаяни, избутвайки пиявиците към дъното на казана. — Или може би се прикрива под друга външност, например да се прави на броня или нещо друго. Чела съм, че има върколаци хамелеони…

— Прекалено много си чела, Хърмаяни — каза Рон, изсипа пликче изсушени крилца от златоочици върху пиявиците и се обърна към Хари: — Значи Доби ни е попречил да се качим на влака и е счупил ръката ти… — И той поклати глава. — Знаеш ли какво, Хари, ако не прекрати опитите да ти спасява живота, може и да те убие.

До понеделник сутрин вестта, че Колин Крийви е бил нападнат и лежи като мъртъв в болничното крило, бе плъзнала из цялото училище. Сякаш въздухът се изпълни със слухове и подозрения. Първокурсниците вече се движеха из замъка само в групички, сякаш се бояха да не ги нападне някой, ако дръзнат да отидат където и да е било сами.

Джини Уизли, която седеше до Колин Крийви в часовете по магия, беше съвсем разстроена, но Хари смяташе, че близнаците не се опитват да я разведрят по най-добрия начин. Те се редуваха да се покриват с козина или с циреи и после да изскачат пред нея иззад статуите. Престанаха с тези номера едва след като Пърси, обезумял от ярост, ги заплаши, че ще пише на госпожа Уизли за кошмарите на Джини.

Междувременно тайно от преподавателите в училището процъфтяваше неудържима търговия с талисмани, амулети и други защитни средства. Невил Лонгботъм вече беше купил голям смърдящ зелен чесън, островърх виолетов кристал и загнила опашка на воден тритон, когато другите момчета му обясниха, че не го грози опасност, защото е чистокръвен.

— Нали пръв беше Филч — възрази Невил и по кръглото му лице бе изписан страх, — а всеки знае, че аз съм почти безмощен…

* * *

През втората седмица на декември професор Макгонъгол направи обичайната си обиколка, за да събере имената на онези, които щяха да прекарат коледната ваканция в училището. Хари, Рон и Хърмаяни се записаха, защото бяха чули, че Малфой също щял да остане, което им се видя много подозрително. Ваканцията щеше да бъде идеалното време да изпробват Многоликовата отвара и да измъкнат информация от него.

За съжаление обаче отварата беше едва наполовина готова. Още не бяха набавили рог от двурог и кожа от дървесна змия, а единственото място, откъдето можеха да се сдобият с тях, бяха личните запаси на Снейп. Хари тайничко си мислеше, че предпочита да се изправи срещу легендарното чудовище на Слидерин, вместо да бъде заловен от Снейп докато обира кабинета му.

— Нужна ни е някаква суматоха — бодро каза Хърмаяни преди двойния час по отвари в четвъртък следобед, — която да отвлече вниманието. Тогава един от нас влиза в кабинета на Снейп и взима каквото ни трябва.

Хари и Рон я погледнаха нервно.

— Мисля, че е по-добре аз да извърша самата кражба — продължи Хърмаяни с делови тон. — Вас двамата този път ще ви изгонят, ако си навлечете още някоя неприятност, а аз досега нямам провинения. Така че от вас се иска само да вдигнете достатъчно врява, за да отклоните вниманието на Снейп за няколко минути.

Хари се усмихна горчиво. Да предизвикаш суматоха в часа на Снейп бе почти толкова безопасно, колкото да бъркаш в окото на задрямал змей.

Часовете по отвари се провеждаха в едно от по-големите подземия. Занятията този четвъртък следобед протичаха по обичайния начин. Двайсет котли димяха между дървените чинове, върху които имаше месингови везни и стъкленици с различни съставки. Снейп пъплеше между изпаренията и правеше хапливи забележки за работата на грифиндорци, докато слидеринци се хилеха доволни. Драко Малфой, който беше любимият ученик на Снейп, замеряше Рон и Хари с очи от риба балон и Хари знаеше, че ако му отвърне, ще получи наказание още преди да успее да изрече „не е честно“.

Издувателната отвара, направена от Хари, беше твърде течна, но той си мислеше за по-важни неща. Чакаше сигнал от Хърмаяни и беше почти глух за подигравките на Снейп, спрял пред неговия воднист разтвор. Когато Снейп се отдалечи и започна да се кара на Невил, Хърмаяни улови погледа на Хари и му кимна.

Хари бързо се скри зад котела си, извади от джоба си един от фойерверките на Фред и леко го докосна с пръчката си. Фойерверкът започна да свисти и да пръска искри.

Знаейки, че има само няколко секунди, Хари се изправи, прицели се и го метна право в казана на Гойл.

Отварата на Гойл експлодира и заваля като дъжд над целия клас. Учениците писваха, като ги заливаха пръски от издувателната отвара. Лицето на Малфой бе сериозно засегнато и носът му започна да се издува като балон. Гойл се мяташе насам-натам, закрил с ръка очите си, които бяха станали колкото чинии. Снейп неуспешно се опитваше да успокои обстановката и да установи какво се е случило. В суматохата Хари видя как Хърмаяни безшумно се измъкна през вратата.

— Тишина! ТИШИНА! — ревеше Снейп. — Който е напръскан, да дойде при мен за глътка свивателен разтвор. Щом разбера кой направи това…

Хари се мъчеше да не се разсмее, като гледаше как Малфой пръв се втурна с клюмналата си глава под тежестта на издутия му като малък пъпеш нос. Половината клас се струпа около бюрото на Снейп — ръцете на някои бяха като бухалки, други не можеха да говорят с гигантски подпухналите си устни. Точно в този момент Хари видя, че Хърмаяни се връща в подземието с издута предница под наметката си.

След като всички глътнаха от противоотварата и различните отоци спаднаха, Снейп застана до казана на Гойл и изгреба спаружените черни останки от фойерверка. Внезапно всичко утихна.

— Щом открия кой е хвърлил това — почти шепнешком каза Снейп, — ще се погрижа той незабавно да бъде изключен.

Хари се постара да придаде на лицето си озадачено изражение. Снейп гледаше право в него и звънецът десет минути по-късно дойде като истинско спасение.

— Той знаеше, че съм аз — каза Хари на Рон и Хърмаяни, докато бързаха към тоалетната на Стенещата Миртъл. — Личеше му.

Хърмаяни хвърли новите съставки в казана и се зае да бърка с всички сили.

— Ще е готова след две седмици — щастливо обяви тя.

* * *

Седмица по-късно, докато прекосяваха входната зала, Хари, Рон и Хърмаяни забелязаха малка групичка ученици, скупчени пред таблото за съобщения, да четат току-що забоден с карфици пергамент. Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които изглеждаха много заинтригувани, им дадоха знак да се приближат.

— Основава се клуб по дуелиране — обясни Шеймъс. — Първата сбирка е тази вечер! Не бих се отказал от няколко урока по дуелиране, може да ми потрябват в скоро време…

— Какво, да не мислиш, че чудовището на Слидерин може да се дуелира? — каза Рон, но и той прочете съобщението с интерес.

— Може да се окаже полезно — каза той на Хари и Хърмаяни на път за вечеря. — Какво ще кажете да отидем?

Хари и Хърмаяни бяха единодушно „за“, така че в осем часа същата вечер тримата отново бързаха към Голямата зала. Дългите маси за хранене ги нямаше, а покрай едната стена се бе появил златен подиум, осветен от хиляди свещи, носещи се във въздуха над него. Таванът пак беше в черно кадифе, а под него се бе струпало като че ли цялото училище, всички с пръчките си и с възбудени лица.

— Чудя се кой ли ще ни преподава? — каза Хърмаяни, докато се промъкваха през дърдорещата тълпа. — Някой ми каза, че Флитуик бил шампион на младини, та може би ще е той.

— Стига да не е… — започна Хари, но веднага простена и млъкна.

На подиума се качваше Гилдрой Локхарт, облечен в тъмнолилаво и придружен не от друг, а от Снейп в черно, както винаги.

Локхарт махна с пръчката си за тишина и извика:

— Елате насам, елате насам! Всички ли ме виждат? Всички ли ме чуват? Отлично! И така, професор Дъмбълдор ми даде разрешение да открия този малък клуб по дуелиране и да ви подготвя, ако ви се наложи да се защитавате, както се е случвало с мен безброй пъти. Повече подробности ще намерите в публикуваните ми творби.

— Нека да ви представя своя асистент професор Снейп — продължи Локхарт, като грейна в широка усмивка. — Каза ми, че разбирал малко от дуели, и спортсменски се съгласи да ми помогне с една кратка демонстрация като начало. Е, нека никой от вас, младежи, да не се безпокои — пак ще си имате учител по отвари, като приключа с него, не се бойте.

— Колко хубаво би било да приключат един с друг завинаги — прошепна Рон в ухото на Хари.

Горната устна на Снейп се сви. Хари се чудеше защо ли още се усмихва Локхарт? Ако Снейп погледнеше него така, той щеше да побегне с всичка сила в обратната посока.

Двамата професори се обърнаха един срещу друг и се поклониха. По-скоро Локхарт се поклони, и то с много въртене и размахване на ръце, а Снейп само нетърпеливо тръсна глава. После и двамата вдигнаха вълшебните си пръчки като мечове пред себе си.

— Както виждате, държим пръчките си в началната бойна позиция — обясни Локхарт на смълчаното множество. — Като преброим до три, изричаме първите си заклинания. Никой от нас няма за цел да убива, разбира се.

— Не съм сигурен — процеди Хари, като гледаше как Снейп оголи зъби.

— Едно, две, три…

И двамата метнаха пръчките си през рамо. Снейп извика: „Експелиармус!“ Блесна ослепителна яркочервена светлина и Локхарт бе изхвърлен от мястото си. Той полетя назад над подиума, блъсна се в стената, свлече се по нея и се просна на пода.

Малфой и неколцина други слидеринци ликуваха. Хърмаяни се бе изправила почти на палци.

— Дали той е добре, как мислите? — изписка Хърмаяни, затулила уста с пръсти.

— Не ме интересува! — отвърнаха Хари и Рон едновременно.

Локхарт се изправи на омекналите си крака. Шапката му се беше смъкнала и вълнистата му коса стърчеше.

— Ето, видяхте ли? — каза той, след като се качи с олюляване на подиума. — Това беше обезоръжаваща магия и както виждате, аз съм си изгубил пръчката… О, благодаря ви, госпожице Браун! Чудесна идея беше, че им показахме това, професор Снейп, но ако нямате нищо против, че го казвам, беше съвсем очевидно какво се канехте да сторите. Ако бях поискал да ви спра, нямаше да ми е никак трудно. Но реших, че ще е поучително за тях да видят…

Снейп гледаше убийствено. Вероятно Локхарт бе забелязал това, защото каза:

— Достатъчно с демонстрациите! Сега ще дойда при вас и ще ви разделя по двойки. Професор Снейп, ще ми помогнете ли?

Те тръгнаха между учениците да определят двойките партньори. Локхарт посочи Невил и Джъстин Финч-Флечли, докато Снейп се захвана първо с Хари и Рон.

— Мисля, че е време да разделим отбора мечта — изхили се той. — Уизли, ти ще бъдеш партньор на Финигън. А Потър…

Хари несъзнателно се обърна към Хърмаяни.

— Не, не мисля, че ще стане така — каза Снейп с хладна усмивка. — Господин Малфой, елате насам. Да видим как ще се справите с прочутия Потър. А вие, госпожице Грейнджър, можете да партнирате на госпожица Булстроуд.

Малфой наперено пристъпи напред, хилейки се ехидно. Подир него излезе и едно момиче от Слидерин, което напомняше на Хари една картина от „Ваканция с вещици“. Милисънт беше едра и грубовата и широката й челюст бе дръзко издадена. Хърмаяни леко й се усмихна, но тя не й отвърна.

— Застанете с лице срещу партньорите си — провикна се Локхарт от подиума — и се поклонете!

Хари и Малфой едва кимнаха с глави, без да отместват поглед един от друг.

— Пръчки в готовност! — викна пак Локхарт. — Като преброя до три, правите заклинания за обезоръжаване на противника. Но само за обезоръжаване — не искаме никакви злополуки. Едно… две… три…

Хари преметна пръчката си през рамо, но Малфой бе започнал още на „две“ — неговото заклинание порази Хари толкова силно, сякаш го бяха ударили по главата с тиган. За щастие той само залитна и без да губи повече време, насочи пръчката си към Малфой и извика: „Риктусемпра!“

Сноп сребриста светлина удари Малфой в стомаха и той се преви на две с хрипове.

— Казах само да обезоръжавате! — изкрещя Локхарт в паника над воюващата тълпа, като видя как Малфой се свлече на колене. Хари го бе поразил с гъделичкаща магия и той не можеше да си поеме дъх от смях. Хари се отдръпна, осъзнавайки, че не е спортсменска проява да омагьосва Малфой, докато той е на пода, но това бе просто грешка. Преди още да може да си поеме въздух, Малфой насочи пръчката си към коленете на Хари, изрече задавено „Таранталегра!“ и в следващата секунда краката на Хари вече се гърчеха в ритъма на нещо като фокстрот, без той да може да ги овладее.

— Спрете! Веднага спрете! — развика се Локхарт, но Снейп пое нещата в свои ръце.

— Фините инкантатем! — изкрещя той и краката на Хари престанаха да танцуват, а Малфой спря да се смее, та можаха да се погледнат.

Над подиума се носеше облак зеленикав дим. Невил и Джъстин лежаха на пода и дишаха тежко. Рон придържаше Шеймъс, чието лице бе посивяло като пепел, и му се извиняваше за стореното от неговата счупена пръчка. Само Хърмаяни и Милисънт Булстроуд все още се бореха. Слидеринката бе стегнала главата на хлипащата от болка Хърмаяни в „ключ“. Пръчките и на двете бяха паднали и забравени на пода. Хари се втурна и откопчи Милисънт, което се оказа трудно, защото тя беше доста по-едра от него.

— Ама че работа! — повтаряше Локхарт, докато сновеше през множеството и оглеждаше последиците от дуелите. — Изправи се, Макмилън!… Внимавайте там, госпожице Фосет… Притисни го силно и ще спре да кърви след секунда, Буут…

— Май е по-добре да ви науча как да блокирате неприятелски заклинания — каза Локхарт съвсем объркан, застанал в средата на залата. Той погледна към Снейп, чиито черни очи святкаха страшно, и веднага отклони погледа си. — Да изберем двама доброволци… Лонгботъм и Финч-Флечли, какво ще кажете?

— Лош избор, професор Локхарт — намеси се Снейп, промъкнал се като голям и зловещ прилеп. — Лонгботъм докарва бедствие и с най-простите магии. Ще се наложи да изпращаме в болничното крило остатъците от Финч-Флечли в кибритена кутийка. — Кръглото зачервено лице на Невил почервеня още повече. — Какво ще кажете за Малфой и Потър? — предложи Снейп с лукава усмивка.

— Отлична идея! — възкликна Локхарт и даде знак на Хари и Малфой да дойдат в центъра на залата, докато множеството отстъпи назад, за да им направи място.

— Ето, Хари — каза Локхарт, — щом Драко насочи пръчката си към теб, ти правиш това.

Той вдигна своята пръчка, опита се да покаже сложно завъртане и я изпусна. Снейп се изсмя подигравателно, а Локхарт бързо вдигна пръчката и каза:

— Охааа! Пръчката ми нещо е много развълнувана.

Снейп се приближи до Малфой, наведе се и прошепна нещо в ухото му. Драко също се изсмя подигравателно. Хари тревожно погледна Локхарт и каза:

— Професоре, бихте ли ми показали отново това блокиращо движение?

— Да не те е страх? — изсъска Малфой, така че Локхарт да не го чуе.

— Ще ти се! — процеди Хари с полуотворена уста.

Локхарт бодро потупа Хари по рамото:

— Просто направи като мен, Хари!

— Какво, да изпусна пръчката си ли?

Но Локхарт не го слушаше.

— Три, две, едно — старт! — извика той.

Малфой рязко вдигна пръчката си и изрева: „Серпенсортия!“

Крайчето на пръчката му избухна. Онемял, Хари гледаше как оттам се стрелна дълга черна змия, падна тежко на пода между двамата и изправи глава, готова за нападение. Чуха се писъци и всички бързо се отдръпнаха, освобождавайки още място на пода.

— Не мърдай, Потър — лениво каза Снейп, явно доволен да гледа как Хари стои неподвижен, кръстосал поглед с разгневената змия. — Аз ще я премахна…

— Оставете на мен! — провикна се Локхарт.

Той размаха пръчката си срещу змията и нещо се стовари тежко на пода — вместо да изчезне, змията бе прелетяла три-четири метра във въздуха. Вбесена, съскаща яростно, тя се плъзна право към Джъстин Финч-Флечли и се изправи отново, оголила отровни зъби и явно готова да ги забие.

Хари не разбра какво го тласна. Той дори не осъзна как се реши. Знаеше само, че краката му го носят напред сякаш на колелца и че някак много глупаво кресна на змията: „Остави го!“ И като по чудо — съвсем необяснимо — змията легна на пода, безобидна като дебел черен градински маркуч, вперила сега очи в Хари. Той усети как страхът го напуска.

Знаеше, че змията вече няма да нападне никого, макар че не би могъл да обясни защо всъщност бе толкова сигурен.

Той вдигна очи към Джъстин и се ухили, очаквайки да го види облекчен или озадачен, дори благодарен, но не и разгневен и изплашен.

— Ти на какво си въобразяваш, че играеш? — викна Джъстин и преди Хари да успее да му отговори, се обърна и напусна залата.

Снейп пристъпи напред, размаха пръчката си и змията изчезна, оставяйки малко облаче черен дим. Професорът също погледна Хари по особен начин — това бе проницателен и премерващ поглед, който не се хареса на момчето. То долавяше още и някакво зловещо мърморене покрай всички стени. В този момент усети, че някой го дърпа отзад за наметалото.

— Хайде — каза гласът на Рон в ухото му, — давай да се махаме…

Рон го поведе навън от залата, а Хърмаяни подтичваше след тях. Когато излизаха през вратата, насъбралите се там се отдръпнаха, сякаш се страхуваха да не се заразят. Хари нямаше представа какво става, а Рон и Хърмаяни не бързаха да му обяснят, докато не го завлякоха до празната обща стая на „Грифиндор“. Тогава Рон бутна Хари в едно кресло и каза:

— Та ти говориш змийски. Защо не си ни казал?

— Какво говоря? — попита Хари.

— Змийски! — повтори Рон. — Можеш да разговаряш със змии.

— Знам — каза Хари. — Всъщност това ми е за втори път. Веднъж в зоологическата градина, без да искам, насъсках една бразилска боа удушвач срещу братовчед ми Дъдли, но това е дълга история. Та тогава змията ми каза, че никога не е била в Бразилия. Почти без да разбирам какво става, май я пуснах на свобода. Това беше още преди да узная, че съм магьосник…

— Една боа ти е казала, че никога не е била в Бразилия? — едва чуто повтори Рон.

— Какво се чудиш? — каза Хари. — Бас ловя, че доста хора тук също биха я разбрали.

— Не, не могат — отвърна му Рон. — Това не е често срещана дарба. Хари, това не е на добре…

— Кое не е на добре? — попита Хари, усещайки, че започва да се ядосва. — Какво ви става? Ами ако не бях казал на змията да не напада Джъстин…

— Ааа, това значи си й казал?

— Нали и вие бяхте там… и ме чухте.

— Разбрах само, че говориш езика на змиите — каза Рон. — Може да си казал какво ли не. Не се чуди, че Джъстин се паникьоса — гласът ти звучеше, сякаш насъскваш змията срещу нещо или срещу някого. Това беше зловещо, така да знаеш.

Хари зяпна насреща му.

— Говорил съм друг език ли? Ама аз… не съм разбрал… как мога да говоря език, без да знам, че го владея?

Рон поклати глава. И той, и Хърмаяни изглеждаха така, сякаш някой беше умрял. Хари не можеше да разбере какво чак толкова ужасно се е случило.

— Ще ми кажете ли какво лошо съм направил, като не съм позволил на една гнусна тлъста змия да отхапе главата на Джъстин? — възмути се той. — Какво значение има как съм го направил, щом на Джъстин не му се наложи да стане член на Бандата на отрязаните глави?

— Има значение — най-сетне шепнешком се обади Хърмаяни, — защото Салазар Слидерин се е прочул именно със способността си да говори със змиите. Ето защо символът на дома „Слидерин“^[1] е змия.

Хари само зяпна.

— Точно така — каза Рон. — И сега цялото училище ще мисли, че ти си прапраправнукът или нещо такова…

— Ама аз не съм! — възрази Хари в паника, която едва ли можеше да обясни.

— Трудно ще го докажеш — каза Хърмаяни. — Той е живял преди около хиляда години и по някои неща личи, че точно ти би могъл да си неговият наследник.

* * *

През нощта Хари лежа буден дълги часове. През един процеп на балдахина на леглото си той гледаше как зад прозореца на кулата прехвърча сняг и размишляваше.

Нима би могъл да е потомък на Салазар Слидерин? В края на краищата не знаеше нищо за семейството на баща си. Семейство Дърсли бяха забранили всякакви въпроси за техните роднини магьосници.

Съвсем тихичко Хари се опита да каже нещо на змийски език, но не се получи. Явно трябваше да е лице в лице със змия, за да може да го направи.

— Но нали съм в "Грифиндор — помисли си Хари. — Разпределителната шапка не би ме пратила тук, ако имах слидеринска кръв…

„Аха — обади се едно подло гласче в съзнанието му, — не си ли спомняш, че Разпределителната шапка искаше да те прати в «Слидерин»?“

Хари се обърна на другата страна. Реши да види на другия ден Джъстин в час по билкология и да му обясни, че всъщност е прогонвал, а не е насъсквал змията, което — гневеше се той наум, докато разпухваше възглавницата си — всеки би могъл да разбере.

* * *

До сутринта обаче снегът, който бе завалял през нощта, се завъртя във виелица, толкова гъста, че последният час за срока по билкология бе отменен. Професор Спраут искаше да сложи чорапки и шалчета на мандрагорите, а това бе сложна процедура, която тя не би поверила никому, особено след като сега бе толкова важно мандрагорите да пораснат бързо, за да съживят Госпожа Норис и Колин Крийви.

Докато Хари се ядосваше на това развитие на нещата, край камината в общата стая на „Грифиндор“ Рон и Хърмаяни използваха свободния час да поиграят магьоснически шах.

— Да му се не види, Хари! — каза Хърмаяни ядосана, когато един от офицерите на Рон събори нейния рицар от коня и го изтегли от шахматната дъска. — Върви и го намери тоя Джъстин, щом ти е толкова важно.

Ето защо Хари стана и излезе през отвора зад портрета, чудейки се къде ли е Джъстин.

Замъкът беше по-тъмен, отколкото обикновено през деня, поради гъстия сивкав сняг, полепнал по всички прозорци. Треперейки, Хари мина покрай класни стаи, в които имаше часове, и се ослушваше какво става вътре. Професор Макгонъгол гълчеше някого, който — както изглеждаше — бе преобразил свой приятел в язовец. Устоявайки на изкушението да надникне вътре, Хари отмина с мисълта, че Джъстин може би използва свободния час, за да навакса някой друг урок, и реши да провери най-напред в библиотеката.

Групичка хафълпафци, които също трябваше да имат билкология, седяха в дъното на библиотеката, но не личеше да четат. Между дългите редици от високи шкафове за книги Хари забеляза, че главите им са скупчени и те очевидно водят интересен разговор. Не можа да различи Джъстин между тях. Докато се приближаваше, той долови част от разговора и спря да послуша, скрит в раздела „Невидимости“.

— Така че — говореше едно набито момче — казах на Джъстин да се скрие горе в нашата спалня. Имам предвид, че ако Потър го е набелязал като следващата си жертва, по-добре е да не му се мярка пред очите за известно време. Джъстин очакваше нещо такова да се случи още откакто се изпуснал пред Потър, че родителите му са мъгъли — направо му казал, че от рождение е в списъка за „Итън“. Такива неща не се дърдорят пред Наследника на Слидерин, който се разхожда свободно наоколо, нали?

— Ти определено смяташ, че е Потър, нали, Ърни? — плахо попита едно момиче с руси опашки.

— Хана — взе сериозно да й обяснява набитото момче, — той говори със змиите. Всеки знае, че това е белег на черен магьосник. Чувала ли си някой друг да говори със змии? Знаеш ли, че са наричали самия Слидерин Змийския език.

Последва тревожно мърморене и Ърни продължи:

— Помниш ли какво бе написано на стената: „Пазете се, врагове на Наследника!“ Потър имал някакво спречкване с Филч и ето че котката на Филч беше нападната. Оня първокурсник Крийви дразнеше Потър на мача по куидич, като го снимаше, докато той беше паднал в калта. Не след дълго и Крийви пострада.

— Но той винаги изглежда толкова мил — каза Хана колебливо, — пък и нали е принудил Вие-знаете-кой да изчезне. Не може да е чак толкова лош, нали?

Ърни загадъчно сниши глас, хафълпафци се скупчиха още по-плътно и Хари се приближи, за да може да чуе думите на Ърни.

— Никой не знае как е оцелял след атаката на Вие-знае-те-кой. Искам да кажа, че е бил бебе, когато е станало. Би трябвало да е бил разкъсан на парчета. Само много силен черен магьосник би оцелял след такова зло. — И като сниши глас до едва чут шепот, той каза: — Вероятно затова Вие-знаете-кой толкова е искал да го убие. За да няма друг черен магьосник, който да му е съперник по сила. Чудя се какви ли други свои заложби крие Потър?

Хари не можеше да понася повече. Като се изкашля шумно, той се появи иззад рафтовете с книги. Ако не беше толкова разгневен, сигурно щеше да му се стори забавна гледката пред него — всички хафълпафци изглеждаха като вкаменени, а лицето на Ърни все повече пребледняваше.

— Здравейте! — каза Хари. — Търся Джъстин Финч-Флечли.

Най-тежките страхове на хафълпафци се бяха потвърдили и те погледнаха с ужас към Ърни.

— За какво ти е? — попита Ърни с треперещ глас.

— Искам да му кажа какво всъщност стана с оная змия в клуба по дуелиране — отвърна Хари.

Ърни хапеше побелелите си устни и като пое дълбоко въздух, каза:

— Ние всички бяхме там. Видяхме какво стана.

— Тогава сте забелязали, че след като говорих със змията, тя отстъпи — каза Хари.

— Видях само — упорстваше Ърни, макар да трепереше, — как ти говореше змийски и подгони змията към Джъстин.

— Не я подгоних към него! — каза Хари с разтреперан от гняв глас. — Тя не го и докосна.

— Беше на косъм — инатеше се Ърни. — А за да не си въобразяваш разни неща — добави той припряно, — бих ти казал да проследиш моето семейство девет поколения назад: само вещици и магьосници, така че кръвта ми е по-чиста от тази на когото и да било, следователно…

— Не ме интересува каква кръв имаш! — разяри се Хари. — Защо ми е да нападам потомци на мъгъли?

— Чувал съм, че мразиш мъгълите, при които живееш — веднага отвърна Ърни.

— Невъзможно е да живее човек със семейство Дърсли, без да ги мрази — каза Хари. — Бих искал да ви видя вас на моето място.

Той се завъртя кръгом и хукна навън от библиотеката, изпратен от укорителния поглед на Мадам Пинс, която лъскаше позлатената корица на голяма книга със заклинания.

Хари продължи да върви нататък по коридора, без да обръща внимание къде стъпва, защото беше вбесен. В резултат се натъкна на нещо голямо и стабилно, което го събори по гръб на пода.

— О, здрасти, Хагрид! — поздрави Хари, като погледна нагоре.

Цялото лице на Хагрид бе скрито от заснежена вълнена качулка, но несъмнено това бе той, защото палтото му от къртичи кожи запълваше по-голямата част от коридора. В едната му едра ръка висеше мъртъв петел.

— Я виж, Хари! — каза той, дръпвайки качулката, за да може да говори. — Защо не си в час?

— Имаме свободен — каза Хари, ставайки. — А ти какво правиш тук?

Хагрид вдигна безжизнената птица.

— Вторият убит през този срок — обясни той. — Ще да са лисици или някой призрак кръволок, та ми трябва разрешение от директора да направя магия около кокошарника.

Той се взря в Хари изпод дебелите си заснежени вежди.

— Ти сигурен ли си, че си добре? Виждаш ми се разгорещен и угрижен.

Хари нямаше сили да повтори всичко онова, което Ърни и другите от „Хафълпаф“ говореха за него.

— Нищо ми няма — отвърна той. — По-добре е да побързам, Хагрид, сега имаме час по трансфигурация и трябва да си взема учебниците.

И той продължи пътя си, мислейки все още за онова, което Ърни бе казал. "Джъстин очакваше нещо такова да се случи още откакто се изпуснал пред Потър, че родителите му са мъгъли…

Хари се заизкачва по стълбите и после зави по друг, особено тъмен коридор — факлите бяха изгасени от силния леден вятър, нахлуващ през един незатворен прозорец. Вече беше стигнал средата на коридора, когато се спъна и полетя с главата напред върху нещо на пода. Взря се в това нещо и изпита чувството, че стомахът му се обръща.

Джъстин Финч-Флечли лежеше на пода, скован и студен, със замръзнало на лицето му изражение на ужас, а очите му гледаха неподвижно в тавана. До него имаше друга фигура — най-странната, която Хари някога бе виждал.

Почтибезглавия Ник, вече не седефенобял и прозрачен, а черен и опушен, се носеше неподвижен в хоризонтално положение на двайсетина сантиметра от пода. Главата му бе наполовина отрязана, а по лицето му бе изписан същият ужас като на лицето на Джъстин.

Хари се изправи, дишайки учестено, а сърцето му сякаш барабанеше по ребрата. Той трескаво се заозърта из празния коридор и забеляза колона от паяци да се отдалечават бързо-бързо от телата. Чуваха се единствено приглушените гласове на учители в класните стаи от двете страни. Той би могъл да избяга и никой нямаше да разбере, че е бил там, но не можеше просто да ги остави така… Трябваше да намери помощ. Щеше ли някой да му повярва, че няма нищо общо с тая работа?

Докато още стоеше, обзет от паника, една врата до него се отвори с трясък и оттам изхвърча полтъргайстът Пийвс.

— О, я виж ти, миличкият малък Потър! — изгъргори Пийвс, като килна очилата на Хари, скачайки покрай него. — Какво ли е намислил Потър? Защо ли тук се мае…

Пийвс се засили да прави салто във въздуха, но спря по средата. Както беше с главата надолу, той забеляза Джъстин и Почтибезглавия Ник. Завъртя се бързо нагоре и преди Хари да успее да го спре, се разкрещя:

— ПОКУШЕНИЕ! НАПАДЕНИЕ! НОВА АТАКА! ОПАСНОСТ ЗА ЖИВИ И МЪРТВИ! СПАСЯВАЙТЕ СЕ! АТАКААА!

Тряс-тряс-тряс — врата след врата се отвориха от двето страни на коридора и всички се изсипаха навън. За няколко дълги минути настана такава бъркотия, че Джъстин бе застрашен да го смачкат, а мнозина бяха стъпили направо върху Почтибезглавия Ник. Хари се оказа притиснат към стената когато учителите призоваха към тишина. Дотича професор Макгонъгол, следвана от учениците си — косата на един от тях още беше на черни и бели ивици. С пръчката си тя произведе силен удар, с който възцари тишина, и нареди на всички да се приберат по класовете. Тъкмо се бяха поразотишли, когато се появи задъхан Ърни от „Хафълпаф“.

— Заловен на местопрестъплението! — изкрещя той с тебеширенобяло лице, като сочеше театрално с пръст към Хари.

— Стига, Макмилън! — строго му нареди професор Макгонъгол.

Пийвс се люшкаше над главите им, пакостливо ухилен, и наблюдаваше цялата сцена — той винаги се радваше на хаоса. Щом учителите се наведоха над Джъстин и Почтибезглавия Ник да ги огледат, Пийвс затананика:

О, Хари, Хари, какво си сторил, Хари,

със своите другари!

Убиваш ученици като на шега…

— Престани, Пийвс! — изкрещя професор Макгонъгол и Пийвс отхвърча заднишком, изплезил език към Хари.

Джъстин бе отнесен в болничното крило от професор Флитуик и професор Синистра от Катедрата по астрономия, но никой не знаеше какво да правят с Почтибезглавия Ник. Тогава професор Макгонъгол омагьоса от въздуха един голям вентилатор и го даде на Ърни със заръката да издуха с него Почтибезглавия Ник нагоре по стълбите. Ърни се подчини и подкара Ник като безшумен черен кораб на въздушна възглавница. Така Хари и професор Макгонъгол останаха само двамата.

— Последвай ме, Потър — каза тя.

— Професоре — веднага започна Хари, — кълна се, че не съм…

— Това е извън властта ми, Потър — отсече професор Макгонъгол.

Те завиха безмълвно зад ъгъла и тя спря пред един голям и изключително грозен каменен водоливник.

— Шербетово лимонче! — изрече тя.

Това очевидно бе парола, защото грозилището внезапно оживя и отскочи встрани, а стената зад него се разцепи на две. Колкото и да се страхуваше от онова, което го очаква, Хари не можеше да не се изуми. Зад стената имаше спираловидна стълба, която бавно се движеше нагоре като ескалатор. Щом стъпи на нея заедно с професор Макгонъгол, Хари чу как стената зад тях се захлопна. Те се носеха нагоре по спиралата, все по-високо и по-високо, докато накрая, леко зашеметен, Хари забеляза насреща лъскава дъбова врата с месингово чукче с форма на грифон.

И разбра къде отиват — това сигурно беше жилището на Дъмбълдор.