Джоан Роулинг
Хари Потър и стаята на тайните (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ВЪВ „ФЛОРИШ И БЛОТС“

Животът в „Хралупата“ нямаше нищо общо с този на „Привит Драйв“. При семейство Дърсли всичко беше прибрано и подредено, а в къщата на Уизли непрекъснато ставаха странни и неочаквани неща. Хари доста се изплаши, когато за пръв път се погледна в огледалото над камината в кухнята и то му подвикна: „Я се загащи, мърльо!“ Таласъмът на тавана започваше да вие и да мята по пода тръби, щом къщата поутихнеше, а малките експлозии от стаята на Фред и Джордж не правеха впечатление на никого. Но най-необичайното за Хари от живота при Рон не бе нито говорещото огледало, нито шумният таласъм, а фактът, че всички изглежда го харесваха.

Госпожа Уизли се грижеше за състоянието на чорапите му и му сипваше по четири пъти на всяко ядене. Господин Уизли обичаше да седи до Хари на масата, за да го обсипва с въпроси за живота му с мъгълите, например как работят техните пощи и електрическите контакти.

— Възхитително! — казваше той, когато Хари му обясняваше как се използва телефонът. — Направо гениално! Какви неща са измислили мъгълите, за да се справят и без магии!

Хари получи вест от „Хогуортс“ едно слънчево утро около седмица след пристигането си в „Хралупата“. Когато той и Рон слязоха на закуска, господин и госпожа Уизли с Джини вече седяха около кухненската маса. Щом видя Хари, момичето неволно събори купичката си с каша под масата и тя изтрополя силно. Джини като че ли имаше склонност към събаряне на предмети, когато Хари влезеше в някоя стая. Тя се мушна под масата да измъкне купичката и се появи пламтяща като огнен залез. Хари се направи, че не е забелязал нищо, седна и пое препечената филийка, която му подаде госпожа Уизли.

— Имате писма от училище — съобщи господин Уизли и връчи на Хари и Рон еднакви на вид пликове от жълтеникав пергамент с адреса, написан със зелено мастило. — Дъмбълдор вече знае къде си, Хари… на него нищо не му убягва. И вие двамата имате по едно писмо — обърна се той към Фред и Джордж, които влязоха все още по пижами.

За няколко минути се възцари тишина, докато всички четяха писмата си. В писмото на Хари му напомняха да вземе пак експрес „Хогуортс“, както обикновено от гара Кингс Крос, на първи септември. Имаше и списък на новите книги, от които щяха да учат второкурсниците през тази учебна година.

Класически заклинания (за втори курс) от Миранда Гощрук

Пътешествия с призраци от Гилдрой Локхарт

Блуждаене с бродници от Гилдрой Локхарт

Ваканция с вещици от Гилдрой Локхарт

Туризъм с тролове от Гилдрой Локхарт

Екскурзии с вампири от Гилдрой Локхарт

Скитосване с върколаци от Гилдрой Локхарт

Излети с Йети от Гилдрой Локхарт

Като изчете своя списък, Фред надникна в листа на Хари.

— Я, и на теб ти трябват всички книги на Локхарт! — учуди се той. — Новият преподавател по защита срещу Черните изкуства трябва да е негов почитател. Обзалагам се, че е някоя магьосница.

При тези думи Фред улови погледа на майка си и побърза да се съсредоточи върху мармалада.

— Този списък няма да ни излезе евтино — каза Джордж и хвърли бегъл поглед към родителите си. — Книгите на Локхарт са доста скъпички…

— Е, ще се справим някак — каза госпожа Уизли, но изглеждаше обезпокоена. — Сигурно ще успеем да вземем повечето неща за Джини от втора употреба.

— А, и ти ли постъпваш в „Хогуортс“? — обърна се Хари към Джини.

Тя кимна, изчерви се до корените на огненочервената си коса и натопи лакътя си в купичката с масло. За щастие никой не забеляза това освен Хари, защото точно в този момент влезе Пърси, по-големият брат на Рон. Беше вече облечен, а значката на префект в „Хогуортс“ беше закачена на плетеното му елече.

— Добро утро на всички! — смотолеви Пърси. — Хубав ден, а?

Седна на единствения свободен стол, но тутакси скочи, измъквайки изпод себе си някаква захвърлена там сива топка пера за бърсане на прах, както си помисли Хари, преди да забележи, че перушинестата топка диша.

— Ерол! — възкликна Рон, като пое от Пърси примрялата сова и измъкна писмо изпод крилото й. — Най-сетне отговор от Хърмаяни! Писах й, че ще правим опит да те освободим от ония Дърсли.

Той отнесе птицата до мястото, където кацаха совите зад външната врата, и се опита да я остави на една от пръчките, но Ерол се свлече отново и тогава Рон го настани върху сушилнята за дрехи, мърморейки „Горкичкият!“. После скъса плика и зачете писмото от Хърмаяни:

Мили Рон и Хари, ако си там,

 

Надявам се, че всичко е минало леко, че Хари е добре и че не сте извършили нищо незаконно, за да го измъкнете оттам, защото това би създало неприятности и на самия него. Тревожа се, та ако всичко е наред, съобщете ми веднага. Може би е по-добре да използвате друга сова, защото вашата няма да издържи още една поръчка.

Аз съм много заета с подготовка за училище („Как е възможно? — възмути се Рон. — Нали сме във ваканция!“) и следващата сряда отиваме в Лондон да ми купуват новите книги. Защо не се срещнем на „Диагон-али“?

Съобщете ми какво става веднага щом можете.

 

С обич, Хърмаяни

— Е, чудесна идея! И ние ще идем точно тогава да ви купим нещата — обяви госпожа Уизли и се зае да разчиства масата.

Хари, Рон, Фред и Джордж възнамеряваха да отидат до малката ливада, която семейство Уизли имаха на хълма. Беше оградена с дървета и не се виждаше от селото долу. Това им позволяваше да тренират куидич, стига да не летят твърде високо. Не можеха да използват истински куидични топки, които биха предизвикали недоумение, ако се случеше да излетят и да попаднат в селото долу. Затова си подхвърляха ябълки. Редуваха се да хвърчат на метлата на Хари „Нимбус две хиляди“, която без съмнение бе най-добрата — старият „Метеор“ на Рон често беше задминаван дори от пеперуди.

Пет минути по-късно те вече се катереха по хълма, преметнали на рамена дръжките на метлите си. Бяха предложили на Пърси да дойде с тях, но той отказа, под предлог че е зает. Хари го виждаше само когато семейството се събираше около масата, през останалото време той седеше заключен в стаята си.

— Много съм любопитен какви ги мъти — намръщи се Фред. — Не е на себе си. Един ден преди теб дойдоха резултатите от изпитите му — дванайсет пъти С.О.В.А., а той изобщо не се радваше!

— СПЕЦИАЛИСТ ПО ОСОБЕНА ВЪЛШЕБНИЧЕСКА АКТИВНОСТ — обясни Джордж, като видя озадачения поглед на Хари. — И Бил имаше навремето толкова. Май ще се сдобием с още един отличник в семейството. Ще умра от срам!

Бил беше най-големият брат. Той и следващият, Чарли, вече бяха завършили „Хогуортс“. Хари не ги познаваше, но знаеше, че Чарли е в Румъния да проучва змейовете, а Бил е в Египет и работи в банката на магьосниците „Гринготс“.

— Откъде ли нашите ще намерят пари за всичките ни необходими неща тая година? — каза след малко Джордж. — Пет комплекта от книгите на Локхарт! А и Джини има нужда от мантия, пръчка и какво ли не още…

Хари мълчеше. Почувства се неловко. В подземията на „Гринготс“ в Лондон се съхраняваше малко състояние, оставено от родителите му. Той, разбира се, можеше да използва тези пари само в магическия свят — тук с галеони, сикли и кнутове не можеше да се купи нищо. Но пред семейство Дърсли не бе споменал нищо за тези пари, защото знаеше, че към купчина злато не биха изпитали ужаса, който имаха към всичко магическо.

* * *

Следващата сряда госпожа Уизли ги събуди рано. След като всеки погълна набързо по половин дузина сандвичи с шунка, облякоха палтата си, а госпожа Уизли свали от етажерката една празна саксия и надникна вътре.

— На свършване е, Артър — въздъхна тя, — трябва да купим още днес. Е, хайде, гостите са с предимство! След теб сме, Хари, миличък! — И му поднесе саксията.

Хари се стъписа пред погледите на всички.

— К-к-какво трябва да направя? — заекна той.

— Той никога не е пътувал с летежна пудра — изведнъж се сети Рон. — Извинявай, Хари, съвсем забравих!

— Никога ли? — изненада се госпожа Уизли. — А как отиде миналата година до „Диагон-али“, за да си купиш нещата за училище?

— С метрото…

— Наистина? — заинтересува се господин Уизли. — Там има ли много ескалации? А как изглеждат…

— Не сега, Артър — прекъсна го госпожа Уизли. — С летежната пудра е много по-бързо, миличък, ама ако никога не си я използвал…

— Няма страшно, мамо — каза Фред. — Хари, гледай нас първо.

Той взе от саксията щипка блестяща пудра, приближи се до огъня и я хвърли в пламъците. Огънят зафуча, стана смарагдовозелен, извиси се над Фред, който пристъпи в него, извика „Диагон-али!“ и изчезна.

— Трябва да говориш ясно, миличък — каза госпожа Уизли на Хари, докато Джордж загребваше от саксията. — И внимавай да излезеш през точната решетка на комина…

— През точната какво? — тревожно попита Хари, когато огънят пак лумна и отнесе Джордж.

— Ами има безброй магьоснически огнища, към които можеш да се насочиш, и трябва да произнесеш името ясно…

— Момчето ще се оправи, Моли, не се бави — каза господин Уизли, като си взе и той от пудрата.

— Но, мили, ако се загуби, какво ще обясняваме на леля му и вуйчо му?

— Те няма да съжаляват — увери я Хари. — На Дъдли ще му е много забавно, че съм се изпарил през комина. Не се притеснявайте.

— Добре… хайде… тръгвай след Артър — каза госпожа Уизли. — Щом стъпиш в огъня, кажи къде отиваш.

— И дръж лактите си прибрани — посъветва го Рон.

— И очите затворени — добави госпожа Уизли. — Саждите…

— И не шавай много, за да не излезеш през друга решетка — прибави Рон.

— Но не изпадай в паника и не излизай твърде рано. Чакай, докато видиш Фред и Джордж.

Като се мъчеше да запомни всичко това, Хари взе малко летежна пудра и се приближи до огъня. Пое си дълбоко въздух, пръсна пудрата в пламъците и пристъпи напред. Огънят го обгърна като топъл бриз, той отвори уста и веднага погълна много пепел.

— Д-д-диагон-али — разкашля се той.

* * *

Усети, че го засмуква нещо като гигантски сифон. Струваше му се, че се върти с голяма скорост… Ушите му бучаха оглушително… Опита се да си държи очите отворени, но от вихрушката зелени пламъци му се повдигаше… Нещо твърдо го удари по лакътя и той го прибра още по-плътно, като не преставаше да се върти и върти… После като че ли нечии студени ръце му удряха шамари… Като примижа през очилата си, видя върволица от различни огнища и мерна стаите през тях… Сандвичите с шунка се надигаха в стомаха му. Отново затвори очи и си пожела всичко това да свърши… Изведнъж падна по лице върху някакъв студен камък и разбра, че очилата му се разбиха.

* * *

Замаян и ожулен, целият в сажди, той едва се изправи на крака, придържайки счупените си очила. Беше сам, но къде — нямаше представа. Разбра само, че е в каменното огнище на голям, слабоосветен магазин за магьосници…

Но едва ли нещо, което се продаваше тук, можеше да е включено в списъка на училището „Хогуортс“. В една витрина имаше изсъхнала ръка върху възглавница, окървавено тесте карти и едно изцъклено стъклено око. Зловещи маски се надсмиваха от стените, на тезгяха бяха подредени различни човешки кости, а от тавана висяха ръждиви остри шипове. Но най-лошото бе, че тъмната тясна улица, която Хари видя през прашната витрина на магазина, определено не беше „Диагон-али“.

Колкото по-бързо успееше да се измъкне, толкова по-добре. Чувствайки все още болката в носа там, където се бе ударил при падането, Хари се запъти бързо и безшумно към вратата. Но преди да успее да мине и половината път, от другата страна на витрината се появиха две фигури. В едната Хари разпозна личност, която най-малко би искал да види в момент, когато се е изгубил, целият е в сажди и със счупени очила — Драко Малфой…

Хари трескаво се огледа и забеляза отляво голям черен шкаф, бързо се пъхна вътре и придърпа вратите, като си остави малък процеп, за да гледа през него. Само след секунди се чу звън на камбанка и Малфой влезе в магазина.

Мъжът след него можеше да е само баща му. Имаше същото бледо лице с остри черти и точно такива студени сиви очи. Господин Малфой прекоси магазина, оглеждайки небрежно изложената стока, натисна звънеца на щанда и се обърна към сина си: „Не пипай нищо, Драко.“

Младият Малфой, който вече бе посегнал към стъкленото око, отвърна:

— Ти нали каза, че ще ми купиш подарък.

— Казах, че ще ти купя състезателна метла — отвърна баща му, докато нетърпеливо барабанеше с пръсти по тезгяха.

— Какъв смисъл има, като не съм в отбора на дома? — отвърна Драко нацупен. — Хари Потър още миналата година получи „Нимбус две хиляди“ със специалното разрешение на Дъмбълдор, за да играе за „Грифиндор“. Той дори не е чак толкова добър играч, а само защото е прочут… заради глупавия белег на челото си… — Драко се наведе да разгледа черепите, наредени на един рафт. — И всички смятат, че е много умен и… ах, страхотният Потър с белега и метлата…

— Това съм го чувал вече поне дузина пъти — заговори господин Малфой на сина си с укор — и ще ти напомня, че не е… благоразумно да говориш друго, освен най-хубави неща, за Хари Потър, особено след като повечето от нашите го смятат за герой, принудил Черния лорд да изчезне… А, ето го и господин Боргин.

Зад тезгяха се бе появил прегърбен човек, който приглаждаше мазната си черна коса.

— Господин Малфой, какво удоволствие да ви видя отново! — каза господин Боргин с глас, мазен като косата му. — Възхитен съм… О, и младият господин Малфой!… Очарован съм! С какво бих могъл да ви бъда полезен? Ето, да ви покажа… току-що получено и на много разумна цена…

— Днес няма да купувам, а ще продавам, господин Боргин — каза Малфой.

— Да продавате? — Усмивката на лицето на Боргин едва забележимо помръкна.

— Сигурно сте чули, че министерството все по-често провежда обиски — каза господин Малфой, като извади от вътрешния си джоб един пергаментов свитък и го разстла пред Боргин. — Имам в къщи няколко… ъъъ… предмета, които биха ме злепоставили, ако от министерството решат да…

Господин Боргин прикрепи очилцата на носа си и прегледа списъка.

— Министерството едва ли ще посмее да ви безпокои, сър, сигурен съм.

Господин Малфой сви устни.

— Още не са ме посетили. Името Малфой все още буди известна почит, ала в министерството стават все по-досадни. Носят се слухове за нов Закон за защита на мъгълите — без съмнение зад него стои оня въшлив поддръжник на мъгълите Артър Уизли…

Хари усети как го обзема гняв.

— …а както виждате, някои от тези отрови могат да създадат впечатлението…

— Напълно ви разбирам, сър — каза Боргин. — Чакайте да видя…

— Може ли да ми купиш това! — прекъсна ги Драко, сочейки изсъхналата ръка върху възглавницата.

— Ааа, Ръката на славата! — каза Боргин, остави списъка на господин Малфой и забърза към Драко. — Поставяте в нея една свещ и тя осветява вашия път. Това е най-добрият приятел на всички видове крадци и плячкосници! Вашият син има вкус, сър.

— Надявам се от сина ми да излезе нещо повече от крадец или плячкосник, Боргин — студено отбеляза господин Малфой и продавачът бързо допълни:

— Не исках да ви обидя, сър, не исках…

— Макар че, ако бележките му в училище не се повишат — продължи господин Малфой още по-студено, — може да се окаже, че наистина го бива само за това.

— Не съм виновен аз — възрази Драко. — Всички учители си имат любимци, като оная Хърмаяни Грейнджър…

— Очаквах да се засрамиш, че едно момиче от немагьосническо семейство те бие на всеки изпит — сопна му се господин Малфой.

— Ха! — каза си Хари шепнешком, доволен, че вижда Драко едновременно смутен и ядосан.

— Така е навсякъде — отбеляза господин Боргин с мазния си гласец. — Магьосническата кръв се цени все по-малко.

— Не и при мен — каза господин Малфой и широките му ноздри се издуха.

— Също и при мен — потвърди Боргин с дълбок поклон.

— В такъв случай… да се върнем към моя списък — кратко каза Малфой. — Аз бързам, Боргин. Имаме важна работа и на друго място днес.

И те започнаха да се пазарят. Хари напрегнато следеше как Драко идва все по-близо и по-близо до неговото скривалище, разглеждайки предметите за продан. Той спря пред едно дълго навито въже за бесене и прочете, доволно ухилен, картичката, поставена до прелестна огърлица от опали: „Внимание — не докосвай! Прокълната е — отнела е живота на деветнайсет мъгълски собственички досега.“

Като се обърна, Драко видя точно пред себе си шкафа. Приближи се… протегна ръка към дръжката…

— Готово! — обяви господин Малфой до тезгяха. — Хайде, Драко!

Хари избърса чело с ръкава си, когато Драко се обърна към баща си.

— Приятен ден, господин Боргин! Ще ви чакам утре в имението да вземете стоката.

Щом вратата се затвори, господин Боргин свали угодническата маска.

— Приятен ден и на теб, драги ми Малфой, а ако приказките са верни, не си ми продал и половината от онова, което е скрито в имението ти…

Като си мърмореше мрачно, Боргин потъна в една от задните стаи. Хари почака малко да не би да се върне и тихичко се измъкна от шкафа, мина покрай тезгяха и излезе през вратата.

Той се заоглежда наоколо, като притискаше счупените очила към лицето си. Беше се озовал на мръсна и мрачна уличка, където изглежда нямаше нищо друго, освен магазини за Черни изкуства. Онзи, който току-що бе напуснал, „Боргин и Бъркс“, беше като че ли най-големият. Точно отсреща бе изложена отвратителна колекция от сбръчкани изсъхнали глави, а две врати по-надолу в голяма клетка пълзяха гигантски черни паяци. Двама дрипави магьосници го наблюдаваха от един тъмен вход и нещо си шушнеха.

Хари усети, че го полазват тръпки, и забърза, като придържаше очилата си и се надяваше по-скоро да успее да се измъкне.

От една стара дървена табела, окачена над магазин за отровни свещи, той разбра, че се намира на улица „Мракон-али“. Това не можеше да му помогне кой знае колко, тъй като никога не бе чувал за такова място. Предположи, че не бе изрекъл достатъчно ясно пред огъня къде отива, тъй като устата му се бе напълнила със сажди от огнището. Опитвайки се да запази спокойствие, той се чудеше какво да прави.

— Ти да не си се загубил, миличък? — попита някой до ухото му и той подскочи.

Пред него стоеше стара вещица и държеше табла с нещо, което ужасно приличаше на цели човешки нокти. Подигравателната й усмивка разкриваше грозни плесенясали зъби. Хари отстъпи назад.

— О, не, благодаря — каза той. — Просто си…

— ХАРИ! К’во се мотаеш насам?

На Хари направо му подскочи сърцето. Същото се случи и с вещицата и цялата й стока от нокти се изсипа върху краката й, а докато тя ругаеше, едрата фигура на Хагрид, пазителя на дивеча в „Хогуортс“, вече крачеше към тях и гарвановочерните му очи святкаха над гъстата остра брада.

— Хагрид! — почти извика от радост Хари. — Аз се загубих! Тази летежна пудра…

Хагрид го сграбчи за яката и го дръпна от вещицата, събаряйки цялата й табла. Писъците й ги преследваха по завоите на тясната уличка, докато излязоха на слънце. В далечината Хари видя позната снежнобяла мраморна сграда — банката „Гринготс“. Хагрид го бе извел право на „Диагон-али“.

— Я, к’ъв си се омърлял! — намръщи се Хагрид и заизтупва саждите по гърба му толкова силно, че едва не го събори във варел със змейска тор пред една аптека. — Как може да се шляеш по „Мракон-али“, не разбирам… Опасно място е това, Хари… Не бива никой да те вижда тука.

— Усетих такова нещо — отвърна Хари и наведе глава да избегне нов опит на Хагрид да го изтупа. — Нали ти казах, че се загубих. А ти какво правеше там всъщност?

— А, търсех си жив унищожител на голите охлюви — отвърна небрежно Хагрид. — Съсипаха зелето на училището. Ти нали не си сам?

— Тръгнах със семейство Уизли, но се изгубих — обясни Хари. — Трябва да ида да ги намеря. Двмата поеха заедно по улицата.

— ’Що не ми отговори на писмото? — попита Хагрид, докато момчето подтичваше до него и бе принудено да прави по три крачки за всяка стъпка на гиганта.

Тогава Хари му разказа всичко за Доби и за Дърсли.

— Ах, мътните да ги ’земат тия мъгъли! — изръмжа Хагрид. — Само да съм знаел…

— Хари! Хари! Насам!

Хари вдигна поглед от краката си и видя Хърмаяни Грейнджър най-горе на бялото стълбище пред „Гринготс“. Тя хукна надолу да ги посрещне, а буйната й кестенява коса се вееше зад нея.

— Какво е станало с очилата ти? Здравей, Хагрид!… О, колко хубаво, че ви виждам и двамата отново! Идваш ли в „Гринготс“, Хари?

— Първо трябва да намеря семейство Уизли — рече Хари.

— За туй поне няма да чакаш дълго — ухили се Хагрид.

Като се огледаха, Хари и Хърмаяни видяха как Рон, Фред, Джордж, Пърси и господин Уизли тичаха към тях през тълпата.

— Хари! — задъхваше се господин Уизли. — Толкова се надявахме, че си се отклонил само с една решетка… — Той попиваше с кърпа потното си теме. — Моли не е на себе си. Ей сега ще пристигне.

— Ти къде излезе? — попита го Рон.

— На „Мракон-али“ — мрачно отвърна Хагрид.

— Страхотно! — в един глас казаха Фред и Джордж.

— Никога не са ни пускали там — отбеляза Рон със завист.

— Оставаше и да ви пускат! — изръмжа Хагрид.

Вече се виждаше и госпожа Уизли как се носи към тях с бясно мятаща се чанта в едната ръка и с Джини, увиснала на другата.

— О, Хари, миличък… Ами ако беше излязъл другаде?

Едва поемайки си въздух, тя измъкна от чантата си голяма четка за дрехи и се зае да четка от дрехите му саждите, които Хагрид не бе успял да изтръска. Господин Уизли взе очилата на Хари, докосна ги с пръчката си и му ги върна като нови.

— Аз тряб’а да бягам — каза Хагрид, докато госпожа Уизли му стискаше с всичка сила ръката. — Ще се видим в „Хогуортс“!

И се отдалечи, а главата и раменете му стърчаха над всички в навалицата.

— Познайте кого видях в „Боргин и Бъркс“! — обърна се Хари към Рон и Хърмаяни, докато се качваха по стълбите на „Гринготс“. — Малфой и баща му.

— Луциус Малфой купи ли нещо? — рязко попита господин Уизли зад тях.

— Не, продаваше.

— Аха, значи е разтревожен — отбеляза господин Уизли с мрачно задоволство. — Ох, как искам да хвана Луциус Малфой с нещо…

— Ти по-добре внимавай, Артър — остро го предупреди госпожа Уизли, докато влизаха в банката, където ги въведе един кланящ се таласъм. — Всички с името Малфой са опасни хора и е по-добре да отхапеш голям залък, отколкото да кажеш голяма дума за тях.

— Значи според теб не мога да се меря с Луциус Малфой? — възмути се господин Уизли, но в следващия момент вниманието му бе привлечено от родителите на Хърмаяни.

Те стояха притеснени до парапета, който се простираше покрай стената на голямата мраморна зала, и чакаха Хърмаяни да ги представи.

— Ама вие сте мъгъли! — зарадва се господин Уизли. — Трябва да пийнем по чашка! Я, какво е това? О, вие обменяте мъгълски пари! Моли, виж! — И той възбудено посочи банкнотите от по десет лири в ръката на господин Грейнджър.

— Ще се срещнем пак тук — каза Рон на Хърмаяни, докато един таласъм отвеждаше семейство Уизли и Хари към подземните трезори.

До подземията се стигаше с малки вагончета, управлявани от служещите в банката таласъми по тънки и тесни релси, които минаваха през всички тунели. Хари се радваше на стремглавото летене надолу до трезора на семейство Уизли, но когато го отвориха, се почувства ужасно, далеч по-зле, отколкото на „Мракон-али“. В него имаше много малка купчина сребърни сикли и само един галеон. Госпожа Уизли опипа всички ъгли, преди да обере и изсипе в чантата си каквото бе останало.

Хари се почувства още по-неловко, когато стигнаха до неговия трезор. Опита се да позакрие съдържанието му от погледите на другите, набързо загреба няколко шепи монети и ги изсипа в една кожена кесийка.

Като излязоха отново вън на мраморното стълбище, всички се разделиха. Пърси смънка, че му трябвало ново перо, Фред и Джордж бяха видели своя приятел от „Хогуортс“ Лий Джордън, госпожа Уизли и Джини отиваха до магазина за мантии втора употреба, а господин Уизли настояваше да заведе семейство Грейнджър до „Продънения котел“ за по чашка.

— Ще се срещнем всички след един час в книжарницата „Флориш и Блотс“, за да купим учебниците ви — каза госпожа Уизли, повеждайки Джини. — И кракът ви да не стъпва на „Мракон-али“! — извика тя към отдалечаващите се близнаци.

Хари тръгна с Рон и Хърмаяни по виещата се калдъръмена улица. Златните, сребърните и бронзовите монети весело дрънкаха в кесийката в джоба му и сякаш викаха да бъдат похарчени. Той купи три големи сладоледа с ягоди и фъстъчено масло, които тримата излапаха набързо, докато вървяха по улицата и разглеждаха прекрасните витрини.

Рон се размечта пред една великолепна спортна мантия за куидич от екипа на любимия му отбор „Чъдли Кенънс“, изложена на витрината на „Всичко за куидича“, докато Хърмаяни не ги задърпа към следващия магазин да си купи мастило и пергамент.

В магазинчето за шеги и вълшебства „Играчка-плачка“ срещнаха Фред, Джордж и Лий Джордън, които се запасяваха с „Вълшебни влагоустойчиви и незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър^[1]“, а в едно малко магазинче за ненужни вещи, пълно със счупени пръчки, килнати месингови везни и стари мантии с петна от разни отвари, откриха Пърси, потънал в малка и дълбоко отегчителна книга, озаглавена „Префекти, сдобили се с власт“.

— Разкази за префекти от „Хогуортс“ и техните успехи в живота — прочете Рон на глас текста на гърба на корицата. — Звучи фантастично!

— Махайте се! — тросна им се Пърси.

— Нашият Пърси е много амбициозен. Всичко си е планирал… иска да става министър на магията — сниши глас Рон към Хари и Хърмаяни, след като оставиха Пърси на спокойствие.

След час вече вървяха към „Флориш и Блотс“, макар да не бяха единствените, които си пробиваха път натам. Като наближиха книжарницата, с изненада видяха голяма тълпа да се блъска навън пред вратите и да се опитва да влезе. Причината за тази суматоха бе обявена на голям транспарант, опънат през прозорците на горния етаж.

— Значи ще можем да се запознаем с него! — изписка от радост Хърмаяни. — Нали той е автор на почти всички книги от списъка!

Публиката бе съставена главно от дами на възрастта на госпожа Уизли. На вратата стоеше един изтормозен вече магьосник, който повтаряше:

— Спокойно, моля ви, дами… не се блъскайте, има… внимавайте… книгите… ето…

Хари, Рон и Хърмаяни се вмъкнаха вътре. Дълга опашка се виеше до дъното на магазина, където Гилдрой Локхарт се подписваше върху книгите. Тримата грабнаха по един екземпляр от „Пътешествия с призраци“ и се промъкнаха до началото на опашката, където стояха останалите Уизли и семейство Грейнджър.

— О, ето ви и вас… добре… — каза госпожа Уизли, задъхана от вълнение, докато пооправяше прическата си. — Ей сега ще го видим.

Постепенно се приближаваха до Гилдрой Локхарт, седнал до една маса и ограден с големи снимки в едър план на собственото му лице, което намигаше и се усмихваше с ослепително бели зъби на тълпата. Синята като незабравка мантия на живия Локхарт беше точно като цвета на очите му, а островърхата му шапка бе закачливо килната над къдравата коса.

Дребен раздразнителен човек обикаляше наоколо, щракайки с голям черен фотоапарат, който пускаше облачета розов дим всеки път, когато блеснеше светкавицата.

— Я се махни от пътя ми! — сопна се той на Рон и отстъпи назад да нагласи по-добре кадъра. — За „Пророчески вести“ снимам.

— Много важно! — отвърна му Рон, разтривайки крака си, защото фотографът го бе настъпил.

Гилдрой Локхарт го чу и вдигна очи… Той видя Рон, после Хари и впери поглед в него. Изведнъж скочи на крака и извика:

— Нима това е Хари Потър?

Тълпата се раздели с възбуден шепот. Локхарт се втурна напред, хвана Хари за ръката и го издърпа при себе си. Наоколо гръмнаха бурни аплодисменти. Хари силно се изчерви, когато Локхарт започна да се ръкува с него пред фотографа, който щракаше като луд и обгърна всички Уизли в гъст дим.

— Една хубава голяма усмивка, Хари — подкани го Локхарт, показвайки лъскавите си зъби. — Ти и аз заедно сме достойни за първа страница.

Когато най-сетне пусна ръката на Хари, момчето почти не си усещаше пръстите. Опита се да отстъпи назад, за да иде при семейство Уизли, но Локхарт преметна ръка през раменете му и здраво го притисна до себе си.

— Дами и господа — каза той на висок глас, като махна с ръка за тишина, — сега е моментът да ви кажа нещо, за което се готвя от доста време. — Когато младият Хари Потър прекрачи днес прага на „Флориш и Блотс“, той е искал просто да купи моята автобиография, която с удоволствие ще му подаря заедно с другите си книги… — Публиката аплодира отново. — Но той не е имал и най-малка представа — продължи Локхарт, като поразтърси Хари така, че очилата му се смъкнаха до върха на носа, — че съвсем скоро ще получи много, много повече от моята книга „Аз, магьосникът“. Той и неговите съученици ще получат самия мен, магьосника, на живо. Да, дами и господа, с голямо удоволствие и гордост ви уведомявам, че от септември поемам длъжността преподавател по защита срещу Черните изкуства в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“!

Публиката ликуваше и ръкопляскаше, а Хари най-неочаквано се сдоби с пълен комплект от книгите на Локхарт. Леко залитайки под тежестта им, той успя да се измъкне и да си пробие път до края на залата, където Джини стоеше до новия си котел.

— Тези са за теб — измърмори Хари и сложи книгите в котела. — Аз сам ще си купя моите…

— Бас държа, че си много доволен, нали, Потър? — чу Хари познат глас и като се изправи, се озова лице в лице с Драко Малфой, изкривил устни в обичайната си подигравателна усмивка.

— Хари Потър е знаменитост — продължи Малфой. — Влизането му в книжарница е вече новина за първа страница.

— Остави го на мира, той не е искал! — обади се Джини.

За пръв път Хари чуваше гласа й. Тя гледаше Малфой с ярост в очите.

— Потър, ама ти си имал приятелка! — провлачено отбеляза Малфой.

Джини стана аленочервена, докато Рон и Хърмаяни се приближаваха през навалицата, стиснали по един куп от книгите на Локхарт.

— О, ти ли си бил! — каза Рон, гледайки Малфой като нещо мръсно, залепнало на подметката на обувката му. — Обзалагам се, че не си очаквал да срещнеш тук Хари, нали?

— Не повече, отколкото съм изненадан, че виждам теб в магазин, Уизли — заяде се Малфой. — Предполагам, че родителите ти ще трябва да гладуват цял месец, за да платят всичко това.

Рон почервеня като Джини. Той изсипа и своите книги в котела и тръгна към Малфой, но Хари и Хърмаяни го сграбчиха за палтото отзад.

— Рон! — провикна се господин Уизли, пробивайки си път заедно с Фред и Джордж. — Какво правите? Тук това е лудост, да излезем навън.

— Я виж ти — Артър Уизли!

Беше господин Малфой. Той бе положил ръка на рамото на Драко със същата подигравателна усмивка.

— Добър ден, Луциус! — студено кимна господин Уизли.

— Много работа имате в министерството, чувам — продължи Малфой. — Толкова много проверки… Надявам се, че ви плащат за извънреден труд.

Той бръкна в котела на Джини и измъкна измежду лъскавите книги на Локхарт едно много старо и оръфано „Ръководство по трансфигурация за начинаещи“.

— Но явно не е така — продължи той. — Чудна работа, каква ли е ползата да позориш името магьосник, щом не ти плащат добре за това?

Господин Уизли се изчерви още по-силно от Рон и Джини.

— Ние с вас имаме съвсем различно разбиране за това, кой и как точно позори името магьосник, Малфой — отвърна разпалено той.

— Очевидно — отвърна Малфой и воднистите му очи се насочиха към господин и госпожа Грейнджър, които наблюдаваха боязливо. — Като гледам с какви общуваш, Уизли… мисля, че семейството ти не може да падне по-ниско от това.

Чу се тъп удар на метал и котелът на Джини падна. Господин Уизли се бе хвърлил към Малфой и го бе блъснал назад в една полица с книги. Дузини тежки томове, пълни с магии, се изсипаха върху главите на всички. Чу се „Дръж го, татко!“ откъм Фред или Джордж. Госпожа Уизли пищеше: „Не, Артър, недей!“ Тълпата се люшна назад и събори още рафтове с книги.

— Господа, моля ви… моля ви! — викаше книжарят все по-високо: — Престанете, господа, веднага престанете!

Хагрид се носеше към тях през морето от книги. След миг вече бе разтървал Уизли и Малфой. Господин Уизли беше с разцепена устна, а господин Малфой бе улучен в окото от една „Енциклопедия на отровните гъби“. Той още държеше старото „Ръководство по трансфигурация за начинаещи“ на Джини. Подхвърли й го, а очите му святкаха от омраза.

— Дръж, момиче… вземи си книгата… баща ти едва ли може да ти купи нещо по-добро.

И като се изтръгна от хватката на Хагрид, той кимна на Драко и се измете от магазина.

— ’Що му обръщаш внимание, Артър? — каза Хагрид, като вдигна господин Уизли на крака и пооправи дрехите му. — Гнил е до корен тоя род, ’сички го знаят. Малфой няма изобщо да го слушаш. Лоша кръв имат и т’ва е. ’Айде сега да се изпаряваме оттук.

Книжарят се канеше да ги спре, но като видя, че не стига и до кръста на Хагрид, се отказа. Те забързаха нататък по улицата. Семейство Грейнджър трепереха от страх, а госпожа Уизли не беше на себе си от гняв.

— Чудесен пример даваш на децата… да правиш скандали на публично място! Какво ли си е помислил Гилдрой Локхарт…

— Беше доволен — каза Фред. — Не го ли чу, като си тръгвахме? Питаше оня фотограф от „Пророчески вести“ дали ще може да вкара и боя в репортажа си. Било много добра реклама.

Но групата беше унила, докато се връщаше към „Продънения котел“, откъдето през камината Хари, семейство Уизли и всичките им покупки щяха да се върнат в „Хралупата“ с летежната пудра. Те се сбогуваха със семейство Грейнджър, които щяха да се отправят към мъгълската улица от другата страна. Господин Уизли понечи да попита какво се прави на автобусните спирки, но се отказа, като видя изражението на госпожа Уизли.

Хари свали очилата и ги прибра в джоба за по-сигурно, преди да си вземе от летежната пудра. Това определено не беше любимият му начин за пътуване.