Джоан Роулинг
Хари Потър и стаята на тайните (3)

ГЛАВА ТРЕТА
ХРАЛУПАТА

Хари ахна, добра се до прозореца и го отвори, за да могат да си говорят през решетките.

— Рон, как успя да стигнеш… как…

Но направо зяпна, щом осъзна напълно това, което виждаха очите му. Рон се бе надвесил през задния прозорец на стара тюркоазена на цвят кола, паркирана във въздуха! От предната седалка се хилеха на Хари двамата братя на Рон — близнаците Фред и Джордж.

— Е, Хари?

— Какво става? — нервничеше Рон. — Поканих те на гости поне дванайсет пъти, а после татко си идва един ден вкъщи и разправя, че си получил официално предупреждение, задето си използвал магия пред мъгълите, при които живееш.

— Не бях аз… Ама той как е разбрал?

— Работи в Министерството на магията — поясни Рон. — Ти нали знаеш, че не ни разрешават да използваме магии извън училище…

— Не е ли малко нахално точно ти да го казваш в този момент? — отбеляза Хари, без да отмества поглед от люлеещата се във въздуха кола.

— О, това не се брои! — възрази Рон. — Само си услужихме с нея, тя е на татко, не сме я омагьосали ние. Ама да правиш магии пред ония мъгъли, дето живееш с тях…

— Казах ти, че не съм. Но то е дълга история, за да ти обяснявам сега. Виж какво, можеш ли да им кажеш там, в „Хогуортс“, че семейство Дърсли са ме заключили и не ме пускат да се върна в училище. Аз явно няма да мога да се измъкна с магия, защото ако в министерството разберат, че има втори случай за три дни…

— Я стига си дърдорил! — прекъсна го Рон. — Дойдохме да те вземем с нас.

— Ама и на вас не е позволено да правите магии!

— Не е и необходимо — каза Рон, като кимна с глава към предната седалка и се ухили. — Забравяш с кого съм.

— Вържи това около пръчките на решетката — нареди Фред и хвърли на Хари единия край на въжето.

— Ако семейство Дърсли се събудят, спукана ми е работата — рече Хари, като върза здраво въжето около пръчките, а Фред форсира двигателя.

— Не се бой и се дръпни назад — каза Фред.

Хари отстъпи назад в сянката до Хедуиг, която сякаш разбираше, че става нещо важно, защото беше притихнала. Колата ревеше все по-силно и по-силно, докато изведнъж решетката се изтръгна с трясък, а Фред насочи колата право нагоре… Хари се втурна към прозореца и видя как решетката се поклаща над земята. Рон се задъха, докато я вмъкна в колата. Хари се ослуша боязливо, но от спалнята на семейство Дърсли не се чуваше шум.

Щом решетката бе наместена на задната седалка при Рон, Фред даде заден ход и се приближи колкото можеше до прозореца на Хари.

— Качвай се — каза Рон.

— Ами нещата ми за „Хогуортс“?… Пръчката ми… метлата…

— Къде са?

— Заключени са в килера под стълбището, а аз не мога да изляза от тази стая.

— Няма проблем! — обади се Джордж от мястото до шофьора. — Направи ни път, Хари.

Близнаците внимателно се покатериха през прозореца в стаята. Няма как да не им се признае ловкостта, помисли си Хари, докато Джордж измъкна от джоба си обикновена фиба за коса и се залови да рови из ключалката.

— Повечето вълшебници смятат, че не си заслужава да се знаят някои от тези мъгълски трикове, но според нас те са много полезни, макар и понякога доста бавни — отбеляза Фред.

Чу се леко щракване и вратата се отвори.

— Ние ще ти донесем куфара, а ти грабвай каквото ти трябва от стаята и го подавай на Рон — прошепна му Джордж.

— Внимавайте, че последното стъпало скърца — пак шепнешком ги предупреди Хари и близнаците изчезнаха надолу по тъмното стълбище.

Хари се хвърли да събира нещата си из стаята и да ги подава на Рон. После отиде да помогне на Фред и Джордж да вдигнат грамадния му куфар по стълбите и чу как вуйчо Върнън се покашля.

Най-сетне, задъхани, те стигнаха до горната площадка, а оттам отнесоха куфара до отворения прозорец. Фред се качи в колата да го дърпа, а Хари и Джордж бутаха откъм стаята. Сантиметър по сантиметър измъкнаха куфара през прозореца.

Вуйчо Върнън пак се покашля.

— Хайде още малко — едва си поемаше дъх Фред, който дърпаше от колата. — Натиснете един път силно.

Хари и Джордж подпряха по едно рамо и куфарът се плъзна на задната седалка.

— Хайде да тръгваме — шепнешком ги подкани Джордж.

Хари тъкмо се покатерваше на перваза, когато зад него внезапно се разнесе силен писък, последван веднага от гласа на вуйчо Върнън:

— АХ, ПРОКЛЕТАТА СОВА!

— Забравих Хедуиг!

Хари се втурна обратно в стаята и в този момент лампата на стълбището светна. Той грабна кафеза с птицата, хукна към прозореца и го прехвърли на Рон. Докато се катереше отново по скрина, вуйчо Върнън блъсна отключената врата и тя се отвори с трясък.

За части от секундата вуйчото застана в рамката на вратата, после изрева като разгневен бик, хвърли се към Хари и го сграбчи за глезена.

Рон, Фред и Джордж пък го хванаха за ръцете и задърпаха с всичка сила.

— Петуния! — ревеше вуйчо Върнън. — Той се измъква! БЯГА ОТ НАС!

Тримата Уизли дръпнаха със страхотна сила и кракът на Хари се измъкна от хватката на вуйчо Върнън. Щом Хари седна в колата и затръшна вратата, Рон викна „Давай газ, Фред!“ и колата изведнъж се засили към луната.

Хари просто не можеше да повярва — беше свободен! Той смъкна надолу прозореца си и остави нощния въздух да развява косата му. Обърна се назад да погледне изчезващите покриви на „Привит Драйв“. Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли се бяха надвесили от прозореца на неговата стая, крайно изумени.

— До следващото лято! — извика им Хари.

Тримата Уизли гръмко се разсмяха и той се намести удобно на седалката си, ухилен до уши.

— Пусни Хедуиг да си лети след нас — каза той на Рон. — Не си е разпервала крилете цяла вечност.

Джордж подаде фибата на Рон и след малко Хедуиг вече летеше весело след тях.

— Е, разказвай, Хари — каза Рон нетърпеливо: — Какво се случи с теб?

Хари им разказа всичко за Доби, за предупреждението му и за провала на пудинга. Като свърши, всички дълго мълчаха от изненада.

— Много странно! — каза Фред най-сетне.

— Крайно заплетено! — съгласи се Джордж. — Значи той дори не ти разкри кой крои заговора?

— Едва ли би могъл — каза Хари. — Нали ти казах, че тъкмо преди да издаде нещо, започваше да си блъска главата в стената.

Забеляза как Фред и Джордж се спогледаха.

— Какво, да не искате да кажете, че ме е излъгал? — попита Хари.

— Ами, виж какво… — започна Фред, — домашните духчета имат собствена магическа сила, но обикновено не могат да я използват без разрешението на господарите си. Предполагам, че тоя Доби е бил изпратен да ти попречи да се върнеш в „Хогуортс“. Някой е искал да се пошегува с теб. Можеш ли да си спомниш кой в училище ти има зъб?

— Да! — тутакси отвърнаха в един глас Хари и Рон.

— Драко Малфой — обясни Хари. — Той ме мрази.

— Драко Малфой ли? — повтори Джордж, като се обърна. — Да не е синът на Луциус Малфой?

— Сигурно. Това име не се среща чак толкова често, нали? — каза Хари. — Защо питаш?

— Чух татко да го споменава — рече Джордж. — Бил голям поддръжник на Вие-знаете-кой.

— А когато Вие-знаете-кой изчезнал — добави Фред, проточвайки шия назад да погледне Хари, — Луциус Малфой разправял, че всъщност съвсем не бил такъв. Изобщо — голяма мръсотия… Татко е убеден, че той е бил сред най-приближените на Вие-знаете-кой.

Хари и преди беше чувал такива неща за семейството на Малфой и затова никак не се изненада. Сравнен с Малфой, Дъдли Дърсли можеше да мине за мило, умно и чувствително момче.

— Не знам дали семейство Малфой имат домашно духче… — каза Хари.

— Така или иначе, Доби служи в старо магьосническо семейство, при това богато — заключи Фред.

— Ех, мама все си мечтае да имаме домашно духче за гладенето! — въздъхна Джордж. — Ами ние си караме само с един дърт таласъм на тавана и гномчета из цялата градина. Домашните духчета се подвизават все в големите стари къщи, замъци и други подобни, та няма начин да уловиш някое в къща като нашата…

Хари мълчеше. Ако се съди по това, че Драко Малфой винаги имаше най-хубавите неща, семейството му сигурно беше затрупано с магьосническо злато. Представяше си как Малфой ходи наперено из голямата господарска къща. Нищо чудно тогава, че е изпратил семейния слуга да попречи на Хари да се върне в „Хогуортс“. Как можа така глупаво да се довери на Доби!

— Добре е, че все пак дойдохме да те вземем — каза Рон. — Разтревожих се, като не отговаряше на писмата ми. Отначало мислех, че Ерол е виновен…

— Кой е Ерол?

— Нашата сова. Много е стара. Случвало се е да припада от немощ, когато разнася писма. Тогава се опитах да взема назаем Хермес…

— Кого?

— Совата, която мама и татко купиха на Пърси, когато той стана префект — обясни Фред от предната седалка.

— Ама Пърси не ми я даде — продължи Рон. — Каза, че му трябвала.

— Пърси изобщо е някак особен това лято — посмръщи се Джордж. — Изпраща купища писма и непрекъснато седи заключен в стаята си… А пък то… прекалените работи… нали знаеш… Караш много на запад, Фред — добави той, като посочи компаса на таблото, и Фред изви волана.

— А баща ви знае ли, че сте взели колата? — попита Хари, макар че се досещаше какъв ще бъде отговорът.

— Ъъъ… не — отвърна Рон, — той е на работа тази вечер. Дано да успеем да я приберем в гаража, без мама да забележи, че сме летели с нея.

— Какво всъщност прави баща ти в Министерството на магията?

— Работи в най-скучния отдел — отвърна Рон. — Злоупотреба с мъгълски вещи.

— Каква злоупотреба?

— Абе това е, когато се омагьосат вещи на мъгъли и после се озоват пак в мъгълски магазин или дом. Например миналата година след смъртта на една стара вещица нейният чаен сервиз бил продаден на антикварен магазин. Купила го една мъгълка, занесла го у дома си и поканила на чай приятели. Било същински кошмар, та татко трябваше да работи извънредно седмици наред.

— Какво станало?

— Ами чайникът полудял и взел да пръска наоколо врял чай, а един от гостите бил закаран в болница с щипките за захар на носа. Татко направо обезумя, а в службата били само той и оня стар магьосник Пъркинс. Трябвало да правят какви ли не магии за забрава и разни други фокуси, та да потулят работата…

— Ама татко ти… тази кола…

Фред се разсмя:

— Охо, татко си пада по разни мъгълски машинки, бараката ни е пълна с тях! Той ги разглобява, прави им магии и си сглобява наново. Ако вземе да обискира къщата ни, сам ще трябва да се арестува. Мама направо изпада в ужас.

— Ей го шосето — съобщи Джордж, който се взираше през предното стъкло. — След десетина минути сме там… Тъкмо навреме, че вече се съмва…

По хоризонта на изток се виждаше бледорозово сияние.

Фред сниши колата и Хари различи тъмните правоъгълничета на нивите с групички дървета между тях.

— Малко встрани от селото сме — отбеляза Джордж. — Това е Отъри Сейнт Кечпоул.

Колата летеше все по-ниско и по-ниско. Между дърветата вече прозираше светлината на яркочервеното слънце.

— Приземяване! — обяви Фред, когато кацнаха с леко друсване.

Бяха се приземили до порутен гараж в малък двор и Хари за пръв път видя къщата на Рон.

Тя приличаше на някогашен грамаден каменен свинарник, но явно са били добавяни допълнителни стаи тук и там, докато се получат няколко етажа. Всичко бе някак толкова разкривено, сякаш се държеше само на магия („А може би си е точно така“ — помисли си Хари). Върху червения покрив бяха кацнали четири или пет комина. На килната табелка, забучена в земята при входа, беше написано „Хралупата“. Около входната врата имаше цяла камара високи гумени ботуши и един силно ръждясал котел. Няколко угоени кафяви пилета се разхождаха по двора.

— Не е кой знае какво — каза Рон.

— Великолепно е! — радваше се Хари, като си помисли за „Привит Драйв“.

Четиримата едновременно слязоха от колата.

— Сега се качваме горе съвсем тихичко — започна Фред — и чакаме мама да ни извика за закуска. Тогава ти, Рон, се втурваш надолу по стълбите и викаш: „Мамо, виж кой е дошъл през нощта!“ Тя толкова ще се радва да види Хари, та никой няма да усети, че сме карали колата.

— Точно така! — съгласи се Рон. — Идвай, Хари. Аз спя в една…

В следващата секунда лицето на Рон доби зеленикав цвят, а очите му бяха вперени към къщата. Другите трима веднага обърнаха погледи натам.

През двора крачеше госпожа Уизли, и то така, че разпръскваше пилците наоколо си. Беше удивително как една нисичка, закръглена и миловидна жена можеше да изглежда като саблезъб тигър.

— Ау! — тихо изрече Фред.

— Ужас! — каза Джордж.

Госпожа Уизли спря пред тях с ръце на хълбоците, местейки поглед от една виновна физиономия на друга. Носеше престилка на цветя, а от джоба й се подаваше магическа пръчка.

— Така значи… — каза тя.

— Добро утро, мамо! — каза Джордж колкото можеше по-бодро и възторжено.

— Случайно да се досещате, че се притесних? — попита госпожа Уизли със заплашителен шепот.

— Извинявай, мамо, ама нали виждаш, трябваше да…

И тримата синове на госпожа Уизли бяха по-високи от нея, но някак се снишиха, щом гневът й се стовари отгоре им.

— Празни легла! Няма бележка! Колата липсва… може да сте катастрофирали… обезумях от страх… ама вас изобщо не ви е грижа… никога, откакто се помня… Само чакайте да се върне баща ви! Как никога не сме имали такива грижи с Бил, или с Чарли, или с Пърси…

— Перфектният префект! — измърмори Фред.

— ПО-ДОБРЕ ДА БЕШЕ ВЗЕЛ ПРИМЕР ОТ НЕГО! — развика се госпожа Уизли, като мушкаше с пръст Фред в гърдите. — Ами ако бяхте умрели, ако ви бяха видели, ако баща ви беше загубил работата си заради вас…

Сигурно бяха минали часове, преди госпожа Уизли да прегракне от викане и да обърне внимание на Хари, който се беше поотдръпнал назад:

— Много се радвам да те видя, Хари, миличък! Влизай да закусиш.

Тя се обърна и тръгна към къщата, а Хари я последва, след като хвърли тревожен поглед към Рон и получи от него насърчително кимване.

Кухнята беше малка и пълна с какво ли не. В средата имаше дървена маса, изтъркана от употреба, а около нея — столове. Като седна на ръба на един от тях, Хари се заоглежда. Никога преди не бе влизал в къща на магьосници.

Часовникът на отсрещната стена имаше само една стрелка, без цифри. Вместо тях по края му пишеше „Време за чай“, „Време за хранене на кокошките“ или „Закъсняваш!“. По полицата над огнището бяха подредени в три реда книги със заглавия като „Как да си омагьосаме сирене“, „Чарът на сладкишите“ или „Едноминутни блюда — какво вълшебство!“. И ако не го лъжеха ушите, Хари току-що бе чул по радиото до кухненската мивка, че следва „Часът на омаята с популярната певица ясновидка Селестина Уорбек“.

Госпожа Уизли трополеше, приготвяйки закуската някак разсеяно, и хвърляше сърдити погледи към синовете си, докато обръщаше наденичките в тигана. От време на време си мърмореше нещо като „не знам какво сте си въобразявали…“ и „никога не бих допуснала…“

— Ти изобщо не си виновен, миличък — увери тя Хари, като изсипа осем-девет наденички в чинията му. — Ние с Артър също се тревожехме за теб. Тъкмо снощи си казахме, че ще отидем да те вземем, ако до петък Рон не получеше от теб отговор на писмото си. Но все пак… — и тя добави и три пържени яйца в чинията му — …да се лети с незаконна кола през почти половината територия на страната… Ами можеха да ви видят…

Тя небрежно махна с пръчката си към мивката и съдовете започнаха да се самоизмиват с леко потракване.

— Беше облачно, мамо! — обади се Фред.

— Не говори с пълна уста! — скара се майка му.

— Те го държаха гладен, мамо! — каза Джордж.

— Млъкни! — нареди госпожа Уизли, но изражението й малко поомекна, когато се залови да реже на Хари филийки и да ги маже с масло.

В този момент вниманието на всички бе привлечено от малка червенокоса фигурка в дълга нощничка, която се появи в кухнята, нададе лек писък и хукна обратно навън.

— Джини — прошепна Рон на Хари. — Сестра ми. Цяло лято говори за теб.

— Да, ще ти поиска и автограф, Хари — засмя се Фред, но улови погледа на майка си и се наведе над чинията, без да проговори повече.

Никой не отрони дума, преди и четирите чинии да се опразнят, което стана удивително бързо.

— Ама че съм уморен! — прозина се Фред, като остави най-сетне ножа и вилицата. — Ще ида да си легна…

— Нищо подобно! — сопна се майка му. — Сам си си виновен, че не си спал нощес. Сега ще вземеш да обезгномиш градината, че няма оправия с тая напаст.

— О, мамо…

— И вие двамата също — добави тя и погледна строго Рон и Фред. — А ти можеш да си лягаш — обърна се тя към Хари. — Не си ги карал да хвърчат с тая загубена кола.

Но Хари, който се чувстваше съвсем бодър, бързо предложи:

— Аз ще помагам на Рон. Никога не съм виждал как се обезгномява…

— Много си любезен, миличък, ама това е досадна работа — каза госпожа Уизли. — Е, да видим сега какво пише Локхарт по въпроса. — И свали от полицата една тежка книга.

Джордж изпъшка:

— Мамо, знаем как се обезгномява градина.

Хари погледна корицата на книгата в ръцете на госпожа Уизли. На нея от край до край бе написано с красиви златни букви „Гилдрой Локхарт: Наръчник за борба с домашните вредители“. От голямата снимка гледаше красив магьосник с вълниста руса коса и ведри сини очи. Както навсякъде в магическия свят, снимката се движеше: вълшебникът, който трябва да беше Гилдрой^[1] Локхарт, намигаше доста дръзко на всички. Госпожа Уизли му се усмихна широко.

— О, той е великолепен! — каза тя. — Познава всички домашни вредители и е написал чудесна книга…

— Мама го харесва — пошепна Фред, но така, че да го чуят всички.

— Я не ставай смешен, Фред — отвърна госпожа Уизли, а страните й поруменяха. — Е, щом знаете по-добре от Локхарт, вървете и се залавяйте за работа, ама тежко ви, ако после намеря и едно гномче в градината, като дойда да проверя.

Като се прозяваха и мърмореха, тримата Уизли се затътриха навън, а Хари тръгна по петите им. Градината беше просторна и изглеждаше точно както трябва — според Хари. Семейство Дърсли не биха я харесали, защото имаше много плевели, а тревата не беше косена. Край зидовете бяха израсли криви чворести дървета, от всяка леха бяха избуяли растения, каквито Хари не беше виждал преди, а голямото зелено езеро беше пълно с жаби.

— Знаеш ли, че и мъгълите имат гномчета в градините си — каза Хари на Рон, като прекосяваха поляната.

— Аха, виждал съм ги ония неща, дето им викат гномчета — отвърна Рон, сгънат на две с глава между божурите. — Приличат на някакъв дебел малък Дядо Коледа с въдица…

Чу се силен шум от боричкане и тътрене, божурите се разтресоха и Рон се изправи.

— Ето какво е гномче — каза той смръщен.

— Пусни ме! Пусни ме! — квичеше гномчето.

Изобщо не приличаше на Дядо Коледа. Беше дребно и жилаво, като от кожа, с голяма кръгла плешива глава, подобна на картоф. Рон го държеше с протегната ръка, а то риташе с грубите си крачета. Тогава Рон го хвана през глезените и го обърна надолу с главата.

— Сега се прави така — заобяснява той, като вдигна гномчето над главата си („Пусни ме!“) и започна да го върти в големи кръгове като ласо. Виждайки ужасеното лице на Хари, Рон добави: — Нищо им няма, просто трябва да бъдат толкова зашеметени, че да не намерят обратния път до дупките си.

Той пусна глезените на гномчето, то излетя на шест-седем метра във въздуха и тупна в полето зад плета.

— Слабо — обади се Фред. — Бас държа, че ще пратя моето отвъд оня дънер.

Хари бързо свикна да не съжалява гномчетата. Реши просто да пусне първото, което хвана, през плета. Ала гномчето, долавяйки неговата слабост, впи острите си като бръснач зъби в пръста на Хари, който с мъка го откопчи и после…

— Лелееее, Хари… ами това са почти петнайсет метра!

Въздухът скоро потъмня от летящи гномчета.

— Добре че са глуповати — каза Джордж, хванал пет-шест наведнъж. — Щом усетят, че ги разчистваме, юрват се всички на светло да видят какво става. Дори не са се научили досега от какво трябва да се крият.

Скоро гномчетата в полето заотстъпваха безредно на тълпи, привели тесните си раменца.

— Пак ще се върнат — каза Рон, докато ги гледаха как изчезват в горичката от другия край на полето. — Харесва им тук… Татко е твърде мек с тях — те го забавляват…

Точно в този момент входната врата тракна.

— Ето че се връща! — каза Джордж. — Татко си дойде!

Те хукнаха през градината и се прибраха вкъщи.

Господин Уизли се беше отпуснал на един кухненски стол, без очила и със затворени очи. Беше слаб и малко плешив, но колкото коса имаше, бе червена като на децата му. Носеше дълга зелена мантия, прашна и изхабена от много пътуване.

— Каква нощ! — мърмореше той, докато посегна опипом за чайника, щом всички седнаха около него. — Девет обиска. Девет! А старият Мъндънгус Флечър се опита да ми направи заклинание, докато бях с гръб към него.

Господин Уизли отпи дълга глътка и въздъхна.

— Откриха ли нещо, татко? — живо се поинтересува Фред.

— Аз намерих само няколко изчезващи ключа и един хапещ чайник — прозя се господин Уизли. — Имаше и други доста неприятни неща, но не бяха към моя отдел. Мортлейк беше отведен за разпит по повод някакви много странни порове „копои“, но добре че за това отговаря комисията по експериментална магия.

— Защо трябва ключовете да изчезват? — попита Джордж.

— За задявка с мъгълите — въздъхна господин Уизли. — Продаваш им ключове, които се смаляват до изчезване, и те изобщо не могат да ги намерят, като им потрябват… Много е трудно, разбира се, да се посочи виновникът, защото никой мъгъл няма да си признае, че ключовете му се смаляват, а ще настоява, че все ги губи. Добре че те за нищо на света няма да признаят, че има магия, дори тя да им вади очите… макар че направо няма да повярвате колко неща са се заели да омагьосват нашите…

— КАТО НАПРИМЕР КОЛИ!

Госпожа Уизли се бе появила с ръжен, който държеше като меч.

— К-к-какви коли, миличка Моли?

— Такива, Артър, коли — отвърна госпожа Уизли със святкащи очи. — Представи си как един магьосник си купува ръждясала стара кола и казва на жена си, че само иска да я разглоби да види как работи, а всъщност я омагьосва да лети.

Господин Уизли запримигва на парцали.

— Ами… да, мила, но все пак това не е нарушение на закона, при все че… е, по-правилно е да каже на жена си истината… А ако познаваш закона, в него има една вратичка, според която — стига да няма намерението действително да лети с тази кола — това, че тя по принцип може да…

— Артър Уизли, ти си оставил вратичката в закона, когато си го писал! — повиши тон госпожа Уизли. — За да можеш да си човъркаш ония мъгълски боклуци в бараката! И за твое сведение Хари пристигна тази сутрин с колата, с която ти изобщо нямаше намерение да летиш!

— Хари ли? — попита господин Уизли, недоумяващ. — Кой Хари?

Огледа се, видя Хари и скочи от стола си.

— О, небеса! Това ли е Хари Потър? Много се радвам да се запознаем! Рон ни е говорил толкова много за…

— Снощи твоите синове са летели с оная кола до къщата на Хари и обратно — развика се госпожа Уизли. — Какво ще кажеш за това, а?

— Ама наистина ли? — оживи се господин Уизли. — И добре ли се движеше? Всъщност… искам да кажа — запъна се той, като видя гневните искри в очите на госпожа Уизли, — че… че това е доста нередно, момчета… Много лошо сте постъпили…

— Да ги оставим, те ще се разберат — измърмори Рон на Хари, докато госпожа Уизли се издуваше като жаба. — Ела да ти покажа стаята си.

Те се измъкнаха от кухнята и тръгнаха надолу по тесен коридор до едно неравно стълбище, което водеше на зигзаг нагоре през къщата. На третата площадка бе открехната една врата. Хари зърна две светлокафяви очи, вперени в него, преди вратата да щракне затворена.

— Джини — обясни Рон. — Тя иначе не е така плаха, обикновено не можеш да й затвориш устата…

Изкачиха се още два етажа и стигнаха пред врата с олющена боя и малка табелка, на която пишеше „Стаята на Роналд“.

Хари влезе, като леко докосна с глава снишаващия се таван, и запримигва. Имаше чувството, че се намира в пещ: почти всичко в стаята на Рон беше яркооранжево — и покривката на леглото, и стените, дори таванът. Чак тогава Хари осъзна, че старите тапети са целите покрити плътно с плакати на седем вещици и магьосници, облечени в ярко-оранжеви мантии, яхнали дръжките на метли и размахали весело ръце.

— Това любимият ти отбор по куидич ли е?

— „Чъдли Кенънс^[2]“ — отвърна Рон и посочи оранжевата покривка на леглото с два гигантски черни инициала и едно летящо гюлле. — Девети в лигата!

Учебниците на Рон по магии бяха стоварени накуп в ъгъла до цяла камара комикси, като че ли все за „Приключенията на Мартин Мигс, Лудия мъгъл“. Магическата пръчка на Рон беше оставена до прозореца върху аквариум, пълен с попови лъжички, до който в едно петънце слънчева светлина дремеше дебелият сив плъх Скабърс.

Хари прекрачи през едно тесте саморазбъркващи се карти за игра на пода и погледна навън през малкия прозорец. Долу в полето забеляза банда гномчета да се промъкват едно по едно обратно през плета на двора. Чак тогава погледна Рон, който го наблюдаваше с известно нетърпение, сякаш чакаше за мнението му.

— Малко е тесничко тук — изпревари го Рон. — Не е като стаята ти там при мъгълите. А съм и точно под оня таласъм на тавана, който непрекъснато блъска по тръбите и пъшка…

Ала Хари се бе ухилил до уши, когато заяви:

— Това е най-хубавата къща, в която съм влизал!

Ушите на Рон пламнаха.