Серия
Хари Потър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Chamber Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 325 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ. 2001. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: [от англ.] Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Chamber Secrets, by J. K. ROWLING (1998)]. Формат: 23 см. С твърда корица. Страници: 295. Цена: 9.00 лв. ISBN: 954-446-491-3.


ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
НАСЛЕДНИКА НА СЛИДЕРИН

Стоеше на прага на много дълга и слабоосветена стая. Високи каменни колони, опасани с още много оплетени релефни змии, поддържаха тавана, който се губеше някъде горе в мрака. Колоните хвърляха дълги черни сенки през зеленикавия сумрак, изпълващ помещението.

Със силно разтуптяно сърце Хари стоеше и се ослушваше в ледената тишина. Дали базилискът не го дебнеше от сянката на някой ъгъл, или пък зад някоя колона? А къде можеше да е Джини?

Хари извади магическата си пръчка и тръгна между колоните. Всяка негова предпазлива стъпка отекваше силно между мрачните стени. Той държеше очите си присвити, готов да ги затвори при най-слабия признак за движение. Змиите сякаш го следяха с хлътналите си очни ями. От време на време му се привиждаше, че някоя от тях мръдва, и стомахът му се свиваше.

Когато най-сетне стигна до последната двойка колони, забеляза статуя, висока колкото Стаята, която се издигаше пред задната стена.

Хари вдигна глава да види по-добре огромното лице горе. Древното изображение приличаше на старец или на маймуна, с дълга рядка брада, която стигаше почти до края на надиплена магьосническа мантия, под която се виждаха две огромни сиви ходила върху гладкия под на Стаята. Между тях със захлупено по очи лице се бе свила дребна фигурка с черна мантия и огненочервена коса.

— Джини! — прошепна Хари, изтича до нея и се смъкна на колене. — Джини! Не си мъртва! Нали не си мъртва?

Той захвърли пръчката си, грабна Джини за раменете и я обърна. Лицето й беше бяло като мрамор и точно толкова студено, но очите й бяха затворени, което значеше, че не бе вкаменена. Тогава сигурно беше…

— Джини, моля те, събуди се! — трескаво шепнеше Хари и я разтърсваше.

Главата на Джини безнадеждно се люшкаше ту на едната, ту на другата страна.

— Няма да се събуди — обади се тих глас.

Хари скочи на крака и се обърна. Високо чернокосо момче се бе облегнало на най-близката колона и го наблюдаваше. Очертанията на тялото му бяха странно мъгляви, сякаш Хари го гледаше през запотен прозорец. Но веднага го позна.

— Том… Том Риддъл?

Риддъл кимна, без да отмества очи от лицето на Хари.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се събуди? — отчаяно попита Хари. — Тя не е… нали не е…

— Все още е жива — отвърна Риддъл. — Почти…

Хари го погледна с недоумение. Том Риддъл бе учил в „Хогуортс“ преди петдесет години, а ето че стоеше сега там, огрян от странна разсеяна светлина, не по-голям от шестнайсетгодишен.

— Ти призрак ли си? — колебливо попита Хари.

— Спомен — кротко отвърна Риддъл. — Запазен в един дневник цели петдесет години.

Той посочи към пода между гигантските палци на статуята. Там лежеше разтворен малкият черен дневник, който Хари бе намерил в тоалетната на Стенещата Миртъл. За секунда Хари се почуди как ли се е озовал там, но сега имаше да мисли за по-важни неща.

— Том, помогни ми — каза Хари и повдигна пак главата на Джини. — Трябва да я махнем оттук. Има един базилиск… не знам точно къде е, но може да се появи всеки момент. Моля те, помогни ми…

Риддъл не помръдна. На Хари му изби пот по челото, докато успее с мъка да повдигне Джини поне малко, и се наведе да си вземе магическата пръчка.

Но пръчката я нямаше.

— Видя ли някъде…

Той вдигна очи. Риддъл продължаваше да го наблюдава и да върти… пръчката на Хари между дългите си пръсти.

— Благодаря! — каза Хари и протегна ръка да си я вземе.

Усмивка изви ъгълчетата на устата на Риддъл. Той не отместваше поглед от Хари и подмяташе небрежно пръчката му.

— Слушай — настояваше Хари, а коленете му се подгъваха под тежестта на отпуснатото тяло на Джини, — трябва да се махаме. Ако дойде базилискът…

— Няма да дойде, докато не бъде повикан — спокойно отвърна Риддъл.

Хари положи Джини обратно на пода, тъй като не можеше да я държи повече.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Хайде, дай ми пръчката, че може да ми потрябва.

Усмивката на Риддъл се разля по цялото му лице.

— Няма да ти трябва — отвърна той.

Хари го погледна втрещен.

— Какво значи това? Как така…

— Отдавна чакам този момент, Хари Потър — започна Риддъл. — Удобен случай да те видя, да говоря с теб.

— Виж какво — каза Хари, губейки търпение. — Не е сега моментът. Ние сме в Стаята на тайните. Друг път ще говорим.

— Сега ще разговаряме — каза Риддъл, все още широко ухилен, и пъхна пръчката на Хари в джоба си.

Хари впери очи в него. Нещо странно ставаше тук.

— Какво се е случило с Джини? — попита той бавно.

— Е, това е интересен въпрос — каза Риддъл доволен. — И една доста дълга история. Истинската причина Джини Уизли да стигне дотук е, че отвори сърцето си и разкри всичките си тайни пред един невидим непознат.

— За какво говориш? — попита Хари.

— За дневника — отвърна Том Риддъл. — За моя дневник. Малката Джини пишеше в него месеци наред и споделяше с мен дребните си жалки тревоги и несгоди — как я дразнели братята й, как трябвало да отиде на училище с мантии и книги, купени на старо… — Очите на Риддъл присветнаха. — …как не се и надявала прочутият, добър и велик Хари Потър да я хареса…

През цялото време, докато говореше, Риддъл не отместваше от лицето на Хари погледа си, в който имаше нещо почти кръвожадно.

— Много е досадно да слушаш за глупавите дребни грижи на единайсетгодишно момиче — продължи той. — Но аз бях търпелив. Отговарях й, проявявах съчувствие, бях мил и любезен. Джини направо ме заобича. „Никой не ме е разбирал така добре, както ти, Том… Толкова съм доволна, че мога да се доверя на този дневник… Като че ли имам приятел, когото мога да си нося в джоба…“

Риддъл се изсмя високо и ледено, което никак не му отиваше. Космите по тила на Хари настръхнаха.

— Ако мога така да се изразя, Хари, винаги съм успявал да омая хората, които ми трябват. И така, Джини изля душата си пред мен и се оказа, че душата й е точно такава, каквато ми бе нужна. Аз ставах все по-силен, хранейки се от нейните най-дълбоки страхове, от най-тъмните й тайни. Аз ставах все по-могъщ, много по-могъщ от малката госпожица Уизли. Могъщ дотолкова, че да започна лека-полека да подхранвам госпожица Уизли с някои от моите тайни, да преливам в нея по малко и от моята душа…

— За какво ми говориш? — попита Хари с пресъхнали устни.

— Още ли не се досещаш, Хари Потър? — каза меко Риддъл. — Джини Уизли отвори Стаята на тайните. Тя удуши училищните петли и надраска заплашителни послания по стените. Тя насъска змията на Слидерин срещу четиримата мътнороди и котката на Филч.

— Не… — прошепна Хари.

— Да — спокойно възрази Риддъл. — Разбира се, в началото тя не знаеше какво прави. Това бе много забавно. Да беше видял само нейните записки в дневника… Те ставаха все по-интересни… Скъпи Том — повтаряше думите й той, наблюдавайки ужасеното лице на Хари, — струва ми се, че губя паметта си. Навсякъде по дрехите ми има перушина, но аз не знам откъде се е взела. Скъпи Том, не мога да си спомня какво правих в нощта на Вси светии, а една котка е била нападната и аз бях цялата изцапана с боя. Скъпи Том, Пърси все ми повтаря, че съм бледа и не приличам на себе си. Мисля, че той ме подозира… Днес имаше ново нападение, а аз не се сещам къде съм била. Том, какво ще правя? Боя се, че полудявам… Мисля, че аз съм тази, която напада всички. Том!

Хари бе стиснал юмруците си така, че ноктите му се забиваха в дланите.

— На глупавата малка Джини й отне доста време, докато разбере, че не трябва да се доверява на дневника — каза Риддъл. — Накрая тя взе да става подозрителна и опита да се отърве от него. И тогава се намеси ти, Хари. Ти го намери и с това ме направи безкрайно щастлив. От всички хора, които биха могли да попаднат на него, точно ти го откри — човекът, когото най-много исках да срещна…

— И защо толкова си искал да ме срещнеш? — попита Хари с гняв, който се надигаше все по-силно у него и му струваше доста усилия да запази гласа си спокоен.

— Ами виждаш ли, Джини ми разказа всичко за теб, Хари — каза Риддъл. — Цялата ти забележителна история. — Погледът му се плъзна по мълниевидния белег на челото на Хари и изражението на лицето му стана по-настървено. — Разбрах, че трябва да науча повече за теб, да говоря с теб, да се срещна с теб, ако имам такава възможност. И така аз реших да ти разкажа за моето прочуто залавяне на оня голям малоумник Хагрид, за да спечеля доверието ти.

— Хагрид ми е приятел — каза Хари, а гласът му започна леко да трепери. — А ти го натопи, нали? Мислех, че си допуснал грешка, но…

Риддъл отново се изсмя гръмогласно.

— Въпросът беше дали ще повярват на мен, или на Хагрид, Хари. И можеш да си представиш, предполагам, как го възприе старият Армандо Дипит. От една страна, Том Риддъл, беден, без родители, но умен и толкова храбър, училищен префект, образцов ученик, и от друга — грамадният непохватен Хагрид, който всяка седмица си навлича някаква беля, опитва се да отглежда малки върколачета под леглото или се промъква в Забранената гора да се бори с тролове. Ще ти призная обаче, че дори и аз останах изненадан колко добре проработи планът. Мислех си, все някой ще се сети, че няма как Хагрид да е Наследника на Слидерин. На мен самия ми отне цели пет години да открия всичко възможно за Стаята на тайните и да намеря тайния вход… Нима Хагрид би имал мозъка или силата да се справи с това!? Единствено учителят по трансфигурация Дъмбълдор вярваше, че Хагрид е невинен. Той убеди Дипит да остави Хагрид и да го обучи за пазач на дивеча. Да, предполагам, че Дъмбълдор дори се е сетил. Май никога не ме е харесвал колкото другите учители…

— Обзалагам се, че той е бил напълно наясно що за човек си — каза Хари, стиснал зъби.

— Да, наистина ме наблюдаваше прекалено отблизо, след като Хагрид беше изгонен — небрежно каза Риддъл. — Знаех, че би било опасно да отворя Стаята отново, докато съм все още в училище, но и нямаше да похабя ония дълги години, в които я бях търсил. Реших да оставя дневник, върху чиито страници да съхраня себе си на шестнайсет години, така че някой ден, ако имам късмет, да мога да поведа другиго по моите стъпки и да завърша благородното дело на Салазар Слидерин.

— Е, още не си го завършил — победоносно каза Хари. — Този път никой не умря, дори и котката. След няколко часа отварата от мандрагора ще бъде готова и всички вкаменени отново ще се съживят.

— Не ти ли казах — тихо рече Риддъл, — че вече не ме влече да убивам мътнороди? От няколко месеца насам моята нова цел си ти…

Хари впери поглед в него.

— Представи си колко се ядосах, когато при следващото отваряне на моя дневник ми пишеше пак Джини, а не ти. Видяла те с дневника, разбираш ли, и се паникьосала. Ами ако откриеш как да работиш с него и аз ти повторя всичките нейни тайни? Ами ако — още по-лошо — ти кажех кой е удушавал петлите? Затова малкото глупаво хлапе издебнало да няма никой в спалнята ти и си го взело обратно. Само че аз знаех вече как да постъпя. Ясно ми беше, че си тръгнал по следите на Наследника на Слидерин. От всичко, което Джини ми беше казала за теб, аз знаех, че ще предприемеш дори невъзможни неща, за да разрешиш загадката. И особено ако някой от твоите най-добри приятели бъде нападнат. При това Джини ми бе казала, че цялото училище приказвало как можеш да говориш змийски… Затова я накарах да напише прощалните думи на стената и да дойде долу да чака. Тя се съпротивяваше, плачеше и стана крайно досадна. Но в нея не е останал вече кой знае колко живот — тя вложи твърде много в дневника, в самия мен. То бе достатъчно да напусна най-сетне страниците му. Аз те чакам да се появиш още откакто слязохме тук. Знаех, че ще дойдеш. Имам да те питам за много неща, Хари Потър…

— Като например? — попита Хари, все още със свити юмруци.

— Ами… — започна Риддъл, лукаво усмихнат — как така едно бебе без особени магически дарби успява да надвие най-големия магьосник за всички времена? Как успя да се отървеш само с един белег, а мощта на Лорд Волдемор бе сломена?

В злите му очи се бе появило странно червено пламъче.

— Защо те интересува как съм се спасил? — бавно запита Хари. — Та Волдемор е бил много след теб!

— Волдемор — меко започна Риддъл — е моето минало, настояще и бъдеще, Хари Потър…

Той измъкна пръчката на Хари от джоба си и взе да пише с нея във въздуха, където се появиха блещукащи думи:

ТОМ МЕРСВОЛУКО РИДДЪЛ

После размаха пръчката и буквите от името му се пренаредиха:

ТУК СЪМ И ЛОРД ВОЛДЕМОР

— Виждаш ли? — сниши той глас. — Аз вече съм използвал това име в „Хогуортс“, но разбира се, само с най-близките си приятели. Да не мислиш, че вечно щях да минавам под мръсното мъгълско име на своя баща? Аз, в чиито вени тече кръвта на самия Салазар Слидерин по майчина линия? Аз да живея с името на един най-обикновен глупав мъгъл, който ме е зарязал още преди да се родя само защото установил, че жена му е магьосница? Не, Хари! Измислих си ново име — име, което знаех, че в магьосническия свят ще се боят да го споменават, когато вече ще съм станал най-големият магьосник на света!

Мозъкът на Хари като че ли беше блокирал. Той безмълвно гледаше Риддъл, момчето сираче, израснало, за да убие родителите на Хари, както и мнозина други… Накрая с усилие заговори:

— Не, не си — каза той с тих глас, пълен с омраза.

— Не съм какво? — сопна се Риддъл.

— Не си най-великият магьосник на света — каза Хари, дишайки учестено. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но най-великият магьосник на света е Албус Дъмбълдор. Така казват всички. Дори когато си бил силен, не си посмял да вземеш властта в „Хогуортс“. Дъмбълдор е разбрал много добре що за птица си още в училище. И сега се плашиш от него, където и да се криеш напоследък.

Усмивката по лицето на Риддъл се изкриви в грозна гримаса.

— Дъмбълдор бе изгонен от замъка само при спомена за мен — просъска той.

— Той изобщо не е изгонен, както си мислиш — възрази му Хари.

Говореше, разбира се, съвсем произволно, само за да сплаши Риддъл, но му се щеше сам да си повярва, напук на здравия разум.

Том отвори уста и застина така.

Отнякъде долиташе музика. Риддъл хукна напосоки да огледа празната стая. Музиката звучеше все по-силно. Тя беше ефирна, всепроникваща, неземна… Хари усети как косата му се изправя и сърцето му започва да бие, сякаш се е уголемило двойно. А когато звуците станаха толкова оглушителни, че Хари почувства как вибрират в гърдите му, в горния край на най-близката колона избухнаха пламъци.

Оттам се появи пурпурночервена птица с размерите на лебед, която изпращаше своите странни звуци към сводестия таван. Тя имаше блестяща златна опашка, дълга като на паун, и лъскави златни нокти, в които носеше някаква дрипа.

Само след секунда птицата се устреми право към Хари, пусна опърпаното нещо точно в краката му и кацна тежко на рамото му. Докато птицата прибираше огромните си криле, Хари погледна нагоре и видя, че тя има дълга остра златна човка и черни очи като мъниста.

Птицата спря да пее. Притихнала и топла, тя седеше опряна до бузата на Хари и гледаше право в Риддъл.

— Това е феникс… — пророни Риддъл, отвръщайки злобно на погледа й.

— Фоукс? — прошепна Хари, поемайки си въздух, и усети как златните нокти на птицата леко стискат рамото му.

— А това… — каза Риддъл, насочил поглед към опърпаното нещо, което Фоукс пусна, — е старата училищна Разпределителна шапка.

Така беше. Цялата в кръпки, разнищена и мръсна, шапката лежеше неподвижно в краката на Хари.

Риддъл пак започна да се смее. Смехът му бе толкова силен, че тъмната стая закънтя, като че десет риддъловци се смееха едновременно.

— Това ли изпраща Дъмбълдор на своя защитник — пееща птица и стара шапка? Чувстваш ли се по-храбър, Хари Потър? Чувстваш ли се в безопасност?

Хари не отговори. Дори да не виждаше кой знае каква полза от Фоукс или шапката, поне вече не беше сам и зачака с нарастваща смелост Риддъл да спре да се хили.

— Да се залавяме за работа, Хари — каза Риддъл, все още широко ухилен. — Срещали сме се два пъти — в твоето минало и в моето бъдеще. И на два пъти не успях да те убия. Как изобщо оцеля, а? Разкажи ми всичко. Колкото по-дълго разказваш, толкова по-дълго ще живееш — подкани го той почти загрижено.

Хари бързо пресмяташе наум шансовете си. Риддъл държеше магическата му пръчка, а самият Хари имаше Фоукс и Разпределителната шапка, но и двете не можеха да му помогнат в бой. С една дума — работата стана лоша! Но колкото по-дълго стоеше там Риддъл, толкова по-малко живот оставаше на Джини… А междувременно, както изведнъж забеляза Хари, очертанията на Риддъл ставаха все по-ясни и плътни. Ако трябваше да се бият двамата, по-добре беше това да се случи веднага.

— Не се знае защо си загубил мощта си, когато си ме нападнал — рязко му отвърна Хари. — Самият аз не знам, но знам защо не си успял да ме убиеш. Защото майка ми е умряла, за да ме спаси. Моята обикновена майка с мъгълско потекло — продължи той, тресейки се вече от едва потискан гняв. — Тя ти е попречила да ме убиеш. А аз видях истинската ти същност, видях я миналата година. Ти си една развалина. Ти едва си жив. Ето докъде те докара цялата твоя мощ. Ти се криеш. Ти си грозен, ти се разлагаш!

Лицето на Риддъл се изкриви и после се разплу в зловеща усмивка.

— Значи така. Майка ти умряла, за да те спаси. Да, това е силно противодействаща магия. Сега разбирам — у теб всъщност няма нищо особено. Аз пък се чудех… Защото между нас двамата, Хари Потър, има много странна прилика. Дори и ти не може да не си я забелязал. И двамата сме със смесена кръв, сираци, отгледани от мъгъли. Може би единствените двама, говорещи змийски в „Хогуортс“ след великия Слидерин. Ние си приличаме дори и на външен вид… Но в края на краищата само щастливата случайност те е спасила от мен. Ето това исках да разбера.

Хари стоеше напрегнат и чакаше Риддъл да вдигне магическата пръчка, но разкривената усмивка на Том се разтегляше още повече.

— А сега, Хари, ще ти предам един малък урок. Нека да поставим мощта на Лорд Волдемор, наследник на Салазар Слидерин, срещу Хари Потър и най-добрите оръжия, които Дъмбълдор е в състояние да му даде.

Той хвърли подигравателен поглед към Фоукс и шапката и се отдалечи. Със сковани от страх крака Хари гледаше как Риддъл спря между колоните и погледна към каменното лице на Слидерин, високо горе в полумрака. Том отвори широко уста и просъска нещо, но Хари разбра какво изричаше.

— Говори ми, Слидерин, най-великия от четворката на „Хогуортс“!

Хари се завъртя да погледне към статуята, а на раменете му се поклащаше Фоукс. Гигантското каменно лице на Слидерин се раздвижи. Примрял от ужас, Хари видя как устата се отваря все по-широко и по-широко, докато се образува голяма черна дупка.

Там вътре, в устата на статуята, нещо се размърда. Нещо изпълзяваше от нея…

Хари заотстъпва назад, докато гърбът му опря в тъмната стена на стаята. Той зажумя и усети как Фоукс закачи с крило бузата му, излитайки. На Хари му се щеше да изкрещи „Не ме оставяй!“, но какви ли шансове имаше фениксът срещу Повелителя на змиите?

Нещо грамадно тупна върху каменния под на стаята и Хари усети как то се разтресе. Той знаеше какво става, чувстваше го, почти виждаше как гигантската змия се изнизва от устата на Слидерин. После чу съскащия глас на Риддъл:

— Убий го!

Базилискът се движеше към Хари и той чуваше как тежкото тяло бавно се плъзга по прашния под. Като стискаше здраво очи, Хари хукна, лутайки се насам-натам, разперил ръце да опипва пътя си. Риддъл продължаваше да се смее…

Хари се препъна, строполи се на пода и усети в устата си вкуса на кръв. Змията беше само на около метър от него и се чуваше как приближава.

Тогава точно над главата му нещо изтрещя и изсвистя и силен удар залепи Хари за стената. Докато чакаше остри зъби да пронижат тялото му, той чу ново яростно съскане и нещо се замята бясно между колоните.

Повече не можеше да жуми. Той едва-едва отвори очи — колкото да види през миглите си какво става.

Огромната змия, ярко отровнозелена, дебела колкото стъбло на дъб, се бе вдигнала високо във въздуха и огромната й плоска глава се люшкаше като пияна между колоните. Разтреперан и готов да затвори очи, щом тя се обърне, Хари забеляза какво бе отвлякло вниманието на влечугото.

Фоукс кръжеше около главата на змията, а базилискът щракаше бясно със зъбите си, дълги и тънки като саби.

Фоукс се гмурна надолу. Дългата му златна човка изчезна и изведнъж подът бе опръскан с тъмна кръв. Опашката на змията се удари в пода почти до Хари и преди той да успее да затвори очи, влечугото се извърна. Хари го погледна право в лицето и видя, че очите му — големи, изпъкнали и жълти — бяха прободени от феникса. Кръвта струеше по пода, а змията плюеше в агония.

— Не! — чу Хари крясъка на Риддъл. — Остави птицата! Остави птицата! Момчето е зад теб! Не го ли подушваш!? Убий него!

Ослепената змия се люшкаше объркана, но все още смъртоносна. Фоукс кръжеше около главата й и продължаваше да издава тайнствените си звуци, докато кълвеше напосоки люспестата глава на влечугото.

— Помогнете ми, помогнете ми! — трескаво шепнеше Хари. — Някой, който и да е!

Опашката на змията пак заудря по пода. Хари се дръпна да я избегне и нещо меко го удари по лицето.

Базилискът бе запратил шапката в ръцете на Хари. Той се вкопчи в нея. Това бе последното, което му оставаше, единственият му шанс. Сложи я на главата си и се метна на пода, докато змийската опашка отново се размаха над него.

— Помогнете… помогнете… — мислеше Хари, стиснал плътно очи под шапката. — Моля, помогнете ми!

Не чу никакъв глас в отговор. Само шапката се сви, сякаш невидима ръка я стегна силно. Нещо твърдо и тежко се стовари върху главата на Хари и едва не го зашемети. Сякаш заваляха звезди пред очите му. Той хвана шапката за върха, за да я измъкне, и усети нещо дълго и твърдо под нея.

Лъскав сребърен меч се бе появил под шапката, а на дръжката му блестяха рубини колкото яйца.

— Убий момчето! Остави птицата! Момчето е зад теб! Души… Помириши го!

Хари бе скочил на крака в готовност. Главата на влечугото увисваше, тялото му се гърчеше, удряйки стълбовете, докато се обърне с лице към него. Хари видя дълбоките кървави очни гнезда, видя и устата, широко отворена, толкова широко, че можеше да го глътне целия, оголваща зъби, дълги колкото меча му, тънки, блестящи, отровни…

Влечугото се мяташе слепешката. Хари се дръпна и то се удари в стената. После се стрелна отново и раздвоеният му език шибна отстрани Хари. Момчето вдигна меча, стискайки го с две ръце.

Базилискът се втурна напред и този път намери целта си.

Хари събра цялата си сила и заби меча до дръжката в небцето на змията.

Но докато рукналата топла кръв капеше по ръцете му, той усети пареща болка точно над лакътя си. Един дълъг отровен зъб се впиваше все по-дълбоко в ръката му и се разцепи, щом базилискът се преметна и рухна на пода, потръпвайки.

Хари се свлече по стената. Той сграбчи зъба, който изпускаше отрова в тялото му, и го изтръгна от ръката си. Знаеше обаче, че вече е твърде късно. Изгарящата болка от раната се разпростираше бавно и необратимо из цялото му тяло. А когато захвърли зъба и забеляза как по дрехите му избива кръв, погледът му се замъгли. Стаята чезнеше в някаква мътна вихрушка.

Изведнъж пред очите на Хари мина пурпурночервено петно и той чу леко потракване на нокти зад гърба си.

— Фоукс! — с мъка промълви Хари. — Ти беше блестящ, Фоукс…

Той усети как птицата положи красивата си глава точно там, където змийският зъб бе пробол тялото му.

Отекнаха стъпки и една черна сянка се появи пред него.

— Ти си мъртъв, Хари Потър — прозвуча над главата му гласът на Риддъл. — Мъртъв. Дори птицата на Дъмбълдор го знае. Не я ли виждаш какво прави? Тя плаче.

Хари примигна. Главата на Фоукс ту изплуваше, ту изчезваше пред погледа му. Гъсти перлени сълзи се стичаха по лъскавата му перушина.

— Ще стоя тук да гледам как умираш, Хари Потър. Може да не се притесняваш, за никъде не бързам.

Хари усети сънливост. Струваше му се, че всичко около него се върти.

— Така свърши прочутият Хари Потър — чу като отдалеч гласа на Риддъл. — Сам в Стаята на тайните, забравен от приятелите си, победен най-накрая от Черния лорд, когото така неразумно бе предизвикал. Скоро ще си при твоята майка с мъгълска кръв, Хари… Тя ти спечели дванайсет години живот назаем… Но Лорд Волдемор най-сетне те спипа, както и ти знаеше, че ще стане.

„Ако това е да умираш — мислеше си Хари, — не е чак толкова зле.“ Дори болката го напускаше…

Но наистина ли умираше? Вместо все повече да се замъглява, Стаята отново придобиваше ясни очертания. Хари леко разтърси глава и видя Фоукс все още с глава на ръката му. Перлено петно от сълзи блещукаше навсякъде около раната… само че рана вече нямаше.

— Махни се, птицо! — провикна се изведнъж Риддъл. — Махни се от него. Казах, махни се!

Хари вдигна глава. Риддъл бе насочил пръчката на Хари към Фоукс, чу се изтрещяване като от изстрел и Фоукс отлетя като златистопурпурен вихър.

— Сълзите на феникса… — каза тихо Риддъл, гледайки ръката на Хари. — Разбира се… изцеряващата им сила… Бях забравил…

Той погледна Хари в лицето.

— Но това вече няма значение. Всъщност така дори повече ми харесва. Само ние двамата, Хари Потър… ти и аз…

Той вдигна пръчката.

Тогава, пърхайки с криле, Фоукс отново прелетя над Хари и нещо падна в скута му. Това беше дневникът.

За части от секундата Хари и Риддъл, който още държеше вдигната пръчката, се взряха в него. После, без дори да се замисля, без да осъзнава какво върши, сякаш бе очаквал този миг и през цялото време бе знаел какво трябва да направи, Хари грабна от пода до себе си зъба на базилиска и го заби право в сърцето на книгата.

Разнесе се дълъг ужасяващ пронизителен писък. От дневника бликнаха струи мастило, които потекоха по ръцете на Хари и се разляха по пода. Риддъл се гърчеше и извиваше, пищеше и размахваше ръце и тогава…

Той изчезна. Пръчката на Хари падна и изтрополи на пода. И настана тишина… Нарушаваше я само монотонното кап-кап на мастилото, което все още се отцеждаше от дневника. Отровата на базилиска бе прогорила голяма свистяща дупка в него.

Треперейки от главата до петите, Хари се опита да се изправи. Главата му се въртеше, сякаш бе пропътувал километри с летежната пудра. Полека-лека той прибра пръчката и шапката и с едно рязко движение извади блестящия меч от устата на базилиска.

Тогава дочу слабо стенание от дъното на Стаята. Джини се размърда. Докато Хари стигна до нея, вече беше седнала. Съвсем объркана, тя местеше поглед от огромния силует на мъртвия базилиск, през Хари и пропитите му с кръв одежди към дневника в ръката му. От гърдите й се изтръгна дълбока, разтърсваща въздишка и сълзи потекоха по лицето й.

— Хари… О, Хари… Опитах се да ти обясня тогава на з-закуската, но не можех да го кажа пред Пърси. Бях аз, Хари… ама аз… Кълна се — не исках… Риддъл ме накара… той ме надви и… Как успя да убиеш това… това нещо? К-къде е Риддъл? Спомням си само как той излезе от дневника…

— Всичко е наред — каза Хари и й показа дневника с дупката от змийския зъб. — С Риддъл е свършено. Виж там! Край с него и с базилиска! Хайде, Джини, да се махаме оттук…

— Ще ме изключат от училище — изхлипа Джини, докато Хари непохватно й помагаше да се изправи на крака. — Т-така съм си мечтала да уча в „Хогуортс“, още откакто Бил постъпи тук, а сега трябва да напусна и… к-какво ли ще кажат мама и татко?

Фоукс ги чакаше, кръжейки при входа на Стаята. Хари подканяше Джини да побърза, те прекрачиха над останките на мъртвия базилиск, минаха през ечащия мрак и се озоваха отново в тунела. Хари чу как каменните врати се затвориха зад тях с леко свистене.

Бяха вървели няколко минути по тъмния тунел, когато до ушите на Хари достигна далечен звук от местене на камъни.

— Рон! — извика Хари, ускорявайки ход. — Джини е добре! Тя е с мен!

Той чу сподавения радостен възглас на Рон. Двамата с Джини направиха още един завой, следвайки извивките на тунела, и ето че пред тях се появи възторженото лице на Рон, подаващо се от една доста голяма дупка, която той бе успял да направи в свлачището от скални късове.

— Джини! — Рон протегна ръка през дупката, за да я изтегли оттам. — Ти си жива! Не мога да повярвам! Какво се случи?

Той се опита да я прегърне, но Джини се отдръпна, хлипайки.

— Ти наистина си добре, Джини — каза Рон с грейнала усмивка. — Всичко свърши… А откъде се появи тази птица?

Фоукс се промуши през дупката веднага след Джини.

— Тя е на Дъмбълдор — обясни Хари, докато се измъкваше.

— А как се сдоби с тоя меч — попита Рон, гледайки с почуда бляскавото оръжие в ръката на Хари.

— Ще ти обясня, когато се измъкнем оттук — отговори му той, поглеждайки скришом към Джини.

— Ама…

— По-късно — бързо го прекъсна Хари. Не смяташе, че е подходящо да обяснява на Рон кой е отворил Стаята на тайните, особено в присъствието на Джини. — Къде е Локхарт?

— Там отзад — каза Рон, като се усмихна и кимна с глава напред в тунела по посока на тръбата. — Той никак не е добре. Ела и се увери сам.

Водени от Фоукс, чиито големи пурпурночервени криле излъчваха меко златисто сияние в мрака, те изминаха целия път през тунела обратно към гърлото на тръбата. Гилдрой Локхарт седеше точно там и безгрижно бръщолевеше нещо сам на себе си.

— Изгубил е паметта си — каза Рон. — Магията за забрава подейства обратно — порази него вместо нас. Той няма никаква представа кой е, къде се намира и кои сме ние. Казах му да дойде и да чака тук. Опасен е за самия себе си.

Локхарт добронамерено се вторачи в тях.

— Здравейте! — каза той. — Доста странно местенце, не мислите ли? Вие тук ли живеете?

— Не — отговори Рон, повдигайки вежди и правейки знак на Хари.

Хари се наведе и погледна нагоре в дългата тъмна тръба.

— Досещаш ли се как ще се измъкнем нагоре през това? — попита го Рон.

Рон поклати глава, но фениксът се спусна към Хари и запърха с криле точно пред него, а кръглите му мънистени очи светеха в тъмното. Птицата му махаше с дългите златни пера на опашката си. Хари го гледаше леко озадачен.

— Той май ти прави знак да го хванеш… — каза Рон колебливо. — Но ти си прекалено тежък, за да може една птица да те изнесе нагоре.

— Фоукс не е обикновена птица — каза Хари. Той бързо се обърна към останалите. — Трябва да се хванем един за друг. Джини, дръж се за ръката на Рон. Професор Локхарт…

— За вас става дума — остро му каза Рон.

— Хванете другата ръка на Джини!

Хари втъкна меча и шапката под колана си, Рон се хвана за краищата на одеждите на Хари, който пък се протегна и сграбчи странно нажежените пера на опашката на Фоукс.

Особена лекота се разля по цялото му тяло, чу се шумолене на криле и те вече летяха нагоре през тръбата. Хари чуваше как някъде под него Локхарт си мърмореше: „Изумително! Изумително! Това е съвсем като магия!“ Хладният въздух рошеше косата на Хари и той още се наслаждаваше на полета, когато всичко свърши — четиримата се озоваха върху влажния под на етажа на Стенещата Миртъл. Докато Локхарт оправяше шапката си, мивката, която се свързваше с тръбата, бавно се върна на предишното си място.

Миртъл се вторачи в тях.

— Ти си жив! — учудено каза тя на Хари.

— Не бъди толкова разочарована — мрачно отвърна той, почиствайки очилата си от петната кръв и слуз.

— Ами… Аз просто си мислех… Ако беше мъртъв, щях да те поканя да си поделим моята тоалетна — каза Миртъл и посребря от смущение.

— Бррр! — каза Рон, като излязоха от тоалетната в мрачния пуст коридор. — Хари, смятам, че Миртъл се е влюбила в теб! Имаш си съперница, Джини!

По лицето на Джини все още тихо се стичаха сълзи.

— Накъде сега? — попита Рон, оглеждайки се тревожно. Хари даде знак. Фоукс показваше пътя, разпръсвайки златисто сияние по целия коридор. Те поеха след него и след известно време се озоваха пред кабинета на професор Макгонъгол.

Хари почука и отвори вратата.