Джоан Роулинг
Хари Потър и стаята на тайните (13)

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
ПОТАЙНИЯТ ДНЕВНИК

Хърмаяни остана в болничното крило няколко седмици. Когато учениците се върнаха от коледната ваканция, плъзнаха всякакви слухове за нейното изчезване, понеже всички мислеха, че е била нападната. Толкова много ученици се изредиха през болничното крило, опитвайки се да я зърнат, че се наложи Мадам Помфри да опъне завеси около леглото на Хърмаяни, за да й спести срама да я видят с окосмено лице. Хари и Рон я посещаваха всяка вечер. Като започнаха занятията от новия срок, редовно й носеха домашните.

— Ако на мен ми беше поникнала козина, щях да си дам почивка от ученето — каза Рон, като тръсна цял куп книги на нощното й шкафче една вечер.

— Не ставай глупав, Рон! Нали не бива да изоставам — решително му възрази Хърмаяни.

Настроението й значително се беше подобрило, тъй като космите бяха опадали от лицето и очите й постепенно добиваха отново кафявия си цвят.

— Да сте научавали нещо ново? — добави тя шепнешком, за да не я чуе Мадам Помфри.

— Нищо — мрачно отвърна Хари.

— Толкова бях сигурен, че е Малфой… — каза Рон може би за стотен път.

— Какво е това? — попита Хари, сочейки нещо златисто, което се подаваше изпод възглавницата на Хърмаяни.

— А, картичка с благопожелания — припряно отвърна Хърмаяни и се опита да я напъха по-навътре.

Но Рон я изпревари. Той измъкна картичката, отвори я с един замах и зачете на глас: „На мис Грейнджър с пожелания за бързо възстановяване от нейния загрижен преподавател професор Гилдрой Локхарт, носител на Ордена на Мерлин трета степен, почетен член на Лигата за защита от Тъмните сили и петкратен лауреат на наградата на «Седмичник на магьосницата» за най-чаровна усмивка.“

Рон възмутено погледна Хърмаяни.

— И ти спиш с това под възглавницата си?

Но Хърмаяни бе избавена от задължението да отговори, защото Мадам Помфри влетя в стаята с вечерната доза лекарства.

— Не е ли голям мазник този Локхарт? — попита Рон, като излизаха от болничното крило и тръгваха по стълбите към кулата на „Грифиндор“.

Снейп им беше дал огромно домашно и Хари си мислеше, че няма да може да го направи и до шести курс. Рон вече съжаляваше, че не бе попитал Хърмаяни колко опашки от плъхове трябва да се добавят за отвара, от която да ти настръхне косата, когато до ушите им стигна някаква гневна тирада от горния етаж.

— Това е Филч — прошепна Хари.

Двамата се затичаха нагоре по стълбите. После спряха и се огледаха.

— Допускаш ли, че още някой е бил нападнат? — напрегнато попита Рон.

Те стояха безшумно, наострили уши към виковете на Филч, които звучаха истерично.

— …да ми отваря още работа! Трябва цяла нощ да бърша, като че нямам какво друго да правя. Не, това е вече твърде много, отивам при Дъмбълдор…

Стъпките му се отдалечиха и те чуха да се затръшва врата в далечината. Подадоха глави иззад ъгъла. Филч явно бе дежурил на обичайното си място за наблюдение, защото пак се оказаха точно там, където бе нападната Госпожа Норис.

Веднага разбраха за какво е крещял Филч. Половината коридор беше наводнен и водата като че ли продължаваше да излиза изпод вратата на тоалетната на Стенещата Миртъл.

След като Филч престана да крещи, те можаха да различат жалбите на Миртъл, отекващи от стените на тоалетната.

— Сега пък какво й е? — зачуди се Рон.

— Да идем да видим — предложи Хари.

Като повдигнаха одежди над глезените си, те прегазиха през локвата вода до вратата с табелката „Не работи“ и без да й обръщат внимание, по навик влязоха. Стенещата Миртъл плачеше по-силно и упорито от когато и да било, ако това изобщо беше възможно. Изглежда се бе скрила в обичайната си тоалетна чиния. В тоалетната беше тъмно, тъй като свещите бяха изгасени от потоците вода, наквасили стените и пода.

— Какво има, Миртъл? — попита Хари.

— Кой си ти? — избълбука Миртъл нещастно. — Ела да хвърлиш и ти нещо по мен.

Хари влезе в нейната кабинка и попита:

— Защо да хвърлям нещо по теб?

— Не ме питай! — кресна Миртъл и се появи с нова струя вода, която се плисна върху вече подгизналия под. — Стоя си аз тук и си гледам работата, а някой решава, че е много весело да хвърли книга по мен…

— Но нали не може да те заболи от това, че някой е хвърлил нещо по теб? — попита Хари съвсем логично. — Защото то просто ще мине през теб…

Не трябваше да казва това, защото Миртъл се изду и запищя още по-силно:

— Нека всички да хвърлят книги по Миртъл, защото тя не може да ги почувства. Десет точки, ако я улучите в стомаха, петдесет точки, ако премине през главата й! Ха-ха-ха, каква забавна игра, нали?

— Кой я хвърли все пак? — попита Хари.

— От’де да знам… Седях си аз в отходната тръба и си мислех за смъртта, когато тя изведнъж падна през главата ми… — обясни Миртъл, като ги гледаше яростно. — Ето я там, цялата във вода…

Хари и Рон погледнаха там, където им сочеше Миртъл, и видяха малка тънка книжка. Задната й корица беше охлузена и цялата бе мокра като всичко останало в тоалетната. Хари понечи да я извади, но Рон рязко протегна ръка и го спря.

— Защо? — попита Хари.

— Да не си луд! — каза Рон. — Може да е опасно.

— Опасно ли? — попита Хари и се разсмя. — Остави тая работа, как може да е опасно?

— Нямаш си и представа! — отвърна Рон, гледайки подозрително книгата. — Някои от книгите, конфискувани от министерството… нали татко ми е разправял… Имало една, дето изгаря очите. А всички, които са чели „Сонети на един магьосник“, говорели след това цял живот само в мерена реч. Една вещица в Бат пък имала книга, която не можеш да спреш да четеш. Просто си вървиш насам-натам с нос, забоден в книгата, и се мъчиш да правиш всичко останало с една ръка. А пък…

— Добре, разбрах те — каза Хари.

А малката книжка си лежеше, невзрачна и мокра.

— Да, ама няма как да узнаем, ако не хвърлим поне един поглед — каза Хари, заобиколи Рон и я грабна от пода.

Веднага разбра, че това е дневник. Полуизтритата дата на корицата сочеше, че е отпреди петдесетина години. Хари го отвори нетърпеливо. На първата страница едва различи името Т. М. Риддъл.

— Чакай малко — каза Рон, който се бе приближил боязливо и сега надничаше през рамото на Хари. — Това име ми е познато… Т. М. Риддъл е получил Награда за особени заслуги към „Хогуортс“ преди петдесет години.

— Ти пък откъде знаеш това? — изуми се Хари.

— Нали Филч ме накара да лъскам почетната му табелка повече от петдесет пъти по време на принудителния труд! — каза Рон с отвращение. — Върху нея бях изповръщал онези плужеци, нали помниш? Ако си трил тая гадост от едно име цял час, и ти ще го запомниш.

Хари разлисти мокрите страници. Те бяха напълно чисти. Нямаше и най-малка следа от нещо написано върху тях, нито дори бележка „Рожден ден на леля Мейбъл“ или „При зъболекаря в три и половина“.

— Че той нищо не е писал! — каза Хари разочарован.

— Чудя се защо ли някой е искал да го изхвърли — озадачи се Рон.

Хари обърна книгата и видя на гърба на корицата отпечатано името на един павилион за вестници на „Воксхол Роуд“ в Лондон.

— Той трябва да е бил от мъгълски произход — каза замислено Хари, — щом си е купил дневник от „Воксхол Роуд“…

— Е, това нищо не означава — каза Рон и сниши глас: — Давам ти петдесет точки, ако успееш да уцелиш с него носа на Миртъл.

Но Хари мушна дневника в джоба си.

* * *

В началото на февруари Хърмаяни напусна болничното крило вече без котешки белези, без опашка и без козина. Още първата вечер от нейното завръщане в кулата на „Грифиндор“ Хари й показа дневника на Т. М. Риддъл и й разказа как са го намерили.

— О, той сигурно има скрити сили! — възкликна Хърмаяни, взе дневника и се вгледа в него.

— Дори и да има, крие ги доста добре — каза Рон. — Сигурно е срамежлив. Чудя ти се, Хари, защо не го хвърлиш.

— А аз пък се чудя защо някой се е опитал да се отърве от него — отвърна Хари. — И няма да е зле да разберем как Риддъл е получил Награда за особени заслуги към „Хогуортс“.

— Може да е за какво ли не — каза Рон. — Може да е получил трийсет пъти С.О.В.А. или да е спасил преподавател от гигантска сепия. Може да е убил Миртъл, с което е направил услуга на всички…

По втренчения поглед на Хърмаяни Хари разбра, че тя мисли същото, каквото и той.

— Какво се сетихте? — попита Рон, гледайки ту единия, ту другия.

— Ами Стаята на тайните е била отворена преди петдесет години, нали? — каза Хари. — Така поне разправя Малфой.

— Дааа… — каза бавно Рон.

— А този дневник е на петдесет години — добави Хърмаяни, потупвайки го развълнувано.

— Е, и?

— О, Рон, събуди се! — сопна му се Хърмаяни. — Знаем, че човекът, който е отворил Стаята на тайните за последен път, е бил изгонен преди петдесет години. Знаем, че Риддъл е бил награден за специални заслуги към училището пак преди петдесет години. Е, ами ако този Риддъл е получил наградата си, защото е заловил Наследника на Слидерин? Неговият дневник би могъл да ни каже всичко — къде е Стаята, как да се отвори и какви същества живеят в нея. Който и да стои зад нападенията напоследък, едва ли би искал този дневник да се мотае наоколо, нали?

— Това е блестяща теория, Хърмаяни — каза Рон — с една-едничка слабост: в дневника няма написано нищо.

Хърмаяни вече вадеше магическата пръчка от чантата си.

— Може да е невидимо мастило — прошепна тя, почука дневника три пъти и рече „Апарециум!“.

Нищо не се появи. Без да се смущава, Хърмаяни пъхна пръчката обратно в чантата си и извади нещо като яркочервена гума за триене.

— С това се открива тайнопис. Купих го на „Диагон-али“.

Тя започна да трие силно на страницата с датата първи януари. Нищо не излезе.

— Слушайте какво ви казвам: нищо няма да намерите там — повтори Рон. — Риддъл просто си е купил дневник за Коледа и не си е направил труда да го попълва.

* * *

Хари не можеше да си обясни защо всъщност не бе изхвърлил дневника на Риддъл. И не само това — макар да знаеше, че дневникът е празен, той често го вземаше разсеяно и го разлистваше, сякаш искаше да завърши някаква непрочетена история. И колкото да бе сигурен, че никога не е чувал името Т. М. Риддъл, то като че ли му говореше нещо — сякаш Риддъл му е бил приятел в детството и е позабравен вече. Но това беше невъзможно. Дъдли се беше погрижил той да няма приятели, преди да постъпи в „Хогуортс“.

Въпреки това Хари бе решил да разбере повече за Риддъл, така че на следващия ден още при изгрев той се запъти към Трофейната зала да огледа онази специална награда. Придружиха го заинтригуваната Хърмаяни и крайно колебливият Рон, който заяви, че това място му е опротивяло за цял живот.

Полираната до блясък златна табелка на Риддъл беше прибрана в един шкаф в ъгъла. На нея не пишеше защо точно му е дадена. („Толкова по-добре, иначе щеше да е по-голяма и трябваше повече да я лъскам“ — изкоментира Рон.)

Името на Риддъл откриха и върху един стар медал за магически достойнства, както и в списъка на отличниците от онова време.

— Прилича ми на Пърси — каза Рон и сбърчи нос от неприязън. — Префект, отличник… Сигурно е бил начело на всеки випуск.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо — отбеляза Хърмаяни, леко обидена.

* * *

Слънцето бе вече започнало да огрява отново „Хогуортс“. Настроението в замъка ставаше все по-ведро. Нямаше нови нападения след тези над Джъстин и Почтибезглавия Ник, а Мадам Помфри със задоволство съобщи, че мандрагорите започнали да стават по-потайни и нацупени, което означавало, че бързо се разделят с детството.

— Щом им се изчисти и акнето, ще бъдат готови за ново пресаждане — чу я Хари да разправя успокоително на Филч един следобед. — Съвсем скоро след това ще ги отрежем, ще ги сварим и няма да усетите кога отново ще си имате Госпожа Норис.

Може би Наследника на Слидерин, мъж или жена, се е уплашил, помисли си Хари. Сигурно е почувствал, че вече е твърде рисковано да отвори Стаята на тайните, при положение че цялото училище е нащрек. Може би чудовището, каквото и да е то, се е укротило и е изпаднало в летаргия за още петдесет години…

Ърни Макмилън от „Хафълпаф“ не беше настроен толкова оптимистично. Той все още смяташе, че Хари е виновен и че се е издал в клуба по дуелиране. Пийвс само наливаше масло в огъня — току се появяваше в някой коридор, пълен с ученици, и кълчейки се, запяваше „О, Хари, Хари, какво си сторил…“

Гилдрой Локхарт като че ли си въобразяваше, че именно той е успял да спре нападенията. Хари го чу да се хвали на професор Макгонъгол, когато веднъж грифиндорци се събираха за час по трансфигурация:

— Не очаквам да имаме повече проблеми, Минерва — каза той, като се потупваше многозначително по носа и намигаше. — Убеден съм, че този път Стаята е заключена завинаги. Виновникът сигурно е разбрал, че е само въпрос на време да го заловя. Добре че е проявил здрав разум да престане, преди да съм го хванал за гушата. Ето защо — продължи той — в този момент училището има нужда от нещо, което да повдигне духа. Нещо, което да изтрие спомените от миналия срок. Сега не ми се говори повече за това, но ми се струва, че знам точно какво е то…

Той пак си потупа носа и се отдалечи.

На 14 февруари^[1] на закуска стана ясно как Локхарт смята да им повдигне духа. Хари не беше спал достатъчно предишната нощ, понеже тренировката им по куидич бе продължила по-дълго, затова той стигна тичешком до Голямата зала със закъснение. За момент си помисли, че е влязъл през друга врата. Целите стени бяха покрити с големи сребристорозови цветя и което бе още по-кошмарно — конфети във формата на сърчица падаха от светлосиния таван. Хари отиде на масата на „Грифиндор“, където вече седеше Рон с малко кисело изражение на лицето, а Хърмаяни нещо все се хилеше.

— Какво става тук? — попита ги Хари, като седна и издуха конфетите от бекона си.

Рон посочи Височайшата маса, явно прекалено възмутен, за да говори. Локхарт, в сребристорозова мантия — за да е в тон с украсата, — махаше с ръка за тишина. Учителите от двете му страни бяха с каменни лица. От мястото си Хари забеляза как един мускул играе по лицето на професор Макгонъгол. Снейп изглеждаше така, сякаш някой току-що му беше дал насила голяма чаша „КОСТРАСТ“.

— Честит свети Валентин! — провикна се Локхарт. — Позволете ми да благодаря на всички онези четирийсет и шест дами, които са ми изпратили картички! Да, позволих си да организирам тази малка изненада за вас… но това не е всичко!

Локхарт плесна с ръце и дузина намусени джуджета влязоха с маршова стъпка. За да не бъдат обикновени джуджета, Локхарт беше поставил на всичките златни криле и им бе дал по една арфа в ръцете.

— Това са моите приятели купидончетата с поздравителните картички! — обърна се той сияещ към множеството. — Днес те ще обикалят из цялото училище и ще разнасят поздрави по случай Деня на свети Валентин. Но това не е всичко! Сигурен съм, че моите колеги биха искали да се включат в празника. Защо да не помолим професор Снейп да ви покаже как се прави любовен еликсир? А какво да кажем за професор Флитуик, който може така да ви омае и заплени, както никой друг от магьосниците, които познавам!

Професор Флитуик скри лице в дланите си. Снейп гледаше така, сякаш е готов да изсипе отрова в гърлото на първия, който би му поискал любовен еликсир.

— Моля те, Хърмаяни, успокой ме, че не си една от тези четирийсет и шест — каза Рон, като напускаха Голямата зала за първия час.

Хърмаяни изведнъж се зае усилено да търси в чантата си програмата, та не можа да отговори. През целия ден джуджетата се втурваха в часовете да предават любовни послания и учителите много се дразнеха, а късно следобед, докато грифиндорци се качваха по стълбите за час по вълшебство, едно джудже настигна Хари.

— Ей, ти! Хари Потър! — извика изключително недружелюбното създание, пробивайки си път с лакти, за да стигне до Хари.

Притеснен от мисълта, че ще получи картичка с любовно обяснение пред очите на цяла върволица първокурсници, между които и Джини Уизли, Хари се опита да се измъкне. Джуджето обаче успя да се шмугне през тълпата, раздавайки наляво и надясно ритници по кокалчетата, и настигна Хари, преди той да успее да направи и две крачки.

— Трябва да предам музикално послание „За Хари Потър — лично“ — каза то, дръпвайки заплашително струните на арфата си.

— Не тук — изшътка Хари в опит да се отскубне.

— Не мърдай! — изръмжа джуджето, като се вкопчи в чантата на Хари и го дръпна назад.

— Пусни ме! — озъби му се Хари, мъчейки се да се откъсне.

Чу се силен звук от скъсване и чантата му се разпори на две. Книгите му, магическата пръчка, пергаментът и перото се изсипаха на пода, а шишенцето с мастило се разля отгоре им.

Хари зашари по пода, за да събере нещата си, преди джуджето да започне да пее, но предизвика задръстване в коридора.

— Какво става тук? — разнесе се студеният провлачен глас на Драко Малфой.

Хари започна трескаво да натъпква всичко обратно в разпраната си чанта, без да се надява, че ще успее да се измъкне, преди Малфой да чуе музикалната му картичка за празника.

— Какво е това стълпотворение? — каза друг познат глас, който принадлежеше на Пърси Уизли.

Загубил самообладание, Хари се опита да избяга, но джуджето се вкопчи в коленете му и го събори на пода.

— Ха така! — каза то и яхна глезените на Хари. — Ето ти музикалния поздрав!

Очи, зелени като жаби, има той.

Косата му се вее на черната дъска с цвета.

Ах, искам тоз герой да бъде вечно мой —

по-силен и от Лорда, магьосник пръв е на света!

Хари би дал цялото злато на „Гринготс“ само и само да можеше да се изпари начаса. Мъчейки се храбро да се смее с всички останали, той се изправи на изтръпналите си от тежестта на джуджето крака, а Пърси Уизли правеше всичко възможно да разпръсне учениците, някои от които плачеха от смях.

— Изтегляйте се, изтегляйте се! Звънецът иззвъня преди пет минути! Влизайте в час веднага! — говореше той, изтиквайки някои от по-малките. — Ти също, Малфой!

Хари забеляза как Малфой се наведе, грабна нещо и тържествено го показа на Краб и Гойл. Това бе дневникът на Риддъл!

— Върни ми го — кротко му каза Хари.

— Чудно какво ли е написал Потър тук! — каза Малфой, мислейки, че това е дневник на Хари, очевидно без да бе забелязал годината на корицата.

Околните се смълчаха. Джини гледаше с разширени очи ту дневника, ту Хари и по лицето й бе изписан ужас.

— Върни го, Малфой! — строго каза Пърси.

— Първо ще го погледна — каза Малфой и предизвикателно размаха дневника пред Хари.

— В качеството си на училищен префект… — започна Пърси, но Хари не можеше повече да търпи.

Той измъкна пръчката си, викна „Експелиармус!“ и точно както Снейп бе обезоръжил Локхарт в клуба по дуелиране, така и дневникът излетя от ръцете на Малфой.

Рон го грабна, доволно ухилен.

— Хари! — повиши глас Пърси. — Магии не се правят по коридорите. Ще трябва да докладвам.

Но Хари не го беше грижа — той бе спечелил чудесна победа над Малфой, заради която си заслужаваше „Грифиндор“ да загуби пет точки. Малфой гледаше яростно, а когато Джини мина покрай него, за да влезе в своята класна стая, той й подвикна заядливо:

— Твоето обяснение в любов май не се понрави на Потър!

Джини захлупи лице с шепи и изтича в стаята. Освирепял, Рон измъкна пръчката си, но Хари я издърпа от ръцете му — иначе рискуваше после цял час по вълшебство Рон да бълва плужеци.

Едва когато влязоха в кабинета на професор Флитуик, Хари забеляза нещо странно в дневника на Риддъл. Всички други книги бяха попили от червеното мастило. Дневникът обаче беше чист, както преди шишенцето с мастило да се счупи. Той се опита да покаже това на Рон, който пак имаше проблеми с пръчката си — големи морави мехури излизаха от връхчето й, така че нищо друго не го интересуваше.

* * *

Тази вечер Хари се прибра в спалнята преди другите. Отчасти защото не можеше да изтърпи Фред и Джордж да припяват „Очи, зелени като жаби…“, но и защото искаше пак да разгледа дневника на Риддъл. А Рон го убеждаваше, че просто си губи времето.

Хари седна на кревата си и запрелиства празните страници, по нито една от които нямаше и следа от червено мастило. Тогава той извади ново шишенце мастило от нощното си шкафче, потопи перото си в него и остави една капка да падне на първата страница. Мастилото грейна ярко върху листа за една секунда и после изчезна, сякаш бе попило в хартията. Впечатлен, Хари топна пак перото си и написа:

„Казвам се Хари Потър.“

Думите светнаха за момент върху страницата и също изчезнаха безследно. Тогава обаче нещо се случи. Върху страницата бавно се очертаха със собственото му мастило думи, които Хари изобщо не беше написал: „Здравей, Хари Потър! Аз се казвам Том Риддъл. Как е попаднал дневникът ми у теб?“

И тези думи също започнаха да избледняват, но преди да изчезнат, Хари успя да надраска в отговор: „Някой се е опитал да го хвърли в тоалетната.“ Той зачака нетърпеливо за отговора на Риддъл.

„Добре че съм записал спомените си с нещо по-трайно от мастило. Но винаги съм знаел, че ще има такива, които няма да желаят дневникът ми да бъде прочетен.“

„Какво искаш да кажеш?“ — написа Хари, като направи мастилено петно от вълнение.

"Искам да кажа, че този дневник пази спомени за ужасни неща. Неща, които бяха прикрити. Неща, които се случиха в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.

„Аз съм в него сега — бързо отговори Хари. — Намирам се в «Хогуортс», където се случват страшни работи. Знаеш ли нещо за Стаята на тайните?“

Сърцето му заби лудо. Отговорът на Риддъл дойде бързо, почеркът му ставаше все по-нечетлив, като че бързаше да разкаже всичко, което знае.

„Разбира се, че знам за Стаята на тайните. По мое време ни казваха, че това е легенда, че тя не съществува. Но това беше лъжа. На петата ми година в училището Стаята бе отворена и чудовището нападна няколко мои съученици и уби един от тях. Аз залових човека, който бе отворил Стаята, и той бе изхвърлен от училището. Но директорът господин Дипит се срамуваше, че такова нещо се е случило в «Хогуортс», и затова ми забрани да казвам истината. Скалъпена бе история, че едно момиче е загинало при нещастен случай. Бях удостоен за моите неволи с красива блестяща инкрустирана награда и ме предупредиха да си държа устата затворена. Но аз знаех, че това може да се случи отново. Чудовището бе живо, а този, който беше в състояние да го освободи, не беше задържан.“

В бързината си да отговори Хари едва не събори шишенцето с мастило.

„Сега отново стават такива неща. Имаше три нападения и изглежда никой не знае кой стои зад тях. Кой беше миналия път?“

„Мога да ти покажа, ако искаш — бе отговорът на Риддъл. — Не е необходимо да вярваш само на думите ми. Мога да те въведа в спомените си за онази нощ, когато го залових.“

Хари се поколеба и задържа перото над страницата. Какво ли имаше предвид Риддъл? Как би могъл да го въведе в спомените си? Когато отново погледна в дневника, видя нов надпис: „Нека ти покажа.“ След секунда Хари написа една-единствена думичка: „Чакам!“

Страниците на дневника започнаха да се обръщат, сякаш подхванати от буря, докато спряха в средата на юни. Зяпнал от изненада, Хари видя как мъничкото квадратче на датата 13 юни се беше превърнало в нещо като миниатюрен телевизионен екран. Ръцете му леко трепереха, когато вдигна тетрадката към очите си да погледне в малкото прозорче, но преди да разбере какво става, политна напред. Прозорецът се уголеми, той усети как тялото му напуска леглото, минава с главата напред през отвора в страницата и попада в стихия от багри и сенки.

После краката му стъпиха на твърда земя, той се изправи, отърси се и размазаните сенки постепенно се избистриха. Веднага разбра къде се намира. Овалната стая с дремещите портрети бе кабинетът на Дъмбълдор… но зад бюрото не седеше Дъмбълдор. Съсухрен слабоват магьосник, плешив, ако не се смятат няколкото кичура побеляла коса, четеше едно писмо на светлината на свещи. Хари никога не бе виждал този човек.

— Извинете — колебливо се обади той, — не исках да ви се натрапвам, но…

Ала магьосникът изобщо не вдигна очи. Той продължи да чете, леко смръщен. Хари се приближи до писалището и попита:

— Ами… аз да си отивам, а?

Магьосникът пак не му обърна внимание, сякаш изобщо не беше го чул. Като реши, че сигурно е глух, Хари повиши глас:

— Извинете, че ви обезпокоих, ще си вървя! — почти викаше той.

Магьосникът сгъна писмото с въздишка, стана, мина покрай Хари, без да го погледне, и отиде да спусне завесите на прозореца.

Небето навън беше рубиненочервено — сигурно бе по залез слънце. Магьосникът се върна при писалището, седна и започна да върти палци, гледайки към вратата.

Хари се огледа из кабинета. Нямаше го феникса Фоукс, не се виждаха въртящи се сребърни инструменти. Това бе „Хогуортс“, какъвто Риддъл го помнеше, следователно непознатият магьосник трябва да беше директор, а самият Хари бе напълно невидим за хората отпреди петдесет години.

На вратата на кабинета се почука. „Влез“ — каза старият магьосник с немощен глас. Влезе момче на около шестнайсет години и свали островърхата си шапка. На гърдите му блестеше значка на префект. Беше доста по-висок от Хари, но и той имаше катраненочерна коса.

— А, Риддъл! — каза директорът.

— Искали сте да ме видите, професор Дипит — каза Риддъл, явно притеснен.

— Седни — започна Дипит. — Тъкмо четях писмото, което си ми пратил.

— Ооо… — каза Риддъл, като седна и сключи пръсти, притискайки длани с всичка сила.

— Мило момче — топло започна Дипит, — не мога да ти позволя да останеш в училището през лятото. Нима не искаш да се прибереш за ваканцията?

— Не — веднага отвърна Риддъл. — Предпочитам да остана в „Хогуортс“, вместо да отивам в онова… онова…

— Ти живееш през ваканциите в мъгълско сиропиталище, нали? — полюбопитства Дипит.

— Да, сър — отвърна Риддъл и леко се изчерви.

— Ти си от мъгълски произход?

— Наполовина, сър — отвърна Риддъл. — Баща мъгъл, майка магьосница.

— И двамата ти родители ли са…

— Майка ми е починала малко след като съм се родил. В сиропиталището ми казаха, че живяла, колкото да ми даде името: Том като баща ми, Мерсволуко като дядо ми.

Дипит зацъка съчувствено с език.

— Работата е там, Том — поде той с въздишка, — че за теб може би щяхме да направим някакво изключение, но при сегашните обстоятелства…

— Имате предвид всички тия нападения ли, сър? — попита Риддъл, а сърцето на Хари трепна и той се приближи към двамата, за да не изпусне нещо.

— Точно така — каза директорът. — Мило момче, ти сам разбираш колко неразумно би било от моя страна да те оставя в замъка след края на срока. Особено под знака на неотдавнашната трагедия. Смъртта на бедното момиче… За теб ще е много по-безопасно в сиропиталището. Всъщност в Министерството на магията вече обсъждат дали да не се затвори училището. Не сме напреднали и в откриването на… източника на тези неприятности.

Очите на Риддъл се бяха разширили.

— Сър… ако все пак той бъде заловен… ако всичко това свърши…

— Какво искаш да кажеш? — попита Дипит с внезапно изтънял глас, като се поизправи в стола си. — Риддъл, да не искаш да кажеш, че знаеш нещо за тези нападения?

— Не, сър — бързо отвърна Том.

Но Хари бе сигурен, че това е същото онова „не“, с което самият той бе отговорил на Дъмбълдор.

Дипит потъна пак в стола си, видимо разочарован.

— Свободен си, Том…

Риддъл се смъкна от стола и с твърда крачка напусна стаята. Хари го последва.

Те слязоха по подвижната спираловидна стълба и излязоха при водоливника в тъмнеещия коридор. Риддъл спря, същото направи и Хари, като го наблюдаваше — явно Риддъл сериозно обмисляше нещо, хапеше устни и бърчеше чело.

После, сякаш изведнъж бе намерил някакво решение, той се разбърза. Хари безшумно се прокрадна след него. Не срещнаха никого, докато стигнаха до входната зала, където един висок магьосник с кестенява коса и брада извика на Риддъл от мраморното стълбище:

— Къде ходиш сам толкова късно, Том?

Хари ахна, като видя магьосника — това бе Дъмбълдор, с петдесет години по-млад.

— Трябваше да отида при директора, сър — отвърна Риддъл.

— Добре, бързо в леглото — каза Дъмбълдор и отправи към Риддъл онзи проницателен поглед, който Хари така добре познаваше. — По-добре не скитай много по коридорите тези дни. Особено откакто…

Той въздъхна тежко, пожела лека нощ на Риддъл и си тръгна. След като го изчака да се отдалечи, Риддъл бързо се отправи надолу по каменните стълби към подземията. Хари го следваше по петите. Но за негово голямо разочарование Риддъл го въведе не в някой скрит проход или таен тунел, а в същото онова подземие, в което бяха часовете на Снейп по отвари. Факлите не бяха запалени и когато Риддъл почти затвори вратата, Хари виждаше само него, замръзнал на мястото си, да гледа през процепа към коридора вън.

На Хари му се стори, че стояха така поне час. Виждаше само фигурата на Риддъл до вратата, вперил очи през процепа, неподвижен като статуя. И точно когато Хари се умори да чака в напрежение и му се прииска да се върне в настоящето, чу нещо да се движи зад вратата.

Някой се прокрадваше по коридора. Риддъл безшумно се измъкна през вратата и го последва, а Хари, забравяйки, че няма как да го чуят, тръгна на пръсти след него.

Може би около пет минути те следваха стъпките, докато Риддъл внезапно спря, проточил шия натам, откъдето идваха нови шумове. Хари чу една врата да се отваря със скърцане и някой заговори с дрезгав шепот:

— Хайде… тряб’а да те измъкна оттука… давай сега… хайде в кутията…

Имаше нещо познато в този глас. Риддъл внезапно изскочи зад ъгъла. Хари пристъпи напред зад него. Различи тъмния силует на много едро момче, клекнало пред една отворена врата, до която имаше голяма кутия.

— Добър вечер, Рубиъс! — с режещ глас каза Риддъл.

Момчето затръшна вратата и се изправи.

— К’во правиш тука, Том?

Риддъл се приближи.

— Край вече! — каза му Риддъл. — Ще трябва да те издам, Рубиъс. Говори се, че ще затворят училището, ако нападенията не спрат.

— Кво искаш да…

— Не казвам, че си искал да убиваш. Но чудовища не се опитомяват. Както си го пуснал да се поразходи и…

— То никога не е убивало! — каза едрото момче и затисна с гърба си вратата, зад която Хари чу странно шумолене и тракане.

— Хайде, Рубиъс — каза Риддъл и се приближи към него. — Родителите на мъртвото момиче ще дойдат утре. Най-малкото, което „Хогуортс“ може да направи, е да се погрижи нещото, убило дъщеря им, да бъде ликвидирано…

— Не беше то! — викна силно момчето и гласът му отекна в тъмния коридор. — То не може! То не е такова!

— Отмести се! — каза Риддъл и извади пръчката си.

Магията му освети коридора с внезапна ярка светлина. Вратата зад едрото момче се отвори с такава сила, че го запрати на отсрещната стена. Отвътре излезе нещо, при вида на което Хари издаде дълъг пронизителен писък, който никой друг не би могъл да чуе. Издължено ниско космато тяло и оплетени на кълбо черни крака, множество святкащи очи и чифт остри като ножове щипки…

Риддъл отново вдигна пръчката си, но беше късно. Съществото го събори и избяга по коридора, моментално изчезвайки от погледите им. Риддъл едва се изправи на крака, като гледаше след него, вдигна пръчката си, но другото момче скочи отгоре му, грабна пръчката и го събори по гръб, ревейки: „НЕЕЕЕЕ!“

Пред очите на Хари всичко се завъртя, притъмня, той усети, че пада надолу, и се приземи по гръб и с разперени ръце върху кревата си с балдахин в спалнята на „Грифиндор“, а дневникът на Риддъл лежеше отворен върху корема му. Преди да успее да си поеме въздух, вратата на спалнята се отвори и влезе Рон.

— Ето къде си бил! — каза той.

Хари приседна в леглото. Беше изпотен и цял трепереше.

— Какво има? — попита Рон, като го гледаше загрижено.

— Хагрид е бил, Рон. Хагрид е отворил Стаята на тайните преди петдесет години.