Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (56)

56

Изабел се ослуша. Трополенето бе стихнало в далечината. Единственият звук, който чуваше, беше собственото й дишане.

И то сякаш се усилваше.

Тя не знаеше дали всичко става все по-шумно заради дългия й престой тук долу, в мрака, или гърленото й хриптене е признак за непреодолимата й жажда, която мъчеше и тялото, и съзнанието й.

Преди няколко часа бе уринирала в шепите си и въпреки ужасния й кисел вкус, жадно пое течността с напуканите си устни. Но сега гърлото й гореше от сухота и от ужасния вкус на собствената й урина. Искаше й се да повърне…

Къде, по дяволите, беше Шон?

Къде, по дяволите, беше онова копеле, причинило мъките й?

Тя отправи още една молитва. Съзнаваше колко е нелогично да се надява на завръщането на своя мъчител, който се бе отнесъл с нея толкова жестоко, но сега той беше единственият й спасител.

Кой друг щеше да я освободи? Шон бе далеч в Йерусалим. Нямаше начин да разбере къде беше затворена тя. А не можеше да разчита на случайността.

После го чу.

Леко съскане, стотици хиляди крака, търкащи се едно в друго. Тя чу как шумоленето се усили и утихна, сякаш се водеше разговор.

Изабел се присегна за камък, с който да ги прогони. Вдигна най-големия и го задържа като меч в ръцете си. Тогава й хрумна една идея…

Да, тъкмо това щеше да направи.

По-добре щеше да е да умре, отколкото да бъде изядена жива…