Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (10)

10

Момичето, което преди ме бе заговорило, се отдели от Шимон Маркус точно преди той да стигне до кафенето. Изабел ми говореше нещо в момента. Мислено ровех в миналото.

— Земята вика Шон. Обади се, Шон. — Тя размахваше ръка пред лицето ми.

— Много смешно. Забеляза ли кой идва?

Изабел се обърна бързо, точно навреме, за да види Шимон Маркус, който влизаше през вратата.

Аз се наведох над масата и й прошепнах:

— Като го гледам този тип, вероятно ще имаме нужда от уменията ти да общуваш с непознати.

— Обичам предизвикателствата — отвърна тя.

Тали вече се надигаше от мястото си.

— Шимон, радвам се да те видя.

Израелецът седна до мен и я попита:

— Това ли е мъжът, който ме търси?

След като тя кимна утвърдително, той се обърна към мен и протегна ръка. Аз я поех. Кожата му беше груба, а хватката му — силна. Той се здрависа и с Изабел.

Сигурно бе висок два метра. Носеше избелели джинси и широко тъмносиньо яке от рипсено кадифе. Имаше едро лице и русата му коса бе леко оредяла, но това не се отразяваше на вида му на застаряващ викинг.

— Кое беше момичето, което ви придружаваше? — попитах безцеремонно.

— Бивша студентка от университета. Помага ми в една важна работа, която върша. — Усмивката му бе тънка, а изражението — озадачено. — А вие познавате ли я?

— Може за кратко да е била на стаж в моя институт.

— Тя учеше в Англия. Щеше да дойде при нас, но й се наложи да се прибере, тъй като майка й е болна. — Той вдигна рамене.

Тали се приведе и заговори на Шимон на иврит. Говореше бързо. Нямах представа какво казва. Беше смущаващо.

Накрая мъжът вдигна ръце, обърна се към мен и ме попита на английски:

— За доктор Хънтър ли става въпрос?

Кимнах.

— Опитваме се да я открием. Тя работеше върху превода на един древен ръкопис, който намерихме в Истанбул. — Посочих към себе си и Изабел.

Шимон й се усмихна. Беше топла усмивка, сякаш нямаше търпение да я опознае. Изабел също му се усмихна.

Телефонът ми иззвъня. Отне ми половин минута да извадя проклетото апаратче. Така става, когато носиш широки памучни панталони с огромни джобове.

— Господин Шон Раян ли е? — прозвуча учтив женски глас с шотландски акцент.

— Да.

— Господин Раян, телефонът ви е използван в държава, която не сте посещавали преди. Това обаждане е просто за потвърждение, че не е бил откраднат.

— Много съвестно от ваша страна.

— Грижим се за клиентите си — изтъкна тя. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Съгласих се, след като служителката ме уведоми, че в противен случай може да ограничат телефонната ми услуга. Попита ме за датата ми на раждане и всички други обичайни въпроси, които се задават в такива случаи. Обърнах се настрана от масата и снижих глас, докато отговарях.

Когато приключих, Изабел и Шимон бяха потънали в дълбок разговор за Лондон.

— Видяхте ли се с доктор Хънтър, когато тя беше тук? — намесих се безцеремонно аз.

— Не, не съм я виждал — поклати глава той.

— Чухте ли за случилото се с Макс Кайзер?

— Да, чух. Беше ужасно. — Той ме погледна в очите. — Трябва да внимавате, господин Раян. Живеем в страшни времена.

— Защо някой ще иска да извърши подобно убийство?

Маркус докосна замислено брадичката си.

— На някои хора им прави удоволствие да са зли. — Той разпери дланите си върху масата, сякаш я натискаше надолу. — Моля се да хванат терористите, които са го извършили. Неговата смърт ли разследвате?

Изабел се намеси:

— Кайзер може да се е срещал със Сюзън Хънтър. Търсим нея. Ако разберем къде е работел, може да попаднем и на нейните следи.

— Той се занимаваше с някакви разкопки, само това знам. Потърси ме да му дам сведения, но никой не ми каза къде точно са разкопките. Макс си живееше в свой собствен затворен свят — отвърна Шимон.

— Това е вярно — рекох. — Все пак в кой район са разкопките?

— Някъде в Йерусалим. — Той вдигна рамене. — Съжалявам, не съм особено полезен.

Тали се включи в разговора:

— Сигурна съм, че ще намерите доктор Хънтър. Разговаряхте ли с полицията?

— Още не, но ще го направим — обещах. Обърнах се отново към Шимон: — Защо не дойдохте на срещата на обяд?

Той заговори бавно:

— Получихме бомбена заплаха в апартамента ми. Напоследък се навъдиха всякакви идиоти. Полицията не ми позволи да изкарам колата си. Отначало казаха, че мога. После си промениха решението.

Той сложи ръка на челото си и го потърка.

— Някои хора ме побъркват. А аз съм зает човек… — Продължи с въздишка. — Но трябва да го приема. Всичко е в името на сигурността. — Маркус доближи длани и сведе глава, все едно се молеше. После вдигна очи към мен. — В коя област са познанията ви?

— Дигитален анализ, разпознаване на образи. Помогнах за основаването на Института за приложни изследвания. Разполагаме с екипи за изследвания в различни области. Ние сме академици, които искат съвременните научни методи да се използват за практически цели, и то колкото се може по-скоро.

Той прояви интерес:

— О, това е хубаво… Мисля, че съм чувал за вас. Сигурно ще ви допадне това, върху което работя. Вероятно сме по-напред даже и от великия Оксфордски университет. — На лицето му се изписа една от онези усмивки, които съм виждал да използват академиците, когато си мислеха, че може да са открили нещо интересно. Или поне по-интересно от онова, върху което работеха другите.

— Какъв е проектът? — попитах.

— Още не е публикуван, така че не мога да ви кажа. — Усмивката му стана загадъчна. — Но ще ви изпратя статията, когато излезе.

— В коя област е? — Изабел кокетно беше наклонила глава на една страна.

— Става въпрос за употребата на лазери за манипулиране на молекули, клетки и тъкани. Нарича се биомедицинска оптика. Това е цяла нова наука. Още през 2011 година започнахме да издаваме собствено списание — с гордост заяви той.

Явно беше дошъл моментът да си премерим постиженията. Бързо се намесих в разговора:

— Двама от нашите учени тази година публикуваха научни материали в това списание. Ние сме единственият изследователски институт в света, който досега е публикувал две статии в него.

Забелязах как лицето му поруменя.

— Тогава трябва да видите какво правим. Ние сме преди всички. — Той ме смушка с пръст.

Сервитьорът дойде до масата. Шимон си поръча кафе. Ние вече бяхме изяли порциите си дюнер, които се оказаха вкусни, сочни, пикантни.

Изабел заговори колко интересен е Йерусалим. Тали даде няколко препоръки кои места да посетим, докато сме тук. Кафето пристигна, Шимон отпи и отбеляза замислено:

— Много хора идват тук заради душата си… — Посочи през прозореца навън към минувачите. — Смятат, че ще я открият в старите камъни. Търсят ли, търсят, но душата не се открива тъй лесно…

— Имат нужда от по-точни карти — обади се важно Тали.

— Чували ли сте за шоуто в Давидовата кула? — Шимон махна над главата си към музея и крепостта от другата страна на пътя.

Аз вече си бях набелязал да го посетим.

— Но кулата не е от времето на цар Давид, нали? — отбеляза Изабел.

— Това е перфектна илюстрация на слоевете от недоразумения в този чудесен град. Крепостта се нарича Давидова кула, защото византийските християни смятали, че е построена от него. Но кулата е била вдигната от Ирод Велики. — Той размаха ръце. — Един побъркан мъж, който убил семейството си.

Тали сложи ръка на рамото му.

— Не трябваше ли да ходиш някъде? — подсети го тя.

Шимон погледна часовника си.

— Да, така е, увлякох се — каза и посочи към мен и Изабел. — Вие ще дойдете с мен. Ще видите върху какво работим. И ще оповестите на всичките си приятели в Оксфорд, когато се върнете, колко сме напреднали. — Той стана.

Платихме поръчката.

— Къде отиваме? — попитах, щом се запътихме към портата Яфа.

— В една друга крепост — отвърна Шимон и приятелски стисна рамото ми. Сложих ръка на неговото и също го стиснах по един дружелюбен, но решителен начин.

Той се наведе към мен.

— Имам една среща този следобед в хотел „Херод Ситадел“. Представянето ми започва в 17.30 часа. Срещата ще е частна, но бих желал да видите презентацията. Мисля, че ще се изненадате от работата ни. И вероятно малко ще ни завидите!

Не му повярвах, но се съгласих да го последваме…

Пресякохме една натоварена магистрала, минахме покрай съвременно изглеждащи жилищни сгради. Сега въздухът бе прохладен и натежал с обещанието за дъжд.

— Без кола ли отиваме? — попита Изабел.

— На пет минути пеша е. Сигурна съм, че няма да се затрудните — обясни Тали.

Петзвездният хотел „Херод Ситадел“ беше с една категория над този, който бях избрал за мен и Изабел. Ресторантът „Старата тераса“ се намираше на покрива на хотела. Оттам се разкриваха удивителни гледки към Стария град, към златния Купол на Скалата и хълмовете зад тях. Покривът беше стъклен и изглеждаше така, сякаш можеше да издържи и на метеорен дъжд.

Изчакахме до асансьорите. Шимон си тръгна, минавайки през ресторанта. Срещата му беше в малката зала под заведението. Бяхме отишли до ресторанта само за да вземем с нас един от изследователите му.

Той се върна след минута с една висока, слаба, чернокоса и величествено привлекателна жена. Много от мъжете в ресторанта извърнаха глави след нея, докато тя го прекосяваше.

— Това е Рейчъл, асистентката ми — представи я Шимон. — Хайде, че ме чака работа.

Слязохме в залата за срещи. Тя бе облицована с тапети в яркочервено и златисто. В горния й край бяха подредени в редици златисти столове с високи облегалки и три маси, сложени една до друга. До масите имаше купчина от кафяви кашони.

— Може да ни помогнете — предложи Шимон. — Ако искате, разбира се… Извадете докладите от кашоните и сложете по един на всеки стол.

Той започна да отваря кашоните. Изабел ме дари с една от насърчаващите си усмивки. Шимон сигурно беше един от най-нахаканите мъже, които бях срещал в близките години. Изкушавах се да не му съдействам. Но имах още въпроси към него. Струваше си да отделя няколко минути да му помогна, за да получа отговорите. Взех една камара светлосини доклади и поставих по един на всеки стол. После спрях.

Телефонът ми завибрира. Извадих го и видях името „Сюзън Хънтър“ да мига на екрана. Ала щом натиснах зеленото копче, линията прекъсна.

За миг въодушевлението ми от обаждането премина в разочарование.

И в недоумение…