Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (23)

23

Момичето се поклони ниско. Беше застанало на колене и челото й почти докосна кремавия мраморен под. Косата й и по-голямата част от лицето бяха покрити от стегнато черно фередже, което той забеляза, че е набраздено и завързано по начин, характерен за някои части на Судан. В къщата на баща му преди имаше слуги като тази девойка.

— Стани — нареди той.

Тя се подчини. Беше много слаба.

Имамът се усмихна. Напоследък не му се случваше често да го посещава сама млада жена. Къщата му, най-хубавата в целия квартал, беше в бедна част на Кайро, но не това ги отблъскваше да идват, а репутацията му.

— As-salamu Aleikum, Али Билах, учителю. Имам нужда от помощта ти. Съгреших Много съм изплашена. — Тя се поклони ниско.

Той не я подкани да седне на възглавниците наоколо. Нямаше да е правилно. Размърда големия си задник върху ниския диван, погледна я. Очертаваше се добър следобед.

Тя направи крачка напред, вдигна лице за момент. Зелените й очи, които бяха всичко, което се виждаше от лицето й, бяха ярки като скъпоценни камъни.

— Откъде си?

— От Джуба. — Момичето сведе глава под погледа му. Това бе истински знак за уважението й.

Той се оказа прав за суданския й произход.

— В какво си съгрешила?

Стаята беше топла. Капаците на прозорците бяха отворени и един квадрат от нашарена с прах слънчева светлина огряваше пода между тях. Ранното следобедно слънце означаваше, че няма да е нужно да се пали огъня в голямата черна печка долу в кухнята. Което също така означаваше, че той е сам в къщата. Съпругата му бе мъртва, ракът я бе отнел рано, но сестра й идваше и приготвяше храна за вечеря през повечето дни, освен през някой случаен слънчев ден по това време на годината като този, когато тя първо вземаше собствените си деца да ги разходи край Нил.

— Може ли да ви покажа?

Той кимна.

Следващите й действия го накараха да се задъха. Тя се наведе, сграбчи полата на дългата си черна рокля и я вдигна до бедрото си, като я задържа с една ръка.

Краката й бяха кафяви, слаби. Имаше синя татуировка на змия, увита около бедрото й там, докъдето би стигнал ластикът на чорап. Люспите й бяха пурпурни, тъмнокафяви. Той никога не бе виждал подобно нещо.

— Съгрешила ли съм? — попита тя. Гласът й трепереше.

Имамът затвори очи. Това момиче заслужаваше, без никакво съмнение, да бъде отървано от злото. След секунди ги отвори.

Последното, което видя, беше проблясъкът на острието.

А последното, което чу, беше бълбукането на кръвта от гърлото му, когато гласните му струни увиснаха безполезни…