Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (25)

25

Арап Анак затвори лаптопа си. Вилата беше обвита в мрак. Единственият шум, който чуваше, долиташе някъде отдалеч — беше на кола, идваща по пътя откъм долината. Той се заслуша, докато тя премина. Беше наел две местни жени да почистват вилата през изминалите няколко месеца, но преди две седмици ги освободи.

Предоставяше му се втори шанс да бъде записан в историята. Този път нямаше да прави грешки. Следваща възможност можеше и да няма.

Малцина притежаваха решителността и волята за действие, които имаше той. Знаеше го. Огромната част от хората се свираха на дъното като жаби, ако край тях заври и закипи. И не правеха нищо, за да се спасят от бавното си сваряване до смърт.

А сваряването до смърт беше тъкмо това, което се случваше…

Ислямът бе най-бързо разрастващата се религия в Европа. Което не бяха завладели с меч, през следващите сто години щяха да завладеят чрез дефекта в теорията за мултикултурализма и сравнителната демография.

Колко дълго щяха да оставят исляма да се разраства в Европа? Докато проповедниците на всички онези либерални ценности от рода на дай-да-се-разбираме отново станеха малцинство, а правилата почнеха да се диктуват от изповядващите шериата?

Защото те несъмнено щяха да ги диктуват. Ислямът беше религия, която целеше да управлява, да се налага. И щом станеха мнозинство, щяха да използват демокрацията срещу нея самата. Разрешаването на бързото разрастване на исляма в Европа бе самоубийствено за западните ценности.

Но той, заедно с неколцина други, щяха да са антибиотикът. Те щяха да подсилят западната имунна система. И ако се наложеше да умират хора по пътя, така да бъде. Целта оправдаваше средствата. Трябваше да има жертви.

Сега той се радваше, че бяха притъпили сетивата му като малък. Това беше акт на благословия. Така го нарече дори свещеникът, който го извърши. Ала го нарани толкова жестоко, че в продължение на дни Арап не можеше да ходи и другите момчета му се присмиваха.

Но старият свещеник се оказа прав. Само няколко други благословии бяха по-мощни от тази. Онази зима, която беше първата му в пансиона, сърцето на Арап Анак бе разсечено. Последният, най-дълбок разрез му бе нанесен вечерта, в която го бяха хванали, след като бе избягал, а после се бе разплакал патетично по телефона пред баща си.

Полицаят, който го върна, го държеше за ухото и му се сопна да мълчи, когато момчето се опита да обясни какво му е направил свещеникът.

Баща му прекъсна разговора им, щом Арап Анак понечи да му разкаже какво се е случило.

Главният свещеник му заповяда да застане на колене до леглото си и да се моли за прошка. По-късно вечерта се върна с дебел кожен колан. Замъкна момчето от спалното помещение надолу по ледения коридор до параклиса. Първото, което направи там, бе силно да удари с юмрук Арап Анак по слепоочието. Толкова силно, че черепът му се разтресе като дрънчаща камбана.

— Това е, задето създаваш проблеми — обясни му той.

После го удари отново. Главата на Арап Анак се отметна рязко на другата страна. Един зъб му се откърти. Кръвта пълнеше устата му, докато му се наложи да я преглътне.

След това свещеникът започна да го пердаши с колана. Коженият ремък се мяташе с плющене във въздуха като жив.

Това беше първият от истинските побоища. Насилието беше разбило душата му, а костите и мозъкът му се бяха превърнали в желе…

Ремъкът се усещаше, все едно хвърляха горящи въглени по кожата му. Арап Анак преценяваше броя им по пъшканията, които издаваше, когато парещата болка се надигаше и утихваше.

Докато го удряше, свещеникът крещеше:

— Зло момче! Получаваш си заслуженото! Никой не ще те утеши, освен мен.

Когато побоят приключи, насилникът го принуди да прави други неща. По-лоши, отколкото някога бе правил. Безразличието на баща му бе дало на свещеника да разбере, че може да върши каквото си иска с момчето.

Арап Анак спря да плаче по-късно същата нощ. Оттогава никога повече не проля сълза. Нито за себе си, нито за някой друг. Но и рядко спеше както трябва оттогава. Той беше винаги на тръни, очакващ в полусън някой да дойде да го събуди.

Ала всичко това го направи силен.

А сега щеше да бъде и запомнен…

Също като този, който с действията си се бе нагърбил да спаси Запада от собствените му пагубни за него либерални недостатъци.