Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (37)

37

Сюзън Хънтър отвори очи. Всичко, което видя, бе тънък лъч светлина, който идваше откъм капака на отвора в горния край на стълбите. Но по него можеше да се ориентира. Предния ден бе застанала точно под тях. Или поне си мислеше, че е било вчера. Вече не беше сто процента сигурна как минава времето.

Можеше да познае кога е изгасил лампите в къщата горе и дали е ден или нощ по яркостта на тънкия лъч, но това не бе достатъчно да разбере дали е минал един цял ден.

Не чуваше никакви шумове, които да идват от горе. Нямаше далечни звуци от телевизор или трополене. Възможно ли беше да е излязъл? Страхът я сграбчи изведнъж… Ако нещо му се случеше, ако загинеше в някой тъп инцидент, тя щеше ли да умре от глад тук долу?

Сюзън извади каменната отломка от джоба на джинсите си, които усещаше като мръсен парцал около себе си.

Отломката бе с големината на нокът. Беше я намерила в далечния ъгъл на мазето с каменни стени. Харесваше й да държи парчето между пръстите си. То бе ключът към спасението й. Ключът към нейното бягство…

Големият въпрос беше: Кога да го използва?

Беше го попитала веднъж, когато той за последно донесе храната й, с най-спокойния си глас, който успя да си придаде: Защо прави всичко това?

— Промяната идва! — кресна й тогава той, а после се разсмя.

Сега тя застана на колене. Беше й по-лесно да пълзи, отколкото да върви. А и бе по-безшумна, когато се придвижваше така. Ако в стаята имаше микрофон, за да слуша какви шумове издава, той нямаше да долови нищо.

Почувства се като животно, докато се изкачваше бавно по стълбите. Можеше да подуши неща, които преди никога не би успяла да помирише. Дървото на стълбите под ръцете й имаше дъх на смола. Мазилката по стената близо до горния край миришеше на хляб. На няколко пъти й идваше да яде от нея, когато храната се забавеше, но засега бе успяла да устои.

Щом стигна платформата в края на стълбите, тя се поизправи и надникна с едно око през пукнатината в ръба на капака. Почти успя да огледа кухнята на къщата горе, но гледката не бе кой знае какво. Видя масивните крака на дървена маса, една стена с червени плочки и страничната част на кафяв чувал. Но й стигаше — това беше поглед към света.

Тя подаде езика си, пое нормален въздух. А и усети нещо във ветреца, който полъхваше към нея. Дъх на храна. На яйца и още нещо — маслини!

Сюзън не успя да се сдържи. Облиза капака на отвора. Той имаше вкус на пясък.

После прозвуча някакъв силен вик…

Експлозия от гласове. Тя се отдръпна назад. Беше слязла половината от стъпалата, когато капакът над нея се отвори и струя от светлина нахлу към очите й. Сюзън вдигна ръка да се предпази.

— Трябваше да стоиш долу!

Тя изчака с наведено чело.

Преди да има време да помисли какво ще последва, той я удари. Тя полетя презглава и падна, препъвайки се, върху твърдата пръст на пода. Светът се завъртя.

После чу стон.

Отвори очи, премигна. Имаше още някого тук! Жена.

Сюзън вдигна поглед. Той стоеше на стълбите над тях. В ръцете си държеше нож, който беше дълъг, лъскав и по-голям от всеки друг, който бе виждала. Мъжът проряза с него въздуха, все едно се упражняваше в употребата му.

— Пригответе се — каза, гледайки надолу към тях. — Има нещо, което искам от вас да направите.

До този час не си бе пожелавала смъртта.

Ала сега го направи…