Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (9)

9

Британското посолство в Кайро се намира на улица „Ахмед Раджеб“ в заможно предградие, наречено Гардън Сити. То е на източния бряг на Нил, между реката и центъра на града, точно на юг от площад „Тахрир“. Кремавата колониална сграда с балкон на първия етаж и ливади отпред, простиращи се надолу до реката, по стил подхождаше повече на епохата на Британския Радж^[1]. Но зад старомодната й фасада вътре бяха направени редица промени, за да я въведат в двадесет и първи век.

Сутеренната площ бе разширена. Сега там се помещаваше контролна станция за ситуационно наблюдение към Британските разузнавателни служби в Кайро.

Този понеделник следобед, когато часът беше 13.30 в Йерусалим, 12.30 в Кайро и 11.30 в Лондон, Марк Хедсел, назначен към посолството след три и половина години служба в Ирак, гледаше към един голям LCD екран в отсрещната страна на помещението.

Екранът показваше граничната отсечка от Ивицата Газа до Египет. Пътят беше отворен и по него се точеше цяла редица от камиони, които бавно навлизаха в Газа. Изглежда, че не ги бяха претърсили.

Последния път, когато се случи това, последва израелско въздушно нападение. Двама души загинаха. Израелците твърдяха, че в онези камиони има ракетни части, предназначени за „Хамас“^[2], и че могат да го докажат. Каквото и да казваха ООН за Израел, нямаше как да се пренебрегне фактът, че страната щеше да се отбранява, когато се почувства под заплаха.

Притеснението на Марк в този момент беше колко далеч може да стигне тази отбрана. От изборите насам, след падането на Мубарак, нещата тук бяха взривоопасни. Играчите се сменяха и военните бяха нетърпеливи да си възвърнат влиянието. Реакцията на египетската армия към следващата израелска въздушна атака не можеше да бъде предвидена.

И други неща за Египет го тревожеха. Някои от тях се излъчваха от по-малките екрани, разположени по стената. Единият показваше антиизраелска демонстрация на площад „Тахрир“. Същия ден там бе разположена войскова част от Заказик и Марк се безпокоеше за реакцията им към демонстрантите.

Притесняваше го и един доклад за движението на иранска подводница близо до южния вход към Суецкия канал. На отделен екран се виждаше сателитен образ, предоставен от Агенцията за национална сигурност на САЩ, на последно установената позиция на подводницата. Върху образа бе наложена карта на областта.

Но големият екран върху собственото му бюро показваше онова, което главно го интересуваше през този ден — картина с висока разделителна способност от охранителната камера на главния вход на хотела в Йерусалим. Там беше отседнала доктор Сюзън Хънтър. Образът бе спрян на пауза. Хотел „Херод Ситадел“ беше един от най-хубавите в древния град, но Сюзън Хънтър не го бе избрала заради петзвездните му удобства.

Беше го избрала заради мерките за безопасност. Една от тях, за която не подозираше нито тя, нито охраната в хотела, се състоеше във факта, че Британските разузнавателни служби бяха получили достъп до системата на охранителните камери.

Способността да пробиват в частни охранителни системи, да препредават образи на дипломати и влиятелни бизнесмени навсякъде по света не беше нещо, което Британските служби за сигурност искаха да се разчуе.

Справянето с общественото недоволство по въпроса за нарушаването на личното пространство щеше да е прахосване на ресурси. Обясненията как за всички е по-добре да им се пази гърбът, най-вероятно нямаше да успокоят заклетите либерали. Хората, на които никога не им се налагаше да се справят със заплахата от въоръжена атака или с някой самоубиец, решен да изтреби с бомба себеподобни, бяха склонни да не забелязват какво се върши ежедневно за тяхно добро.

Разните му там корпоративни величия, религиозни лидери, премиери и министри се страхуваха от появата в медиите на техни снимки като дявол от тамян. Особено ако бяха с придружителки в крехка възраст или с лични асистенти, които по съвпадение бяха млади и видимо обратни…

Ала засега службите можеха да прикрият деянията си.

Марк се наведе напред. Жената в центъра на екрана, чийто образ охранителната камера беше стопирала, тъй като програмата за разпознаване я бе определила като вероятно съвпадение, имаше доста сходни черти на лицето и цвят на косата с тези на Сюзън Хънтър. Ала определено не беше тя. Той натисна бутоните Ctrl-X на клавиатурата си. Екранът пак започна да показва образ в реално време.

Марк се обърна към екрана с инсталирана защитена чат програма. Съобщението, което бе маркирал преди няколко минути, се намираше в центъра на малко изскачащо прозорче. Край него течаха съобщения от други социални медии, както и последни публикации от туитър и фейсбук. Той отбеляза публикацията като важна, след което затвори прозорчето.

Насочи вниманието си към защитената си електронна поща и прочете съобщенията си. Разбра, че е бил засечен сигнал от телефона на доктор Сюзън Хънтър. Той беше с продължителност едва десет секунди и половина и не бе фиксирано точното местоположение на обаждането. Но най-интересното нещо беше, че сигналът изобщо е прихванат…

Разбира се, това би могло да е номер или някакво послание, но също така можеше и да е аматьорска грешка от страна на похитителите й. Беше напълно възможно предвид кратката активност на сигнала. Ако някой се опитваше да ги подмами, щеше да остави телефона на Сюзън Хънтър отворен за по-дълго. Добре известно е, че за да се установи с точност мястото на обаждането, са нужни тридесет секунди.

Малко хора знаеха за най-новата компютърна програма за ултра бързо проследяване на местоположението, която използваха израелците. Тя невинаги бе точна, но с мъничко късмет скоро щяха да могат да идентифицират местоположението на телефона на Сюзън Хънтър, както и друга интересна информация.

Екранът от лявата му страна показваше поток от новини от канал „Нил Нюз“ — държавната новинарска служба на Египет. Той го погледа няколко секунди, след което усили звука.

На екрана се виждаше изгорялата до основи къща, където преди няколко дни бе намерено бедно еврейско семейство. В арабските надписи, които течаха отляво надясно през екрана, се казваше, че американско-израелска групировка предлага гарантирана награда от един милион долара на всеки, който им помогне да задържат нападателите.

Бандитите, които бяха блокирали вратите и бяха изгорили онази къща, трябваше да се надяват, че всички, които знаят за престъплението им, са толкова отдадени на каузата, колкото те самите.

А какво щеше да се случи, ако някой посочеше с пръст към терорист, наскоро прекосил границата от Египет?

Какво щяха да направят тогава израелците?

Щяха ли да бомбардират граничните пътища към Газа?