Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (48)

48

Изабел подкрепяше в скута си главата на Сюзън, чието изнемощяло тяло лежеше до нея. Тя отчаяно искаше да я утеши, да й окаже помощ, да спре болката й, ала Сюзън вече си отиваше… Това бяха последните й мигове.

Намираха се в пълен мрак. Тази непрогледност създаваше усещане за празнина, което Изабел мразеше. Периодично я заливаха вълни на параноя и страх.

От скалата, върху която седеше, се процеждаше студ, който сякаш пълзеше нагоре по тялото й. Също така във въздуха се носеше отвратителна миризма — смрад на инфекция, влага и смърт, която можеше едва ли не да се вкуси.

На моменти Изабел затваряше очи и си представяше, че се е върнала в апартамента си в Лондон, че е в леглото им с Шон. Това й помагаше. Но в други моменти тъмнината я задушаваше и тя искаше да я отблъсне.

Понякога размахваше ръце край себе си, когато слаби шумове я оставяха с впечатлението, че нещо се движи близо до нея.

Знаеше, че на Сюзън не й остава много време.

Сюзън Хънтър се бе предала. И Изабел не можеше да я вини. И двете осъзнаваха, че похитителят им ги е оставил под земята и може никога да не се върне. А дори да се върнеше, щеше да е само за да им причини някое ужасно последно мъчение.

Той ги беше преместил по-рано през деня. Изабел знаеше, че е ден, заради дневната светлина, която бе видяла, преди той да завърже очите й. Прииска й се да започне да рита, да се мята и пищи, но нямаше никаква възможност да го направи, защото ръцете й бяха вързани зад гърба. А и нищо не виждаше…

Въпреки това се опита да отправи ритник по посока на ударите, които получаваше в гърба си, но този опит й спечели само удар в главата и присмех, което я накара да се замисли дали да повтори усилието си.

Каквато и да бе причината, поради която той ги бе довел на новото място, тя не беше добронамерена. Изабел бе сигурна в това.

— Изабел — проехтя гласът.

Изабел се стресна от внезапния звук. Говореше й Сюзън Хънтър и гласът й беше по-ясен, отколкото преди ден.

— Тихо, пази си силите — каза Изабел. — Скоро ще излезем оттук.

— Не е вярно. — Гласът на Сюзън беше равен, примирен.

— Стига. Вярно е.

— Не ми остава много. Чуй ме… — От гърлото на Сюзън излезе хриптящ звук.

— Слушам.

— Има тъмни сили. Те искат власт. — Последва същото хриптене.

— Винаги има тъмни сили — отбеляза Изабел.

— Не, не. Не разбираш. — Изабел почувства върху рамото си ръката на Сюзън, която го стисна слабо като бебе.

— Не говори повече. Стига! — На Изабел не й се слушаше за тъмни сили. Не беше време сега за такива приказки.

— Те искат състраданието да умре. — Гласът на Сюзън бе немощен като на дете.

— Винаги е имало такива хора.

— Трябва да бъдат спрени. Ако избягаш, трябва да ги спреш…

— Ще ги спра. Обещавам. Сега спри да говориш — каза меко тя.

— Запознах се с Макс… преди да умре. Той знаеше. — Сюзън отново се изкашля. После гласът й се възвърна. — Мисля, че ще бъдем принесени в жертва, Изабел.

— Какво? — Такава перспектива беше вцепеняваща, непонятна.

Сюзън се отпусна в ръцете й. Тялото й умираше, сякаш бе спряло да се бори.

— Не ме оставяй — прошепна Изабел. — Ще оцелеем. Дори не си помисляй за всички тези ужаси… — Тя нямаше никаква представа дали щяха да оцелеят, но трябваше да го каже. Трябваше да вярва, че има надежда.

— Имаше една тайна в онази книга, която намерихте в Истанбул… — Сюзън се закашля.

— Каква тайна? — Изабел не бе питала Сюзън за книгата.

— Тайна, която би могла да промени света. — Сюзън потрепери. — Дойдох тук, за да се срещна с Макс. Знаеш това, нали?

— Да — отвърна Изабел.

— Имах нужда от пергамент… за да направя въглеродно датиращо сравнение. — Сюзън не спираше да кашля. Всяко покашляне бе по-слабо от предишното.

Изабел я прегърна. Искаше да попита за тайната, но Сюзън си отиваше, а тя не желаеше да прави нищо, което би ускорило края й.

След още една минута гласът на Сюзън отново прозвуча в мрака.

— Исках да проверя, нали разбираш… Да видя дали е фалшификация.

Изабел изчака. Мина още една минута, преди Сюзън отново да заговори:

— Част от ръкописа, който намерихте, представлява сгъната на листове козя кожа… Такава са използвали през първи век.

— На това ли си искала да направиш въглеродно датиране?

Изабел я държеше здраво. Усети как главата на Сюзън клюмва.

— Макс каза, че са открили такъв пергамент. Звучеше като нещо подобно.

Сюзън изстена мъчително. Болката беше изписана на лицето й.

Изабел разбра, че не може повече да отлага въпроса си.

— Е, каква е тази тайна, която може да промени света?

Сюзън заговори бавно:

— В тази книга, която сте намерили, има официален римски препис на съдебния процес срещу Исус.

— Боже Мой! — възкликна Изабел. Можеше ли това да е вярно? Ако бе така, със сигурност щеше да е грандиозно откритие. Сензация. Шон щеше да е удивен.

— Но това не е всичко, Изабел. — Сюзън поклати глава.

— А какво още?

— Тайната е в символа в тази книга. Не знам какво означава… Но символът е споменат в преписа. Точно накрая.

Сюзън продължи да говори в мрака, начерта формата със стрелката и квадрата върху опакото на ръката на Изабел. Тя вдигна рамене, когато Сюзън я попита дали знае какво означава символът.

В този момент това не я интересуваше…