Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (61)

61

Чух изстрела. Идваше отнякъде пред нас.

— Нямаме оръжия, които издават такъв шум. — Той изрита коня и животното пое в по-бърз тръс, но продължи да навежда муцуна, сякаш душеше тъмната земя, докато се движехме напред.

Проехтя екот от нов изстрел. Последваха още два.

— Не може ли по-бързо? — казах.

— Да не искаш конят ми да пострада?

— Ще ти купя друг кон, само побързай…

— Не можеш да ми купиш кон, докато яздим в пустошта.

Исках да му се разкрещя, но се сдържах. Продължихме да се поклащаме. Беше агонизираща езда. Изстрелите може би бяха свързани с Изабел. Онзи зъл негодник стреляше по някого. Или бе нападнат от друг? Дали се разгаряше битка? Последвалите минути ми се сториха като цяла вечност.

— Слизай. Колата ти е ей там. Нали дотук искаше да дойдеш?

Смъкнах се от коня. Мускулите на краката му трепереха.

Ездачът се огледа наоколо. Конят му явно също бе усетил нещо и риеше с копита.

Тогава до нас се появиха още трима ездачи. Двама носеха бели арабски кърпи на главите си. Сега небето бе по-тъмно, бяха се спуснали гъсти облаци. Ниската луна блестеше от юг, където небето беше чисто. Пред нас се простираха дълги сенки.

Видях колата ни и тръгнах към нея.

Отново проехтя изстрел.

Мъжът, който бе спазил думата си и ме беше довел дотук, се свлече напред и падна безмълвно на земята. Другите ездачи скочиха от конете си и се разбягаха сред скалите.

Залегнах.

Огледах се, за да разбера откъде се стреляше.

Сърцето ми биеше лудо.

Той бе наблизо…