Даниел Стийл
От пръв поглед (7)

7.

Тими прекара изненадващо приятно следващите два уикенда със Зак. Посетиха артфестивал, гледаха премиера на филм, където ги снимаха заедно и това особено се хареса на Зак, присъстваха и на откриването на някакъв ресторант. Прекараха часове на плажа и всяка седмица се любиха по веднъж, което си беше истинско постижение. Неделя вечер се връщаха към типичния си начин на живот. Тими се справяше добре и сама, а и имаше куп хора, които й помагаха — Джейд и Дейвид, шефовете на отдели, консултанти, адвокати. От Зак очакваше точно това, което той можеше да й даде — топлина в леглото през почивните дни, добра компания за филм и купа с пуканки. Не беше много. А според Джейд — направо едно нищо. Тя обичаше Тими, възхищаваше й се и не можеше да приеме, че се задоволява със скромното присъствие на Зак. Намираше го за себичен използвач, разглезен никаквец. Джейд не коментираше това с Тими, но споделяше с Дейвид.

— Този ме изнервя — призна тя един следобед, докато двамата с Дейвид похапваха в барчето на фирмата. Тими тъкмо бе излязла на среща с адвокатите, за да направят някои промени в пенсионните фондове на служителите. — Не мога да се примиря, че се занимава с човек като Зак — продължи тя между хапките сандвич с яйце и салата, докато Дейвид апетитно похапваше ръжено хлебче с пастърма. Беше прималял от глад, след като Тими цял ден го затрупваше със задачи. Но точно това му харесваше в тази работа, осъзнаваше неповторимия си шанс да научи много неща.

— Този тип е истински задник, кръгла нула — не мирясваше Джейд.

— Стига, Джейд. Не бъди толкова крайна. Не е чак толкова зле. Просто не е гений. Все пак е актьор, модел, има хубави черти, невероятно тяло. Тъкмо затова го харесва. Ти какво очакваш?

— Очаквам да я видя с някой умен, сериозен и чувствен мъж. Тя има нужда от менш, какъвто този не е.

Дейвид се усмихна на еврейската дума. Джейд имаше азиатски произход, но често употребяваше еврейски изрази. Обичаше да се шегува, че са в „шмата“ бизнеса — т.е. бизнеса с парцали. Дейвид все казваше, че Джейд знае повече идиш от баба му, която бе отраснала в Пасадена и се бе омъжила за епископален свещеник. Добре разбираше какво има предвид Джейд под думата „менш“. Тя искаше Тими да си намери стабилен мъж, който да я обича, подкрепя и поема отговорност. Зак не пасваше на този модел, но Дейвид го намираше за безобиден, а Тими не хранеше никакви илюзии за него. И двамата бяха единодушни, че Зак си търсеше публични изяви, обществени и професионални шансове. Амбициите му бяха очевидни. Но Тими се справяше успешно. Познаваше този тип мъже.

— Е, поне не й иска пари или участие в бизнеса й. — И двамата бяха свидетели на страстите на предишното й гадже, което поиска от Тими да отвори галерия, за да продава собствените си творби. Тя учтиво му бе отказала, а после остана година и половина сама, докато се появи Зак.

Отначало Зак се бе показал като забавен, очарователен красавец, който я отрупваше с цветя и дребни подаръчета, докато успя да я накара да излиза с него. Джейд и Дейвид знаеха от опит, че такива отношения не продължаваха дълго. Рано или късно Зак щеше да си срита късмета, нямаше да може да прикрива манипулациите си, щеше да започне да я притиска или да я мами с други жени и тя постепенно щеше да се отдръпне. Нищо съществено не ги свързваше. Между тях нямаше дълбоко уважение, хармония, здрава основа, върху която да градят и да устояват на житейските бури. Просто понякога се забавляваха заедно. Тя отдавна не разчиташе на никого, освен на себе си.

— Не разбирам защо не си намери сериозен човек, някой на нейната възраст, със сходни интереси, някой достоен за нея.

— Е, хайде, хайде — каза Дейвид и посегна към нейната чиния. Винаги разменяше с нея чипс за туршията от гарнитурата към пастърмата. Имаха си традиция. — Всички търсим това. Аз също. Но откъде време? Работим по петнайсет-двайсет часа в денонощието, гасим пожари, препускаме по света. Мамка му, не съм имал свястно гадже от две години. Щом си харесам някоя, Тими ме праща в Малайзия за месец или в Ню Йорк да се боря с проблемите на рекламната агенция, после хвърча между Париж и Милано да строявам модели с разголени цици по модните пътеки и да им оправям прическите. Аз съм хетеросексуален, за бога. Коя „нормална“ жена би се примирила с това, всички очакват да ги водя на вечеря в петък и на ски през почивните дни. Не съм се качвал на ски, откакто напуснах колежа. Миналата година шест пъти отказвах резервациите за Тахо. Трета година не съм ходил на почивка. А Тими работи десет пъти повече от нас. Кой мъж би приел подобно нещо? Мъжете, които са за нея, си имат Зак от женски тип — само за уикенди. Ако Тими беше мъж, а Зак жена, едва ли щеше да се тревожиш толкова.

— Напротив — упорстваше Джейд. — Тя заслужава много повече от това. И ти го знаеш. Не съм я питала, но залагам коледния си бонус, че не й се е обадил в Париж, докато беше болна. Той дори не я посрещна. Не дава пукната пара за никого освен за себе си.

— Хищнически нрав — отвърна Дейвид. — Никой от нас няма шанс да срещне свестни хора, докато работим с това темпо. Хората, които си заслужават, искат повече, отколкото можем да им предложим. Аз нямам нито време, нито енергия за подобно нещо, а съм вече на трийсет и две. Според теб какво би могла да предложи Тими? Сигурно заради това и ти си останала цели десет години с женен мъж. Един свестен тип щеше да иска да те вижда повече от веднъж седмично. — Той бръкна с пръст в раната, Джейд не каза нищо, после поклати глава.

— Не беше така между мен и Стенли. Обичах го. А той ме лъжеше. Още по-лошото бе, че се самозалъгваше. Все обещаваше, че ще приключи с този брак. Така и не го направи, после жена му се разболя. И двете му дъщери започнаха да страдат от булимия и преминаха на антидепресанти, когато той обяви, че се развежда. Баща му претърпя сърдечна операция, а синът му влезе в център за рехабилитация. Бизнесът му се срина. Всичко се обърка. Едната му дъщеря се захвана с наркотици, на съпругата му откриха рак и претърпя хистеректомия. В последните десет години сякаш живеят по болници, а той все ме молеше да изчакам ту една, ту друга криза. Как, за бога, да се справя с това? Може би като… като го преболедувам… — Очите й отново се насълзиха. Беше стигнала до самоубийство последния път. Психотерапевтът й бе помогнал да се съвземе, макар сама да беше осъзнала, че вече бе време да спасява кожата си. Искаше семейство, съпруг и деца, но искаше и кариерата си.

— И кога те пускаме в интернет? — ухилено попита Дейвид и се облегна на стола.

— Готова съм, когато кажеш — притеснено отвърна тя, после се смръщи. — Как ще сме сигурни, че не са женени и че не лъжат? — вече не можеше да се довери на никого. Нямаше да рискува с подобни връзки и Дейвид го намираше за разумно.

— Просто трябва да поговорите и да се довериш на инстинкта си. Можеш да си наемеш и частен детектив. Хората го правят. Поне интернет разширява възможностите.

— Добре. Да пробваме. — Тя погледна часовника си и посочи компютъра с дяволита усмивка.

— Сега? Ама ти сериозно ли? — Дейвид изглеждаше изненадан.

— Напълно. Тими ще се върне чак към пет и това не я вълнува. За днес приключихме с работата. Останаха три писма, които ще й трябват чак утре. Добре, Маестро, запознайте ме с интернет сватосването. Какво пък, едва ли ще е по-зле от това, което имам сега. Ако попадна на още една среща с някой изпадняк, направо ще повърна.

Той се усмихна и се обърна към компютъра. Влезе в един от сайтовете за запознанства, които знаеше от преди. Вече повече от година не си бе правил труда да го посещава. Преди време беше си писал с една жена, която бе срещнал чрез списание „Харвард“. Току-що бе завършила школата по бизнес и живееше в Сан Франциско. Веднъж дори се бяха срещали, но както се бе изразил по-късно, тя се бе оказала „прекалено голяма природолюбителка“ за него, макар да бе най-умното момиче, което бе срещал някога. Скоро след това се бе преместила в Бъркли, беше му писала и бе споделила, че има връзка с друга жена. От самото начало бе станало ясно, че не са един за друг. Беше й отговорил с мило писмо и бързо я забрави, потънал в работа. Самият той не бързаше да си търси стабилна партньорка, макар че и на него му се искаше да се ожени и да има деца. Предпочиташе контактите чрез еврейски сайт за запознанства, защото дълбоко в сърцето си се надяваше да срещне някое свястно момиче от еврейски произход. За Джейд реши да използва по-популярен сайт и зададе параметри за предпочитания по възраст, трябваше да уточнят и географското местоположение.

— Какво имаш предвид? — объркано го погледна тя. Цялата работа изглеждаше вълнуваща, но и малко притеснителна. — Например, кой град?

— Нещо по-конкретно — попита Дейвид. — Колко близо до мястото, където живееш? В какъв радиус? Същия град, същия пощенски код, на десет мили от местожителството, на пет, на една? Същия щат? Някъде в провинцията? От големите градове?

— По дяволите, не знам. Може би Ел Ей и околностите? Това прекалено широка зона ли е? — Възможностите изглеждат безкрайни. Интересуваха я по-скоро образованието и професията. Самата тя си признаваше, че е сноб по отношение на професията. Беше завършила Калифорнийския университет в Бъркли.

— Това зависи само от теб. Аз предпочитам да е същият пощенски код, защото съм мързелив. Мразя да вися по задръствания на магистралата и не искам да отделям по един час, когато се налага да я взема от дома й. Но аз и без това не съм голям почитател на този вид общуване. Правя го просто, за да поддържам огънчето, да не забравя какво е да ходиш по срещи. Не съм имал скоро такава възможност.

— Ще се придържам към Ел Ей и околностите — отвърна тя с усещането, че й предстои пазаруване онлайн, което често предпочиташе. Поръчваше си например хранителни продукти по телефона от офиса и портиерът на сградата й ги занасяше до хладилника, когато се прибереше. Светът беше устроен вече така, че заетите хора нямаха време за подобни домашни задължения заради натоварената си работа, командировки, уикенд планове, а малкото свободно време често прекарваха във фитнес салоните.

След като написа изискванията й и посочи възрастова граница от трийсет и пет до петдесет и две, се появи цяла фотогалерия от мъже. Дейвид й направи знак да се приближи, за да вижда по-добре екрана. Последваха дълги редици снимки на мъже — някои смешни на вид, други — красиви, някои — нищо особено, всички съпроводени с кратка характеристика. Някои звучаха невероятно глупаво, дори абсурдно. „Горещо секси татенце“ накара Джейд да изстене. Дейвид й обясни, че някои от описанията са генерирани. Когато си харесаше някоя снимка, програмата й предлагаше по-подробна информация, която включваше религиозни и сексуални предпочитания, семейна предистория, деца, спорт, който практикуват, имат ли татуировки и пиърсинг и какво търсят в една жена. Някои предпочитаха партньор от тяхната религия, или атлетична тигрица от олимпийска величина, или споделяха сексуалните си фантазии. Едни разказваха за професията си, други споменаваха дори заплатата и образованието си. После всеки пишеше по няколко изречения за себе си, което често караше Джейд да примижава. Допаднаха й шестима. Изглеждаха приятно, звучаха нормално, имаха прилични професии и образование, двама бяха разведени с малки деца, което не беше по вкуса й, но беше приемливо. И шестимата твърдяха, че предпочитат работеща жена на тяхна възраст, обичаха да пътуват, търсеха сериозна връзка, искаха повторен брак и още деца. Единият дори харесваше азиатки, което беше жълт флаг за нея, но не и червен, в случай че очакваше пълно подчинение. Откри мъж от нейния випуск в Бъркли, но снимката му нищо не й говореше. При четиридесет хиляди студенти в този университет, това не беше никак изненадващо. Беше архитект и живееше в Бевърли Хилс.

— Какъв им е проблемът на всички тези хора, че не могат да си намерят гаджета? — попита Джейд с известно подозрение.

Дейвид се разсмя.

— Кой беше казал: не бих искал да принадлежа към клуб, в който приемат за членове такива като мен? Или Уди Алън, или Марк Твен, струва ми се. Виж, всички сме в една лодка. Скъсваме си задниците от работа, нямаме време, писнало ни е от досадниците, с които нашите приятели ни уреждат срещи, нямаме роднини, които да ни запознават със синовете и дъщерите на приятелите си, а ако случайно имаме, бихме искали да нямаме. Онова, което знам, е, че това върши работа при много хора. Струва си да се пробва. Имам няколко несполучливи опита, но повечето жени, които съм срещал чрез интернет, бяха много приятни. Една-две бяха сериозни възможности, просто не ми стига времето, нито намеренията да се захвана сериозно. Но съм прекарвал приятно, когато съм излизал с тези жени. Просто следвай правилата. Свързваш се с тях чрез чат бокса в интернет, не им даваш домашния си адрес, нито телефонни номера, нито работното си място. Срещате се на обществени места няколко пъти, за да проучиш положението, следваш инстинкта си и не се впускаш в никакви потенциално опасни ситуации. Така ще разбереш накъде върви работата. Какво има да губиш?

— Изглежда не много — призна тя, все още с колебание, но определено заинтригувана. Поне дотолкова, че да пробва.

— Искаш ли да пишеш на някого от шестимата? Можеш да го направиш чрез моя акаунт. Но ако искаш да подходиш сериозно, трябва да си направиш профил със снимка. Можеш да ограничиш достъпа само до определени хора. Не е нужно да си слагаш снимката на главната страница. Е, искаш ли да пишеш на някого?

Тя кимна и се замисли. Дотук, по описанията, най-много й допадна архитектът. Разведен, женен в продължение на шест години, без деца. Живееше в Бевърли Хилс. Обичаше английската литература и изкуство, които и тя бе специализирала в училище. А любимите му градове бяха Париж, Венеция и Ню Йорк — два от които съвпадаха с нейния избор. Така определено търсенето се стесни. Изглеждаше много повече от онова, което приятелите й можеха да предложат. Любимите му занимания през почивните дни бяха ски, излети на палатка, театър, кино или да готви с (или за) жената, с която излиза, което много допадна на Джейд. Нейните кулинарни изненади се свеждаха до готовите супи „Кап-а-суп“, нудъли „Топ Рамън“, салати, които си купуваше от „Сейфуей“, или кексчета „Хостес Туинкис“, когато никой не гледаше. Винаги имаше от тях под ръка в бюрото за спешни случаи, както и пакетчета бонбони „M & Ms“. Наричаше я здравословна храна. И шестимата мъже проявиха интерес към нея. Тя прибута стола си по-близо до Дейвид и написа на всички кратичко съобщение. Осъзнаваше, че трябва да се регистрира и да си отвори собствен акаунт, за да им изпрати снимки, но първо изчакваше отговорите.

Тъкмо изпрати и последния имейл и двамата с Дейвид си отдъхнаха, спогледаха се и се закискаха, когато Тими влезе.

— Какво става тук, деца? — попита тя. Бе забелязала дяволитите им изражения. Беше сигурна, че е някаква безобидна закачка. Имаха нужда от разтоварване в нейно отсъствие. В момента нямаше нищо спешно и всички бяха по-спокойни. Срещата за пенсионното осигуряване бе минала без проблеми. — Е, признайте си. Приличате на две котки, изяли канарчето — пошегува се тя.

— Не е едно, а цели шест — призна Джейд. Знаеше, че Тими не одобрява запознанствата чрез интернет, но нямаше тайни от нея.

— Я, разкажи — подкани я Тими и тогава забеляза на екрана галерията от снимки на мъже с кратки описания. — Вие двамата, внимавайте! Без криминални типове, моля. Имам нужда и от двама ви.

Джейд искаше да я убеди и тя да опита, но знаеше, че Тими не би го направила. Дори да беше с фалшиво име, лицето й бе разпознаваемо по целия свят. Дългата червена коса и зелените очи я издаваха навсякъде. Историята на нейния успешен бизнес се разказваше във всички школи, беше икона в модния свят. Ако пуснеше снимка в интернет сайт за запознанства, след десет минути таблоидите щяха да гръмнат.

Ерата на уредените запознанства навлизаше в нова, модерна фаза, което само потвърждаваше колко е трудно да срещнеш сродна душа в наши дни, независимо колко си млад, хубав или успял. Мъжете, на които Джейд писа, попадаха в тази категория и твърдяха, че търсят сериозна връзка. Очевидно не бяха имали успех досега. Явно не само Тими имаше такъв проблем, макар при нея положението да бе малко по-особено. Тими не се срещаше с непознати от години. Според нея това беше доста унизително и създаваше куп проблеми.

— Просто бъди внимателна — напомни й Тими, после се върна в кабинета си.

Дейвид бе обещал на Джейд да следи отговорите и да й ги предаде. Щеше да проверява профила й и през почивните дни.

Тими си тръгна от офиса към шест, твърде рано за нея, а в седем се появи Зак. Денят на благодарността предстоеше следващата седмица и двамата бяха планирали спокоен уикенд. Тя имаше планове за събота, а Зак учудващо нямаше нищо против. Това се случваше веднъж-два пъти в месеца, което му даваше възможност да потренира във фитнеса или да обядва с приятели.

Вечеряха във „Вратичката“ — едно от любимите й заведения, след това отидоха на кино. Гледаха трилър, който Зак избра. Филмът не й допадна, но на излизане се пошегува, че поне пуканките са си стрували. За нея беше важно, че са заедно. И двамата бяха в добро настроение. Преди няколко дни му бяха дали малка роля, очакваше и резултатите от прослушването за голяма реклама, която би му отворила други врати. Когато имаше работа, винаги бе щастлив. Имаше късмет, че е толкова младолик, защото това му помагаше. Беше си правил лифтинг преди няколко години, редовно си инжектираше ботокс, колаген и бе изрусил косата си, естественият му цвят не беше толкова светъл. Беше по-суетен от нея. Тя не беше си прилагала нито една от тези манипулации и нямаше намерение да го прави. Беше привърженичка на естественото остаряване, още повече че работата й не зависеше от това.

В събота сутрин Тими стана към седем, потренира половин час във фитнеса, изкъпа се, приготви си лека закуска от йогурт, овесени ядки и чай и тъкмо се канеше да излиза, когато Зак слезе по стълбите само с кърпа около кръста. Целуна я леко по устните, взе вестника и тръгна към кухнята. Мила, малка домашна сценка, илюзия за интимност помежду им.

— Оставих ти кана кафе — подвикна тя след него.

— Благодаря. Кога ще приключиш с работата?

— Към три ще се прибера — отвърна тя.

— Ще те чакам тук — подхвърли той. Знаеше къде оставя ключа.

Тя дръпна вратата след себе си. Беше й странно, че никога не я питаше какво прави в събота сутрин. Сигурно си мислеше, че работи. Той също не й казваше всичко. Отсъствията й никога не му се струваха прекалено дълги. Нямаше нищо против нейната заетост.

Беше в джинси, гуменки, стар пуловер и сако от дънков плат, косата й бе опъната назад в опашка. Нямаше грим, но изглеждаше изненадващо добре за този час на деня. Рядко се тревожеше за външния си вид и сигурно затова изглеждаше толкова прекрасна и естествена, въпреки годините си.

На път към Санта Моника си пусна музика в колата и не спря да се усмихва. Чувстваше се прекрасно. Обичаше тези сутрини и ги очакваше с нетърпение. Не се случваха често, но жадуваше за тези мигове. Те хранеха душата й, караха я да благодари на света и получаваше компенсация за това. Не би се отказала никога и заради никого. Това дълбоко докосваше сърцето й.

Двайсет минути след като излезе от Бел Еър спря пред наскоро боядисана сграда във викториански стил. Отпред имаше старомодна веранда и стойка, на която бяха подредени ярки на цвят нови велосипеди. Зад къщата се виждаше красива катерушка. Тя се усмихна и влезе, вратата беше отворена. Две жени със съсухрени лица, топли очи и къси коси разговаряха в коридора, друга седеше зад бюрото.

— Добро утро — жизнерадостно поздрави Тими. Двете жени бяха доста по-възрастни от нея, а третата беше почти дете. И трите бяха монахини, макар това да не личеше по дрехите им. Бяха облечени със суитшърти и джинси. Щом я съзряха, широко й се усмихнаха. — Как сте?

— Очаквахме те днес — отвърна най-възрастната. На времето бе работила за Кармелитския орден, а после бе преминала в лоното на Доминиканския. От четиридесет години се занимаваше с деца в неравностойно положение — първо в Чикаго, после в Алабама и Мисисипи, а накрая в Ел Ей. Тя управляваше дома, наречен „Света Сесилия“.

Този дом приютяваше сираци, които по една или друга причина — заради болест или възраст — не можеха да бъдат осиновени, или пък не са имали късмет с приемната грижа. От дълго време сестра Ан имаше идея и след като научи за желанието на Тими да дари средства и усети благородното й отношение към децата, реши да поговорят за това. Никога не се бе надявала нещата да се развият по този начин. Без много приказки Тими бе написала пред нея чек за един милион долара, за да купи къщата, да наеме персонала и да започне работа. Това се бе случило преди десет години и оттогава го финансираше. „Света Сесилия“ съществуваше благодарение на Тими О’Нийл, макар че това се пазеше в тайна. Знаеха само Дейвид и Джейд.

Домът, в който живееха между осемнайсет и двайсет и пет деца, се управляваше от шест монахини. Децата бяха на възраст от пет до осемнайсет години, по равно момчета и момичета, и от различни раси. Някои от децата бяха там вече пет години. Целта бе да им намерят семейства, но повечето се задържаха в дома с години. Най-дълго бе останало едно сляпо момиче — цели седем години. Със съдействието на Тими бе завършило средното си образование и бе прието като стипендиантка в Университета в Южна Калифорния. Три от децата бяха с вроден диабет и също не можеха да бъдат настанени в семейства, друго имаше тежки психически проблеми заради претърпяно насилие. Няколко деца бяха дошли с хронично нощно напикаване поради подобни причини, но след няколко месеца бяха се справили с този проблем. Някои просто не изглеждаха добре, други бяха с трудни характери. Имаше и такива, които бяха откраднали вещи от приемните си родители и после изпратени в поправителни домове. Няколко от децата бяха просто прекалено стеснителни и не се разбираха със семействата, където ги изпращаха. Независимо от причините, бяха преживели много — бяха ги хвърляли като рибки обратно в езерото на безразличието, а сестрите от дома ги бяха изваждали едно по едно с много любов, осигуряваха им спокойствие и уют. Тими обичаше да ги посещава и го правеше при всяка възможност. Децата я наричаха просто Тими, нямаха представа каква е връзката й с този дом, нито че изобилието в живота им беше нейна заслуга.

— Чухме, че са те оперирали в Париж — загрижено каза сестра Маргарет, двайсет и пет годишното момиче зад бюрото. Беше постъпила в религиозния орден на осемнайсет, което си е истинска рядкост в наши дни, и съвсем наскоро бе дала обет. — Как се чувстваш?

— Добре — широко усмихната заяви Тими. — Като нова. Макар че си беше малко страшничко. Но вече съм добре. — Дори беше напълно забравила за операцията през последните две седмици. — Имаме ли нови постъпления? — попита тя. Обичаше да знае какви деца постъпват при тях и по какви причини. Имаше лично отношение към всяко едно. Домът „Света Сесилия“ й беше много скъп по причини, неизвестни на повечето хора. Само сестра Ан бе посветена в тайната й. Беше й се доверила, докато възстановяваха къщата, само две години след загубата на сина й и година след като Дерек я бе напуснал. Често бе казвала, че този дом й бе спасил живота.

— Очакваме да пристигнат двете нови деца, но едва ли ще стане до следващата седмица. Има някакво закъснение по технически причини. Опитвахме се да ги вземем до Деня на благодарността.

Празникът беше само след пет дни. Здраво се бореха със системата, за да изтеглят деца, да им осигурят дом, в който животът им имаше шанс да се промени и почти винаги се получаваше. Имаше и случаи, когато бе прекалено късно. Децата, които им изпращаха, бяха или с прекалено закоравели характери, или увредени, или много болни, и трябваше да бъдат настанени в болнични заведения за медицинско или психиатрично лечение, което не бе по техните сили. Дом „Света Сесилия“ не бе нито затвор, нито болница, нито психиатрия за деца, а място, пълно с обич, където децата процъфтяваха, развиваха способностите си — образователни и емоционални — нещо невъзможно при други условия. На Тими толкова силно й бе липсвало подобно място преди четиридесет години, което би променило живота й.

Както обичайно, тя обикаля из къщата цяла сутрин, спираше се да поговори с децата, които познаваше, и се опитваше да опознае пристигналите наскоро. Винаги подхождаше към тях внимателно, с уважение, и им даваше право сами да решат дали искат да общуват с нея. После сядаше на верандата с монахините и наблюдаваше по-малките как играят в градината. По-големите излизаха, отиваха на гости при приятели или се впускаха в любими занимания. Беше доволна — имаше двайсет и едно деца и всичко важно за тяхното отглеждане — търпение, разбирателство и обич.

Точно преди обяда едно от познатите деца се приближи към нея, за да си поговорят. Беше деветгодишно момченце от афроамерикански произход, с една ръка. Баща му го беше пребил, после прострелял него и майка му. Майката бе починала, а баща му бе изпратен в затвора. Джейкъб беше в дома от петгодишен и се справяше много добре и с една ръка. Бяха го докарали направо от болницата след стрелбата. От социалната служба бяха преценили, че е излишно да минава през тяхната система, нямаше да може да се адаптира, а баща му бе отказал да подпише документите за осиновяването му. Монахините от „Света Сесилия“ веднага го бяха приели в дома. Момченцето подаде на Тими рисунка, която бе направил за нея — котка с дълга, червена козина и огромна усмивка. Децата, които оставаха за дълго в дома, обикновено бяха усмихнати и излъчваха щастие. Новопостъпилите се забелязваха веднага по плахото им поведение и обидата в погледите. Имаха нужда от време, за да се успокоят и проумеят, че са на сигурно място след терора, който бяха преживели.

— Благодаря, Джейкъб — отвърна Тими с усмивка. — Тази котка има ли си име?

— Хари — доволно отвърна Джейкъб. — Той е вълшебен котарак. Говори френски.

— Така ли? Скоро бях във Франция. В Париж. Там ме оперираха — обясни му тя и той кимна със сериозно изражение.

— Знам. Болеше ли те?

— Не. Сложиха ми упойка. В болницата бяха много мили с мен. Всички говореха английски и никак не ме беше страх. — Той отново кимна, доволен от чутото, после отиде да играе с другите деца.

Тими остана за обяд, поговори още със сестрите, на чиято компания се радваше от години. Някои от тях се бяха преместили и работеха за други програми — една бе заминала за Южна Америка предишната година, за да работи с индианчета в Перу, друга се бе насочила към Етиопия скоро след като откриха дома.

Към два часа следобед Тими си тръгна. Както винаги се чувстваше щастлива и спокойна. Завари Зак да гледа видео. Той не я попита къде е била, а тя не му обясни нищо. Това си беше нейна тайна, която не споделяше с никого. Не искаше гласност, нито внимание, нито признание, нито награди, нищо. Просто това бе всичко за нея.

— Търсих те на мобилния. Има разпродажба във „Фред Сегал“. Щях да те питам дали искаш да се срещнем там.

— Бях си изключила телефона — усмихнато отвърна тя. Винаги го правеше, когато посещаваше децата. Не искаше никой да отвлича вниманието й. Обичаше да се отдава напълно на заниманията с тях. — Съжалявам. Можем да отидем сега или предпочиташ плажа? — Беше негова до края на уикенда и й беше все едно какво ще правят. В града бе студено, а на крайбрежието щеше да е ветровито и мразовито.

— Да отидем на разпродажбата — каза той, видимо доволен.

Изключи видеото, докато тя си наливаше чаша вода, и след пет минути бяха в нейния мерцедес на път към „Фред Сегал“. Не й се искаше да повдига въпроса, но си мислеше, че неговото прастаро порше беше истински летящ ковчег, защото той не можеше да си позволи да го поддържа. Обичаше да кара нейната кола — последен спортен модел, който сама си подари лятото. Носеха се по „Мелроуз“ и когато стигнаха „Фред Сегал“, се натъкнаха на същински зоопарк, както обичайно ставаше при разпродажби. Зак успя да си намери неща, които харесваше, а Тими се добра до кашмирени пуловери с качулки, златисто сако на „Марни“, което вървеше с джинси за офиса, и два чифта обувки. И двамата вървяха доволни към колата. Зак плати почти всичките си покупки, с изключение на едно кожено яке, в което се влюби, но не можеше да си го позволи. Тими реши да му го подари. Тя купи и няколко забавни книги, взеха си и италианска паста от деликатесния щанд, за да не готвят вечерта. Съвършен следобед. Още с прибирането Зак се настани пред телевизора, за да си догледа филма, а Тими прегледа няколко броя на „Уолстрийт джърнъл“, които пазеше цяла седмица. Обичаше да си наваксва с четене през почивните дни.

Когато филмът свърши, Зак я погледна и се разсмя:

— По дяволите, Тими, обичам те, но наистина си мъжкарана.

Не бяха най-точните думи, тя го погледна изненадано, но все пак й прозвуча като комплимент.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко от жените, които познаваш, четат „Уолстрийт джърнъл“?

— Всъщност много. — Тя се опита да не се хваща за сексисткия коментар. Ами колко жени управляват корпорации като нейната? В много отношения беше неповторима. А часовете, които посвещаваше на децата в „Света Сесилия“, я правеха още по-специална, но той нямаше никаква представа за това. Изведнъж се зачуди дали тази негова представа за нея не е причина да правят секс толкова рядко. За миг загуби увереност. — И защо четенето на „Уолстрийт джърнъл“ ме прави мъжкарана?

— Ами, погледни се. Истински магнат си. Имаш милиони служители по света, присъстваш в домовете на хората. Колко жени постигат това? Повечето си стоят вкъщи и отглеждат деца, работят като секретарки, слагат си силикон тук-там. Просто жените не мислят като теб, не действат като теб и не работят като теб. Не ме разбирай погрешно, на мен това ми харесва. Но здравата би уплашило много мъже — призна й той.

Тя въздъхна тъжно. Думите му просто потвърждаваха това, което и тя мислеше. Очевидно беше прав.

— Така е — мрачно се съгласи тя. — Явно не разбират, че можеш да постигнеш голям успех, да си скъсаш задника от работа в един мъжки свят и пак да си останеш пълноценна жена. Не разбирам защо трябва да избирам между двете.

— Не трябва. Тъкмо това имах предвид. Просто си мъжкарана. — Това не беше новина за нея, но й подейства депресиращо. Беше сигурна, че повечето мъже, които срещаше, мислеха така, макар да не го казваха на глас като Зак. — Всичко е наред — увери я той, — харесвам те такава, каквато си.

Но не я обичаше. Тъкмо в това беше проблемът с мъжете в живота й. Съпругът й я беше напуснал заради друг мъж, а другите се бяха възползвали от нея, после бяха избягали като дявол от тамян. И без това не й трябваха, напомни си тя и се зае да подгрее пастата, която бяха купили за вечеря. Коментарът му успя да я разстрои, да нарани чувствата й, макар да не му го показа. Не обичаше да я вижда уязвима. Реши да го попита за плановете му за Деня на благодарността и остана изненадана, че имаше намерение да го прекара извън града. Беше се надявала на друго.

— Така ли? Не си споменавал. — Тя се опита да прикрие раздразнението си. Понякога забравяше колко крехка е връзката им. Всъщност продължаваше едва пет месеца и две нощи.

— Не си ме питала. Отивам в Сиатъл, за да прекарам празника с леля ми. Правя го всяка година, освен ако не изникне нещо тук. Ти нищо не каза, затова предположих, че имаш планове.

Не й убягна, че не я покани да отиде с него. А тя нямаше никакви планове. Нямаше семейство. Само приятели и работа.

— Ти къде ще бъдеш? — заинтригувано попита той. Може би се надяваше да замени гостуването при леля си с вечеря в компанията на някой от нейните известни приятели.

— Всъщност, никъде — отвърна тя. Празниците винаги й навяваха болезнени спомени и тя избягваше да мисли за тях до последния момент. Отхвърлянето вършеше добра работа. Просто си бе помислила, че Денят на благодарността ще се слее с редовните им уикенд срещи. — Обикновено не се впускам в специални приготовления нито за Деня на благодарността, нито за Коледа. Не си падам много по празниците. — Реши да не изпада в повече подробности.

— И аз не съм много по празниците, затова ходя при леля ми. — Той така и не я попита има ли къде да отиде. Явно не си представяше, че би приела да се занимава с леля му, която живееше в дом за пенсионери в Белвю в околностите на Сиатъл, а съпругът й работеше като надзирател в затвора. Не можеше да си представи Тими в такава компания, а и не знаеше как те биха я приели. По-лесно беше да не я покани. — Сигурно ще остана до понеделник. Използвам случая да се видя с братовчедите си. Надявам се и ти ще измислиш нещо.

— Благодаря. — Тя се опита да не показва раздразнението си. Всъщност, не му се сърдеше. Просто беше натъжена и малко разочарована. Дори не бе предложил да се върне за почивните дни. Това ясно й показа какво означаваше за него тази връзка. Но ако трябваше да бъде искрена, при нея не беше по-различно. Просто щеше да е депресиращо да е сама на този празник, но никой нямаше вина, трябваше да е по-предвидлива.

Останалите часове от уикенда бяха приятни и спокойни. Той отново се настани пред телевизора, а тя се зае с чиниите. Вечерта си легнаха рано, а на сутринта всеки пое по своя път. Зак имаше среща с приятели. Когато не бяха на крайбрежието, си правеше планове, които не включваха Тими. Повечето му приятели бяха между двайсет и трийсетгодишни и едва ли биха били подходяща компания за нея. И двамата знаеха, че не харесва приятелите му. Някои от тях взимаха наркотици, пиеха, повечето бяха модели или актьори, които работеха като сервитьори и бармани в Холивуд, в очакване на големия пробив. И на Зак не му бе мястото сред тях, макар годините да не му личаха. Влагаше голяма енергия да остане част от този кръг. Вечният Питър Пан. В тяхната компания Тими се чувстваше стара и отегчена до смърт.

Обади й се в сряда вечерта преди полета до Сиатъл, за да й пожелае приятно прекарване на празника, което беше мило, но безполезно пожелание. Всичките й познати или бяха заети, или заминаваха. Не бе споменала нищо на Дейвид и Джейд, защото знаеше, че отиват при семействата си, а не искаше да им се натрапва. Просто щеше да прекара поредния самотен празник.

През цялата седмица Джейд бе в добро настроение заради контактите си с шестимата мъже от интернет сайта. Четирима от тях й бяха отговорили, а за архитекта беше убедена, че ще й допадне. Бяха си уговорили среща за следващата седмица — на кафе в „Старбъкс“. Още двама я бяха поканили на обяд. За пръв път от дълго време насам се забавляваше.

На сутринта в Деня на благодарността Тими лежеше в леглото си, загледана в тавана. Имаше нещо много символично в този самотен празник — напомняше й накъде върви животът й. Припомни си всичките връзки, които бе поддържала през последните години.

Унесена в мисли за бъдещето, набързо облече джинси и суитшърт. После седна сама пред телевизора, за да погледа парада на „Мейсис“, което дори на нея й се стори патетично. Погледът й се спря на снимката на Марк, който трябваше да бъде на шестнайсет, и се замисли как ли би изглеждал. По празниците винаги в сърцето й се надигаше гняв, който трудно се опитваше да потуши и да не се отдава на самосъжаление. Грабна чантата и дънковото сако и излезе. Знаеше точно къде ще отиде и се зачуди как не се бе сетила по-рано за това.

Пристигна точно навреме за празничния обяд в дома „Света Сесилия“. Сестрите се изненадаха, но я посрещнаха сърдечно. Никога досега не бе споделяла този празник с тях. Прибра се вкъщи към пет след обилната храна — бяха приготвили пълнена пуйка със сладко от боровинки и картофи, полети с марципанов сос. Перфектното посрещане на Деня на благодарността. Разнежена от приятното прекарване, реши да звънне на мобилния на Зак и да го поздрави. Той вдигна още на първото позвъняване. Наоколо се дочуваха гласове и смях. Каза й, че е на вечерята и ще й се обади по-късно. Така и не го направи до края на уикенда.

Това бе красноречиво послание — за него, за живота й, за изборите и хората през последните единайсет години. Най-после трябваше да го признае и да реши какво да прави. Не знаеше какво я чакаше в бъдеще, но осъзнаваше, че това бе зов за пробуждане.

През останалата част от почивните дни подрежда гардеробите си, чете „Уолстрийт джърнъл“, преглежда документи и скицира моделите за лятната линия. Все сериозни занимания, с които щеше да запълва дните до края на живота си, ако веднага не предприемеше нещо. Но какво, наистина не знаеше какво. Мълчанието на Зак и оглушителната тишина обаче бяха поучителни.