Даниел Стийл
От пръв поглед (22)

22.

През двете седмици до заминаването им за ревюто в Париж в офиса цареше необичайна, напрегната тишина. Тими почти не говореше и всички около нея стъпваха едва ли не на пръсти. Затваряше се в кабинета, работеше до късно. Веднъж реши да отиде до Малибу, но не можа да издържи дълго. Посети и „Света Сесилия“, разказа на сестра Ан за случилото се, а тя я посъветва да се моли за щастлив изход и й напомни да внимава заради бебето. Бременността вече й личеше. Сестрите и децата я гледаха с удивление и искаха да докоснат корема. Разпитваха я за бебето — как ще се казва, има ли си баща. На сбогуване сестра Ан я прегърна и увери, че всичко ще се нареди.

Тими тъжно я погледна и отвърна, че вече е късно, особено за Жан-Шарл.

— Винаги има смисъл човек да се помоли — бодро я посъветва сестра Ан.

Тими поклати глава и си тръгна.

Помоли Джейд да й купи няколко туники и широки, поразвлечени сака, за да се справи с вълната от клюки в Париж. Трябваха й още няколко седмици потайност, после щеше да се оттегли в Ел Ей. Не искаше да се разчува. Беше благодарна, че никой не знаеше за връзката й с Жан-Шарл.

Дейвид постоянно я убеждаваше, че трябва да му се обади и да му каже за бебето, но всеки път го посрещаше стена от мълчание. Понякога му се искаше да събере смелост и самият той да му се обади, но нямаше как, трябваше да уважи желанието й, макар да виждаше, че е грешка.

— Детето има право на баща — веднъж й каза той.

— Аз не съм имала баща.

— Различно е. Не си имала избор.

— Не го искам в живота си, нито в този на бебето, от съжаление или чувство за дълг. Ако беше напуснал семейството си, щеше да е различно. Но не го направи. Така че ние продължаваме без него. Няма да живея като отхвърлена любовница с извънбрачно дете. Достатъчно горда съм да не приема тази роля. — Изглеждаше нещастна и разочарована.

— Само да ти напомня, че не той те заряза. Ти го отблъсна. Дори го излъга, че имаш друг мъж. Ти предизвика тази раздяла. При това здравата го шамароса на сбогуване.

— Той така или иначе щеше да сложи край. Не искаше да ме вижда. Всичко беше въпрос на време. — Тя нямаше никакво съмнение за това. Джейд се оказа права.

— Сега вече никога няма да разбереш със сигурност — мрачно заяви Дейвид. Но не можеше да излезе на глава с Тими, нито пък с Джейд, която настояваше, че това е правилното решение.

Ревюто в Ню Йорк мина добре, оттам потеглиха към Милано и Лондон. Когато пристигнаха в Париж, Дейвид забеляза, че Тими е не толкова изтощена, колкото депресирана. Нямаше и следа от предишното въодушевление от любимия й град. Все така прецизно изпипваше всички детайли по ревюто, почти не напускаше хотела, а вечер се затваряше в апартамента си. Страхуваше се случайно да не попадне на Жан-Шарл. Няколко пъти организаторите я каниха на вечеря, но тя им отказа под претекст, че е уморена.

Дефилето не мина гладко. Всичко, което можеше да се обърка, се обърка. Два от моделите се разболяха, трети го пратиха в затвора за разпространение на кокаин на някакво парти. Доставчикът на цветя обърка поръчката и не можа да достави това, което искаха. На пътеката откриха три сериозни неравности, заради които моделите можеха да си счупят краката, покачени на високите токчета. Тими се разпореди независимо какво и колко ще им струва до вторник проблемът да бъде решен. Последната изненада бе осветлението, което започна да им прави номера и да изключва. Докато го поправяха, единият от прожекторите падна върху техника и нарани рамото му. Сякаш някаква прокоба витаеше наоколо.

— Мамка му — изруга притеснена Тими, докато чакаха моделите за репетиция. Пет от тях вече закъсняваха, а една беше дошла подпийнала. Шивачките още не бяха приключили с поправките след пробите. — Има ли нещо да е наред тук? Очаквам всеки миг да ни връхлети стадо слонове.

— Понякога така се получава, знаеш — успокои я Дейвид, макар че този път наистина всичко беше наопаки.

— Само не и в Париж, за бога. В Оклахома — както и да е. Не можем да изглеждаме като глупаци точно тук. Пресата ще ни разнищи — нещастно заяви Тими. Така се чувстваше от самото си пристигане. Беше истинска агония да е в един град с Жан-Шарл и да не го види. Тази мисъл не й даваше мира.

Репетицията предишния ден приличаше на представление на братята Маркс, затова Тими настоя генералната репетиция да се състои въпреки проблемите с осветлението и неравностите по пътеката.

— Тези момчета явно са били доста напушени, когато са я монтирали… — мрачно каза Тими. Тя от дни не оставяше екипа си на мира и вече нямаше търпение шоуто да приключи. Искаше да се прибере и да си почива. Точно сега нямаше желание да бъде в Париж. Когато влезе в апартамента, където се бе влюбила в Жан-Шарл, спомените с пълна сила я връхлетяха и тя се разплака.

В четири часа всичко беше готово за генералната репетиция. Осветлението беше почти поправено, моделите бяха на линия, а дрехите — най-сетне коригирани. Цял ден не беше хапнала нищо, караше само на близалки. Една от лампите отново изгасна и тя се качи на пътеката, за да погледне какво става.

— Внимавай да не те удари — предупреди я Дейвид и в този миг видя как лампата се откъсва от тавана и полита надолу.

Тими отстъпи назад, за да се предпази, но се спъна в една от неравностите на пътеката и падна по гръб на пода. Всички зяпнаха и се втурнаха към нея. Падането беше сериозно, не знаеха дали си е ударила главата, но изглеждаше замаяна и пребледняла.

Дейвид коленичи до нея и я погледна в очите. Тя лежеше по гръб и не помръдваше.

— Ей… добре ли си?… Кажи нещо…

Тя го погледна за миг без да може да реагира.

— Никакви лекари — прошепна Тими. — Не им позволявайте да викат лекар.

Джейд кимна, но усети какво си бе наумил Дейвид. Тими изглеждаше плашещо бледа. Опита се да се изправи, но й се зави свят и извика от болка. Глезенът й се подуваше пред очите им като балон.

— Мисля, че го изкълчих — каза тя и се стовари на един фотьойл.

Един от осветителите отиде да донесе лед. Появи се и заместник-управителят, някой вече му се бе обадил, и предложи да повика лекаря на хотела. Тими категорично отказа. Настояваше, че е добре, но не изглеждаше така.

— Сигурно е счупен — каза Дейвид разтревожен, когато се върна. Не смееше да я попита за бебето, но забеляза, че притеснено опипва корема си. — Смятам, че трябва да отидеш в болница. — Джейд отиде да предупреди моделите, че ще има закъснение, а заместник-управителят — да съобщи на шефа си. Тими беше важен клиент и явно имаше проблем.

— Добре съм — заяви тя и отново се опита да стане. — Да започваме.

— Ти си луда — каза Дейвид, докато тя се бореше да събере сили, за да продължи с репетицията.

Двайсет минути по-късно Тими се обърна и с ужас видя Жан-Шарл на няколко крачки от себе си. Целият свят се завъртя. Най-големият й страх се сбъдна. Явно някой му се беше обадил. Погледна към Дейвид, но той се обърна да каже нещо на Джейд и избегна погледа й. Тими изпадна в паника, прилоша й. Жан-Шарл я помоли да седне.

— Нямам нужда от лекар — твърдо заяви тя, — но ти благодаря, че дойде. Добре съм. Просто малко съм замаяна.

Той вече бе забелязал подутия глезен и взе ръката й, за да измери пулса.

— Изглежда счупен — каза той и се наведе, за да го огледа, а Тими хвърли унищожителен поглед към Дейвид. Според него пък това си беше работа на съдбата, с малко помощ. — Ще трябва да отидеш в болница — тихо каза Жан-Шарл.

Виждаха се за пръв път от април, беше болезнено и за двамата.

— Нямам нужда от болница. Започваме генералната репетиция.

— Мисля, че вече сме водили този спор.

Тогава Дейвид се намеси:

— Аз ще се заема с репетицията. Вече всичко сме уточнили, за бога. Ти се погрижи за крака си.

Дейвид помогна на Жан-Шарл да я вдигнат на крака преди да успее да протестира, а тя взе трескаво да оправя туниката си. Изглеждаше мъртвешки бледа и не можеше да стъпи на крака си. Донесоха инвалидна количка отнякъде и управителят с облекчение видя, че е дошъл лекар.

— Мога аз да те откарам — сухо каза Жан-Шарл.

— Ще си взема такси — отвърна тя, избягвайки погледа му.

Сърцето й биеше лудо. Не искаше да го вижда, какво остава да пътува в колата му. Знаеше, че още го обича, че ще го обича до края на дните си, но не искаше да го вижда отново. Вече се бе примирила, че го е загубила. Това беше истинско мъчение. Изражението на Дейвид издаваше колко е гузен, но беше убеден, че е постъпил правилно. Някой трябваше да се намеси, за тяхно добро.

— Не трябва да оставаш сама — каза Жан-Шарл. — И без това имам път към болницата.

Тя нищо не каза, а единият от техниците я закара с количката до външната врата.

Жан-Шарл й помогна да се настани в колата. Болеше я, но стискаше зъби.

— Съжалявам — извини се той.

Мълчаха през целия път до Нюили. Тя упорито гледаше през прозореца, за да избегне погледа му. С облекчение усети ритането на бебето, надяваше се всичко с него да е наред. Тогава Жан-Шарл пръв заговори.

— Разбирам колко е неловко и за двама ни. Съжалявам, че пострада така.

Беше толкова красив, че това дори й причиняваше болка. Просто искаше това пътуване най-после да свърши.

— Казах им, че не искам да викат лекар — дръпнато обясни тя.

— А би трябвало, с този глезен. — Той се усмихна. Радваше се, че я вижда, макар да знаеше колко болезнена и за двамата е тази среща. — Мисля, че е счупен. Какво се случи?

— Паднах назад, по гръб, на сцената, докато се опитвах да избегна летящия от тавана прожектор. Щеше да се разбие в главата ми. Просто днес не ми върви.

— Рисковете на професията — каза той.

Помисли си, че е напълняла, но й отиваше. Въпреки инцидента, изглеждаше красива. Най-после пристигнаха в американската болница в Нюили. Той помоли да докарат инвалиден стол и я закара до рентгена.

— Обадих се на ортопеда. Ще дойде да те види, след като ти направят снимка.

Тя добре си спомняше как бе държал ръката й по време на операцията преди година. Така й се искаше да може да го помоли отново за това. Но сега всичко беше различно, беше по-добре да си върви.

Рентгенологът я вкара в залата за снимка. Тя се обърна и видя, че Жан-Шарл я наблюдава. Погледите им се срещнаха. Очите му я изпепеляваха. Трудно можеше да се каже кой бе по-наранен от двамата.

— След малко ще дойда да проверя как си — каза той и тя кимна.

Знаеше, че не би могла да промени решението му.

Рентгенологът я разпита за случилото се. Накрая се наложи да му признае:

— Бременна съм — тихо промълви тя, сякаш се страхуваше Жан-Шарл да не я чуе през вратата.

— Така ли? — изненада се лекарят.

— Моля ви, не казвайте на никого — каза тя и легна на кушетката. — Това е тайна.

— Да не сте филмова звезда? — попита той заинтригуван, а тя поклати глава и се усмихна. Жан-Шарл бе казал само, че му е близка приятелка.

Снимките бяха готови за минути и веднага след това пристигна ортопедът. Разгледа ги внимателно и потвърди предположението на Жан-Шарл, че глезенът е счупен. Когато Жан-Шарл се появи след около час, тя вече беше с гипс и патерици, още по-бледа от преди. Повдигаше й се, но не каза нищо пред него. Личеше, че не се чувства добре и че се опитва да го прикрие.

— Оказа се прав — учтиво каза тя. Разбираше, че е повикал добри лекари и им е поръчал да й обърнат специално внимание. Всички бяха изключително мили и внимателни. Усещаше се неговата намеса.

— Ще те откарам обратно в хотела — каза той, после благодари на ортопеда и рентгенолога.

— Не е нужно да се притесняваш — отвърна тя и в този момент установи, че е без чанта. Беше я забравила в хотела. — Е, може би ще се наложи — притеснено допълни тя. — Нямам в себе си пари за такси.

И допълни:

— Дано не те затруднявам.

— В никакъв случай — формално отвърна той и я погледна. Имаше нещо различно у нея, но не можеше да долови какво. Нещо в лицето й. Изглеждаше по-свежо, излъчваше някаква мекота. Беше по-красива, отколкото си я спомняше. Помогна й да седне в колата и потеглиха към хотела.

— Съжалявам за този инцидент, Тими — започна той. — Наистина лош късмет.

Знаеше, че я боли, но тя не се оплакваше. Бяха й предложили болкоуспокояващо, но отказа, заради бебето. Просто заяви, че е добре и прибра шишенцето с таблетки в джоба на сакото си. Жан-Шарл го сметна за излишно геройство.

— Няма нищо. Можеше да е и по-зле — каза тя.

Можеше бебето да пострада, помисли си Тими. От половин час риташе бясно и това я успокояваше. Единствено, което искаше, беше да се прибере и да си легне. И без това репетицията сигурно вече беше приключила. Надяваше се всичко да е минало добре, но всъщност вече дори това много не я интересуваше. Мислеше единствено за Жан-Шарл. Беше сигурна, че няма да го види повече. Бяха спрели на червен светофар. Той я погледна и забеляза колко е бледа. Не й каза нищо, но се притесни.

— Съжалявам, че така се получи между нас. Ти прояви голямо търпение и беше права. Беше нечовешко да те карам да преминаваш през всичко това с мен. Сигурен съм, че малко жени биха имали твоето търпение. Никога не съм предполагал, че може да се стоварят толкова проблеми наведнъж.

— Няма нищо — промълви тя. — Ти нямаш вина. Лош късмет.

Това го накара да се усмихне. Все още я обичаше и знаеше, че така ще е завинаги.

Тими погледна към ръката му и забеляза, че не носи халката, после погледите им се срещнаха.

— Време беше. Най-накрая миналата седмица се изнесох. Исках да го направя преди, но не успях. Децата ще оцелеят, жена ми се подобрява. Оправих се с тези проблеми. Вече трябваше да се отделя.

Тими го гледаше смаяна.

— Напуснал си семейното жилище?

Той кимна.

— Как го приеха? — учудена попита тя.

— Всички са ми сърдити. Никой не изрази ни най-малка благодарност. Явно повече се помни онова, което не си направил. Децата ще го преживеят. — Изглеждаше много спокоен и прекалено смирен. Когато я погледна отново, забеляза тъгата в очите му. — Съжалявам, че така реагирах, когато ми каза, че се срещаш с друг. За мен беше тежък удар. Но си права. Не можеш да ме чакаш вечно.

Тими изведнъж се почувства така, сякаш влакът бе тръгнал под носа й. Изнесъл се е. Свалил е брачната халка. Най-сетне се е изнесъл. Не беше за вярване. А тя носеше детето му. И на всичко отгоре му бе казала, че се вижда с друг.

— Изглеждаш променена — каза той, за да смени темата.

Тя го гледаше втренчено и не знаеше какво да отговори.

— Напълняла съм — отвърна тя, докато минаваха през Плас де ла Конкорд. Глезенът й пулсираше и й се гадеше.

— Отива ти — добави той. — Колко време ще останеш в Париж?

— Вдругиден си тръгвам — отвърна тя и се усмихна, като си спомни как я бе поканил на питие през февруари. Беше й задал същия въпрос, тя му бе отговорила по същия начин, а на следващия ден се бяха отдали на лудата си любов. Любов от пръв поглед.

— Имам чувството, че вече съм гледала този филм — каза тя и изведнъж се разсмя.

Той се усмихна, току-що си бе помислил същото.

— Може би трябва да отидем до Айфеловата кула и да си представим, че е първи септември… А може би не трябва. Новият мъж в живота ти едва ли ще се зарадва…

Остана загледана през стъклото няколко безкрайно дълги минути, след което се обърна към него. Вече беше прекалено късно да играе игрички. Беше го направила само веднъж и оттогава горчиво съжаляваше.

— В живота ми няма друг мъж, Жан-Шарл. И никога не е имало. Ти си единственият.

Той я погледна озадачен.

— Тогава защо го каза? За да ме нараниш ли? — Не беше в неин стил да бъде отмъстителна.

— По-сложно е. Трудно е да се обясни. Исках да повярваш, че съм ти изневерила — въздъхна тя.

— И защо, по дяволите, искаше да вярвам в това? — недоумяващо попита той, докато чакаха на един светофар. Звучеше нелогично. Обичаха се, вярваха си. Защо трябваше всичко да изглежда тъкмо обратното?

— Защото ако не искаше да бъдеш с мен и беше решил да останеш при съпругата си, не исках да знаеш, че бебето е твое.

Жан-Шарл я зяпна смаян. Изглеждаше шокиран от думите й.

— Какво бебе? — не можеше да проумее за какво му говори.

С елегантен жест тя разтвори сакото си.

— Нашето бебе — промълви тя. — Не ти казах, защото не исках да ти създавам допълнително напрежение. Исках да бъдеш с мен само ако ме обичаш, а не по задължение или от съжаление — докато изричаше това, сълзи се стичаха по лицето й.

— Ти си луда… О, боже мой… била си бременна през цялото това време и не си ми казала?… О, боже… Тими… — Той протегна ръка и докосна корема й, усети как бебето ритна и се разплака. — Как можа да постъпиш толкова безумно… да не ми кажеш… аз те обичам… никога не бих те съжалявал… какво смело, щуро момиче си ти — редеше той, после я грабна в обятията си, притисна я, целуна я страстно, а в това време засвириха клаксони, шофьори ругаеха, целият трафик наоколо се обърка. Погледна я с любов, каквато не бе очаквала: — Толкова те обичам. В кой месец си?

— Малко повече от шести.

— Не мога да повярвам, че си го крила от мен.

— Щях да ти кажа, но точно тогава жена ти се разболя. Не беше редно да те раздвоявам. После се канех да го направя през септември на Айфеловата кула… но ти отмени срещата и замина за Италия при Жулиан… а после…

— Тими, моля те… съжалявам… нямах представа… исках да постъпя правилно, а всъщност съм пренебрегнал точно теб, която най-много заслужава внимание. Ще можеш ли да ми простиш?

— Не е нужно да ти прощавам — отвърна тя. — Обичам те. Постъпих глупаво като не ти казах. Не исках да си с мен по задължение или от чувство за дълг, или за да те манипулирам. Знам, винаги си се старал да постъпваш правилно с всички. А аз исках да си с мен само ако наистина ме обичаш, а не защото така е правилно.

— Наистина те обичам — мило каза той. — Обичам те. И сега какво ще правим? Кога се очаква бебето? — Не можеше да събере мислите си. Трябваше да осмисли толкова много неща наведнъж. Значи тя го обичаше и винаги го бе обичала. И не му е изневерявала. Няма друг мъж и никога не е имало. Била му е вярна през цялото време. И носи тяхното дете. И все още го обича. Не беше спирала да го обича, така както той нея. Решението й да сложи край на връзката им го беше смазало. И тогава изведнъж се сети: — Дали всичко е наред с бебето след това падане? Може би трябва да се върнем в болницата и да проверим.

— Терминът е през януари и всичко е наред. От половин час рита бясно.

— Искам да си легнеш веднага щом отидем в хотела — нареди той.

— Слушам, докторе — усмихна му се тя.

— Да не би да се шегувате с мен, мадам О’Нийл — отвърна той с усмивка. Толкова му бяха липсвали чувството й за хумор, лицето й, ръцете й, целувките й, гласа й и най-много — любовта й.

— Да, докторе, точно това правя — широко усмихната отвърна тя, докато наближаваха „Плаза Атене“. — Ще се качите ли за чаша шампанско?

Той я погледна и се усмихна.

— А след това, Тими? Какво ще правим оттук нататък?

— Ти какво предлагаш? Не знам дали бих могла да управлявам фирмата си оттук, но ще опитам. — Нямаше намерение да го кара да се отказва от работата си и да се мести в Калифорния, там нямаше да може да практикува. Ако някой можеше да се премести, това беше тя.

— А после? — все така грейнал я гледаше той.

— За какво точно ме питаш? — свенливо го погледна тя.

Изведнъж отново се почувстваха окрилени от мечтите си. Мислеше, че го е загубила завинаги. Вместо това сега отново виждаше пълните му с любов очи. Изпитваше огромна благодарност към Дейвид, който му се беше обадил и ги бе събрал отново.

Жан-Шарл се наведе и я целуна. Точно тази целувка помнеше тя, за нея беше копняла през дългите, самотни, напрегнати месеци, когато беше далеч от нея.

— Омъжи се за мен — нежно каза той.

— Съжаляваш ли ме? — прошепна тя. — Или е заради бебето? — Лицето й беше на сантиметри от неговото, наблюдаваше го проницателно.

— Не. Обичам те, глупаво момиче. Винаги съм те обичал. Съжалявам, че се получи с такова закъснение.

— Тогава приемам — отвърна тя и го целуна. После се отдръпна и го загледа щастливо усмихната. — Предполагам това означава, че няма отново да се връщам в сиропиталището. — Тази глава от романа на живота й беше затворена завинаги. Вече го знаеше със сигурност.

— Точно така — отвърна той, слезе от колата и мина откъм нейната страна. — Никога повече няма да се върнеш там. Прибираш се у дома с мен, Тими. Завинаги.

Взе я на ръце и я понесе през фоайето на „Плаза Атене“ — там, откъдето започна всичко.