Даниел Стийл
От пръв поглед (4)

4.

С всеки изминал ден Тими продължаваше да изглежда и да се чувства все по-добре. Жан-Шарл я навестяваше два пъти дневно, обикновено преди и след работа. В петък дойде и трети път, след някаква официална вечеря, убийствено отегчителна по думите му. Подаде глава през вратата, облечен в тъмен костюм на тънко райе, и се зарадва, че я намира будна. Изглеждаше красив и изискан, както при първата им среща.

Тими четеше някакво английско списание, което една от сестрите й бе предложила. Току-що бе разговаряла със Зак, който не бе проявил ни най-малко съчувствие към състоянието й и дори се бе пошегувал неуместно. Загрижеността не бе от най-силните му страни. Не пропусна да й напомни, че това е наказанието й, задето го беше пренебрегнала. През ум не му минаваше, че би могла да е притеснена или уплашена. Според него силни хора като нея не се страхуват от нищо. Тя се постара да звучи бодро и наистина започна да се чувства така.

Същия ден се бе чула няколко пъти и с Джейд и Дейвид. Срещите им в Ню Йорк бяха минали добре. Двамата се справяха и без нея, макар да бяха притеснени за състоянието й, дори бяха предложили да се върнат в Париж. Нямаше смисъл, така или иначе не биха могли да направят нищо повече. Просто й беше нужна почивка, редовно да пие антибиотиците и да се възстановява. Няколко пъти дневно правеше разходки по коридорите, бавно, внимателно, леко приведена. Само Жан-Шарл знаеше какво бе преживяла. Пред другите демонстрираше обичайната си самоувереност и сила. Предпочиташе да не показва колко е уязвима.

Когато Жан-Шарл се появи на вратата, Тими вдигна поглед и на лицето й грейна усмивка. Изглеждаше поразително и същевременно по момчешки закачлив. Веднага забеляза, че е по-свежа от сутринта. Разказа му за разходките си по коридора.

— А ти какво правиш тук по това време? — попита го тя като стар приятел.

Той приседна отстрани на леглото й и двамата се усмихнаха.

— Прибирам се вкъщи и реших да се отбия да видя как си — мило отвърна той. — Все пак не си случаен човек — подкачи я той и успя да я разсмее. На него му бе позволено.

— Аз съм един много отегчен човек — уточни Тими и остави списанието. — Трябва бързо да се оправям. Започвам да се чувствам като в затвор. Кога ще ме освободиш?

— Да видим как ще се чувстваш утре. Бих могъл да те пусна да се прибереш в хотела, ако те придружава сестра — замислено отвърна той. Щяха да му липсват следобедните разговори с нея. Докато беше в болницата, можеше да се отбива когато пожелае.

Рядко му се случваше да се радва на общуването с пациент. Харесваше му, че с нея можеха да беседват на различни теми. Бяха открили, че имат еднаква страст към изкуството, харесваха Шагал. Тя имаше негова творба в дома си в Бел Еър. А той бе повдигнал завесата на собствения си живот. Предишния ден й бе разказал, че преди години решил да се захване с медицина заради внезапната смърт на сестра му от мозъчен кръвоизлив. Била на двайсет и една години, той — на шестнайсет. Загубата й станала повратен момент в живота му.

— Нямам нужда от сестра — заяви Тими.

Той се настани на стола до леглото й, а тя бе очарована от стилния му костюм, зачуди се на коя фирма е. Беше съвършено ушит, с изчистена, елегантна линия. Изведнъж си помисли как би реагирал, ако му изпрати един от нейната колекция. Той винаги беше безупречно облечен. Дори сутринта, когато се бе появил в спортен панталон, цвят каки, с раирана светлосиня риза и блейзър и с кафяви велурени мокасини. Стилът му бе по-скоро английски, отколкото френски. Всичко му стоеше безупречно, защото беше висок и слаб.

— Напротив. Силно подозирам, че ако наоколо няма сестра, ще се втурнеш да излизаш. — Вече я бе предупредил, че настоява да остане на легло поне още седмица, което й се струваше истинско наказание. Чувстваше се съвсем добре и искаше да се движи.

— Е, не съм тичала по коридора тази вечер — увери го тя и той й се усмихна. Сутринта бе измила косата си и бакърената й къдрава грива се стелеше по раменете й. Стаята приличаше на градина. От хотел „Плаза Атене“ й бяха изпратили огромен букет цветя, имаше още един от нейните асистенти, поръчан от Ню Йорк.

— Как мина вечерята? — полюбопитства тя като малко дете, оставено у дома с детегледачката си.

— Невероятно отегчително — засмя се той. — Беше претъпкано, храната беше лоша, а някой каза, че и виното не струвало. Едва дочаках да си тръгна.

Не искаше да любопитства, но се чудеше защо ли не се е прибрал заедно с жена си. Бе останала с впечатлението, че бракът му не беше особено щастлив, но той никога не го коментираше. Предпочиташе да говори за децата си. Имаше две дъщери — Жулиан и Софи, на седемнайсет и петнайсет години, и син Ксавиер, който бе първа година студент по медицина и искаше да стане хирург, за радост на баща си. Беше ги споменал няколко пъти с нескрита гордост. Момичетата бяха почти на възрастта, на която щеше да е нейният син.

— И аз не съм много по сбирките — призна му Тими, удобно сгушена под завивките. Беше й забавно, че има посещение по това време, особена сега, когато се чувстваше по-добре. Дори вече не я притесняваше системата в ръката. — Предпочитам уюта на крайбрежната ми вила или да отида с приятели в някое малко бистро. Ходенето по партита обикновено изисква много усилия. — Толкова много работа имаше в офиса, че не й оставаше време за социален живот, макар че понякога й се налагаше да присъства на някое голямо събитие в Холивуд. Шиеше за доста филмови продукции, а и много холивудски звезди носеха нейните дрехи.

— Къде се намира вилата ти? — попита той. Беше му много по-приятно в нейната компания, отколкото тази на присъстващите на вечерята.

— В Малибу — и тя му разказа за къщата и за дългите разходки по брега, които толкова обичаше. Не спомена за Зак. И нямаше смисъл да го прави, защото за нея той беше поредният компромис.

— Винаги съм искал да отида в Малибу — замечтано каза той. — Виждал съм много красиви снимки. Твоята къща в Колонията ли е? — свойски попита той и я накара да се усмихне.

— Да, точно там — отвърна тя. — Трябва да дойдеш някога.

Двамата замълчаха за минута. Дали наистина щяха да се видят отново. Всъщност нямаше сериозна причина, освен ако тя не се разболееше пак при следващото си идване в Париж. А може би наистина бяха станали приятели.

— Не съм бил в Лос Анджелис от много години, когато присъствах на една интересна конференция и изнасях лекция в медицинския факултет на Калифорнийския университет — каза той и се изправи. Ставаше късно и трябваше да я остави да поспи. — Ще се видим утре и ще решим кога ще те пуснем да се прибереш в хотела. Може би още в неделя, ако обещаеш да спазваш съветите ми.

— Кога според теб ще мога да се върна в Ел Ей?

— Ще видим. Може би в края на следващата седмица или преди това, ако си добре. — Джейд й бе предложила да дойде, за да я придружи, но Тими реши да пътува сама. — Приятни сънища, Тими — пожела й той и затвори вратата.

— Благодаря за посещението, докторе — усмихна му се тя.

Заспа с мисълта за него. Чудеше се как ли изглежда съпругата му, дали е също толкова изискана и елегантна като него, и толкова мила и открита. Поведението му бе любопитна смесица от официалности и топлота. Бе й показал снимки на невероятно красивите си деца, затова бе логично съпругата му също да е много хубава. Единственото, което знаеше за нея, бе, че е завършила право, но никога не е практикувала и че са женени от почти трийсет години. На Тими това й се струваше цяла вечност, звучеше й внушително, но не можеше да прецени дали бракът им е щастлив.

Така би трябвало да бъде след толкова години съвместен живот, но й се стори странно, че той упорито отбягваше темата.

Едно от нещата у него, което най-много я впечатли, бе, че въпреки многобройните им разговори и мнението, което споделяха по разни въпроси, нито веднъж не усети той да флиртува с нея. Винаги бе внимателен, слушаше я с интерес, проявяваше уважение, но никога не премина границата. Тъкмо затова си мислеше, че все още е влюбен в жена си, макар рядко да я споменаваше. И това й се струваше възхитително. Заслужаваше възхищение и заради способностите си, професионализма си, интелекта си, добрите маниери, чувството за хумор и грижовното отношение към пациентите. Нито един лекар досега не бе проявявал такова внимание към нея. Искаше й се да му направи някакъв подарък преди да си тръгне.

Когато на следващата сутрин в почивния си ден той се появи на вратата, облечен спортно, в кадифени джинси и сив кашмирен пуловер, тя отново повдигна въпроса за оставането си в болницата.

— Добре, добре. Разбирам, че няма да ме оставиш на мира, докато не те пусна да се прибереш. — Достатъчно дълго й бяха вливали антибиотиците венозно и той реши, че вече може да премине на таблетки. — Утре може да се прибереш в хотела — съгласи се той, — но само ако ми обещаеш, че ще си почиваш. Не се съмнявам, че там ще ти е по-удобно.

Със сигурност беше така, но не можеше да се оплаче и от обслужването и условията в болницата, нито от неговите посещения.

Преди да си тръгне й каза, че заминава за почивните дни с децата си. Записа телефонния номер на колегата, който щеше да го замества, и я посъветва, ако възникне проблем, непременно да му се обади. Тя си спомни как го бе потърсила във вторник през нощта. Оттогава сякаш бяха минали векове. След няколкото дни безкрайни разговори и споделяне на толкова лични моменти, вече бяха близки приятели.

— Утре, на връщане, ще намина през хотела да видя как си — обеща той. — Тази вечер ще бъда в Перигор на гости при брат си. С децата обичаме да ходим там.

Не спомена жена си, което й се стори странно. Може би Перигор не й харесваше, или пък не се разбираше с брат му. Всичко бе възможно след толкова години брак. Хората имаха установени навици, споразумения, ограничаваха срещите с приятели и роднини, които не одобряваха. Жан-Шарл не бе споменал никаква причина, а на нея й се стори неуместно да пита. Завиждаше му, че може да прекара почивните дни в компанията на децата си. А те определено имаха късмет с такъв баща.

Вечерта бе прекалено тиха без него и Тими я прекара пред телевизора с новините по Си Ен Ен. Нямаше шокиращи събития. Вестите от Джейд и Дейвид от Ню Йорк също бяха добри. Щяха да прекарат там още два дни в срещи и във вторник вечерта се прибираха в Ел Ей. Тими се надяваше да се присъедини към тях в края на следващата седмица, макар да се ужасяваше от натрупалата се работа в нейно отсъствие. Все още не се бе възстановила напълно и когато в неделя трябваше да се облече, за да напусне болницата, установи, че това бе изтощително усилие, дори съжали, че бе отхвърлила предложението на Жан-Шарл да изпрати сестра. Бе успяла да го убеди в грижите на персонала на хотела. Жил дойде да я вземе с колата, радостен, че я вижда в добро здраве. Донесе й огромен букет червени рози. Прибра се в хотела с нескрито удоволствие и се почувства като във втори роден дом, когато влезе в познатия апартамент и една от камериерките й помогна да се настани.

Взе си душ, поръча си обяд, провери пощата си, прочете няколко факса, препратени от Джейд и Дейвид. После с удоволствие се пъхна между безупречно изгладените чаршафи. Макар в болницата да беше удобно и спокойно, нито едно място на земята не можеше да се сравнява с „Плаза Атене“.

Късно следобед, както си седеше в леглото, похапваше любимите си шоколадови бонбони и пийваше чай, от рецепцията й съобщиха, че доктор Верние е дошъл да я види. След пет минути той се озова в стаята й. Изглеждаше отпочинал и щастлив от срещата. Забеляза, че и тя вече изглежда по-добре.

— Сигурно е от бонбоните — каза тя и му предложи, но той отказа със завидна решителност. — Как прекара в Перигор? — попита тя, без да спомене, че й е липсвал, изненадващо за самата нея. Приятната му компания трудно можеше да се замени.

— Отлично — заяви той. — А ти как се чувстваш? По-добре ли си, или вече почти навакса пропуснатото? — строго попита той и двамата се разсмяха. Тя имаше заразителен смях и му стана приятно, че си е върнала закачливото пламъче в погледа. Остана доволен от състоянието й.

— Нищичко не съм правила. Само си лежа и си похапвам.

— Точно от това имаш нужда. — Вече няколко пъти й бе казал, че я намира за прекалено слаба, което не го изненадваше предвид средите, в които се движеше. Според него всички от света на модата страдаха от анорексия. През последната седмица бе отслабнала още малко, което бе очаквано след операция. Личеше колко е щастлива от това, че е тук, в познатата обстановка, в собствената си нощница. Дори си бе сложила диамантени обици и си бе направила маникюр. Беше почти готова, само чакаше разрешението му, за да се впусне във вихъра на живота си. Не му се искаше да признае дори пред себе си колко щеше да му липсва. Беше отлична компания и прекрасен събеседник. Нямаше и помен от страховете й от нощта на операцията, отново бе уверената, усмихната жена, която владееше живота си. Безспорно след двайсет и три години на гребена на вълната, луксът й подхождаше. Каза й го, когато му предложи чаша шампанско.

— Рядко пия — поясни той без притеснение. Бутилката „Кристал“ изобщо не го привличаше. — Освен това тази нощ съм дежурен.

— Не пиеш изобщо? — изненада се тя.

Беше мъж с изискани маниери и добро възпитание, почтен, привързан към съпругата и децата си. Какво повече можеше да се иска от него. Веднага си помисли каква късметлийка е жена му. Мъже като него бяха истинска рядкост. Поне в нейния свят. Не можеше да си го представи необвързан или в авантюра с млада жена, както често се случваше с мъже на неговата възраст. Самата мисъл й се стори абсурдна. Явно неговите стандарти бяха много по-високи. Беше изключителен човек.

Предложи му чаша чай, която той също отказа. Не очакваше от нея любезности. Не бе дошъл като гост, а като неин лекар, обясни той с усмивка.

— Мислех, че сме и приятели — разочаровано каза тя и го накара да се разсмее.

— Така е. Приятели сме. Много ми е приятно да си говорим — призна той и изненадващо добави: — Ще ми липсваш.

Харесваха му дискусиите с нея за човешкия род, за неговите слабости и предпочитания, за политиката и традициите в различни страни по света. Остана дълбоко трогнат от нейната изповед за миналото й, за патилата й в сиропиталищата и приемните семейства, трудностите, които я бяха направили още по-силна. Не можеше да си представи нещо по-тежко от това да загубиш детето си. Но беше оцеляла. След всичко това се бе съхранила. Спечели безкрайното му уважение и смяташе, че наистина вече бяха станали приятели, колкото и странно да изглеждаше отначало. Не му се случваше често да се сближава с пациентите си. У нея имаше някаква необичайна топлота, която го привличаше и подтикваше да споделя мислите си. Двамата разговаряха в гостната й сред морето от цветя, изпратени от приятели и познати. Новината за операцията й бързо се бе разнесла в Ню Йорк.

— И какви са плановете ти? — попита я той, вече спокоен. Сега, след прекарания в Перигор уикенд с децата си, изглеждаше по-щастлив от преди.

— Ти ми кажи, докторе. Кога ще мога да летя?

— Бързаш ли много?

— Не — призна тя, — но трябва да се връщам. Бизнесът не чака.

— Какво ще кажеш за четвъртък? Ще издържиш ли дотогава? — Не му се искаше да ускорява заминаването й, но осъзнаваше, че не може да я задържи в „Плаза Атене“ завинаги.

— Звучи добре. — Така Дейвид и Джейд щяха да имат един ден, за да се организират преди пристигането й. — Може ли да изляза преди това? Поне за една кратка разходка?

— Мисля, че ще можеш. Не се отдалечавай много и не се преуморявай. Не носи нищо тежко. Бъди разумна и всичко ще е наред.

— Полезен съвет — каза тя и той се усмихна. — Винаги съм разумна, за съжаление. Прекалено стара съм за друго.

— Възрастта няма нищо общо. А и си достатъчно млада, за да се държиш безразсъдно. В малки дози от време на време дори е полезно. — Можеше да си представи на какво напрежение е подложена в работата си. Модният бизнес е трудно поприще и той подозираше, че битката е голяма, за да се задържиш на върха вече двайсет и три години. Едва ли й е лесно.

Вечерта настъпваше, а на Жан-Шарл не му се искаше да си тръгне.

— Съпругата ти беше ли с вас в Перигор? — Той се стресна и се почувства неудобно.

— Защо питаш?

— Не знам — призна тя. — Не я спомена, стори ми се странно.

— Не, не беше с нас. Двамата с брат ми не се разбират много.

После й разказа за враждата помежду им от години заради наследствена къща, която накрая се наложило да продадат, защото не можели да се разберат кога да я ползват. Оттогава съпругата му не искала да се вижда с брат му.

— Подозирах нещо такова — кимна Тими.

— Не ходим навсякъде заедно — обясни той и едва забележимо стисна челюст. Нещо премълчаваше. Тими го наблюдаваше, опитвайки се да отгатне какво. — Двамата сме много независими личности, със съвсем различни интереси.

— На вечерята в Нюили сам ли беше? — прояви открито любопитство, макар да осъзнаваше, че няма право. Отново успя да го изненада.

— Всъщност да. Тя не харесва онези хора. Рядко излизаме заедно и имаме малко общи приятели. Защо питаш?

— Имах подобно усещане. Не е моя работа… Съжалявам, че попитах — смутено отвърна тя.

Беше чувала, че французите оставаха женени завинаги, дори ако бракът не вървеше. Просто всеки имаше своя си живот, вместо да се развеждат, както правеха в Щатите.

— Изобщо не съжаляваш. Искаше да знаеш. Е, сега вече знаеш.

— Не е ли сложна една такава връзка? — Чудеше са дали той си има любовница, дали се среща с други жени, но за това вече не би посмяла да попита. Не й изглеждаше от типа мъже, които обичат да се впускат във флиртове.

— Ако бракът не върви, ако партньорите са много различни, могат да останат заедно и всеки да си има свой живот. Не може да се очаква, че след трийсет години отношенията ще са все същите — спокойно обясни той. Очевидно се бе примирил с положението.

— Сигурно си прав — учтиво отвърна Тими. — Нямам такъв опит и не бих могла да знам.

— И пет години не са малко. Жалко е, когато хората не полагат усилия и просто се отказват. Мисля, че си струва да бъдат заедно заради децата. Дължат им го, независимо колко неприятни могат да станат отношенията.

— Не знам — призна Тими. — Не съм убедена, че когато хората остават да живеят заедно въпреки всичко, това е добре за децата. Вероятно в някакъв момент започват да съжаляват за жертвите, които са правили. Това също си има цена. И защо трябва да прекараш целия си живот с човек, когото не харесваш или дори когото не понасяш? Едва ли децата имат голяма полза от това, освен че споделят незаслужено стреса на родителите си.

— В живота невинаги получаваме това, което искаме — мъдро заяви Жан-Шарл — или което заслужаваме. Но това не е извинение да бягаш. Хората си дължат нещо повече, когато имат деца.

— Не ми звучи много весело. Вярвам в големите усилия, но не и в това, да се обречеш на нещастие до края на живота. Понякога е по-добре да признаеш, че си сгрешил или че положението се е променило. Уважавам решението на бившия си съпруг, колкото и да ми беше трудно. Ако не беше си тръгнал, щяхме да живеем в безкрайна лъжа. По-добре да съм сама. — Явно, Жан-Шарл не бе на нейното мнение. За добро или лошо, той защитаваше начина си на живот и изборите, които правеше — макар в последните години да бяха все по-неудачни.

— Понякога трябва да се оставиш в ръцете на съдбата — каза той и си взе един бонбон под любопитния поглед на Тими. Беше сигурна, че премълчава много неща.

— Не съм съгласна с теб — мило заяви Тими. — Примирението е нещастно съществуване. — Дерек бе постъпил правилно, като я бе напуснал. Така имаха чиста ситуация, колкото и да бе болезнена на времето. И го уважаваше заради това.

— Има нещо благородно в саможертвата — философски заяви той.

— Едва ли раздават награди… — каза Тими. — Просто остаряваш, оставаш тъжен и уморен, докато наблюдаваш как мечтите ти умират. И защо? Животът трябва да е много повече от саможертва.

Той не отговори. Последните им разговори бяха поставили много и интересни теми за разсъждение. Въпреки всичко преживяно, тя все още вярваше, че любовта съществува, макар и за другите, не за нея самата. Тя също се беше предала и вече не вярваше в мечти. И двамата се бяха примирили с онова, което имаха в живота си, и се справяха добре, залагайки най-вече на работата. Той имаше децата си, тя разнообразяваше нощите си с мъже като Зак.

Поговориха още малко, после Жан-Шарл си тръгна. Чувстваше се комфортно в хотела, потънал в разговори с нея, и с удоволствие би останал с часове, но имаше да свърши още доста работа. Обеща, че ще я навести отново на следващия ден. Оставаха й само още три дни в Париж.

Когато на другата сутрин стана и взе да се облича, Тими се почувства много по-слаба, отколкото й се искаше да признае. Въпреки това реши да излезе. Беше си наумила да посети едно магазинче — само на няколко метра от хотела — на „Авеню Монтен“, най-известната търговска улица в Париж. Искаше да купи подарък на Жан-Шарл, преди да си тръгне. Трябваше да му благодари по някакъв начин за проявеното внимание, за грижите и отделеното време.

По обяд Тими слезе във фоайето и бавно се отправи към магазина за часовници на „Авеню Монтен“. Усещаше се слаба и някак състарена. Тялото й все още се бореше с усложненията от спукания апендицит, а от антибиотиците, които продължаваше да пие, й се гадеше. В магазина намери точно това, което търсеше — красив, семпъл платинен часовник с черен циферблат. Надяваше се да го хареса. Продавачът я увери, че би могъл да го замени за друг модел.

Остана доволна от покупката. Въпреки че разходката бе кратка, за не повече от час, се почувства изтощена. Това бе първото й излизане навън. Обядът и дрямката след това й се отразиха чудесно.

Когато Жан-Шарл пристигна, веднага забеляза, че лицето й изглежда много по-свежо. Разказа му за разходката си. Беше планирала да му подари часовника последния ден преди отпътуването си от Париж.

Докато разговаряха, мобилният му телефон на няколко пъти звънна. Извини й се, че има неотложна работа и тръгна. Вечерта й звънна, за да се убеди, че е добре. Състоянието й се подобряваше с всеки изминал ден. На следващата сутрин отново се разходи по „Авеню Монтен“. Излизането й се отрази добре. Дори Жан-Шарл го забеляза, когато я посети следобед.

— Ако утре успееш да удължиш маршрута си още малко, мисля, че си достатъчно силна да си тръгнеш в четвъртък, както го бяхме планирали.

Тими имаше още една причина да напусне тъжна Париж. Но в същото време се радваше, че бе успяла да опознае този невероятен човек. Беше убедена, че не е щастлив, но и че това е неговият избор. Намираше го за глупаво, но едва ли беше по-лошо от начина, по който живееше самата тя.

Той поне имаше децата си, които толкова много обичаше. И работата си — беше й отдаден изцяло — един малко самотен, но много лоялен лекар. Тими усещаше, че той я харесва — не само като пациент, а и като приятел, с който могат да разговарят на различни теми.

В сряда след обяд дойде да я види за последен път преди отпътуването й. Беше облечен в сиви панталони и блейзър, с елегантна вратовръзка от „Ермес“. В очите му се четеше тъга. Тими не можа да разбере дали това бе заради предстоящата им раздяла, или причината беше съвсем друга.

— Кога ще дойдеш пак в Париж? — попита той.

— През февруари — отвърна тя. — Тогава е следващото изложение. Ще участвам само в Париж и Милано, и в Ню Йорк, разбира се. Ще пропусна Лондон. Асистентите ми ще се справят там и без мен. Четири участия ми идват прекалено много. Това турне направо ме уби, още преди да ми се спука апендицитът.

— Надявам се някога пътищата ни да се пресекат отново — сериозно каза той.

Тими усещаше някаква лека промяна у него. Изглеждаше прекалено сериозен, малко непохватен и някак разсеян, сякаш нещо друго ангажираше мислите му. Не бяха толкова близки, за да го попита какъв е проблемът.

Поговориха още около час, преди той да си тръгне. В кабинета го очакваше пациент и вече закъсняваше. Не й се искаше да се сбогува с него. Знаеше, че следващия път, когато се срещнат, всичко щеше да бъде различно.

Надяваше се, че е спечелила приятел в Париж, без да е съвсем сигурна. Може би през февруари щяха да започнат оттам, откъдето бяха се разделили. Бъдещето щеше да покаже.

На раздяла тя му подаде малка синя кутийка със златиста панделка. Той се спря изненадан и я погледна притеснено.

— Какво е това?

— Благодарност за милото ти отношение към мен — промълви Тими. Беше му доверила съкровени тайни, които никой друг не знаеше. Той бе спечелил доверието й като лекар и като приятел, но не очакваше нищо в замяна, освен споделеното време. Самата възможност да си говорят бе истински дар за него. Подаръкът го изненада и той се поколеба, преди да го приеме.

— Нищо необичайно — мило отвърна той. — Просто си върша работата.

Но за Тими беше много повече от добре свършена работа — беше й подарил огромната си подкрепа, безкористна грижа, каквато отдавна не помнеше да е получавала от някого. Искаше да му се отблагодари с нещо, което да му напомня дългите искрени разговори помежду им.

— Трогнат съм — протегна ръка за довиждане.

— Благодаря ти — мило каза Тими, — за това, че ме изслуша, че беше до мен… и държа ръката ми, когато бях уплашена.

— Пази се — усмихна й се той. — И си почивай повече. Не се хвърляй веднага в работа, като се прибереш. Няма да си във форма още известно време. — Отново пое ролята си на неин лекар. Не обичаше разделите, а подаръкът й още повече го притесни. — Грижи се за себе си и се обади, ако някога мога да ти бъда полезен с нещо.

— Нищо чудно отново да се разболея като дойда пак през февруари — закачливо подхвърли тя и се разсмя.

— Надявам се да не се случва! — отвърна той и разопакова подаръка. — Благодаря, нямаше нужда.

— Исках да го направя. Беше толкова мил.

Най-неочаквано тя се приближи и го прегърна. Целуна го по двете бузи.

Той се усмихна.

— Бон воаяж, мадам О’Нийл — пожела й той, отвори вратата и излезе.

Тими го изпроводи с поглед до асансьора. Махна й за последно и изчезна. Чувстваше се ужасно, буца бе заседна в гърлото й. Мразеше сбогуванията, особено с хора, които харесваше. Дори сега, след толкова години, всеки път след раздяла се чувстваше изоставена. Познатата тъга се опита отново да я обсеби, макар да осъзнаваше колко глупаво беше всичко това. В крайна сметка той бе просто нейният френски лекар, нищо повече. В нейния живот всички хубави неща, дори приятелствата, приключваха твърде бързо.