Даниел Стийл
От пръв поглед (20)

20.

Тими проспа по-голямата част от полета от Ел Ей до Лондон, който продължи единайсет часа. Лежеше на седалката, загледана през прозореца, и мислеше за жената, която беше нейна майка. Чудеше са как ли ще премине срещата им, дали ще бъде драматична. Може би щеше да припадне, да й прилошее, или просто да я прегърне. Фантазираше си различни варианти, беше трудно да отгатне кой е най-близо до истината. А може би щеше да е нещо съвсем различно. Може би щеше да я посрещне с безразличие, без никакви емоции, макар че по телефона не звучеше така. Е, жената поне се бе разплакала при новината, че детето не е било осиновено и е отраснало в „Света Клер“.

Може би са били едни от многото бедни ирландци с детски илюзии, които са си представяли, че диамантите се намират по улиците, а богаташите са на всяка крачка и чакат на опашка да си осиновят рижави, луничави момиченца. Все едно, вече беше прекалено късно, нищо не можеше да се поправи. Тими просто искаше да я види, да се опита да разбере какво се бе случило и защо нещата така се бяха объркали. Беше имала свое дете и винаги се чудеше как е възможно някой да постъпи така. Не са имали нито пари, нито бъдеще, нито семейство, което да ги подкрепя. Може би за тях е било различно.

Дори в този труден момент от живота си нито за миг не би си помислила да се откаже от детето си, да го изостави, независимо колко самотна се чувстваше. То беше плът и кръв на Жан-Шарл и би дала живота си, за да го запази, би убила, за да го защити, и знаеше, че ще го обича до края на дните си. Надяваше се и Жан-Шарл да бъде до нея. Бъдещето щеше да покаже. Сега първо трябваше да се срещне с майка си. Това имаше значение за личната й история и за бъдещото й самочувствие. През годините винаги се бе прокрадвало някакво съмнение, че нещо не е било наред с нея, затова е нежелано дете. Сега предстоеше да разбере това.

В Лондон имаше два часа престой, след което продължи с кратък полет до Дъблин. С треперещи ръце извади телефона и й се обади от летището. Имаше резервация в хотел „Шелбърн“, но реши първо да се види с Мери О’Нийл. Искаше по-бързо да приключи с това. Както и предишния ден, на телефона беше майка й, но този път думите заседнаха в гърлото на Тими. Оказа се много по-трудно, отколкото бе очаквала. Все пак мислеше, че не е редно да я изненада на вратата, винаги имаше вероятност да откаже срещата.

— Ало? — обади се същият уморен глас.

— Госпожа О’Нийл? — задъхано каза Тими.

— Да?

— Мери О’Нийл? — Тими искаше да е напълно сигурна преди да продължи, но Мери вече беше разпознала американския акцент.

— Да. От пансиона „Света Клер“ ли се обаждате?

— Всъщност — започна Тими, като се опитваше да овладее гласа си, — обаждам се от летището. Не от „Света Клер“. От летището в Дъблин — поясни тя.

— Защо правите това? — уплашено прозвуча жената. Сигурно си мислеше, че може да я накажат по някакъв начин, да я изобличат за това, че е изоставила детето си.

— Бих искала да ви видя — мило каза Тими, гневът й изведнъж се стопи. — Обажда се Тими. Аз съм в Дъблин. Дойдох, за да се видим. Бихте ли ми отделили няколко минути? — Тя затаи дъх, отсреща последва мълчание, а после дочу риданието й. Беше трудно и за двете.

— Мразиш ли ме? — задавена от ридания попита жената.

— Не — тъжно отвърна Тими. — Не те мразя. Просто не те разбирам. Може би ще е добре да поговорим. Не е нужно да се срещаме след това. — Тя не искаше да се натрапва в живота й. Искаше й се да се видят поне веднъж и да си тръгне с мир. Поне това й дължеше, беше й майка. Може би това щеше да е подарък и за двете, признание за обич, която никога не бе имала.

— Бяхме толкова бедни. Гладувахме. Баща ти влезе в затвора, защото открадна един сандвич и ябълка. Ти плачеше постоянно от глад, а ние не можехме да намерим работа. Нямахме образование, нито занаят, не ни разбираха. Случваше се да спим в парка, ти все настиваше, разболяваше се, а не можехме да си позволим лекар. Мислех, че ще умреш, ако останеш с нас. Онази нощ можеше да загинеш в катастрофата. Бяхме взели колата под наем. Баща ти караше пиян. Той беше още момче. Тогава осъзнах, че ти трябват свестни родители, които да могат да се грижат за теб. Затова се съгласих за „Света Клер“. Полицията предложи да те отведат там.

Проста работа за тях. Но не и за нея. Полицията предлага изход на две пияни хлапета, претърпели катастрофа, и край с нея. Като я слушаше, тръпки полазиха по гърба й. Онова, което бяха направили, бе разбило живота й.

Беше й трудно да повярва, че положението е било толкова сложно, но може би наистина е било така. Нямаше причина жената да лъже. Всичко беше минало, нямаше връщане назад. Тими отдавна бе стъпила на краката си, беше се справила много по-добре от мнозина други и се гордееше с това. Благодарение само и единствено на себе си.

— Защо не ме взехте в Дъблин с вас? — тъжно попита Тими.

— Не можехме да си го позволим. Родителите ни нямаха пари за билети. Можехме да платим само за два билета, а и дори тук не бихме могли да те издържаме. Десет години нямахме деца. После се сдобихме с две. Баща ти се разболя от туберкулоза, аз работех като чистачка при едни добри хора, парите все не стигаха. Винаги съм си представяла, че ти си нашето малко щастливо момиченце, което живее в хубава къща, при богати хора, с добро образование и живееш като принцеса. — Представата й не беше много далеч от реалността, но не се дължеше на други хора, а на самата Тими.

— Сега съм добре — тъжно отвърна Тими, бършейки сълзите от лицето си. — Много отдавна съм добре — увери я тя. — Справям се чудесно. Но тогава не беше лесно.

— Толкова съжалявам — отвърна през плач майка й и после тихо добави: — Би ли искала да дойдеш на чай, след като си изминала толкова път? — Мери не би искала да се срещне с Тими ако тя се държеше враждебно, но по телефона звучеше възпитана, затова надви страховете си и я покани. Почувства, че й дължи поне това.

— Много бих искала.

Тими записа адреса и пристигна там след половин час. Живееха в бедно предградие на Дъблин, в порутена къща, която изглежда беше в това окаяно състояние от години и нямаше никаква надежда скоро да бъде поправена.

Тими позвъни. След дълга пауза на прозорчето се мерна силует. Вратата бавно се отвори и срещу нея се появи жена, с фигура и черти като нейните. Беше облечена в домашен халат и чехли, косата й бе опъната назад на кокче. Имаше вял поглед и изкривени от артрит ръце. Лицето й бе сбръчкано и целият й вид подсказваше за един тежък живот. Изглеждаше осемдесетгодишна, а не шейсет и пет.

— Здравей — промълви Тими. — Аз съм Тими.

Приближи се и я прегърна. Прииска й се да я утеши заради всичко, което беше или не беше направила, или заради онова, което не би трябвало да прави, заради онова глупаво, страхливо двайсет и две годишно момиче, което бе изоставило петгодишната си дъщеричка.

Мери О’Нийл просто стоеше там, в прегръдката на дъщеря си, а после, с ръка през рамото й, я заведе в кухнята. Гледаше я и й се радваше. Каза й, че има рижата коса на баща си и хубавите черти на баба си. Двете сякаш нямаха нищо общо помежду си. Съдбата бе разминала пътищата им, бяха съвсем различни хора. Мери никога не би имала куража да се справи с онова, през което Тими бе преминала. Разбра го още щом я видя.

— Колко си красива — каза тя и се разсмя през сълзи. — Приличаш ми на богато момиче. — Беше забелязала диамантената гривна, кръглите златни обици и скъпата чанта, въпреки тениската и джинсите. И тогава забеляза наедрялото коремче. Заради жегата в Дъблин бе съблякла широкото сако. Тук нямаше значение кой ще я види.

— Да не си бременна? — изненадано я погледна майка й и Тими кимна. — Наистина ли? Омъжена ли си? Имаш ли други деца? — имаха толкова да наваксват.

— Бях омъжена, но се разведох преди единайсет години. Имах малко момченце, което почина преди дванайсет години от мозъчен тумор. Влюбена съм в един мъж от Париж и това е неговото бебе. Не знам дали ще се оженим. Но съм много щастлива заради детето. Нямам други деца и много тежко преживях загубата на сина си.

— Надявам се, този път ще имаш здраво бебе. Моят внук почина от левкемия преди няколко години. Случват се такива работи. Дъщеря ми също го преживя много тежко. — Беше толкова странно да говори за дъщеря си на Тими, сякаш е чужд човек. — Сигурно имаш хубава работа.

— Така е — лаконично отвърна Тими.

— Радвам се за теб. Къде живееш?

— В Лос Анджелис.

Майка й кимна. Не беше лесно да възприеме толкова информация наведнъж.

Двете умело заобиколиха темата за детството й. Явно майка й не искаше да говорят за това. Тими беше готова да го приеме — нямаше никакво значение. Не искаше да я смаже с тази история, просто се радваше, че е тук и че я вижда. С тази среща запълни една стара празнина. Докато си говореха и пиеха чай, в къщата влезе млада жена с две деца. Беше на приблизително четиридесет години, със същата червена коса като Тими, но никак не си приличаха. Носеше джинси и джапанки, а децата бяха много мили. Жената погледна Тими широко усмихната, явно нямаше представа коя е. И откъде би могла? Тя не съществуваше в техния живот. Беше забравена преди много години — мрачна тайна, която възнамеряваха да отнесат в гроба. Майка й я погледна притеснено и Тими кимна. Разбраха се. Нямаше да каже коя е. Нямаше нужда да знае.

— Не знаех, че имаш гости, мамо — каза жената и се представи на Тими като Бриджит. Наля си чаша чай и седна при тях, а децата излязоха навън и се заиграха в разхвърляния двор.

— Тя е дъщеря на наш приятел от Америка, от времето, когато с баща ти бяхме там. Открила ме, когато пристигнала в Дъблин. С майка й загубихме връзка преди много години. Отдавна е починала — добави тя и докато Тими наблюдаваше изражението й, осъзна, че е точно така. Майката, която я бе изоставила в дома за сираци, отдавна беше изчезнала. И детето, тяхната дъщеря — също. Бяха я погребали още когато бяха я оставили в „Света Клер“.

— Много хубаво, че сте се обадили на мама — усмихна се Бриджит. — На почивка ли сте в Ирландия? Трябва да отидете на крайбрежието. Прекрасно е — каза тя и излезе навън да нагледа децата.

Тими също стана. Нямаше смисъл да остава повече. Бе приключила с онова, заради което дойде. Бе видяла майка си, бе срещнала сестра си. Не разбра само причините, поради които бяха постъпили така. Но вече знаеше достатъчно. Били са млади, неопитни, уплашени деца, които имат дете, и са избягали в нощта, ужасени от онова, което е трябвало да направят. Тази среща й даде онова, от което се нуждаеше. Може би родителите й несъзнателно й бяха сторили добро. Бяха я направили такава, каквато е, бяха й дали сила, каквато при други обстоятелства сигурно не би имала, за да оцелее след загубата на Марк и раздялата с Дерек, за да изгради „Тими О“ и сега да бъде до Жан-Шарл, да го подкрепя в проблемите му, да го чака и да обича детето им.

Майка й беше слаба жена, не намери сили да каже на сестра й коя е и защо е там. Тими преминаваше през живота им само за няколко минути, като въздишка от забравени времена, които Мери О’Нийл нямаше смелост да помни. Вместо гняв Тими изпитваше огромно съжаление към нея. Наведе се и я целуна, докосна раменете й, точно когато Бриджит се върна с момченцата си.

— Довиждане — прошепна Тими и нежно я погали по косата.

Мери я погледна с благодарност.

— Бог да те благослови — промълви Мери.

Тими излезе от кухнята, прекоси къщата, прекрачи външния праг и се качи в таксито, което я чакаше. На тръгване помаха на Бриджит и пое към летището. Още чуваше благословията на майка си и осъзна, че каквото и да се е случило в живота й, Бог вече я бе благословил и продължаваше да го прави. Осъзна, че е по-добре да живее с настоящето и че със сигурност ще се справи с бъдещето сега, след като бе успяла да се срещне с миналото си.

— Хубава жена — каза Бриджит на майка си. — Изглежда богата. Явно сте познавали хора с положение, когато сте били в Америка, а, мамо? — Баща й бе разказвал много истории през годините, за да впечатлява децата.

Мери не обичаше да говори за онзи период. И този път тя само кимна и отмести пълния си със сълзи поглед.